Нелсън Демил
Полет 800 (2)

1

Бъд Мичъл караше своя форд „Експлорър“ по Дюн Роуд. Приближаваше се към знак с надпис ОКРЪЖЕН ПАРК „КЪПСОГ БИЙЧ“. ОТВОРЕНО ОТ ИЗГРЕВ ДО ЗАЛЕЗ. Слънцето залязваше, но Бъд прекоси пустия паркинг, в отсрещния край на който имаше широка естествена просека, отчасти запречена с ограда. Знакът гласеше: ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим? — попита той жената на дясната седалка.

— Да — потвърди Джил Уинслоу. — Вълнуващо е.

Бъд кимна без ентусиазъм. Заобиколи оградата и продължи по пясъчната пътека между високите, обрасли с трева дюни.

Извънбрачният секс трябваше да е вълнуващ и за двамата, помисли си той, ала Джил не го виждаше така. За нея си струваше да мами съпруга си само ако това й носеше повече секс, романтика и вълнение от вкъщи. За него възбудата идваше от самото табу върху секса с чужда съпруга.

Някъде към четирийсетия си рожден ден Бъд Мичъл беше стигнал до поразителното заключение, че жените не са като мъжете. Днес, пет години по-късно и две години след началото на тази връзка, той разбираше, че фантазиите на двамата не си съвпадат особено. И все пак Джил Уинслоу бе красива, отзивчива и най-важното, беше съпруга на друг мъж и искаше да запази това положение. За него безопасен секс означаваше да го прави с омъжена жена.

Допълнителен стимул за Бъд бе фактът, че с жена си Арлийн се движеха в същите социални кръгове като Джил и нейния мъж Марк. Когато четиримата се срещаха в обществото, Бъд изобщо не се чувстваше неловко и не изпитваше угризения — чувстваше се страхотно, самолюбието му не познаваше граници и той се наслаждаваше на тайната мисъл, че е виждал всеки сантиметър от голото тяло на хубавицата Джил Уинслоу.

Само че това не беше чак такава тайна, естествено, иначе нямаше да е толкова забавно. В началото на връзката им, когато и двамата се бояха да не ги хванат, се бяха заклели един на друг, че няма да кажат на никого. Впоследствие бяха намеквали, че са споделяли с близки приятели, само за да си осигурят алиби за отсъствията си от домашното огнище. Бъд все се питаше кой от приятелите им знае и в обществото се забавляваше с опитите си да отгатне.

Стигнаха с отделни коли до Златния бряг на Лонг Айлънд, на деветдесетина километра от Вашингтон, и Джил паркира на селския паркинг, на който се срещнаха, после заедно отидоха в хотел с експлоръра на Бъд. В хотела той я попита какво е алибито й и след като получи едносричен отговор, повтори въпроса:

— Къде си тая нощ?

— На вечеря при една приятелка, която има апартамент в Ист Хамптън. Утре заедно ще ходим на пазар. — И прибави: — Поне това е вярно, защото ти трябва да се прибираш сутринта.

— Приятелката ти съгласна ли е?

Джил сприхаво въздъхна.

— Да. Не се безпокой.

— Хубаво. — Направи му впечатление, че тя никога не го пита за алибитата му, сякаш колкото по-малко знае, толкова по-добре. Реши да прояви инициатива: — Аз съм на риба с приятели в открито море. Мобифоните нямат връзка в океана.

Джил сви рамене.

Бъд Мичъл разбираше, че по свой начин и двамата обичат своите малко досадни съпрузи, обичат децата си и спокойния си живот на хора от средната класа. Обичаха се и един друг или поне така твърдяха, обаче не достатъчно, за да зарежат всичко и да са заедно по седем дни в седмицата. Три-четири пъти месечно като че ли им стигаше.

Пътеката свърши с пясъчна дюна и Бъд спря.

— Карай към плажа — каза Джил.

Бъд отби от пясъчната пътека към океана.

Иксплорърът се спусна по полегатия склон сред храсталаци и изсъхнали водорасли и спря под високата дюна, където колата не се виждаше от пътеката. Часовникът на таблото показваше 19:22.

Слънцето потъваше в гладкия като стъкло океан. Небето беше ясно, само с пръснати тук-там облачета.

— Хубава вечер — каза Бъд.

Джил отвори вратата и слезе. Бъд угаси двигателя и я последва.

Пресякоха широката петдесетина метра бяла пясъчна ивица. Водата искреше от златистите отблясъци на залязващото слънце, ветрецът откъм сушата шумолеше в тревата по дюните.

Бъд се огледа наоколо, за да види дали са сами. Дюн Роуд беше единственият път, по който се стигаше дотук, и на идване се бяха разминали с няколко коли, напускащи плажовете по посока към Вашингтон, но никой не бе пътувал насам.

