Нелсън Демил
Полет 800 (46)

45

От високоговорителя над себе си чух електронен глас, който звучеше като женски.

— Кой е?

Вдигнах поглед и видях охранителна камера, насочена към мен.

— Детектив Кори, госпожо Уинслоу. — Протегнах служебната си карта към камерата. — Снощи разговарях със съпруга ви по телефона.

— А… да. Съжалявам, той излезе.

Аз пък не съжалявах.

— Ще ви отнема само няколко минути относно оня крадец.

— Ами… добре… един момент.

Зачаках и след няколко минути голямата входна врата се отвори.

Джил Уинслоу наистина беше привлекателна жена. Четирийсетинагодишна, с кестенява коса. Прическата й, струва ми се, се казваше паж. Големите й кафяви очи и правилните й черти сигурно я правеха фотогенична и бе красиво почерняла от слънцето, но не колкото мен.

Госпожа Уинслоу носеше скромен бял памучен халат, дълъг до глезена и завързан в кръста, и моето рентгеново зрение и перверзен ум видяха страхотно тяло. Тя не се усмихваше, обаче не се и мръщеше, затова аз се усмихнах и тя принудено ми отговори. Пак й показах служебната си карта.

— Извинявайте, че идвам толкова рано, но няма да ви задържа дълго.

Тя кимна и ме покани да вляза.

Последвах я през просторно фоайе, после в голяма кухня. Тя посочи кръглата маса до слънчев еркерен прозорец.

— Правя кафе. Искате ли?

— Да, благодаря. — Седнах и оставих радиостанцията си на масата.

Госпожа Уинслоу отиде на плота и се зае да прави кафе.

Доколкото можех да преценя, къщата излъчваше атмосфера на стари пари — много антикварни мебели, които според мен са пълни с паразити — гъмжащи от дървояди сухи и изгнили дъски, споени с плесен. Обаче какво разбирам аз?

— Ед Робъртс от олдбруквилската полиция се обади и каза, че са заловили крадеца — осведоми ме тя, докато зареждаше кафеварката.

— Точно така.

— Тогава с какво мога да ви помогна, господин…

— Кори. Просто разследвам някои неща. Госпожа Уинслоу извади от шкафа две чаши, постави ги върху поднос и се обърна към мен.

— От окръжната полиция ли сте?

— Не точно.

Тя не отговори.

— От ФБР съм.

Тя кимна и видях, че не е нито изненадана, нито смутена. Спогледахме се и вече нямах никакво съмнение, че това е оная Джил Уинслоу, която преди пет години е задигнала „Един мъж и една жена“ от хотел „Бейвю“.

— Напоследък търсили ли са ви други федерални агенти? — попитах.

Тя поклати глава.

— Знаете защо съм тук.

Джил Уинслоу кимна.

— Появи се нещо ново и реших, че можете да ми помогнете.

— Вече разговаряхме за всичко това — отвърна тя.

Имаше определено изискан акцент, мек, но ясен като камбанка. И големите й очи направо ме пронизваха.

— Трябва пак да поговорим.

Госпожа Уинслоу продължаваше да ме наблюдава и само поклащаше глава, но не отрицателно, а по-скоро тъжно.

Въпреки ранния час и без грим и официално облекло, тя имаше вид на добре гледана жена, която напълно се вписва в обстановката на тая къща.

И все пак, може би защото знаех, че се е забъркала в секс, лъжи и видео, в нея имаше нещо, което предполагаше по-необуздана страна на патрицианското й поведение.

Жената се извърна и сложи на подноса сметана, захар, салфетки и лъжички.

Не виждах лицето й, обаче ръцете й изглеждаха съвсем спокойни. Тя заговори, както си бе с гръб към мен.

— Преди два месеца… през юли… гледах панихидата по телевизията. Не мога да повярвам, че са минали пет години.

— Така е. — Духнах в шепа, за да проверя дъха си, който вече беше отвратителен, и дискретно помирисах ризата си.

Госпожа Уинслоу се обърна, донесе подноса с каничка кафе и го остави на масата. Изправих се от учтивост.

— Заповядайте.

— Благодаря. Седнахме.

— Всъщност току-що се връщам от Йемен, затова съм малко… измачкан — оправдах се.

Видях, че тя забеляза струпея и синината на брадичката ми.

— Какво сте правили в Йемен? Или не можете да ми кажете?

