Нелсън Демил
Полет 800 (41)

40

Минаха няколко секунди, докато преодолея смайването си. Знаех, че никога няма да успея да преодолея разочарованието си.

— Ти не беше ли мъртъв? — попитах го.

— Официално съм мъртъв. Всъщност се чувствам чудесно.

— Сигурно ще мога да реша тоя проблем.

Той не отговори, но хвърли цигарата си и се заизкачва по пясъчния склон към мен. Когато се приближи, видях, че е по дънки, тъмна тениска и яке, под което сигурно бе скрит пистолетът му.

Наш се насочваше към мен под кос ъгъл, за да не мога да го ритна в лицето или да забия пета между очите му.

Стигна на три метра от мен и спря.

Застанахме един срещу друг и започнахме играта на кой пръв ще извърне очи.

Тед Наш от Централното разузнавателно управление беше висок мъж, горе-долу мой ръст, обаче не толкова мускулест. Даже на лунна светлина виждах идеално подстриганата му прошарена коса и лицето му, което жените, кой знае защо, намираха за привлекателно. Често се чудех дали счупеният нос ще го направи по-красив, или по-грозен.

Още откакто бяхме работили по случая на Плъм Айлънд, с него изпитвахме непосредствена и силна неприязън един към друг, отчасти заради неговата арогантност, но главно защото сваляше една детективка, което аз намирах за неуместно и непрофесионално, да не споменавам, че пречеше на личния ми интерес към въпросната дама. По-късно пък бяха отношенията му с Кейт, което можех да му простя, защото беше мъртъв. Сега като че ли изчезваше единствената причина да го търпя.

Освен че имахме еднакъв вкус за жени, ние бяхме на различни позиции за всичко останало.

Той ме измери с поглед от глава до пети и попита:

— Да не прекъсвам отпуската ти?

Не отговорих. Продължих да го зяпам и мислено изброявах всички причини да не го харесвам. Защо го мразех ли? Например заради вечно нахакания му глас. И задето като че ли постоянно се подсмихваше.

Наш си погледна часовника.

— Срещата ни не беше ли в осем часа при протока?

— Престани с глупостите.

— Басирах се с един човек, че ще дойдеш. Само идиот може да отиде невъоръжен в пущинаците на нощна среща с непознат.

— Само идиот може да се срещне с мен сам. Надявам се, че имаш подкрепление.

— Как беше в Йемен? — без да ми отговори, попита той.

И аз не отговорих.

— Чух, че Кейт добре си прекарва в Танзания — отбеляза Наш. Пак не отговорих. Струваше ми се, че съм достатъчно близо, за да го фрасна, преди да извади пистолета си, и той сигурно прочете мислите ми, защото отстъпи две крачки и се огледа.

— Красива нощ. Страхотно е да си жив. — Тед се засмя.

— Гледай да не свикнеш много.

Той ме погледна.

— Изобщо ли не си изненадан, че съм жив?

— Повече съм ядосан, отколкото изненадан.

Наш се усмихна.

— Тъкмо затова викат на агентите „призраци“.

— Откога чакаш да произнесеш тая реплика?

Той като че ли се поразстрои, че не оценявам заучените му реплики, обаче продължи със сценария.

— Така и не успях да те поздравя за сватбата.

— Ти беше умрял. Забрави ли?

— Щеше ли да ме поканиш?

— Щях, ако знаех къде си погребан.

Тед се нацупи, обърна се и се спусна към океана, като ми даде знак да го последвам.

— Ела, искам да се поразходя по брега.

Опитах се да скъся разстоянието помежду ни, обаче той извика през рамо:

— Не се приближавай на повече от десет крачки.

Задник. Тръгнах след него по плажа. Вървяхме на запад, към протока. Той си събу мокасините и нагази във водата.

— Това нещо е мокро — отбеляза Наш.

Което на жаргона на ЦРУ означава, че някой е бил очистен.

