Нелсън Демил
Полет 800 (16)

15

Поздравих колегите си, закачих си сакото на закачалката и заех работното си място.

Включих компютъра, въведох паролата си и си прочетох имейла, който се състоеше главно от служебни докладни. Понякога на екрана се появяваше оруелско съобщение, предупреждаващо за ново държавно престъпление на мисълта.

Изслушах телефонния си секретар. Беше се обаждал един мой информатор от палестински произход с псевдоним Джербил, който имал важни сведения за мен и не можел да ги предаде по телефона.

Господин Емад Саламех всъщност беше почти безполезен източник на информация и никога не можех да отгатна дали просто иска да се чувства важен, дали е двоен агент, или само има нужда от някоя и друга двайсетачка отгоре. Може пък просто да ме харесваше. Знам, че харесваше италианската храна, защото винаги избираше италиански ресторант да го черпя обяд или вечеря.

Последните двама души, които се бяха обаждали, бяха затворили и телефоните им не се появиха на идентифициращото устройство — нещо, което винаги ме интригува.

Прегледах документите върху бюрото.

Най-голямото ми предизвикателство в тая работа беше да измислям какво да върша. Както веднъж е казал един мъдрец (аз), „Проблемът с това да не вършиш нищо е, че не знаеш кога си приключил“.

В детективската работа винаги има за разследване стари и нови убийства, докато с терористичните удари се опитваш да изпревариш престъплението.

След случая с Асад Халил преди година бях придаден към специална група, в която участваше Кейт и чиято единствена задача беше да работим по въпросния случай.

Обаче след изтичането на годината уликите и следите бяха изстинали. Тъй като не искаше да пилее държавни пари, нашият шеф Джак Кьоних беше започнал да възлага различни задачи и на нас с Кейт, и на другите агенти от групата.

КТС ме бе назначила като специалист по убийствата в случай, че бъде извършено убийство, свързано с терористичен акт, само че след историята с Халил нямаше нищо ново и сега задълженията ми се свеждаха главно до наблюдение, с каквото се занимаваха повечето ченгета от НЙПУ във ФБР. Кейт участваше в анализа на заплахите, каквото и да означаваше това.

По-рано специалната група си имаше собствено местенце до командния и контролен център на тоя етаж и работехме съвсем близо един до друг. Аз седях точно срещу Кейт и всеки ден можех да зяпам красивите й сини очи. Обаче сега бяхме разделени и трябваше да гледам Хари Мълър, бивш полицай от разузнавателната група в НЙПУ.

— Хари, какво означава „умерен арабин“? — попитах го.

Той ме погледна.

— Какво?

— Арабин, който е останал без боеприпаси.

Хари се захили.

— Казвал си ми го. — После ме посъветва: — Трябва да внимаваш какво приказваш. Каква е разликата между арабски терорист и жена в мензис?

— Каква?

— С арабския терорист можеш да се разбереш.

Захилих се.

— И ти си ми го казвал. Две слабости. И расова, и полова обида. Трябва да отбележа, че арабската и мюсюлманската общност в Ню Йорк сигурно се състои от деветдесет и осем процента честни и почтени граждани и един процент полезни идиоти, които вършат работа на другия един процент кофти копелета.

Общо взето, аз наблюдавам и разпитвам полезните идиоти и когато попадна по дирите на кофти копелета, трябва да ги предавам на ФБР, което понякога осведомява ЦРУ, което също би трябвало да осведомява ФБР за интересни открития. Обаче в действителност те не се държат взаимно в течение и определено не държат в течение мен. Това е адски досадно и беше една от причините да не си падам по тая работа, след като Кьоних разтури специалната група. И може би беше една от причините Кейт да ме зариби със самолетната катастрофа. И една от причините да налапам стръвта.

Що се отнася до ЦРУ, те имат агенти, придадени към КТС, като покойния Тед Наш, обаче те не се мяркат много насам, защото кабинетите им са на друг етаж и оттатък улицата, на Бродуей 290, и идват в спецчастта само при нужда. Най-доволен съм, когато ги няма, и в момента не виждах никой от тях.

— Какво прави вчера? — попита ме Хари.

— Ходих на панихидата на жертвите от катастрофата на боинга на ТУЕ на Лонг Айлънд.

— Защо?

— Кейт е участвала в следствието. Ходи всяка година. Ти работил ли си по тоя случай?

— Не.

— Петстотин души си скъсват задника от бачкане и накрая се оказва, че било механична повреда.

Хари не отговори.

— Понякога тая работа ни прави параноици — прибавих.

— Не достатъчно.

— Така е. По какво работиш?

— Някакво глупаво ислямско благотворително дружество в Астория — отвърна Хари. — Изглежда, източват пари към някаква терористична групировка в чужбина.

— Това незаконно ли е?

Той се засмя.