— Разследвах атентата срещу кораба „Коул“. — И прибавих: — Занимавам се с контратероризъм.

Тя не каза нищо. Обаче разбираше накъде вървят нещата. Напълних двете чаши с кафе.

— Благодаря — каза тя.

Изключих полицейската радиостанция и отпих глътка от чашата си. Не беше зле.

— Съпругът ми е на голф тази сутрин — каза госпожа Уинслоу. — Аз отивам на черква в десет.

— Известно ми е. Би трябвало да свършим преди да стане време да излезете. Що се отнася до господин Уинслоу, както са ви обещали преди пет години, тая работа не го засяга.

Тя кимна.

— Благодаря.

Отново отпих глътка кафе. Госпожа Уинслоу направи същото.

— Снощи разговарях с човека, на когото първоначално са възложили следствието, Тед Наш. Спомняте ли си го?

Джил Уинслоу кимна.

— И преди няколко седмици разговарях с Лайъм Грифит. Помните ли го?

Ново кимване.

— Кой друг ви разпитва навремето?

— Един мъж, който се представи като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта.

Описах й Джак Кьоних, включително впечатлението, че в гъза му е наврян стоманен прът.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Вие не знаете ли?

Не обърнах внимание на въпроса й.

— Някой друг?

— Не.

— Подписахте ли писмени показания?

— Не.

— Разпитът ви беше ли записан на видео или аудио?

— Не… поне доколкото знам. Но Грифит си водеше бележки.

— Къде се провеждаха разпитите?

— Тук.

— В тая къща?

— Да. Докато мъжът ми беше на работа.

— Ясно. — Необичайно, обаче не и безпрецедентно, когато самоличността на свидетеля се пази в тайна. Очевидно не бяха искали да я регистрират във федерална сграда. — Ами господинът с вас по онова време?

— Какво по-точно?

— Къде го разпитваха?

— Мисля, че разговаряха с него в службата му. Защо питате?

— Проверявам процедурите.

— Каква нова информация се е появила и какво искате от мен?

— Нямам право да обсъждам новата информация. Искам само да изясним някои неща.

— Какви по-точно?

— Ами например нужни са ми актуални сведения за връзката ви с вашия приятел. — „И името му“.

Джил Уинслоу видимо се раздразни.

— Не знам какво значение има вече това, но щом се налага да ви отговаря, оттогава с Бъд скъсахме.

Бъд.

— Но се срещате и разговаряте с него.

— От време на време. Натъкваме се един на друг на събирания и в клуба. Това е неизбежно и неловко.

— А, знам. Аз се натъквам на бившата си жена и бившите си гаджета из цял Манхатън. — Усмихнах се и тя се усмихна в отговор.

— Разговаряли ли сте с него? — попита ме госпожа Уинслоу.

— Не. Първо исках да поговоря с вас. Той още ли е на същия адрес?

— Да. На същия адрес. Със същата жена.

— На същата работа?

— На същата работа.

— Знаете ли дали е в града?

— Да, струва ми се. Видях го на едно барбекю по случай Деня на труда… — Тя ме погледна. — Когато го видях… Не знам защо…

— Не знаете какво сте виждали в него.

Джил Уинслоу кимна и каза:

— Не си струваше.

— После човек винаги си мисли, че не си е струвало. Обаче отначало му харесва.

Тя се усмихна.

— Навярно е така.

— Сигурно сте разочарована, че е съобщил името ви на ФБР. Смятате, че е трябвало да ви защити.

Жената сви рамене.

— Съмнявам се, че е можел. Те бяха много убедителни… дори заплашваха… но някой по-силен мъж можеше да… — Тя се засмя. — Мисля, че е издържал не повече от три минути.

Усмихнах се.

— Е, не бъдете много сурова с Бъд. Той е постъпил като почтен гражданин.

— Бъд постъпва така, както му отърва. — Госпожа Уинслоу се замисли за миг. — Ако от ФБР първо бяха дошли при мен да го търсят, сигурно щях да постъпя по същия начин. Обаче случилото се после ме накара да осъзная, че той е…

— Мухльо.

Тя се засмя.

— Да, мухльо. И страхливец — а не джентълмен.

— Защо?

— Ами… например, аз исках сами да се свържем с ФБР за онова, което видяхме и заснехме. Той отказа. После, когато го намериха, им заявил, че аз не съм искала да съобщим. Просто беше ужасно… той мислеше само за себе си.

— Истински адвокат.

