Нелсън Демил
Полет 800 (11)

10

Двамата с Кейт стояхме в безмълвния хангар и прощалните думи на господин Сайбън продължаваха да отекват в ума ми. Искам да кажа, тоя тип почти ме беше убедил, после на тръгване се изплю на всичко и сега пак бях в изходна позиция.

Кейт тръгна към самолета.

— Хайде да го разгледаме отвътре.

Възстановеният боинг беше подпрян върху дървени магарета и на няколко места имаше стъпала, които водеха към отворените му врати. Качих се в задната част на корпуса.

— Вътрешността беше възстановена като следствен инструмент за сравнение с повредите на корпуса — осведоми ме Кейт.

Отправих поглед към предната част, където трябваше да се намира пилотската кабина, обаче тя се намираше в друг край на хангара и през огромния отвор се виждаше отсрещната стена.

Помислих си, че в момента на откъсването на носа пътниците са видели небето, последвано от виещ вятър, който сигурно беше разпердушинил всичко в самолета.

А в пилотската кабина капитанът, щурманът и бордовият инженер бяха продължили да седят на пултовете на самолет, който вече не е бил свързан с кабината им. Какво си бяха мислили? Какво бяха направили? Сърцето ми се разтуптя.

Намирах се в някакво кошмарно подобие на вътрешност на боинг 747 — напукани тавани и лампи, провиснали багажни отделения, зеещи илюминатори, сглобени от отделни парчета вътрешни стени, разбити тоалетни и кухненски боксове, разкъсани и обгорени разделителни завеси, редове от наклонени и раздрани седалки, закърпени килими по пода. Всичко се крепеше благодарение на дъсчените скелета и телените мрежи. Във въздуха все още миришеше на нещо противно.

— Докато вадеха останките от океана, хората от „Боинг“ и Националната служба за безопасност на транспорта ръководеха възстановяването на самолета — тихо каза Кейт. — Сред доброволците, които пожелаха да вършат самата работа, имаше пилоти, стюарди и механици — хора от авиоиндустрията, които отблизо познават вътрешността на боинг седемстотин четирийсет и седем. Всяко нещо от самолета си има фабричен номер и колкото и трудно да беше, не беше невъзможно.

— Изисквало е много търпение — отбелязах.

— Много всеотдайност и любов. Четирийсетина от пътниците са били служители на ТУЕ.

Кимнах.

— От схемата на местата имахме добра представа къде е седял всеки пътник — продължи тя. — На тази основа патолозите създадоха компютърна база данни с дигитализирани снимки и сравниха получените от всеки пътник травми с повредите на седалките им, за да определят дали се дължат на бомба или ракета.

— Удивително.

— Наистина. Никой не може да обвини нито една от групите, участвали в проекта. Те надхвърлиха всичко известно дотогава и написаха нов учебник за разследване на самолетни катастрофи. Единственото хубаво нещо, което излезе от тази трагедия. Никой не откри димящ пистолет, но доказаха много факти, най-важният от които беше отсъствието на следи от експлозив на борда.

— Струва ми се, че са открили химически следи от експлозивно вещество. Спомням си, че това вдигна голям шум.

— Имаше няколко фалшиви следи като лепилото, използвано в седалките и килимите — химическият му състав беше близък до състава на пластичния експлозив. Освен това откриха някои неща в самолета, но се оказа, че месец преди катастрофата в Сейнт Луис са го използвали за дресировка на кучета за надушване на бомби.

— Сигурни ли сме в това?

— Да. ФБР разпита дресьора и той заяви, че е възможно да са останали следи от СЕМТЕКС.

Тръгнахме по дясната пътека между обгорените и раздрани седалки. По някои от тях имаше петна, за които не попитах. Тук-там бяха оставени карамфили и рози.

— Някои от хората, които видя на панихидата — поясни Кейт, — сутринта са идвали тук, на последното място, където са седели близките им… Веднъж дойдох и аз… Хората коленичеха до седалките и говореха на…

Поставих ръка на рамото й и известно време двамата помълчахме, после продължихме по пътеката.

Спряхме в средата на пътеката точно над главния резервоар между двете крила. Корпусът около тая централна част под резервоара беше пострадал най-много, обаче всички седалки бяха възстановени, както и по-голямата част от килима.

— Ако оттук беше минала ракета с или без експлозивна бойна глава, би трябвало да има някакви следи, но няма — каза Кейт. — Нито тук, нито по външната страна на корпуса, нито в главния резервоар, нито в климатиците под него.

