Нелсън Демил
Полет 800 (31)

30

Влязох в кабинета на господин Кьоних, внушителна ъглова стая с чудесен изглед към Световния търговски център, Статуята на свободата, Стейтън Айлънд и пристанището.

Бях влизал там няколко пъти и нито един от поводите не беше особено радостен. Тоя ден нямаше да е по-различен.

Джак Кьоних стоеше до един от прозорците с гръб към мен и гледаше пристанището.

Така демонстрираше силата си — чакаше да види как ще обявиш присъствието си. Помислих си дали да не извикам на арабски „Аллах акбар!“ и да се втурна към него, обаче предпочетох да се прокашлям.

Той се обърна и кимна.

Джак Кьоних е висок слаб мъж с късо подстригана сива коса, сиви очи и носи сиви костюми. Струва ми се, че би трябвало да оставят впечатление за стомана, обаче на мен ми напомнят за графит. Може би за бетон.

Той ми стисна ръката и посочи една кръгла маса.

— Сядай.

Седнах и Кьоних се настани срещу мен.

— Кейт ли ти каза, че искам да те видя?

— Да.

— Къде беше?

— В кабинета на капитан Стийн.

— После.

— А, разходих се, за да си проясня главата. Пурата му ме довърши. Искам да кажа, не се оплаквам, че пуши въпреки забраната, обаче…

— Дейвид ми каза, че искаш да напуснеш.

— Промених решението си. Освен ако вие не искате да напусна.

— Не. Искам да останеш тук.

Само дето не прибави „Където мога да те държа под око и да ти прееба живота“, обаче и двамата го разбирахме.

— Оценявам доверието ви — отвърнах.

— Не съм казвал подобно нещо. Всъщност изобщо не вярвам на твоята преценка. Но искам да ти дам още един шанс да си от полза за екипа и родината си.

— Отлично.

— Не се ебавай с мен, Джон. Не съм в настроение.

— Аз също.

— Добре. Тогава да минем на въпроса. Занимавал си се със случая с полет осемстотин в служебно време, въпреки изричните инструкции да не го правиш.

— Не изпълнявам заповедите на Лайъм Грифит.

— Не, ти изпълняваш моите заповеди и аз ти казвам, както казах на Кейт, че няма да се бъркаш в този случай. Защо ли? Защото е засекретен? Защото има някакъв заговор? Ако смяташ така, наистина трябва да си подадеш оставката и да проучиш този въпрос. И може би ще го направиш. Но засега искам да заминеш за Йемен и да се запознаеш с това какво се опитваме да постигнем по отношение на американската безопасност по света.

— И какво се опитваме да постигнем?

— Сам ще установиш.

— Защо точно в Йемен? Защо не там, където отива Кейт?

— Това не е наказание, ако си го мислиш. Почетно е да служиш в чужбина.

Ние дори не бяхме на една и съща планета, затова нямаше смисъл да споря с него.

— Благодарен съм ви за тази възможност — отвърнах. — Знам.

— И какво ще правя там?

— Подробно ще те осведомят в Аден.

— Добре. Не искам да съм прекалено усърден и посланичката да ме изгони.

Той ме изгледа ледено.

— Това е важно назначение. Загинаха седемнайсет американски моряци и ние непременно ще заловим виновниците.

— Нямам нужда от агитация. Върша си работата.

— Да. Обаче ще я вършиш по правилата.

— Чудесно. Това ли е всичко?

— Това е за Йемен. Кажи ми какво прави вчера.

— Разходих се на изток.

— Къде?

— На плаж.

— Не си почернял.

— Седях на сянка.

— Защо мобифонът и пейджърът ти бяха изключени?

— Имах нужда от психическо възстановяване.

— Добре, че го осъзнаваш.

Това наистина беше смешно и аз се усмихнах.

— Но никога повече не изключвай пейджъра си — прибави Кьоних.

— Слушам. Пейджърът и мобифонът ми ще работят ли в Йемен?

— Ще се погрижим да работят. Ще те попитам нещо: смяташ ли, че имаш някаква нова информация за полет осемстотин?

Е, това вече беше подвеждащ въпрос.

— Ако имах, вие пръв щяхте да научите.

— Това се разбира от само себе си. Сигурно си чул слуха за някакъв запис — равнодушно прибави той.

— Да.

— Много хора са го чули. Но подобно на всички слухове, митове и градски легенди, в него няма нищо повече — просто мит. Знаеш ли как се зараждат тези неща? Ще ти кажа. Хората изпитват непреодолима потребност да обяснят необяснимото. Имат нужда да вярват в съществуването на нещо — обикновено нещо неодушевено, например в Светия Граал или някакъв таен сборник с ръкописи — или, ако е извършено престъпление, някаква взривоопасна улика, която крие ключа за невъобразима загадка. Животът е по-елементарен.

— Понякога наистина е така.

— Затова хората с развинтено въображение си измислят, да речем, поразителна улика, която е била изгубена или скрита, но която, ако бъде намерена, ще разкрие абсолютната истина. Много хора започват да вярват в това нещо, каквото и да е то, защото им носи утеха и надежда. И скоро слухът за него се превръща в легенда и мит.

— Нещо не схващам. Кьоних се наведе към мен.