Стотина метра на запад тесният остров свършваше при протока Моричес и на отсрещния бряг се виждаше окръжният парк „Смит Пойнт“ на Файър Айлънд.

Беше сряда и неделните летовници от Хамптън си бяха в града. Всички останали явно се наслаждаваха на коктейлите си. Пък и автомобилите трябваше да спират на около осемстотин метра оттам, където бяха.

— Е, плажът май е на наше разположение — отбеляза Бъд.

— Нали това ти казвах.

Джил заобиколи форда и отвори задния капак. Бъд отиде при нея и двамата заедно извадиха някои неща, сред които одеяло, хладилна чанта, видеокамера и тринога.

Намериха дискретно място между две обрасли с трева дюни и Джил постла одеялото, докато Бъд постави триногата и нагласи видеокамерата. Той свали капачката на обектива, погледна през окуляра и насочи камерата към Джил, която сядаше боса по турски. Последните отблясъци на червеното слънце осветяваха сцената и след като фокусира камерата, Бъд натисна бутона за запис.

После седна при Джил, която отпушваше бутилка вино, извади две чаши от хладилната чанта и тя ги наля.

Чукнаха се.

— За летните вечери, за нас двамата — каза Бъд.

Отпиха и се целунаха.

Видеокамерата записваше и тях, и гласовете им, и те малко се срамуваха. Джил разчупи леда с думите:

— Е, често ли идваш тук?

Бъд се усмихна.

— За пръв път ми е. Ами ти?

Този път се усмихнаха и двамата. Скоро мълчанието стана почти неловко. На Бъд не му харесваше насочената към тях камера, но виждаше и хубавата страна в това, защото по-късно щяха да се върнат в хотела в Уестхамптън и да гледат записа, докато правят секс. Може пък идеята да не беше чак толкова лоша.

Изпиха по още една чаша вино. Светлината вече намаляваше и Джил реши, че е време. Остави чашата си в хладилната чанта, изправи се и си съблече плетената блузка.

Бъд също стана и си свали ризата.

Джил смъкна светлокафявите си шорти и ги изрита настрани. Постоя няколко секунди по сутиен и гащички, докато Бъд се събличаше, после си разкопча сутиена и изхлузи бикините си. Погледна камерата, разпери ръце във въздуха, завъртя се няколко пъти, засмя се и се поклони.

Прегърнаха се и се целунаха, замилваха голите си тела.

Джил обърна Бъд под прав ъгъл към обектива, отново погледна камерата и обяви:

— Свирка. Първи дубъл. — После коленичи и започна да му духа. Той се скова, ала скоро коленете му омекнаха. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги постави върху главата й и прокара пръсти през правата й кестенява коса.

Насили се да се усмихне — знаеше, че камерата записва изражението му, и искаше да изглежда доволен, когато по-късно се гледат. Всъщност обаче се чувстваше нещо средно между глупаво и неловко.

Бъд можеше да е малко циничен в смесена компания, докато Джил обикновено говореше скромно и сдържано, само сегиз-тогиз се усмихваше и пускаше по някоя духовитост. В леглото обаче той все още се изненадваше от сексуалната й разкрепостеност.

Джил усети, че той ще се изпразни, и спря.

— Край. Втора сцена. Вино, моля.

Бъд извади бутилката.

Тя легна по гръб и вирна крака във въздуха.

— Купон с опитване на съпругите. — После разтвори крака. — Лей. Бъд коленичи между краката й и изля малко вино, после без повече сценични напътствия почна да я лиже.

Джил задиша тежко, но успя да изпъшка:

— Надявам се, че си насочил камерата точно.

Бъд се надигна да си поеме дъх и погледна назад.

— Да.

Тя взе бутилката и изля останалото вино върху тялото си.

— Оближи ме.

Бъд облиза виното от твърдия й корем и гърдите й, прокара език по зърната й.

След няколко минути Джил се надигна.

— Лепкава съм. Хайде да се изкъпем.

Той се изправи.

— Трябва да тръгваме. Ще вземем душ в хотела.

Джил не му обърна внимание. Изкачи се на дюната и погледна към океана.

— Хайде, нагласи камерата и да идем да се изкъпем в морето. Бъд знаеше, че няма смисъл да спори, затова бързо отиде при видеокамерата, спря я, после пренесе триногата на върха на дюната и заби крачетата й в пясъка.

Огледа океана и небето. Гаснещите слънчеви лъчи все още огряваха хоризонта, ала морето и водата вече бяха тъмносини и лилави. Започваха да блещукат звезди. Забеляза мигащи светлинки на високо летящ самолет и сияние на голям кораб в далечината. Вятърът се усилваше и охлаждаше потното му голо тяло.

