Нелсън Демил
Полет 800 (35)

34

Гаджето закъсняваше, Роксан се напиваше. Половината ми мозък още се намираше на деветстотин метра височина, докато другата половина беше пропита от ром.

Искаше ми се да си тръгна, но нещо ме задържаше там. Сигурно умората или пък Роксан, а може би инстинктивното усещане, че ако остана достатъчно дълго, задам правилния въпрос или слушам по-внимателно, ще изскочи нещо.

Донесоха ми голяма чаша кафе и след като я изгълтах, си поръчах още една. Побъбрих си с момичето, докато мислех какво може да съм пропуснал.

— Телевизорът беше ли включен, когато влезе в стаята? — попитах. — Понякога хората го оставят, когато искат да изглежда все едно, че са вътре.

Тя смукна от цигарата си.

— Пак ли се върнахме в онази стая?

— Само за мъничко.

— Не, не беше включен. Всъщност аз го включих.

— Защо?

— Ами, не бива да гледаме телевизия, докато работим, но исках да гледам новините за полет осемстотин.

— Няма да те издам. Е, и какво даваха по новините?

— Не си спомням точно. — Тя поклати глава. — Беше ужасно.

— Така е. Навярно ще можеш да ми помогнеш с нещо — продължих аз. — Въпросните гости са се настанили към четири и половина. Нали? Мъжът се е регистрирал сам. После са ги видели в седем, когато камериерката Лусита ги забелязала с одеялото от леглото да отиват към колата си. Явно никой не ги е виждал през тия два и половина часа. Затова се питам какво са правили през това време. Искам да кажа, какво правят там хората привечер?

— Мен ли питате? Не знам. Предполагам, че ходят на пазар, пият по чаша. Разхождат се… Може да са останали в стаята си. Затова никой не ги е видял.

— Да… обаче това е доста време да седиш затворен в хотелска стая в такъв хубав ден.

Роксан ми се усмихна.

— Може да ги е обзело романтично настроение. Нали затова са били там. Правили са секс, подремнали са, гледали са телевизия или са пуснали романтична касета.

— Да. — Проблемът беше, че всъщност ми се искаше да са ходили в хотелския бар и да са платили с кредитна карта или да са оставили квитанция от местен магазин в кошчето за боклук. Само че те не го бяха направили.

Отпуснах се назад и се прозях. Тия липсващи два и половина часа в края на краищата може да не бяха толкова важни. Може да бяха спали или бяха гледали телевизия, а може да бяха правили секс, преди да отидат на плажа, и всичко това не беше оставило документални следи…

— Каква касета имаш предвид? — попитах.

— Видеокасета.

— В стаята нямаше видео.

— По-рано имаше.

Кимнах. Преди в повечето хотелски стаи имаше видео, но днес ги бяха заменили със сателит и кабел, порно по поръчка и така нататък. В стая 203 например вече нямаше видео, но по-рано явно беше имало.

— Спомняш ли си дали видеото беше включено?

— Струва ми се, че беше. Да… аз го изключих.

— Провери ли дали вътре има касета?

— Да. Натиснах бутона за изваждане на касетата, но нямаше нищо. Това е част от задължителната програма. Касетите, които гостите са забравили, трябва да се предават на рецепцията в случай, че хората си ги потърсят. Касетите от видеотеката се връщат направо там или на рецепцията.

— В коя видеотека?

— Хотелската.

— Къде?

— В хотел „Бейвю“. Май не ме слушате внимателно.

Наведох се напред.

— Разкажи ми за видеотеката.

— Ходили ли сте в хотела?

— Да.

— Ами, когато влезете, там има библиотека. Продават списания и вестници, дават книги и касети.

— Значи човек може да вземе касета, така ли?

— Нали това ви разправям.

— Спомена ли за това, когато разговаря с агентите от ФБР?

— Не.

Облегнах се назад и се зазяпах в пространството. Не бе възможно Лайъм Грифит и Тед Наш да са го пропуснали. Или пък беше? Искам да кажа, даже аз, Джон Кори, не бях обърнал внимание на тая библиотека, когато я бях видял, а пък аз съм детектив.

Но вълнението и оптимизмът ми можеше да се окажат преждевременни.

— Плащаше ли се за касетите? Или се оставяше депозит?

— Не. Гостите само се подписваха. Също като за книгите. — Тя се замисли. — Ей, да не мислите, че онзи човек е взел касета… и е оставил името си?

— Я стани детективка.

— Ето какво са правили следобед в стаята — почна Роксан. — Гледали са филм. Затова видеото беше включено. — Замълча за миг. — Всъщност двете възглавници бяха облегнати на таблата на леглото, като че ли бяха гледали телевизора.