Тя отново се засмя, тихо и гърлено. Струва ми се, че установявахме взаимно разбирателство, което навярно бе правилният подход.

Другият начин е сплашването, обаче преди пет години несъмнено я бяха подложили на това и Джил Уинслоу сигурно негодуваше срещу отношението към нея.

Докоснах струпея на брадичката си.

— Раната ви изглежда отскоро — отбеляза тя. — Искате ли нещо за нея?

— Не, мерси, накиснах я със солена вода.

— О… Как се случи?

— Нападнаха ме убийци в стария квартал на Аден. Това е в Йемен. — Погледнах я. — Майтапя се. Всъщност имате ли лейкопласт?

— Да. Един момент. — Госпожа Уинслоу стана, отиде при шкафа, извади аптечка и се върна на масата с лейкопласт и някакъв антибиотичен мехлем.

Благодарих и се намазах с мехлема, после разпечатах лепенката. Тя стоеше пред мен, като че ли се колебаеше дали да ми помогне, но аз се справих сам.

Джил Уинслоу седна на мястото си.

— Трябва да я почиствате.

Беше мила жена и ми харесваше. За съжаление след десетина минути аз нямаше да й харесвам. Оставих опаковката от лейкопласта на масата и Джил я загледа.

Известно време мълчах, затова тя ме попита:

— Защо се интересувате от Бъд и връзката ми с него?

— Има някои очевидни несъответствия между вашата и неговата версия. Например, разкажете ми какво се е случило със записа, след като сте го изгледали в стаята си в хотел „Бейвю“.

— Той какво казва?

— Вие ми кажете.

— Добре… След като гледахме записа, той настоя да го изтрием. Не аз. Изтрихме го и напуснахме хотела.

Това не отговаряше на разказа на Тед. Обаче всичко си идваше на мястото.

— Подробно ми опишете всичко. Тръгнали сте си от плажа и на връщане в хотела…

— Ами… Проверих през визьора на камерата и видях, че сме записали… избухващия самолет. — Госпожа Уинслоу затвори очи и дълбоко си пое дъх. — Беше ужасно. Ужасно. Не искам никога повече да видя нещо такова.

Кимнах и я погледнах, докато тя се взираше в кафето си. Имах чувството, че преди пет години може би е била различна. Сигурно малко по-щастлива и може би по-жизнерадостна. Случилото се на 17 юли 1996-а я бе травмирало, а случилото се после я беше разочаровало, засегнало и навярно уплашило. И после идваше Марк Уинслоу, чието лице си представях зад предното стъкло на неговия Мерцедес. И тя продължаваше да е тук, пет години по-късно, и знаеше, че ще остане още дълго. Животът представляваше върволица от последователни компромиси, разочарования, предателства и съмнения. От време на време човек постъпва правилно първия път и по-рядко получава възможност да поправи нещата и да постъпи правилно втория път. Щях да предложа на Джил Уинслоу такава възможност и се надявах да се възползва от нея. Тя, изглежда, успя да се овладее.

— Значи сте видели експлозията през визьора — казах аз.

Госпожа Уинслоу кимна.

— И Бъд е шофирал.

— Да. Казах му: „Спри. Трябва да го видиш“ или нещо подобно.

— А той какво каза?

— Нищо. Казах му: „Заснели сме абсолютно всичко“. Известно време мълчах. Хем ми се искаше да попитам, хем не ми се искаше. Обаче бях дошъл, за да го направя.

— Видяхте ли издигаща се светлина?

Тя впери очи в мен.

— Естествено.

Погледнах през еркерния прозорец, който гледаше към задния двор. Имаше голяма дъсчена веранда, после плувен басейн, след това около един акър грижливо гледана градина. Розите все още цъфтяха. Естествено.

Налях си още кафе, прокашлях се и попитах:

— И тая издигаща се светлина не е била отражение на струя пламтящо гориво във водата, така ли?

— Не. Видях… онова нещо, което се издигаше от океана… Искам да кажа, видях го лично, преди да го видя повторно на записа.

— На плажа ли стояхте?

Джил Уинслоу не отговори веднага.

— Седях на плажа и… Видях светлината да се издига към небето… Казах нещо на Бъд и той се надигна и се обърна натам. И двамата проследихме издигането му и няколко секунди по-късно последва страшна експлозия… започнаха да падат горящи парчета… и огромното огнено кълбо… после, може би след минута, чухме взрива…

Господин майсторът на баламосването не ми бе разказал същите неща. Обаче не бях особено изненадан да установя това сериозно несъответствие.