— Откъде да знам, по дяволите? Предполагам, че е незаконно да се събират пари за едно и с тях да се върши нещо друго. Това все нарушава някой федерален закон. Проблемът е, че парите отиват за привидно законна благотворителна организация в чужбина и после ги прехвърлят там, където не трябва. Все едно да се опиташ да разбереш чековата книжка на жена ми. Обаче счетоводните спецове от ФБР си падат по тоя случай. А ти какво правиш?

— Ходя на курс по деликатност към ислямската култура. Хари пак се засмя.

Отново насочих вниманието си към купчината хартии върху бюрото ми. Имаше много докладни за четене и препращане и се заех с тях.

Интересните папки, на които феберейците им викат „досиета“, бяха заключени в архива и ако ми се налагаше да ги използвам, трябваше да попълвам заявки, които се обработваха от неизвестни на мен личности. Имам право на достъп до секретна информация, обаче доста ограничен, затова се налагаше да се задоволявам със случая на Халил и другите задачи, които ми възлагаха. Така е много трудно да се установи дали даден случай е свързан с друг. Всичко беше разпределено от съображения за сигурност, което по моето скромно мнение е сериозна слабост в играта на разузнаване. В полицейската работа почти всички дела са достъпни на всеки детектив с нюх и достатъчно дълга памет за стари следствия или престъпници.

Обаче не бива да правя негативни сравнения. Нищо не е толкова успешно, колкото успеха и засега, да чукам на дърво, феберейците съвсем успешно пазят Америка от предните линии на глобалния тероризъм.

Освен веднъж. Или два пъти. А може би три пъти.

Първият път, атентатът срещу Световния търговски център, беше голяма изненада, но почти всички извършители бяха арестувани, осъдени и пратени в затвора до живот.

Точно над подземния гараж между двата небостъргача, в който стана експлозията, бяха вдигнали хубав гранитен паметник на шестте жертви.

После идваше полет 800 на ТУЕ, който можеше и да е обикновена злополука.

И накрая, случаят с Асад Халил, който от моя гледна точка си беше терористичен удар, но който властите бяха определили като убийства, извършени от престъпник от либийски произход с лична омраза към неколцина американски граждани.

Това не беше съвсем вярно, както лично мога да потвърдя, обаче ако го кажа, ще наруша закона, според някои обещания, които съм дал, и клетвени декларации, които съм подписал, свързани с националната сигурност и така нататък.

Тоя свят на национална сигурност и контратероризъм коренно се различаваше от света, с който бях свикнал, и трябваше ежедневно да се убеждавам, че тия хора знаят какво вършат. Само че някъде дълбоко в своя елементарен ум хранех известни съмнения.

Изправих се, облякох си сакото и помолих Хари:

— Звънни ми, ако някой свика съвещание.

— Къде отиваш?

— На опасна операция. Може да не се върна.

— Ако се върнеш, ще ми донесеш ли един сандвич с полска наденичка? Без горчица.

— Ще направя всичко възможно.

Бързо излязох, като хвърлих поглед към Кейт, която съсредоточено се взираше в компютърния си екран. Качих се на асансьора във фоайето и слязох долу.

В епохата на мобифоните тук-там все още има улични телефони и аз се запътих към един от тях на Бродуей. Ставаше топло и се събираха облаци.

Открих номера на мобилния телефон на Дик Карнс в паметта на моя мобифон и му се обадих от уличния телефон.

Стар колега от отдел „Убийства“ в НЙПУ, преди няколко месеца Дик беше напуснал КТС и сега правеше проверки на миналото на хора като цивилен на граждански договор с ФБР.

— Ало?

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз ли е?

— Да.

— Мисля, че жена ми си има любовник. Можете ли да я проследите?

— Кой се обажда? Кори? Задник такъв.

— Реших, че се занимаваш с такива неща.

— Не, но за теб ще направя изключение.

— Какво ще правиш на обяд? — попитах.

— Зает съм. Какво има?

— Какво правиш в момента?

— Приказвам с теб. Къде си?

— На Федерал Плаза.

— Веднага ли ти трябвам?

— Да.

Последва пауза, после той каза:

— Вкъщи съм. В Куинс. — И прибави: — Работя си вкъщи. Страхотно е. Трябва да помислиш по тоя въпрос.

— Дик, нямам време да дрънкам глупости цяла сутрин. Колкото можеш по-бързо ела в онова заведение в китайския квартал. Нали се сещаш?

— В „Дим Сум Го“ ли?

— Да. До виетнамския ресторант. — Затворих и пътьом купих два сандвича с полска наденичка, единия без горчица.

Върнах се в службата, дадох на Хари неговия сандвич, отидох до кафенето и си взех чаша черно кафе. На стената висяха феберейски плакати с издирвани личности на английски и арабски, включително два за господин Осама бин Ладен — единият заради атентата срещу бойния кораб „Коул“, а другият заради атентатите срещу посолствата в Кения и Танзания. За главата му даваха пет милиона долара награда, обаче до тоя момент нямаше желаещи, което ми се струваше странно. За пет милиона повечето хора са готови да предадат най-добрия си приятел и родната си майка.