Джил погледна през окуляра и натисна бутона за сумрак, после настрои автофокуса на безкрайност. Накрая включи на запис.

— Невероятно е красиво.

— Хайде да не ходим на плажа голи — каза Бъд. — Може да има хора.

— И какво от това? Щом не ги познаваме, кой го е грижа?

— Все пак дай да си вземем дрехи…

— Живей опасно, Бъд.

Тя се спусна от дюната и заподскача по полегатия плаж. Бъд я проследи с поглед. Възхищаваше се на съвършеното й голо тяло, докато тя тичаше към водата. Джил се обърна към него и извика:

— Хайде!

Бъд се спусна по плажа. Чувстваше се глупаво да тича гол и оная му работа да се развява на вятъра.

Настигна я на самия бряг и Джил го накара да се обърне към камерата и размаха ръце.

— Бъд и Джил плуват с акулите. — После го хвана за ръка и двамата нагазиха в спокойния океан.

Първоначалният шок от студената вода отстъпи мястото си на приятно усещане за пречистване. Спряха, когато солената вода стигна до хълбоците им, и почнаха да се плискат отпред и отзад.

Джил погледна навътре в морето.

— Вълшебство.

Бъд застана до нея и двамата заедно се взряха напред, хипнотизирани от ширналото се гладко море и аленото небе.

Надясно Бъд забеляза мигащи светлинки на самолет — на петнайсетина километра от Файър Айлънд, на височина четири хиляди — четири хиляди и петстотин метра. Приближаваше се и последните лъчи на залязващото слънце се отразяваха от крилете му. Оставяше четири бели следи в тъмносиньото небе и Бъд предположи, че е излетял от летище „Кенеди“ на стотина километра западно от тях и че лети към Европа. Моментът изискваше романтичност и Бъд каза:

— Ще ми се двамата да летяхме с тоя самолет за Париж или Рим.

Тя се засмя.

— Ти се паникьосваш, когато отиваш за един час на мотел. Как ще обясниш заминаването си за Париж или Рим?

Бъд се ядоса.

— Не се паникьосвам. Просто съм предпазлив. Заради теб. Хайде да тръгваме.

— След малко. — Джил го ощипа по задника. — Тоя видеозапис ще е истинска сензация.

Той все още беше ядосан и не отговори.

Тя хвана пениса му.

— Хайде да го направим тук.

— Хм… — Бъд погледна към плажа, после към камерата на върха на дюната.

— Хайде. Преди да се е появил някой. Точно като оная сцена в „Оттук до вечността“.

Той имаше милион основания да не правят секс на плажа, ала Джил здраво бе стиснала единствената причина да го направят.

Тя го хвана за ръка и го поведе към брега, където слабият прибой плискаше мокрия пясък.

— Легни.

Бъд се изтегна на пясъка; морето обливаше тялото му и се отдръпваше.

Джил му се качи и започнаха да се любят бавно и ритмично, както й харесваше — тя вършеше повечето работа, със собственото си темпо.

Бъд малко се разсейваше от вълните, които заливаха лицето и тялото му, и се притесняваше, че е гол на плажа. Ала скоро хоризонтите на света му се свиха до мястото между краката им и той нямаше да забележи дори да ги залееше цунами.

След минута тя свърши и Бъд се изпразни в нея.

Джил полежа няколко секунди отгоре му, тежко задъхана, после го яхна и седна. Понечи да каже нещо, ала се вцепени и се вторачи в далечината.

— Какво…

Бъд бързо се надигна и проследи погледа й, като се обърна през дясното си рамо.

Нещо се издигаше от водата и му трябваше миг, за да го определи като червеникавооранжев огнен език, оставящ следа от бял дим.

— Какво, по дяволите?… — Приличаше на фойерверк от Четвърти юли, но пламъкът беше огромен, прекалено огромен — и излизаше от водата.

Проследиха с поглед бързото му издигане. Пламъкът набра скорост и сякаш започна да се движи на зигзаг, после зави.

Изведнъж в небето проблесна светлина, последвана от грамадно огнено кълбо. Те скочиха и хипнотизирано продължиха да се взират нагоре. От мястото на експлозията се посипа дъжд от огнени останки. След около половин минута грохотът на двата взрива последователно се понесе над водата и стигна до тях. Те инстинктивно се свиха. След това настъпи тишина.

Огромното огнено кълбо сякаш вися в небето дълго, после започна да пада и се раздели на две-три части, движещи се с различна скорост.

След минута небето отново бе ясно, ако не се броеше черно-белият дим, осветен отдолу от горящите по гладката океанска повърхност пламъци.

Бъд зяпаше огнения хоризонт, после вдигна поглед към небето и накрая отново го спусна към морето. Сърцето му туптеше бясно.