— Уф, моля ти се, недей да остроумничиш.

— Никога не си ценил остроумията ми. За разлика от Кейт.

— Майната ти.

— Може ли да водим интелигентен разговор, без да ме пращаш на майната ми?

— Майната ти, извинявай.

— Дразниш ме.

— Ти ме дразниш. Не виждаш ли колко съм ядосан, че изобщо си жив?

— И аз изпитвам същото към теб.

Вървяхме по брега на десет крачки един от друг и аз се отклоних наляво, за да скъся разстоянието. Той забеляза.

— Приближаваш се.

— Не те чувам от прибоя.

— Още една стъпка, Кори, и ще видиш какъв е пистолетът ми.

— И без това рано или късно ще го видя.

Той спря и се обърна към мен, с гръб към океана.

— Хайде да изясним нещата. Аз съм въоръжен, ти не си. Дошъл си тук, за да получиш отговори на някои въпроси. Аз ще ти ги дам.

Какво ще се случи после отчасти зависи от теб. Дотогава аз командвам парада.

Започвах да губя самообладание.

— Ти не командваш парада, Теди. Нямаше да го командваш, даже да имаше узи, по дяволите. Ти си арогантен, надменен, егоистичен, нарцистичен…

— Погледни водата, Кори. Какво виждаш?

— До края на нощта ще те видя да плуваш по очи.

— Това няма да се случи. Поне не с мен.

Стояхме на плажа на пет крачки един от друг. Прибоят се усилваше и вълните с мощен плисък се разбиваха в пясъка.

— Мислиш си, че съм спал с Кейт — надвика рева им той. — Само че не смееш да ме попиташ, защото не искаш да чуеш отговора.

Дълбоко си поех дъх, но не отговорих. Всъщност ми се искаше да му разбия ухилената уста, обаче се овладях.

— И без това нямаше да ти кажа — продължи Наш. — Джентълменът никога не се хвали с такива неща като теб и твоите дружки от полицията, когато се напиете и започнете да изреждате по име и образно да описвате всяка жена, която сте ебали. Като твоя глупав приятел Фанели.

За момента оставих тая обида без отговор и го попитах:

— Защо поиска да се срещнем? За да ми разкриеш чудотворното си възкресение ли? Или за да слушам инфантилните ти шеги? Това е жестоко, Тед. Дай ми пистолета си, за да се гръмна.

Тед Наш помълча, после запали нова цигара и издиша дима. Вятърът го отвя.

— Повиках те, защото причиняваш проблеми на моята организация, както и на своята. Вреш си носа там, където не трябва, и Йемен очевидно не те е научил на нищо.

— На какво трябваше да ме научи?

— Да се подчиняваш на заповеди.

— Това какво те интересува?

Той не отговори.

— Какво правиш в хотел „Бейвю“?

— На почивка съм, глупако.

— Не си. И престани с тия тъпотии. Опитай пак.

— На почивка съм, задник такъв.

И това име явно не му хареса, обаче не ме помоли да опитам пак. Погледна и ме и посочи небето.

— Онзи случай беше мой. Не твой. Нито на Кейт. Нито на Дик Карнс и на Мари Губитози. Мой. И сега е приключен. Трябва да го оставиш на мира, иначе, честно казано, господин Кори, може да те сполети злощастен край.

Малко се изненадах и смутих, че знае за Дик и Мари.

— Заплашваш ли ме? Веднъж вече го направи и това е повече, отколкото се е разминало на всеки друг.

Той изстреля фаса си в морето, обу си обувките, съблече си якето и отдолу се показа презраменен кобур с глок. После завърза ръкавите на якето на кръста си.

— Да се поразходим.

— Ти върви. И не спирай.

— Струва ми се, че си забравил кой командва парада. Обърнах се и тръгнах към мястото, където бях оставил колата си.

— Не искаш ли да знаеш какво се е случило тук с онази двойка? — извика подире ми Наш.

