Нелсън Демил
Полет 800 (34)

33

За нюйоркчанина Филаделфия, която се намира на сто и шейсетина километра южно от центъра, е като Статуята на свободата: историческа, близка и лесна за избягване.

В парафраза на У. К. Фийлдс^[1], общо взето, предпочитах Йемен. Майтапя се де.

Към седем и половина спрях при една пететажна сграда на Честнът Стрийт 2201, недалеч от Ритънхауз Скуеър.

Намерих място за паркиране на улицата, слязох от колата и се протегнах. Обадих се в апартамента на Роксан Скаранджело и ми отговори женски глас.

— Ало?

— Роксан Скаранджело, моля.

— На телефона.

— Госпожице Скаранджело, аз съм детектив Джон Кори от ФБР. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.

Последва дълго мълчание.

— За какво?

— За полет осемстотин на ТУЕ, госпожице.

— Преди пет години ви казах всичко, което знам. И вие казахте, че повече няма да ме търсите.

— Появи се нещо ново. Намирам се пред вашия блок. Може ли да се кача?

— Не. Не… съм облечена.

— Защо не се облечете?

— Ами… Всъщност закъснявам за вечеря.

— Ще ви закарам.

— Мога да отида пеш.

— Ще ви придружа.

Чух нещо, което прозвуча като тежка въздишка.

— Добре. След малко слизам.

Изключих мобифона си и зачаках пред блока, който правеше добро впечатление и се намираше съвсем близо до Университета на Пенсилвания, скъпо заведение, едно от най-престижните в страната.

Смрачаваше се и вечерта беше ясна. Ветрецът носеше слаб дъх на есен.

Човек не цени тия неща, докато не бъде лишен от тях, и ако има късмет, започва да ги възприема с нови очи и уши.

Америка.

Това беше нещо като забавена реакция. Искаше ми се да целуна земята и да запея „Бог да благослови Америка“.

От входа на блока излезе висока привлекателна млада жена с дълга тъмна коса, облечена с черни джинси и черен пуловер.

— Госпожице Скаранджело? — повиках я. — Аз съм Джон Кори, спецчаст на ФБР. — Показах си служебната карта. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

— Наистина ви казах всичко, каквото знам, с други думи, почти нищо — отвърна тя.

„Така си мислиш ти, Роксан“.

— Ще повървя с вас.

Тя сви рамене и двамата се запътихме към Ритънхауз Скуеър.

— Имам среща с приятеля си за вечеря.

— И аз имам среща за вечеря. Няма да ви забавя.

Докато вървяхме, й зададох няколко незначителни въпроса за университета, за първия й учебен ден, за Филаделфия и докторантурата й. Била по английска литература, осведоми ме Роксан.

Прозях се и тя ме попита:

— Отегчавам ли ви?

— Ни най-малко. Току-що пристигам от Средна Азия. Виждате ли колко съм почернял? Искате ли да видите билета ми?

Момичето се засмя.

— Не, вярвам ви. Какво правихте там?

— Защитавах световната демокрация.

— Би трябвало да започнете оттук. Спомних си, че разговарям с докторантка.

— Абсолютно сте права.

Тя се впусна в приказки за последните президентски избори, а аз кимах и отговарях утвърдително.

Стигнахме до ресторант на име „Алма де Куба“ близо до Ритънхауз Скуеър и влязохме. Беше скъпо, модерно заведение и се зачудих колко ли е голяма стипендията й.

Госпожица Скаранджело предложи да пийнем по нещо, докато чакаме гаджето й.

В дъното имаше коктейлна, декорирана с плантационни кепенци и черно-бели фотографии от някогашна Куба, прожектирани върху белите стени. Намерихме маса и поръчахме гарафа бяло вино за нея и за да продължа темата, куба либре за мен.

— Хайде да минем направо на въпроса — започнах аз. — Вие сте чистачката, която е влязла в стая двеста и три в хотел „Бейвю“ по обяд на осемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, деня след катастрофата на полет осемстотин на ТУЕ. Нали така?

— Точно така.

— Преди вас не е влизала друга чистачка. Нали?

— Доколкото знам. Гостите не бяха съобщили, че си заминават, не отговаряха на телефона и не отваряха вратата. Освен това имаше табелка „Не влизай“.

За пръв път чувах за това. Обаче ми се струваше логично, ако дон Жуан и неговата мадама бяха искали максимално да се отдалечат от хотела.

— И сте влезли с вашия ключ, така ли?

— Да, такава беше процедурата след единайсет сутринта. Донесоха напитките. Налях й и се чукнахме.

— Спомняте ли си имената на агентите от ФБР, които първо ви разпитаха?