— Боже Господи… — промълви Джил. — Какво…

Бъд стоеше неподвижно, без да разбира точно какво са видели, ала дълбоко в себе си знаеше, че е нещо ужасно. Следващата му мисъл бе, че каквото и да е било, експлозията е била достатъчно мощна, за да привлече хора към плажа. Хвана Джил за ръката и викна:

— Да се махаме оттук. Бързо.

Втурнаха се по плажа към дюната. Бъд грабна видеокамерата и триногата, докато Джил се спусна по отсрещния склон.

— Обличай се! — каза той, когато стигна при нея. — Обличай се! — Бързо се облякоха и се затичаха към форда, Бъд, нарамил триножника, Джил с камерата; зарязаха одеялото и хладилната чанта на пясъка.

Хвърлиха видеотехниката на задната седалка и скочиха отпред, Бъд запали и включи на скорост. И двамата бяха задъхани. Той не включи фаровете и с буксуващи гуми се върна на пътеката, където рязко зави надясно. Шофираше предпазливо в мрака по естествената просека, после през паркинга, и излезе на Дюн Роуд, където включи фаровете и увеличи скоростта.

Мълчаха.

По отсрещното платно се зададе полицейска кола и бясно профуча покрай тях.

След пет минути видяха светлините на Уестхамптън оттатък залива.

— Мисля, че се взриви самолет — каза Джил.

— Може… може да е бил гигантски фойерверк, изстрелян от шлеп. — Бъд прибави: — Избухнал е… Нали разбираш — фойерверки.

— Фойерверките не експлодират така. И не горят във водата. — Тя го погледна. — Нещо голямо избухна във въздуха и падна в океана. Самолет беше.

Бъд не отговори.

— Може би трябва да се върнем — заяви Джил.

— Защо?

— Може… да са се… спасили хора. Имат спасителни жилетки, салове. Може да успеем да им помогнем.

Бъд поклати глава.

— Самолетът просто се е разбил. Летял е на няколко километра височина. — И прибави: — Полицията вече е там. Нямат нужда от нас.

Бе ред на Джил да не отговори.

Бъд зави по моста, който водеше към Уестхамптън Бийч. Хотелът им се намираше на пет минути оттам.

Джил изглеждаше потънала в размисъл. После възкликна:

— Онзи проблясък — беше ракета. Бойна ракета.

Бъд отново не отговори.

— Приличаше на ракета, изстреляна от водата. И улучи самолета.

— Ами… Сигурно ще чуем по новините.

Джил погледна назад и видя, че видеокамерата все още работи и записва разговора им.

Пресегна се и я взе. Пренави касетата, включи я и като се взираше в окуляра, започна да я превърта на бързи обороти. Бъд я погледна, ала не каза нищо. Джил натисна на пауза.

— Виждам всичко. Записали сме цялата сцена. — Превъртя записа напред, после пак го върна. Няколко пъти. — Бъд… спри и го изгледай.

Той продължаваше да шофира. Джил остави видеокамерата.

— Имаме всичко на запис. Ракетата, експлозията, падащите парчета.

— Нима? И още какво виждаш там?

— Нас.

— Точно така. Изтрий я.

— Няма.

— Изтрий касетата, Джил.

— Добре… обаче трябва да я изгледаме в хотела. После ще я изтрием.

— Не искам да я гледам. Изтрий я. Веднага.

— Бъд, това може да са… веществени доказателства. Някой трябва да види записа.

— Да не си полудяла? Никой не бива да ни вижда как се чукаме пред камерата.

Тя не отговори.

Бъд я потупа по ръката.

— Добре, ще изгледаме записа в хотела. После ще видим какво казват по новините. Тогава ще решим какво да правим. Съгласна ли си?

Джил кимна.

Той я погледна. Джил Уинслоу, знаеше го, наистина можеше да постъпи както е редно и да предаде записа на властите, въпреки последиците, които можеше да има за нея. И за него. Бъд обаче смяташе, че след като изгледа записа в цялата му яснота, тя ще се осъзнае. В противен случай можеше да се наложи да приложи малко сила.

— Знаеш ли, онова нещо… Как му викаха? — попита Бъд. — Черната кутия. Бордовото записващо устройство. Когато го открият, ще научат за случилото се със самолета повече от нас, повече, отколкото показва този запис. Бордовото записващо устройство. По-ценно от видеокамера.

Тя не отговори.

Бъд спря на паркинга пред хотел „Бейвю“.

— Та ние дори не знаем дали беше самолет. Хайде да видим какво предават по новините.

Джил слезе от форда и се запъти към хотела с видеокамерата в ръце.

Бъд угаси двигателя и я последва. „Нямам намерение да се сгромолясам и да изгоря като оня самолет“ — помисли си.