Кимнах. Ако наистина беше взел касета, дон Жуан нямаше да е оставил истинското си име. Обаче ако я бе взела жената, можеше да имам късмет.

— Гостите трябваше ли да показват документ за самоличност, за да взимат книги и касети?

— Едва ли. Струва ми се, че даваха само името и номера на стаята си. Трябва да проверите в хотела.

Отново кимнах.

— Къде се разписваха гостите? В книга ли? Или на талон?

Момичето запали нова цигара.

— Квитанция с розово индиго. Гостът вписваше името на книгата или филма, подписваше се и написваше номера на стаята. После, когато връщаше книгата или касетата, получаваше розовото копие с надпис „Върнато“. Елементарно.

Замислих се за господин Лесли Роузънтал и неговия архив, който можеше да засрами Конгресната библиотека. Сигурно не изхвърляше даже и опаковки от дъвки.

— Господин Роузънтал, с когото имах удоволствието да се запозная, ми се стори голям грижовник.

Тя се усмихна.

— Направо си беше педант.

— Познаваш ли го добре?

— Падаше си по мен.

— Някога водил ли те е в мазето, за да ти покаже архива си?

Роксан се засмя, после се замисли за миг.

— Квитанциите за книгите може да се пазят там.

— Моля, запазете всичко това в тайна — казах официално.

— Пет години не съм си отворила устата пред никого.

— Чудесно.

Замислих се. Имаше ли вероятност дон Жуан или неговата мадама да бяха взели видеокасета? Бяха оставили видеото в стая 203 включено, обаче най-вероятно бяха включили видеокамерата си в него, за да видят записа.

От друга страна, явно следобед бяха останали в стаята си два и половина часа и някой от тях можеше да е отишъл до библиотеката, за да вземе филм. Но дали беше написал истинското си име?

Изведнъж ме обзе отвратителното усещане, че се хващам за сламки. Ала когато има само сламки, човек се хваща и за тях.

Гаджето пристигна. Стори ми се малко задъхан. Наведе се и целуна Роксан по бузата.

— Сам, това е професор Кори — каза му тя. — Преподавал ми е по философия.

Изправих се и си стиснахме ръцете. Той се ръкува вяло и ми се стори малко недодялан, обаче иначе беше готин.

— Философия ли предавате?

— Да. Cogito ergo sum^[1].

Младежът се усмихна.

— Аз следвам физика. Не сме учили философия.

Беше време да си тръгвам, само че не бях свършил с Роксан, затова си седнах на мястото.

Сам също се настани при нас и след кратко мълчание попитах момичето:

— Какво беше работното време на библиотеката? Тя хвърли поглед на Сам.

— Май че от осем до осем.

— Ами ако някой гост си тръгнеше по-рано или по-късно и искаше да върне книга или касета?

Роксан неловко се усмихна на гаджето си.

— Даваха я на дежурния на рецепцията, който държеше квитанциите след затварянето на библиотеката.

Кимнах.

— Ясно. Съвсем логично. — Обърнах се към Сам. — Ще пиете ли нещо?

— Хм… може би трябва да се преместим на масата. Пазят ни я… Ще вечеряте ли с нас?

— Не, мерси. — Погледнах Роксан. — Можете ли да си спомните на какъв режим беше оставено видеото? Например запис, пренавиване?

— Ами… не. Не се сещам.

— За какво говорите? — попита Сам.

Погледнах го и го попитах:

— Материалният свят съществува ли извън нашия разум?

— Естествено. Хиляди уреди могат да запишат и регистрират материалния свят и го правят по-добре от човешкия разум.

— Като камера.

— Точно така.

Изправих се и се обърнах към Роксан.

— Благодаря за компанията.

Тя стана. Ръкувахме се.

— Благодаря за почерпката, господин професор.

Потупах Сам по гърба.

— Късметлия сте. — Срещнах погледа на Роксан, кимнах към бара и отидох да платя сметката.

Докато плащах, тя се приближи до мен.

— Благодаря за помощта — казах и й подадох визитката си. — Обадете ми се, ако някой друг ви потърси по същия въпрос.

— Непременно. И вие можете да ми се обадите, ако ви потрябва още нещо. Искате ли номера на мобифона ми?

— Да. — Записах го, още веднъж й благодарих и прибавих: — Сам е голям симпатяга.

Излязох от „Алма де Куба“ и тръгнах обратно към колата си на Честнът Стрийт.

Задникът ми натежаваше, обаче мислите ми вече бяха в хотел „Бейвю“.