— Няма никакъв видеозапис, на който двама души се чукат на плажа, а зад тях експлодира самолетът.

— Нито ракета ли?

— Нито ракета, по дяволите.

— От плещите ми се смъкна страхотен товар. Защо не отменим тая работа с Йемен и Танзания?

— В никакъв случай.

— Добре тогава, ако няма нищо друго, трябва да се обадя в пътническата служба.

Господин Кьоних остана седнал, затова и аз не се изправих.

— Знам, че си адски разочарован от случая с Халил, и всички споделяме твоето разочарование — заяви той.

— Добре. Обаче въпреки това разочарованието си е мое.

— И естествено, ти лично си ангажиран със случая. Искаш да го приключиш.

— Искам отмъщение.

— Както и да е. Знам, че гибелта на хората, които работиха по случая, дълбоко те е наранила. Кейт твърди, че като че ли не можеш да приемеш смъртта на Тед Наш.

— Хм… моля?

— Тя казва, че не можеш да повярваш в смъртта му. Това често се случва, когато умре близък колега — като отхвърля смъртта му, човек отхвърля възможността същото да се случи с него. По този начин преодолява случилото се.

— Да… ами… на мен… — Всъщност изобщо не ми пукаше.

— Както сигурно знаеш, Кейт и Тед много се бяха сприятелили, но тя успя да преодолее скръбта.

Това започваше да ми писва и тъй като не ми се струваше важно, разбирах, че Кьоних нарочно ме ядосва, защото аз го бях ядосал. Малка отплата от готиния Джак.

— Честно казано, хич не си падах по Тед Наш и преодолях скръбта около две секунди след като научих, че е убит. Какво се опитвате да постигнете?

На тънките му устни плъзна едва забележима усмивка, която моментално изчезна.

— Предполагам, че съм се отклонил. Въпросът е, че когато се върнеш, ще сформирам специална група и ще удвоя усилията по случая с Халил.

— Добре. Това е захарното петле, което ми подхвърляте. Нали така?

— Това е захарното петле. Пращам те в Йемен, за да се стегнеш. Ако останеш в отбора, ще получиш топката и ще вкараш нов гол. Ако го напуснеш, никога няма да имаш такъв шанс.

— Точна аналогия. И имате право. Случаят с Халил е по-важен за мен от търсенето на някаква призрачна улика, свързана с катастрофата на полет осемстотин. — И прибавих, защото беше вярно: — Разбирам защо сте главен тук. Много ви бива.

— Знам. Обаче ми е приятно да го чуя.

Зачаках да ми каже колко велик съм и аз, обаче той не го направи.

— Не се ли смущавате, че пренебрегвате вероятността да съществува такъв видеозапис?

Кьоних дълго ме наблюдава.

— Не я пренебрегвам. Казвам ти, че записът не съществува, обаче даже да съществуваше, това не е твоя работа. Надявам се, че ти е ясно.

— Напълно.

Той се изправи и ме изпрати до вратата.

— Ще ти е приятно да работиш с агентите в Йемен. Те са първокласен отбор.

— Нямам търпение да допринеса за успеха на мисията. Бих искал да се върна до Деня на труда.

— На първо място е мисията. Но е възможно.

— Добре. Имам лекции в „Джон Джей“.

— Това ми е известно. Не искаме да ти създаваме излишни трудности.

— А само необходими трудности.

— Всички сме воини в борбата срещу глобалния тероризъм.

— Както и във войната срещу ислямския джихад.

Той продължи, без да обръща внимание на моя англо-арабски.

— Йемен се смята за вражеска страна. Трябва много да внимаваш. Тук те очаква голямо бъдеще и не искаме да ти се случи нещо. Кейт също не би искала, сигурен съм. Преди да заминеш, трябва да се отбиеш в правния отдел, за да се погрижиш за завещанието си. И да упълномощиш изпълнението му в случай, че изчезнеш или бъдеш отвлечен.

Гледахме се в продължение на няколко безкрайни секунди.

— Нямах намерение да ми се случват такива неща — наруших мълчанието накрая.

— Не се заблуждавай, това е опасно място — осведоми ме той. — През декември деветдесет и осма например четирима отвлечени западни туристи бяха убити от религиозни екстремисти.

— Будисти ли?

— Не, мюсюлмани.

— Аха. Значи това е мюсюлманска страна.

Господин Кьоних явно губеше търпение към моята престорена тъпота, обаче продължи:

— През последните десетина години в Йемен са отвлечени над сто западняци.

— Без майтап? Какво са правили там, по дяволите?

— Не знам… бизнесмени, учени, туристи.

— Ясно. Но след изчезването на първите четирийсет-петдесет, останалите не са ли си казали: „Може би трябва да отида в Италия или някъде другаде?“ Нали разбирате?

Той продължително ме измери с поглед и отвърна с принудено търпение:

— Не е важно защо са били в Йемен. Но за твое сведение сред отвлечените и изчезналите няма американци. Главно европейци. Те имат склонност към авантюристични пътешествия. Твоята задача отчасти ще е да събереш информация за изчезналите западняци — и да внимаваш да не станеш един от тях.

Спогледахме се и може да си въобразявах, обаче ми се стори, че на устните му пак плъзва усмивка.

— Разбирам — отвърнах.

— Убеден съм.

Ръкувахме се и си тръгнах.