— В доклада, който прочетох, пише, че още сте се любили на плажа, докато самолетът е избухвал, и всъщност вниманието ви е привлякъл звукът от експлозията, около четирийсет секунди по-късно.

Госпожа Уинслоу поклати глава.

— Бяхме свършили да се любим. Аз седях… — тя се изчерви — върху него и гледах към морето.

— Благодаря. Знам, че сигурно се чувствате неловко, и ще ви разпитам само за ония подробности, за които се налага.

— Преди пет години адски се срамувах да отговарям на тези въпроси и да описвам всичко, но вече го преживях… Все едно че не се е случило или че се е случило с друг човек.

— Разбирам. Добре, какво направихте, след като самолетът избухна?

— Тичешком се върнахме при пясъчните дюни, където бяха нещата ни.

— Защото?…

— Защото знаехме, че взривът ще доведе хора на плажа или на Дюн Роуд… Бяхме голи, затова изтичахме при дюните, облякохме се, взехме камерата и триногата и се върнахме при колата.

— Форд „Иксплорърът“ на Бъд.

— Да. — Тя се умълча за миг. — Като се замисля, ако бяхме останали само още няколко минути, за да съберем одеялото, хладилната чанта и всичко останало… и не знаехме, че сме забравили капачката от обектива на одеялото… не мислехме за нищо друго, освен да се махнем оттам.

— Сигурен съм, че оттогава Бъд много пъти е мислил за това.

Госпожа Уинслоу се усмихна и кимна.

Явно обидните забележки за Бъд правеха Джил щастлива, затова прибавих:

— Със същия успех можеше да остави и визитната си картичка.

Тя се засмя.

Нещо по-важно, не се налагаше да разделям, за да завладея — Джил и Бъд вече се бяха разделили и нямаше защо да мисля за усложненията на лоялността, което много ме улесняваше.

— Какво си помислихте, когато изгледахте записа през визьора и разбрахте, че сте заснели всичко видяно?

Джил Уинслоу не отговори веднага.

— Ами, бях смаяна, че… че всичко е заснето. После… Знам, че звучи като оправдание, обаче исках да се върнем и да видим дали не можем да помогнем…

— Съвсем сигурна ли бяхте, че сте видели избухващ самолет?

— Да… Е, не съвсем, но исках да се върнем, само че Бъд отказа. После, когато гледах записа през визьора, посочих, че това е веществено доказателство и някой, имах предвид властите, трябва да го види. И той пак отказа. Никой не бивало да види как правим секс на видеозапис. Настоя да го изтрия, но се разбрахме да го пуснем по телевизора в хотелската стая и тогава да вземем решение.

— Добре. И се върнахте в стаята.

— Да. И пуснахме записа…

— От видеокамерата през видеото ли?

— Да. Носехме кабела, за да направим този… за по-късно, когато се върнем в стаята след плажа… пуснахме записа и се уверихме, че всичко ясно се вижда на екрана, със звук…

— И пак видяхте оная издигаща се светлина, така ли?

— Да. Видяхме и себе си на плажа, как наблюдаваме светлината, издигаща се в небето… после експлозията… и скочихме, вторачени в грамадното огнено кълбо, което се издигна още по-нависоко и след това заедно с другите останки започна да пада… тогава чухме взрива, обърнахме се към камерата и се затичахме към пясъчната дюна. На телевизора забелязахме нещо, което не бяхме видели, докато бяхме тичали… пламъците, разпростиращи се по водата… — Тя отново затвори очи. — Виждаше се как Бъд дотичва до камерата, после обективът обхожда всичко наоколо… — Госпожа Уинслоу вдигна клепачи и се усмихна принудено. — Толкова се беше паникьосал, че така и не изключи камерата, докато тичаше към колата, и я хвърли заедно с триногата на задната седалка. На записа се чуваха гласовете ни — адски уплашени.

— Значи камерата е работела на задната седалка на форда.

— Да.

— И е записала разговора ви.

— Да. Тъкмо тогава се опитах да го убедя да се върнем и да видим дали не можем да помогнем. — Тя въздъхна. — Понякога ми се иска да не бяхме изтрили записа.

— И на мен.

Заиграх се с опаковката на лейкопласта и погледите ни се срещнаха за няколко секунди.

— Добре, гледали сте записа на телевизора, после сте го изтрили.