Погледнах пода, после седалките, тавана и багажните отделения.

— Въпреки това има много липсващи части.

— Има… но е логично ракетата на капитан Спрък да остави някакви следи от влизането и излизането си през всичко това. — Кейт безмълвно обходи с поглед разкривените останки от вътрешността на самолета. — Но все пак е възможно да е минала оттук и всички свидетелства от преминаването й да са унищожени при експлозията и падането от четири хиляди метра височина. — Тя се обърна към мен.

Замислих се за момент.

— Тъкмо затова сме тук.

Запътихме се към предната част на корпуса и влязохме в първа класа, където седалките бяха по-широки. Самолетът се беше разцепил там — през средата на тази предна част и възстановения купол. Нагоре се издигаше разкривено вито стълбище със счупен пластмасов парапет.

— Полет осемстотин на ТУЕ за летище „Шарл дьо Гол“ в Париж, на десет минути от летище „Кенеди“, височина около три хиляди и триста метра, на около тринайсет километра от южния бряг на Лонг Айлънд, скорост около шестстотин и петдесет километра в час — след кратко мълчание каза Кейт.

После дълбоко си пое дъх и продължи:

— От пътниците, които все още са били закопчани с коланите си на седалките, ни е известно, че най-малко дванайсет от тях са си сменили местата. Обичайното разбъркване при нощен полет — търсили са свободни централни редове, където да могат да се изтегнат.

Обърнах се и погледнах назад към редовете. Вечерта на 17 юли 1996-а тоя боинг беше летял наполовина празен — цяло щастие, затова бе имало предостатъчно свободни редове с по три седалки. Днес всички пустееха.

— Пилотът, капитан Ралф Кеворкян, освободил стюардите от местата им точно преди експлозията — продължи Кейт. — Можем да предположим, че всички са подготвяли напитки за пътниците. — Тя погледна близкия бокс. — Там водолазите намериха кафе-машина, която в момента на катастрофата е била включена. Не отговорих.

— В осем и двайсет и осем записващото устройство в пилотската кабина регистрира думите на капитан Кеворкян: „Я гледайте този шантав горивен индикатор на номер четири“, с други думи, на четвъртия двигател. После пак казва: „Видяхте ли този шантав горивен индикатор?“ Не му отговаря нито щурманът, нито бордовият инженер. После, в осем и половина, бостънският въздушен контрол инструктира боинга да се издигне на четири хиляди и петстотин метра и щурманът, капитан Стивън Снайдър, потвърждава заповедта. Капитан Кеворкян казва: „Издигане на четири хиляди метра“. Бордовият инженер Оливър Крик съобщава „Енергията подадена“ и това са последните записани думи. В осем трийсет и една минута и дванайсет секунди самолетът достигнал четири хиляди сто и деветдесет метра височина… и избухнал.

Известно време помълчах, после попитах:

— Какво му е било на шантавия горивен индикатор? Тя сви рамене.

— Не знам. Повечето пилоти твърдят, че е било временно отклонение на бордовия уред. Но може да показва някаква сериозна механична повреда.

Кимнах. Кейт продължи:

— Пилотът на малък пътнически самолет, който летял на около четири хиляди и деветстотин метра, забелязал боинга да се приближава към него на разстояние четирийсетина километра. Помислил си, че още не е изключил светлините си за излитане, въпреки че трябвало да са изключени на три хиляди метра. Каза, че блясъкът изглеждал по-ярък, отколкото би трябвало, и тогава разбрал, че това не е светлината за излитане — била близо до втория двигател и пилотът решил, че може да се е запалил. Дал сигнал със своите светлини, за да извести боинга, който обаче в този момент избухнал в огнено кълбо.

Замислих се за миг.

— Като че ли наистина може да е имало механичен проблем. Кейт кимна.

— По същото време един пътник на американски самолет гледал през прозореца си и видял нещо, което му заприличало на сигнална ракета, издигаща се във въздуха. След десетина секунди зърнал малка експлозия горе-долу на мястото, където за последен път видял ракетата, и след още една секунда избухнал мощен взрив.

— Това вече прилича на ракета — отбелязах. Тя отново кимна и каза:

— Този пътник е електронен инженер от военноморския флот. Спомних си, че капитан Спрък беше споменал за военен електронен специалист.