— Не, все пак минаха пет години. Те се обръщаха помежду си само на малко име.

— Ами, опитайте се да си ги спомните.

— Струва ми се, че единият имаше ирландско име.

— Шон? Джузепе?

Тя се засмя.

— Това не е ирландско име.

Усмихнах се.

— Може би Лайъм?

— Да, точно така. Другият се казваше… не се сещам. Вие не знаете ли?

— Да. Сигурно Тед.

— Струва ми се, че е така. Хубавец. И задник.

— Още ли търсите онази двойка? — попита Роксан.

— Да.

— Защо са толкова важни?

— Ще разберем, когато ги открием.

— Сигурно не са били женени един за друг — осведоми ме тя. — Не искат да бъдат открити.

— Е, да, обаче имат нужда от брачна консултация.

Момичето се усмихна.

— Да бе, да.

— Агентите показаха ли ви портрета на мъжа?

— Да. Но не го познах.

— Ами жената, с която е бил?

— Не. Не съм виждала неин портрет.

— Добре, влезли сте в стаята — и после?

— Ами… Извиках, в случай че са там, да речем, в банята, нали разбирате? Обаче виждах, че са си заминали. В стаята нямаше нищо. Затова вкарах количката си и започнах да събирам чаршафите от леглото.

— Бяха ли спали на леглото?

— Ами… сигурно не. Завивката беше смъкната на пода, одеялото го нямаше и сигурно бяха лежали върху чаршафа, може да са подремнали, да са гледали телевизия или… няма значение. Но не бяха спали цяла нощ. — Тя се засмя. — Станах истински спец по нюансите на употребата на хотелските стаи.

— Не съм следвал филология. Какво е „нюанс“?

Роксан пак се засмя.

— Забавен сте. — Изненада ме, като запали цигара. — Пуша само когато пия. Искате ли?

— Да. — Взех си цигара и момичето ми я запали. Пушил съм, затова не се задавих.

— Значи липсваше одеялото, така ли? — продължих аз.

— Да. И си отбелязах да съобщя на главната домакинка.

— Госпожа Моралес.

— Точно така. Чудя се какво се е случило с нея.

— Още си е там.

— Невероятна жена.

— Така е. Познавате ли Лусита? Чистачката?

— Не.

— Ами Кристофър Брок, служителя на рецепцията?

— Да, но не много добре.

— Разговаряли ли сте с него след като агентите ви разпитаха?

— Не, казаха ни да не разговаряме с никого. И бяха абсолютно сериозни.

— Ами управителят, господин Роузънтал? Разговаряхте ли с него?

— Той започна да ме разпитва, обаче аз му казах, че не бива.

— Добре. И сте напуснали хотела скоро след това.

Тя не отговори веднага.

— Да.

— Защо?

— Не знаете ли?

— Не.

— Ами… агентите казаха, че ще е най-добре да напусна. Защото можело да се изкуша да разговарям с журналисти или пък медиите да ме тормозят и така нататък. Отговорих, че не мога да си позволя да напусна работа, и те казаха, че ще компенсират заплатата ми, ако им помогна, напусна и… си държа устата затворена.

— Доста добра сделка.

— Така е. Искам да кажа, за федералните власти това е нищо. Те плащат на фермерите да не произвеждат селскостопанска продукция. Нали така?

— Да. И ми плащат да не се грижа за цветята в офиса.

Роксан се усмихна.

— Какво не са искали да издадете агентите?

— Тъкмо това е въпросът. Аз всъщност не знаех нищо. Обаче те направиха голям въпрос от онази двойка в стая двеста и три и това, че са ходили на плажа и са видели катастрофата. На мен не ми се струваше важно, обаче журналистите надушиха, че става нещо. И аз напуснах хотела.

Кимнах. Феберейците са пълни дърводелци — оплескват всичко и после се опитват да оправят нещата с пари.

— Помогнаха ли ви да спечелите стипендията?

— Нещо такова. Така ми се струва. Вие не знаете ли?

— Това не е в моя отдел.

Мобифонът на госпожица Скаранджело иззвъня и тя отговори. Разбрах, че приказва с гаджето си.

— Да, тук съм. Но не бързай. На бара съм и се натъкнах на един стар мой преподавател. Добре съм. До скоро. — Роксан затвори. — Беше Сам, приятелят ми. В момента е в апартамента. — После прибави: — Не бива изобщо да споменавам за полет осемстотин, нали?

— Точно така.

— Бива си ме, нали?

— Да. Приличам ли на преподавател?

Момичето се засмя.

— Не. Обаче ще бъдете такъв, когато се появи Сам.

Втора гарафа, втора куба либре.