Джил Уинслоу кимна.

— Бъд ме убеди… и имаше право… че десетки хора са видели това… видели са ракетата и взрива… и че нашият запис не е необходим за доказателство… тогава защо да го предаваме на властите?… — Тя замълча за миг. — Съдържанието му беше прекалено лично. Искам да кажа, даже да не бяхме любовници, да не бяхме семейни… даже да бяхме женени един за друг… защо други да гледат записа? Вие как бихте постъпили?

Знаех, че ще ми зададе тоя въпрос.

— Нямаше да изтрия записа веднага. Щях да изчакам, да го обсъдя с партньорката си, щях да се замисля за брака си, да се запитам защо имам любовница и да проследя следствието, за да видя дали записът е важно веществено доказателство за потресаващо престъпление. Тогава щях да взема решение.

Погледът на Джил Уинслоу блуждаеше през прозореца. Тя извади хартиена кърпичка от джоба на халата си и си избърса очите. После дълбоко си пое дъх.

— Точно така исках да постъпя и аз. — Погледна ме. — Наистина… всички онези хора… Боже мой… и наистина следих следствието, стотици хора се обадиха и съобщиха, че са видели издигащата се светлина, всички смятаха, че е ракета… после… нещата започнаха да се променят.

— В тоя момент, когато го обявиха за злополука, за механична повреда, щяхте ли да предадете записа, ако го бяхте запазили?

Госпожа Уинслоу сведе очи към пръстите си, които разкъсваха кърпичката.

— Не знам. Надявам се, че да.

— Аз смятам, че щяхте да го предадете.

Тя не отговори.

Изчаках няколко секунди.

— Чия беше камерата?

— Моя. Защо?

— По онова време бяхте ли запозната с видеозаписната технология?

— Разбирах основните неща.

— А Бъд?

— Аз го научих да използва камерата. Защо питате?

— Ами, в доклада ми пише, че Бъд е унищожил миникасетата. Вярно ли е?

— Какво искате да кажете?

— Че когато сте напуснали хотел „Бейвю“, сте спрели край пътя и Бъд е унищожил касетата, като я е прегазил с колата и после я е изгорил.

Тя поклати глава.

— Не. Той я изтри още в хотелската стая. Точно това казах на агентите, това им е казал и Бъд. Никой не е споменавал, че сме унищожили касетата.

Е, някой го беше направил. Господин Наш, по-конкретно.

— От ФБР питаха ли ви кой е изтрил записа, вие или Бъд?

— Да. Питаха ме и аз им казах. — Джил Уинслоу ме погледна. — После научих, че изтрит магнитен видеозапис може да се… че картината по някакъв начин може да се възстанови… Не знам дали са успели… Искам да кажа, сигурно не са, защото ако бяха, щяха да видят същото, което видяхме с Бъд… и щяха да стигнат до друго заключение… — Тя пак ме погледна. — Знаете ли дали са успели да възстановят записа?

— Не знам. — Всъщност знаех. Нямаше съмнение, че лабораторията на ФБР може да възстановява образи на магнитни записи, които някой смята за окончателно изтрити, стига отгоре да няма друг запис. — Касетата празна ли беше, когато им я дадохте?

Госпожа Уинслоу кимна и каза:

— Още беше в камерата. Когато дойдоха тук, първо ме попитаха за това. Отидох в дневната, взех камерата и им я донесох. Те седяха на тази маса.

— Ясно. И когато ви разпитаха, какво им казахте?

— Казах им истината. Обясних им какво сме видели с Бъд. Вече бяха разговаряли с него, но аз не знаех какво им е казал, защото го бяха инструктирали да не се свързва с мен и да не приема обажданията ми. — Тя прибави с мрачна усмивка: — И той ги послуша, мухльото му с мухльо. Агентите дойдоха тук в понеделник след катастрофата и казаха, че искат да ме разпитат и че било по-добре разказът ми да не се различава от неговия. Е, оказа се, че той е излъгал за някои неща, например за това, че сме правили секс на плажа. Казал им, че само сме се разхождали и сме разговаряли, но аз им казах истината, отначало докрай.

— И те са ви обещали, че ако сте казали истината, мъжът ви никога няма да узнае, така ли?

— Да.

— Но са дошли пак.