— Има още двама очевидци от въздуха — пилоти на хеликоптер от националната гвардия на рутинен тренировъчен полет. Летели на север над океана, връщали се в базата си на Лонг Айлънд. Изглежда, те са били най-близо до експлозията, на единайсет километра и малко под височината на боинга. Били са точно срещу него. Пилотът твърди, че видял червено-оранжева светлина като сигнална ракета, издигаща се от запад на изток, същата посока, в която летял боингът. Вторият пилот потвърждава тази информация и дори попитал бордовия инженер по интеркома: „Ей, какъв е тоя фойерверк?“ След секунда пилотът и вторият пилот видели слаба жълтеникавобяла експлозия, последвана от почти чисто бял взрив… после описват трети — грамадно огнено кълбо… така че сега имаме три, а не две експлозии, както смятат повечето очевидци. Но както казах, те са били най-близо и са опитни военни пилоти, би трябвало да знаят какво виждат.

— Хеликоптерът отлетял ли е на мястото на катастрофата?

— Да. Те стигнали първи. Започнали да кръжат над мястото, но не видели оцелели. — Кейт замълча за миг. — Тези двама пилоти по-късно се отказаха от първите си показания за издигащата се светлина. След като се уволни от националната гвардия обаче, първият пилот се върна към първоначалната си версия.

Кимнах. Май някой беше оказал натиск върху пилотите от националната гвардия да променят първоначалните си показания.

Кейт отново обходи с поглед пъзела, в какъвто се бе превърнал някогашният боинг 747.

— В осем и трийсет и една минута и дванайсет секунди, почти дванайсет минути след излитането, нещо възпламенява парите в главния резервоар. Той избухва и силата на взрива откъсва пилотската кабина и половината от първа класа от корпуса — ето тук, — след което предната част започва да пада в океана.

Вторачих се в зейналия отвор, където трябваше да се намира кабината. Побиха ме тръпки.

— Без носа центърът на тежестта се променя и опашката се накланя надолу — продължи Кейт. — Двигателите продължават да работят и обезглавеният самолет се издига още около хиляда и двеста метра… после започва да се завърта странично и да пада, страничните резервоари се пробиват и горивото се възпламенява. Това е грамадното огнено кълбо, което видели над шестстотин души. — Тя замълча за миг. — Тази последователност на събитията се основава главно на криминалистични свидетелства и някои сателитни и радарни снимки. Тя обаче не съвпада напълно с видяното от очевидците и не отговаря точно на анимацията на ЦРУ.

— Ами бордовото записващо устройство?

— Угаснало е в момента на първата експлозия, когато носът бил откъснат от самолета. Всъщност разполагаме с три групи данни, които не си съвпадат напълно. Анимацията на ЦРУ твърди, че видяното от очевидците — издигащата се светлина — е бил пламтящият корпус, който продължил да се издига след взрива. Само че криминалистичните и сателитните данни предполагат, че самолетът се е запалил едва когато започнал да пада. Що се отнася до струята пламтящо гориво, която според ЦРУ също била взета за издигаща се светлина, това вече е прекалено. Искам да кажа, какво точно са сбъркали с издигаща се светлина очевидците? Издигащия се пламтящ самолет или изтичащата надолу струя гориво? — Кейт ме погледна. — А може би нито едно от двете?

— Понякога очевидците са прекалено много — отвърнах. — Няколко десетки хора са видели публичния разстрел на рави Меир Кахане и след като адвокатите на защитата свършили с тях, нямало двама души, които да са видели едно и също. Обърканите съдебни заседатели оставили убиеца да се измъкне. — Изхъмках. — Да не говорим за убийството на Кенеди.

Тя се замисли за миг и ми напомни:

— Ти обичаш криминалистичните свидетелства. Сидни ти ги представи. Харесват ли ти?

— Криминалистичните свидетелства са най-добри, но трябва да съвпадат с другите факти.

Тръгнахме обратно към задния край на самолета по лявата пътека и аз се спуснах по дъсчените стъпала. Исках по-скоро да се махна от боинга, който беше не само зловещ, но и невероятно тъжен.

Кейт ме последва. Излязохме в хладната нощ. Моментално се почувствах по-добре. Качих се в джипа и Кейт се настани до мен. Запалих, включих фаровете и потеглих към портала. После попитах:

— Какво общо има ЦРУ с тоя случай?

— Отначало, докато теорията за бомбата или ракетата беше водеща, те се разтичаха навсякъде, търсеха чужди терористи.