— Разкажете ми всичко, което сте направили и видели в оная стая — казах аз. — Опишете ми миризми и неща, които са ви се сторили необичайни, а даже и съвсем обикновени.

— Уф, божичко… оттогава минаха пет години.

— Знам. Но ако започнете да говорите, ще си спомните всичко.

— Съмнявам се. Но добре… после влязох в банята, понеже това е най-неприятната част от работата и исках да приключа с нея. Започнах с душа…

— Беше ли използван?

— Да, но не същата сутрин. Виждах, че е използван, може би предишната вечер. Сапунът и кабината бяха сухи, както и използваните хавлиени кърпи. Спомням си, казах на един от агентите, че банята почти не е била използвана. Само един бърз душ.

— Имаше ли пясък по пода? И в леглото?

— В банята имаше пясък от плажа. Казах го на агента от ФБР.

— Добре, после сте се върнали в спалнята.

— Да. Първо изпразних кошчетата за боклук, после пепелниците…

— Бяха ли пушили?

— Не… Едва ли. Обаче обикновено правя така.

— Опитайте се да отделите оная стая във въпросния ден от стотиците други стаи, които сте чистили.

Роксан се засмя.

— Естествено. По-скоро две хиляди през трите лета, които работих там.

— Знам, но за оная стая са ви разпитвали дълго. Затова можете да си спомните какво сте казали на агентите. Нали?

— Всъщност не ме разпитваха толкова дълго. Просто ме попитаха какво съм направила и видяла в стаята и после ми благодариха.

Кимнах. Нито Лайъм Грифит, който сигурно беше от ОСО, нито Тед Наш от ЦРУ бяха знаели как се изцежда свидетел. Те не бяха детективи. За разлика от мен.

— Гостите бяха ли ви оставили бакшиш?

— Не.

— Виждате ли, че си спомняте?

Момичето се усмихна.

— Скъперници.

— Тая вечер черпя аз.

— Чудесно.

— Добре, какво имаше в кошчетата за боклук?

— Наистина не си спомням. Обичайните неща. Кърпички. Такива неща.

— Ами кутия от видеокасета?

— Не… Смятате, че са заснели… хм, как го правят, така ли?

— Не знам. Ами целофан, опаковки от дъвки, етикети с цени, квитанции?

— Не… обаче в пепелника имаше опаковка от лейкопласт. — Роксан сви рамене.

— Следи от кръв?

— Не.

— Добре, разкажете ми как почиствахте стаите. Всички стаи.

— Понякога променях последователността, защото беше досадно, но си имах „задължителна програма“. — Тя ми предаде урок по чистене на стаи, който можеше да ми бъде полезен, ако чистачката ми умреше.

— Наистина ли е имало червило по една от чашите за вино?

— Да. Струва ми се, това първо ме накара да осъзная, че в стаята е имало жена.

— Други следи от жена? Пудра? Грим? Дълги косми?

— Не. Но се виждаше, че е имало двама души. Двете възглавници бяха смачкани. Бяха използвани много хавлиени кърпи. — Тя се усмихна. — Мъжете използват една кърпа, а жените използват всичките и искат още.

— Няма да обръщам внимание на тая сексистка забележка.

Роксан пак се усмихна и лекичко се плесна по устата. Или тя беше много готина, или аз бях останал прекалено дълго в пустинята. После продължи разказа си и паметта й се избистряше с всяка следваща цигара и глътка вино.

— Горе-долу това ли разказахте на агентите от ФБР? — попитах я, когато свърши.

— Разказах им доста по-малко. Защо е толкова важно?

— Няма откъде да знаем, докато не попитаме.

Тя запали нова цигара и ми предложи пакета, но аз отказах.

Разбирах, че времето ми с Роксан изтича, като се имаше предвид, че пътят от апартамента е петнайсетина минути. Ако бях на мястото на гаджето й, щях да го взема даже за десет.

Тя усети, че се готвя да приключа.

— Останете да се запознаете със Сам.

— Защо?

— Той ще ви хареса.

— А аз ще му харесам ли?

— Не. Точно това е целта.

— Не се дръжте гадно.

Роксан се засмя.

— Наистина, не си тръгвайте.

— Ами… имам нужда от чаша кафе преди да потегля обратно за Ню Йорк.

— В Ню Йорк ли живеете?

— Да. В Манхатън.

— Бих искала да живея там, когато завърша.

— Правилен избор. — Махнах на сервитьорката и поръчах кафе.

С Роксан поведохме общ разговор, нещо, което мога да правя, докато мислите ми са някъде другаде. Не бях дошъл чак от Йемен само за да флиртувам с някаква си докторантка. Или пък бях?