Махнах му с ръка през рамо. Ако искаше да стреля, вече щеше да го е направил. Не се съмнявах, че е способен да ме застреля в гърба, обаче имах чувството, че не са му разрешили, или ако бяха, че първо трябва да научи какво знам.

Не го чух да се приближава заради рева на прибоя, но го зърнах с периферното си зрение да ме следва на десетина крачки.

— Трябва да поговорим — каза той.

Продължих да вървя. Напред виждах първата къща извън парка.

Наш опита отново.

— По-добре да поговорим тук, неофициално. Иначе ще те разпитат в официална обстановка. Може да ти предявят обвинение. И на Кейт.

Обърнах се и се запътих към него.

— Не се приближавай — каза той.

— Ти си въоръженият.

— Така е. И не искам да използвам оръжието си.

Стигнах на метър и половина от него. Тед заотстъпва и извади глока си.

— Не ме принуждавай да го използвам.

Спрях.

— Извади пълнителя, Тед, изпразни затвора и прибери пистолета в кобура.

Той не се подчини, обаче и не стреля.

— Мъжете, на които им стиска, нямат нужда от пистолети, за да разговарят с други мъже — продължих аз. — Изпразни го и тогава ще поговорим.

Наш като че ли водеше вътрешна борба, после вдигна глока, извади пълнителя и го прибра в джоба си. Изтегли затвора и патронът тупна на пясъка. Тед пъхна оръжието в кобура и гневно се вторачи в мен.

— Хвърли ми пълнителя — настоях аз.

— Ела си го вземи.

Скъсих разстоянието помежду ни. Не се съмнявах, че ще ми окаже сериозна съпротива, ако го нападна.

— Пълнителят — напомних му.

— Ела си го вземи, главорез такъв.

— Стига, Тед. Не ме карай да те скъсвам от бой. Не съм се чукал от четирийсет дни и съм злобен.

— Радвам се, че Йемен ти е бил от полза. Един от моите колеги ми каза, че си се превърнал в затлъстял алкохолик.

Пистолетът му не беше зареден и трябваше да му отдам дължимото за куража. А може да имаше подкрепления и снайперистите да ме държаха на мушка. Погледнах назад към дюните, но не видях издайническата зелена светлина на оптични мерници. На неколкостотин метра в морето плаваше рибарска лодка, обаче може да не беше рибарска.

— Знам, че не ти стиска да ми държиш такъв тон без пистолета си, следователно имаш помагачи наблизо, какъвто си бъзлив скапаняк — казах му аз.

Той ме изненада с ляво кроше, което не предусетих, обаче успях навреме да отметна глава назад и Наш само ме одраска по ченето. Паднах по гръб на пясъка и той допусна грешката да се нахвърли отгоре ми. Забих и двата си крака в слънчевия му сплит, вдигнах го във въздуха и го преметнах през себе си. Завъртях се и се метнах към него, но Тед вече бе на крака и бързо отстъпваше, като вадеше пистолета от кобура и пълнителя от джоба си. Заех спринтьорска поза и се втурнах напред. Само че проклетият пясък беше прекалено мек и не успях да стигна, преди да зареди глока. Тъкмо изтегляше затвора, за да вкара патрон, когато го хванах за глезена и силно го дръпнах.

Той се строполи на плажа и аз се хвърлих отгоре му, като с лявата си ръка стиснах цевта на пистолета, а с дясната с широк замах го цапардосах по темето.

Това го зашемети, само че не достатъчно, за да му попречи да забие коляно в слабините ми и да ми изкара въздуха.

Затъркаляхме се към морето. Няколко вълни ни обляха, докато се боричкахме, и течението започна да ни влече навътре.

Всеки от нас се опитваше да намери опора на пясъка, за да нанесе силен удар, обаче аз не пусках пистолета в ръката на Тед и двамата бяхме вкопчени един в друг.