— Да. Зададоха ми още въпроси, като че ли бяха научили повече за записа. Всъщност аз ги попитах дали записът е напълно изтрит и те потвърдиха, бил изтрит, и съм била извършила престъпление, унищожавайки веществено доказателство. Бях ужасена… плачех… не знаех към кого да се обърна. Бъд не ми отговаряше, не можех да разговарям с мъжа си… мислех да се обадя на адвоката си, обаче те ме предупредиха да не го правя, ако искам да запазя всичко в тайна. Бях изцяло на тяхната милост.

— Истината ще те направи свободна.

Джил Уинслоу едновременно изхлипа и се засмя.

— Истината ще ми донесе развод с най-неизгодния предбрачен договор, подписван в щата Ню Йорк. — Тя ме погледна. — А имам двама сина, които тогава бяха на осем и десет години. Женен ли сте?

Показах й венчалната си халка.

— Имате ли деца?

— Не, поне доколкото знам.

Госпожа Уинслоу се усмихна и отново избърса очи с разкъсаната кърпичка.

— Много е сложно с деца.

— Разбирам. — Върнах се на въпроса. — Те поискаха ли да се подложите на детектор на лъжата?

— Първия път ме попитаха дали съм съгласна и аз потвърдих, понеже казвах самата истина. Те казаха, че следващия път ще донесат устройството. Обаче не го донесоха. Попитах ги защо и те отговориха, че не се налагало.

Кимнах. Не се беше налагало, защото вече бяха възстановили записа и бяха видели всичко, което ги интересуваше. Не бяха поискали писмени показания от Джил Уинслоу и Бъд, не ги бяха записали и не ги бяха подложили на детектор на лъжата, защото всичко това можеше да излезе на бял свят по-късно, ако госпожа Уинслоу или Бъд проговореха или ги откриеше някой друг, като мен.

Всъщност Наш, Грифит и другите не се бяха опитвали да открият достоверни доказателства за ракетен удар срещу полет 800 на ТУЕ — бяха се опитвали да скрият и унищожат доказателствата, в което бяха обвинили Джил Уинслоу.

— Ония господа от ФБР накараха ли ви да се закълнете, че ще запазите тайна?

Тя кимна.

— Но след като обявиха официалното заключение — че е било злополука, — не се ли запитахте защо вашите свидетелски показания не са взети предвид?

— Запитах се… обаче тогава се обади онзи човек, Наш, и пак се срещнахме тук. Той ми обясни, че без записа нашите показания с Бъд нямали тежест срещу показанията на стотиците други очевидци. — Джил Уинслоу дълбоко си пое дъх. — Каза ми да смятам, че съм извадила късмет, да си живея живота и никога повече да не мисля за това.

— Но вие не сте го послушали.

— Да… Все още виждам ракетата…

— Гледали ли сте анимацията на ЦРУ?

— Да. В нея нямаше абсолютно нищо вярно.

— Щеше да е добре, ако пазехте записа.

Тя не отговори.

Известно време седяхме в мълчание. Госпожа Уинслоу се изправи, взе нова кърпичка от плота и си издуха носа. После отвори хладилника и ме попита:

— Искате ли трапезна вода?

— Не, мерси, не пия вода.

Тя извади бутилка вода и си наля в чаша. Истинска дама.

Смелих получената до тоя момент информация. Тя се свеждаше до няколко ключови факта: Бъд не беше изгорил касетата, ФБР и ЦРУ несъмнено бяха възстановили изтрития запис и бяха видели същото, каквото твърдяха двеста очевидци — издигаща се светлина.

Следователно? Имах само две думи, с които да го опиша: заговор и засекретяване.

Но защо? Имаше много причини. Нямах намерение да се опитвам да проумея начина на мислене на хората във Вашингтон, тайните им цели, мотивите им и печалбата им от засекретяването. Бях убеден, че имат всички основания да скрият заблудена наша ракета, експериментално оръжие или терористичен удар — обаче бях убеден и че основанията им не ги бива.

Джил Уинслоу изглеждаше изтощена, тъжна и загрижена, като че ли нещо я измъчваше. Струваше ми се, че знам какво е, и исках да й помогна да свали бремето от плещите си.

— Ще се срещате ли с Бъд днес? — все още изправена, попита тя.

— Днес или утре.

Тя се усмихна.

— Днес той играе голф с мъжа ми.

— Приятели ли са?

— Познати. — Тя седна с чашата си и кръстоса крака. — Не стига, че изневерявах на мъжа си, но ако разбере, че съм го правила с Бъд, Марк ще се почувства като пълен глупак.

