Нелсън Демил
Полет 800 (19)

18

Върнах се с Кейт до фоайето на Федерал Плаза и й казах:

— Трябва да се обадя от уличен телефон.

Тя ме погледна.

— Имаш онзи отнесен вид, като че ли си попаднал на нещо.

— Просто малко ме домързя след яденето. Моля те, не се опитвай да ми четеш мислите. Това ме плаши.

Кейт се усмихна, целуна ме и тръгна към асансьорите.

Отидох в една телефонна кабина на Бродуей и извадих малко дребни от джоба си. Помня онова време, когато човек трябваше да чака за уличен телефон, обаче сега всички си имат мобифони, даже скитниците — бездомните граждани — и телефонните кабини са празни като изповедалните в „Сейнт Патрик“.

Пуснах монета от двайсет и пет цента и набрах мобилния номер на бившия ми партньор Дом Фанели, който работеше в участъка в Южен Манхатън.

— Ало?

— Здрасти, Дом.

— Ей, готин! Отдавна не сме се чували. Къде си? Хайде довечера да му ударим по бира.

— В службата ли си?

— Да, какво има? Всички много ще се радват да те видят. Адски липсваш на лейтенант Волф. Взел си е ново преспапие.

— Имам нужда от услуга.

— Ще я получиш. Идвай.

— Не мога. Услугата е от такъв характер, че…

— Довечера свободен ли си? Намерих едно ново заведение в Челси — „Тоник“. Там е страхотно.

— Аз съм женен мъж.

— Без майтап? Откога?

— Че ти беше на сватбата.

— Да бе. Как е Кейт?

— Добре е. Праща ти поздрави.

— Тя ме мрази.

— Обожава те.

— Щом казваш.

Трудно можеше да се повярва, че когато става въпрос за детективска работа, тоя човек има блестящ ум. Обаче си беше самата истина. Всъщност бях научил много неща от него. Например как да се правя на кретен.

— Как е Мери? — попитах го.

— Не знам. Ти какво си чул? — Дом сам се засмя на шегата си, както често прави. — Майтапът настрана, през целия си семеен живот никога не съм й изневерявал.

— Ти си кавалер. Добре, какво…

— Как я караш на Федерал Плаза?

— Страхотно. Това ми напомня, че оня ден видях капитан Стийн и той още те чака да си подадеш документите и да дойдеш в спецчастта. Мястото е твое, стига да искаш.

— Ама аз ги пратих по пощата. Господи! Надявам се, че не съм изпуснал възможността да работя във ФБР.

— Работата е супер. Изобщо ли не ти писва хората да се избиват едни други?

— Ще ми писне, когато им писне на тях.

— Ясно. Спомняш ли си…

— А, преди да забравя. Ония двама латиноамерикански господа, дето те надупчиха. Като че ли им надуших следите.

— Накъде водят?

— Аз ще се оправя с тях. Ти си имаш достатъчно работа. Ще ти се обадя, когато сме готови.

— Ако се сетиш.

Той се засмя, после каза сериозно:

— Винаги, щом си те спомня проснат на улицата, окървавен…

— Пак ти благодаря, че ми спаси живота. Благодаря ти, че ме насочи към контратерористичната спецчаст, където се запознах с Кейт. Забравям ли нещо?

— Едва ли. Ние не си броим услугите, Джон. Знаеш го. Когато ти трябва услуга, аз съм тук и когато на мен ми потрябва услуга, ти ще си на мое разположение. Е, с какво мога да ти помогна?

— Забравих.

Дом се засмя.

— Нещо ново със случая Халил?

— Не.

— Тоя нещастник ще се появи, когато най-малко го очакваш.

— Благодаря. Виж… — Телефонът изщрака и пуснах нова монета. — Спомняш ли си Мари Губитози?

— Да. Защо? Разкошен задник. Оня Куловски или Кулаковски я тъпчеше. Помниш ли? Той беше женен и жена му научи, и…

— Да. Виж, трябва да я намеря. Сега е омъжена…

— Знам. Омъжи се за човек, който не е от службата. Живее на… Струва ми се, на Стейтън Айлънд. Защо ти е?

— Не знам, докато не я намеря.

— Нима? И защо искаш аз да я намеря? Можеш да я намериш за по-малко от час. И защо се обаждаш от уличен телефон? Какво има, Джон? Загазил ли си?

— Не. Върша нещо странично.

— А стига бе! И от чия страна?

Погледнах си часовника. Ако исках да хвана ферибота в три часа за Стейтън Айлънд, трябваше да прекъсна Фанели, обаче това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Не мога да говоря по телефона, Дом. Другата седмица ще му ударим по няколко бири. Дотогава се свържи с Мари и ми се обади по мобифона.

— Чакай малко. Имам известно влияние в Колелото.

Той ме включи на изчакване. Колелото е отдел „Личен състав“ на Полис Плаза 1 и не съм сигурен защо му викат така, а след двайсет години в управлението няма да се правя на новобранец и да питам. Трябваше да попитам навремето. Във всеки случай, ако познаваш някого там — а Дом Фанели познаваше по някого навсякъде, — можеш да прескочиш червената лента и моментално да получиш нужния отговор.

Фанели се върна на телефона.

— Мари Губитози всъщност не е напуснала работа, а от януари деветдесет и седма е в отпуск по майчинство. Новото й име е Лентини. Омъжила се е за италиански емигрант. Мама е доволна. Опитвам се да си спомня какво стана с Ковалски и жена му, когато тя научи…

— По дяволите, дай ми телефонния й номер, Дом.

— Дадоха ми само номера на мобифона й. Без адрес. Готов ли си? И ми го продиктува.