Другото странно нещо беше, че бин Ладен никога не поемаше отговорността за атентатите, които се предполагаше, че е организирал. ЦРУ сочеше него за извършител, обаче се питах защо са толкова сигурни. Както предишния ден бяхме обсъждали с Кейт, терористичните групировки и отделните терористи явно бяха престанали да се хвалят с делата си и случаят с полет 800 на ТУЕ можеше да е точно такъв.

Вгледах се в лицето на Осама бин Ладен. Странен тип. Всъщност всички тия господа от Средна Азия на десетината плаката изглеждаха страшно, обаче в такъв контекст може би всеки прилича на престъпник.

Вторачих се в плаката на моя стар противник Асад Халил, наричан също Лъва. Само той изглеждаше сравнително нормално — хубав мъж с добре подстригана и вчесана коса — но ако човек се втренчеше в очите му, виждаше страшни неща.

Текстът под снимката на господин Халил беше неясен, споменаваше се само за множество убийства на американци и европейци в различни страни. Министерството на правосъдието даваше мизерна награда от един милион долара, което лично аз намирах за обидно, като се имаше предвид, че оная отрепка се опита да ме убие и още беше на свобода.

Всъщност, ако Тед Наш още бе жив, щеше да се обиди още повече, защото тъкмо Асад Халил беше пронизал черепа му със снайперистката си пушка.

Върнах се на бюрото си, седнах и включих компютъра. Влязох в интернет и написах „полет 800 на ТУЕ“.

Хората от отдела за вътрешна безопасност понякога проверяват къде влизаш, естествено, обаче ако ме наблюдаваха, и без това знаеха с какво се занимавам.

Видях, че ще ми трябва седмица, за да прегледам резултатите, затова първо влязох в уебсайта на ОНРП и половин час четох за заговори и засекретявания.

Минах през още няколко сайта и прочетох отделни статии в някои вестници и списания. По-ранните, забелязах, които бяха написани най-късно половин година след катастрофата, повдигаха много въпроси, които не получаваха отговор в статиите, написани по-късно, даже от репортерите, които първоначално бяха поставили тия въпроси.

Усетих, че Хари ме наблюдава, и вдигнах поглед към него.

— Ще си ядеш ли сандвича? — попита той.

Подадох му го над ниската стена, която ни разделяше, излязох от интернет и изключих компютъра. Облякох си сакото.

— Закъснявам за курса по деликатност.

Той се захили.

Отидох при Кейт и тя вдигна поглед от компютъра, после излезе от онова, което четеше, явно беше нещо забранено за мен или пък имейл от гаджето й.

— Отивам на среща с един човек — осведомих я.

Повечето съпруги биха попитали „с кого“, но в тоя занаят не си задаваме такива въпроси.

— Колко ще се бавиш? — попита Кейт.

— По-малко от час. Ако си свободна, ще те чакам на обяд в „Еко“. В един.

Тя се усмихна.

— Значи ме каниш на среща. Ще се обадя да резервирам маса. Публичните прояви на обич не се насърчават тук, в Министерството на любовта, затова й отдадох чест и си тръгнах.

Излязох от сградата, купих „Дейли Нюз“ от една будка и извървях пеш няколкото преки на север до китайския квартал.

Много ченгета и агенти на ФБР си уговарят срещи в китайския квартал. Защо ли? Защото е по-лесно да забележиш хора, които те следят, освен ако тия хора не са китайци естествено. Освен това е по-евтино. Нямах представа къде си провеждат срещите ЦРУ, обаче подозирах, че го правят в клуба на възпитаниците на Иейл. Във всеки случай, от Федерал Плаза като че ли никой не ме проследи.

Подминах, после се върнах и влязох в китайското ресторантче „Дим Сум Го“. Седнах в едно свободно сепаре в дъното с лице към входа.

Ресторантът се помещаваше в някогашното фоайе на сградата. Това си беше чисто местно заведение, в което не се отбиваха даже най-заблудените туристи, нито сноби, търсещи кулинарни приключения. По-важното обаче беше, че в цял Ню Йорк сигурно нямаше друг китайски ресторант, в който да сервират кафе, благодарение на полицейската клиентела. После идваха поничките.

Още нямаше обяд и заведението бе сравнително празно, освен неколцина местни, които пиеха чай и си приказваха на кантонски диалект, докато двойката в съседното сепаре разговаряше на книжовен китайски.

Измислям си.

Сервираше една невероятно красива китайка, която се движеше така, сякаш плуваше във въздуха.

Тя мина покрай мен, усмихнахме се един на друг и на нейно място се появи дърта вещица по домашни пантофи. Бог, помислих си, си играе жестоки шеги с женените мъже. Поръчах си кафе.

Старицата с тътрене се отдалечи и аз се зачетох в спортните страници на „Дейли Нюз“.

В кухнята готвеха специалитетите за деня и ми се стори, че чувам котка, куче и патица, после звуци от кълцане и след това тишина. Обаче ухаеше апетитно.

Зачетох се във вестника и като отпивах от кафето, зачаках Дик Карнс.