— Защо?

— Марк смята Бъд за глупак. И е прав. Веднъж ми каза: „Джил, ако някога ми изневериш, поне избери човек, от когото няма да се срамуваш, ако се разчуе“. Трябваше да го послушам.

Замислих се за тоя съвет и се съгласих. Искам да кажа, не бива да те хващат в крачка с човек, когото всички останали смятат за неудачник, откачалка, грозник или дебелак.

— Хубавец ли е? — попитах.

— Да. Обаче с това се приключва. Привличането ни беше чисто физическо. — Джил Уинслоу отново се усмихна. — Адски съм повърхностна.

Всъщност не се дължеше само на физическото привличане — беше свързано с Марк Уинслоу и потребността на Джил Уинслоу да е нещо друго освен идеална съпруга, даже съпругът й да не го знае. Обаче не отговорих. Както се казва, не можеш да съжаляваш богато момиче, което пие шампанско на яхта. Но в известен смисъл й съчувствах.

Що се отнасяше до Бъд, можех да предположа, че членува в същия кънтри клуб като семейство Уинслоу. За десетина минути можех да стигна до клуба и да попитам за него. Обаче се съмнявах, че ще имам нужда от него. Онова, което ми трябваше, беше тук.

— Има ли нещо друго? — попита тя.

— Това като че ли е всичко… освен някои подробности за действията ви в хотелската стая, след като сте се върнали от плажа. Гледали сте записа. Разкажете ми за това.

— Ами… гледахме го… превъртяхме онази част, в която бяхме на одеялото между дюните… и започнахме от там, където се спуснахме при морето… после гледахме онази част от момента, когато се любехме на плажа, докато не видяхме издигащата се светлина… върнахме записа и го гледахме на забавен кадър… виждаше се светлината на хоризонта… после тя се издигна в небето… на забавен кадър се виждаше димната следа и тогава разбрахме, че виждаме и мигащите светлини на самолета, който…

— Колко дълъг беше записът?

— Онази част при морето продължаваше петнайсетина минути, от момента, в който се спуснахме на плажа, до момента, когато Бъд изтича и взе камерата. После около пет минути чернота, докато камерата беше на задната седалка, и се чуваше нашият разговор.

— Добре. Ами оная част с одеялото, когато първо сте започнали записа?

Джил Уинслоу сви рамене.

— Не знам. Сигурно петнайсет минути. Изобщо не исках да я гледам. Нямаше защо.

— Ясно. Пуснали сте записа, спрели сте го, върнали сте го, пуснали сте го пак на забавен кадър и така нататък.

— Да. Беше… невероятно.

— Хипнотично.

— Да.

— Какво направихте, след като изгледахте записа?

— Бъд го изтри.

— Просто ей така? Казахте, че вие не сте искали да го изтривате.

— Не исках… поспорихме, но… той искаше да го изтрие. Също искаше да се махнем от стаята, в случай че някой ни е забелязал да идваме от плажа. Аз се съмнявах, обаче той настояваше да си тръгнем и да се приберем по домовете си. Мобифоните ни вече бяха започнали да звънят, защото хората, които знаеха, че не сме си вкъщи, и бяха гледали експлозията по телевизията, се опитваха да се свържат с нас, но ние не отговаряхме. Тогава Бъд влезе в банята да се обади на жена си — беше я излъгал, че отива на риба с приятели.

— Може би е плискал вода във ваната и е викал: „Курс към брега, момчета!“ — подхвърлих.

Тя се усмихна.

— Не е чак толкова умен. За сметка на това е параноик.

— Не е параноя да си прикриваш задника — възразих аз.

Госпожа Уинслоу сви рамене.

— По това време аз вече си мислех, че ще ни открият, по един или друг начин. За нещастие, според алибитата ни по време на катастрофата и двамата се бяхме намирали на изток. Марк се обади веднъж на мобифона ми, но аз не отговорих. Когато се качих на колата си и потеглих за вкъщи, прослушах съобщението му: „Джил, чу ли за самолетната катастрофа? Обади ми се“. Първо се обадих на приятелката си в Ист Хамптън, при която бях излъгала, че ще пренощувам. Той не я беше търсил. Затова се обадих на Марк и му казах, че съм разстроена и се прибирам.

— Ако ми позволите аматьорската психология, вие сте искали да ви разкрият. Или поне не ви е било страх от последствията.

— Естествено, че ме беше страх.