— Ако са на територията на Щатите, чуждите терористи попадат под юрисдикцията на ФБР — отбелязах.

— Така е. Но както знаеш, в нашата организация има хора от ЦРУ. Нали си спомняш Тед Наш.

— Помня го Тед. Помня също, че ти няколко пъти ходи на вечеря с него.

— Веднъж.

— Няма значение. Защо е разпитвал капитан Спрък?

— Не знам. Това беше малко необичайно.

— Какво ти каза Тед за това по време на вечерята?

— Джон, не се вманиачавай по единствената ми среща с Тед Наш. Така и не стигнахме до интимности.

— Това не ме интересува. Той е мъртъв.

Кейт се върна на темата.

— След като ФБР и Националната служба за безопасност на транспорта стигнаха до извода, че катастрофата е била злополука, ЦРУ трябваше да изчезне. Само че те така и не се отказаха и тъкмо Управлението направи онази анимация, която показаха по телевизията. Неофициално се говореше, че Бюрото не искало да се свързва с анимацията.

— Защо?

— Предполагам, защото беше прекалено спекулативна. Повдигаше повече въпроси, отколкото решаваше, и вбеси много очевидци, които твърдяха, че анимацията няма нищо общо с видяното от тях. Тази възстановка просто пак раздвижи духовете.

Излязохме през портала и Кейт ме упъти към лонгайландската магистрала.

— След като разговарях със Спрък, пак трябва да изгледам анимацията — казах.

— Имам запис.

— Хубаво. — За миг се замислих. — Всъщност сега търсим двойката от плажа. И се надяваме, че са се записали да вършат нещо неприлично, че записът, ако изобщо е имало запис, все още съществува и че някъде зад голите задници на двамата ще видим какво се е случило с боинга на ТУЕ.

— Само това може да получи повече тежест от противоречивите свидетелства, за да продължат следствието. Освен ако някоя организация не поеме отговорността за свалянето на самолета, естествено.

— Няколко терористични групировки от Близкия изток поеха отговорността, нали?

— Обичайните заподозрени. Но никой от тях нямаше вътрешна информация, която да придаде правдоподобност на твърденията им. И това съответно придава правдоподобност на заключението за механичната повреда. От друга страна, няколко нови терористични групировки не поемат отговорност за атентатите си. Единствената им цел е да всяват смърт и опустошения. Като тоя бин Ладен и неговата Ал Кайда.

— Така е. — Замислих се за двойката на плажа и попитах: — Защо не си успяла да откриеш Ромео и Жулиета?

— Не са ми нареждали да ги търся.

— Нали спомена, че знаеш в кой хотел са отседнали.

— Да. — Кейт замълча за миг. — Честно казано, не участвах пряко в тази линия на разследване. Съвсем случайно видях доклада на онзи местен полицай и по своя инициатива проверих някои неща по телефона. И тогава бързо ме натириха.

— Ясно… Значи не знаеш докъде са стигнали с тая следа?

— Не знам.

Не вярвам в теории за заговори, особено сред държавни служители и военни, които не са способни да се разберат за нищо, камо ли да пазят тайни или да направят нещо, застрашаващо службата и пенсията им.

Единственото изключение бяха агентите на ЦРУ, които живеят и дишат с измама, заговори и действия, граничещи с престъпления. Тъкмо затова им плащат.

Въпреки всичките си проблеми с ФБР трябваше да призная, че те са честни, почтени граждани и хора, спазващи буквата на закона — като моята любяща жена, която още малко и щеше да получи нервна криза, защото беше прекрачила границата.

— Ако ще продължаваме по тази следа, нямаме много време, докато ни надушат — каза тя, сякаш на себе си.

Оставих думите й без отговор.

— Вкъщи ли?

— Вкъщи.

Отбих по западната рампа на лонгайландската магистрала и потеглих обратно към Манхатън. В тоя късен час нямаше много коли и напредвахме бързо. Престроих се в лявата лента и вдигнах над ограничението на скоростта.

Аз съм оня, дето е свикнал да следи хора, обаче моят свят се беше променил, затова се вторачих в огледалата, после рязко прекосих две ленти и завих по следващия изход.

Никой не ме последва.

Известно време карах по локалното, после пак се върнах на магистралата.

Кейт не коментира пряко маневрите ми, обаче заяви:

— Може би трябва да се откажем. Не отговорих.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Какво ще спечеля.

— Нищо, освен проблеми.

— Адски убедителен аргумент.