— Благодаря — казах. — Ще ти се обадя другата седмица.

— Хубаво. Или още по-скоро, ако успееш да нагазиш в дълбоките лайна. Трябва да ми обясниш за какво става дума.

— Непременно.

— Пази се.

— Винаги се пазя. — Затворих, пъхнах нова монета и набрах номера. След три иззвънявания отговори женски глас.

— Ало?

— Мари Губитози?

— На телефона. Кой се обажда?

— Джон Кори. Работили сме заедно в участъка в Южен Манхатън.

— А… да. Какво има?

Чувах да пищят поне две деца.

— Трябва да поговоря с теб за един стар случай. Може ли да се срещнем някъде?

— Да бе, веднага. Намери ми детегледачка и цяла нощ ще пия с теб.

Засмях се.

— Всъщност жена ми може да гледа децата.

— Искаш да кажеш, че жена ти адвокатката ще ми гледа децата?! Колко взима?

— Разведох се с нея. Имам си нова.

— Без майтап? Знаеш ли какво ще ти кажа — първата беше надута. Помниш ли купона по случай пенсионирането на Чарли Крибс?

— Да. Оная вечер тя не беше съвсем на себе си. Виж, защо просто не дойда у вас, ако е удобно? На Стейтън Айлънд, нали?

— Да… Обаче децата са диви…

— Обичам деца.

— Не и тия двете. Не мога ли да ти помогна по телефона?

— Предпочитам да поговорим на четири очи.

— Ами… Джо… мъжът ми не иска да върша полицейска работа.

— Ти си в отпуска по майчинство, Мари. Не си напуснала службата. Хайде да не усложняваме нещата.

— Да… добре… Ей, ти не се ли пенсионира?

— Пенсионирах се.

— И защо се върна?

Не исках да й отговарям, обаче се налагаше.

— Сега съм в КТС. Нещатен агент. Последва кратко мълчание.

— Работих в спецчастта за по-малко от година, при това само по два случая — отвърна накрая тя. — Кой от тях те интересува?

— Другият. Пак мълчание.

— Имам чувството, че не си официално по служба.

— Не съм. Следствието е приключено. Знаеш го. Получих името ти от друг колега. Трябва да поговоря с теб. Неофициално.

— От кой колега?

— Не мога да ти кажа. Няма да издам и твоето име. Обаждам се от уличен телефон и монетите ми свършват. Ще ти отнема само половин час.

— Мъжът ми е доставчик. Прибира се вкъщи по всяко време. И е як и ревнив.

— Няма проблем. Мога да му обясня. Пък и да не мога, имам патлак.

Тя се засмя.

— Добре. Малко компания на възрастен човек няма да ми е излишна.

И ми даде адреса си на Стейтън Айлънд.

— Благодаря — казах аз. — Ще се опитам да хвана ферибота в три. Дотогава може би ще успееш да се поровиш в бележника си. Юли деветдесет и шеста.

Мари остави това без отговор. Каза само:

— Аз съм на двайсет минути път с такси от пристанището. Спри и ми вземи пакет памперси.

— Хм…

— Четвърти размер. По пътя има аптека. Чакам те. Затворих и излязох от кабината.

Спрях такси на Бродуей, показах си фалшивата полицейска карта, която се запомня много по-трудно от феберейските, и съобщих на господина, който носеше чалма:

— Трябва да взема ферибота за Стейтън Айлънд в три часа. Настъпи газта.

Шофьорът сигурно не беше гледал много американски филми, защото попита:

— Какво настъпва?

— Бързо. Полиция.

— Аха.

Това е мокрият сън на манхатънския таксиметров шофьор. Почти без да спира на светофарите по Бродуей, той стигна на кея „Уайтхол“ в три без пет. Отказа да вземе пари, обаче аз му дадох петачка.

Кой знае защо, фериботът — собственост на градските власти — беше безплатен за пешеходци. Сигурно в обратната посока струваше сто долара.

Тъй като корабът надуваше сирената, изтичах по кея и се качих. Взех едно разписание на фериботите и минах през долната палуба. В тоя час имаше много свободни места, обаче аз се качих на горната палуба. Слънце, синя вода, ярко небе, влекачи, чайки, хоризонт, солен вятър — супер.

Като малък през лятото обичах да се возя на ферибота с приятели. Струваше пет цента. Отивахме на другия бряг, купувахме си сладолед и се връщахме в Манхатън. Общо двайсет и пет цента, нищожна цена за върховно приключение.

Години по-късно ходех на срещи нощем на ферибота и зяпахме Статуята на свободата, цялата осветена, невероятния хоризонт на Южен Манхатън с двата небостъргача на Световния търговски център, които се издигаха етаж след етаж, година след година, и Бруклинския мост със сияещата му огърлица от светлини. Много романтични и евтини срещи.

Оттогава градът се бе променил, главно за добро според мен. Не мога да кажа същото за останалата част от света.

Известно време зяпах Статуята на свободата и се опитвах да разпаля отдавна забравения си детски патриотизъм.

Е, може би не съвсем забравен, обаче в момента определено не съвсем буден, както осъзнах по време на обяда с Кейт.

Насочих вниманието си към приближаващия се бряг на Стейтън Айлънд и се замислих за краткия си разговор с Мари Губитози. Тя можеше да ме отреже с думите: „Не знам нищо и нищо няма да ти кажа“.

Но не ме отряза, значи знаеше нещо и може би щеше да го сподели с мен. А може би просто искаше компания и пакет памперси. А може би в момента се обаждаше на ОСО, които щяха да запишат разговора ни и да ме отведат. Във всеки случай съвсем скоро щях да разбера.