Всеки път щом си помислех за тях с Кейт, забивах глава в неговата и скоро се замаяхме. Той вече сигурно бе осъзнал, че го мразя до полуда и че не ме е грижа дали ще се удавим и двамата.

След около едноминутна борба бяхме нагълтали много солена вода и тежките дрехи на Наш го теглеха надолу. Аз бях в отлична форма — благодарение на Йемен — и знаех, че мога да го удавя, ако искам. И той го знаеше и изведнъж престана да се съпротивлява. Спогледахме се от трийсетина сантиметра разстояние.

— Добре… — изпъшка Тед, пусна глока и с плуване се отдалечи на няколко метра. Изправи се, направи още няколко крачки, обърна се и се пльосна на пясъка. Беше изгубил обувките си и сега бе бос и покрит с мокър пясък.

Изкатерих се на брега и застанах на около метър и половина от него. Задъхвах се. Солената вода пареше драскотината на челюстта ми, ташаците ме боляха от удара и главата ми пулсираше от якото блъскане. Иначе се чувствах бомба.

Трябваше му минута, за да стане. Дишаше тежко. Преви се надве и изкашля морска вода. Когато се изправи, забелязах, че от носа му тече кръв.

— Задник — поздрави ме за победата Наш.

— Стига де, Тед. Научи се да губиш. Не са ли те учили на спортсменство в оня лъскав университет, където си следвал?

— Майната ти. — Той избърса носа си с ръка. — Задник.

— Явно не са. — Извадих пълнителя, пъхнах го в джоба си, после изтеглих затвора и видях, че е успял да зареди патрон, въпреки че не беше натиснал спусъка, докато водехме малкия си спор. Изхвърлих патрона и затъкнах глока на пояса си.

— Можех да ти пръсна черепа най-малко шест пъти — заяви той.

— Е, щеше да стига и веднъж.

Тед се засмя, което го накара да се закашля, после избърса солта от очите си.

— Дай ми пистолета.

— Ела си го вземи.

Той се заклатушка към мен и протегна ръка за оръжието си. Хванах я и я стиснах.

— Добре се би.

Наш издърпа ръката си и ме бутна.

Все още се съпротивляваше и аз му се възхитих, обаче започваше да ми омръзва. Блъснах го силно.

— Никога повече не прави така, задник такъв.

Той се обърна и тръгна. Останах на мястото си. Тед се обърна и каза:

— Ела с мен, глупако.

Как можех да устоя на такава покана? Последвах го. Изкачихме се на същата дюна, на която през юли бяхме стояли с Кейт. Спряхме на върха.

— Ще ти кажа какво се е случило тук вечерта на седемнайсети юли деветдесет и шеста — обеща Тед.

Можеше да го направи и преди половин час и да ни спести къпането в океана. Обаче първо трябваше да бъдат решени други въпроси, които още не бяха окончателно уредени.

— Без лъжи — предупредих го.

— Истината ще те направи свободен — цитира господин Наш девиза на своята организация.

— Прилича на добра сделка.

— По-добра, отколкото съм склонен да ти предложа. Но изпълнявам заповеди.

— Откога?

— Виж кой го казва. — Той се вторачи в мен. — Ние имаме нещо общо, Кори. И двамата сме единаци. Обаче вършим работата по-добре от екипните играчи, с които работим, и политическите мухльовци, за които работим. Невинаги казваме истината, но я знаем и искаме. И аз съм единственият, който ще ти каже истината. И може би съм единственият, на когото ще повярваш.

— За миг си помислих, че си се променил.

— Няма да оскърбявам интелигентността ти с повече алабализми.

— Тед, още от момента, в който те видях за пръв път, и през цялото време на двете ни общи разследвания ти само ме баламосваш.

Той се усмихна.

— Ами да опитам пак.

Стори ми се, че долових двусмисленост, обаче отвърнах:

— Давай.