— Говоря от личен опит — по-лесно е да ви разкрият, отколкото да скъсате. Резултатите са едни и същи, но за да ви разкрият, е нужно само подсъзнателно желание, докато за да скъсате, трябва много смелост.

На лицето й се изписа надменно изражение.

— Какво общо има това с идването ви тук? — рязко попита тя.

— Може би всичко.

Джил Уинслоу си погледна часовника.

— Трябва да се приготвям за черква.

— Имате време. Ще ви попитам нещо. След като с Бъд гледахте видеозаписа, предполагам, сте взели душ преди да се приберете вкъщи. Все пак целите сте били в пясък и сол. — Не споменах за телесните течности.

— Наистина взехме душ.

— Кой беше пръв?

— Аз… струва ми се.

— Гледахте ли записа повторно, докато той се къпеше?

— Струва ми се, че да… Но това беше преди пет години. Защо? Мисля, че знаеше защо питам, затова й зададох насочващ въпрос.

— Какво правихте следобед от четири и половина, когато сте се настанили, до седем, когато сте отишли на плажа?

— Гледахме телевизия.

— Какво по-точно?

— Не си спомням.

Вперих очи в нея.

— Досега не ме лъгахте, госпожо Уинслоу. Тя извърна очи и се престори, че мисли.

— Спомних си. Гледахме филм.

— Касета ли?

— Да…

— „Един мъж и една жена“.

Джил Уинслоу ме погледна и не отговори.

— Взели сте го от хотелската видеотека.

— А… да… — Тя продължаваше да ме гледа, после весело прибави: — Филмът е много романтичен. Но ми се струва, че на Бъд му беше скучен. Гледали ли сте го?

— Не. Но с удоволствие ще гледам вашата касета, ако може. Последва дълго мълчание, по време на което тя заби поглед в масата, а аз продължавах да я наблюдавам. Явно водеше вътрешна борба. Оставих я на мира. Беше един от ония моменти в живота, когато всичко се върти около едно-единствено решение и няколко думи. Много пъти съм го преживявал със свидетели или заподозрени. Те трябва сами да стигнат до решението — което аз се опитвам да улесня с всичко казано до момента.

Знаех какво й минава през ума — развод, позор, публично унижение, деца, приятели, роднини, може би даже Бъд. И ако продължеше да мисли за бъдещето, щеше да се стигне до публични показания, адвокати, национални медии и може би даже известна опасност.

— Не знам какво искате да кажете — почти прошепна Джил Уинслоу.

— Госпожо Уинслоу, само двама души на тоя свят знаят какво искам да кажа. Единият съм аз, а другата сте вие.

Тя не отговори.

Вдигнах опаковката от лепенката и я размахах във въздуха.

— Намерихме такава опаковка в стая двеста и три. Да не сте се порязали?

Тя продължаваше да мълчи.

— Или сте залепили с лепенка липсващия пластмасов щифт на касетата от видеотеката? И сте записали вашата касета върху „Един мъж и една жена“. Докато Бъд е бил в банята. — Изчаках няколко секунди. — Сега можете да ми кажете, че това не е вярно, само че после ще трябва да се запитам защо сте задържали филма, който сте взели от хотелската видеотека. Или можете да ми кажете, че е вярно, че наистина сте записали вашата касета върху филма, но после сте го унищожили. Само че не сте го направили.

Джил Уинслоу дълбоко си пое дъх и по лицето й потекоха сълзи.

— Мисля, че… мисля, че трябва да ви кажа истината…

— Аз вече знам истината. Но, да, искам да я чуя от вас.

— Всъщност няма какво да кажа.

Тя се изправи и си помислих, че ще ме изгони, обаче тя отново дълбоко си пое дъх.

— Искате ли да видите записа?

Станах и усетих, че сърцето ми се разтуптява.

— Да, искам.

— Добре… но… когато го видите… надявам се, разбирате защо не мога да го покажа… нито да дам да го види някой… Много пъти… съм мислила за това… мислих и през юли, когато гледах панихидата по телевизията… всички онези хора… но има ли значение как са умрели?

— Има.

Госпожа Уинслоу кимна.

— Ако ви дам записа, може би ще намерите начин да запазите всичко това в тайна… Възможно ли е?

— Мога да ви кажа, че е възможно, обаче не е. И вие го знаете, знам го и аз.

Тя отново кимна, известно време остана неподвижна, после ме погледна.

— Елате.