Нелсън Демил
Полет 800 (32)

31

С Кейт прекарахме остатъка от деня на Федерал Плаза — трябваше да привършим с текущата работа и да се сбогуваме. Отидохме в амбулаторията, където ни направиха ваксини за болести, за които никога не бях чувал, и получихме по шишенце хапчета против малария. Сестрите ни пожелаха лек и безопасен път, при това без капчица ирония.

Докато разчиствах бюрото си, Хари Мълър ми каза:

— Не знаех, че си подал заявление за Йемен.

— Аз също.

— Ядосал ли си някого?

— Кьоних си мисли, че имам връзка с жена му.

— Без майтап?

— Тя е въртиопашка, обаче не го казвай на никого.

— Да… Кейт за Африка ли заминава?

— За Танзания. Заради атентата срещу посолството.

— Тя пък кого е ядосала?

— Кьоних. Той я свалял и тя заплашила, че ще подаде жалба за сексуален тормоз.

— Будалкаш ме, нали?

— Не пускай никакви слухове. Джак не обича слуховете. Стиснахме си ръцете.

— Открий копелетата, които са взривили „Коул“ — каза той.

— Ще направя всичко възможно.

Последната ми спирка, без Кейт, беше правният отдел на горния етаж, където една млада правистка — шестнайсетинагодишна — ми даде да попълня и подпиша разни документи, сред които пълномощно в случай, че бъда отвлечен или изчезна.

— Ако сте мъртъв, изпълнителите, посочени във вашето завещание, имат право да уредят имуществените въпроси — поясни тя. — Но ако само изчезнете, положението става адски досадно. Нали разбирате? Искам да кажа, мъртъв ли сте, или сте жив? Кой ще ви плаща наема и всичко останало?

— Джак Кьоних.

— На кого ще оставите пълномощно? Не е задължително да е правист. Просто човек, на когото имате доверие да подписва чековете ви и да ви представлява, докато ви открият.

— Кого е упълномощил Елвис Пресли?

— Какво ще кажете за жена ви?

— Тя сигурно ще е в Африка.

— Убедена съм, че ще й позволят да се прибере. Жена ви. Става ли?

— Искате да кажете, че ако изчезна или ме отвлекат, жена ми ще получи достъп до чековата ми книжка, спестовните ми сметки, кредитните ми карти и заплатата ми, така ли?

— Точно така.

— Ами ако след година се появя и установя, че съм разорен?

Момичето се засмя.

Не бях чак толкова свикнал да съм женен и това беше мигът на истината.

— Кого упълномощи жена ми? — попитах невръстната правистка.

— Тя още не е идвала тук.

— Ясно… добре де, нека е жена ми.

Тя вписа името на Кейт в документа, аз го подписах и момичето го завери нотариално на място.

Свършихме още някои неща и тя накрая ме осведоми:

— Това е всичко. Желая ви приятно пътуване. Ще се видим, когато се върнете.

— Ако ме отвлекат, ще ви пратя картичка.

 

 

С Кейт бяхме решили да не си тръгваме заедно, затова си уговорихме среща в шест часа в „Еко“. Аз отидох там пръв и както винаги, вътре гъмжеше от прависти, главно адвокати, които можеха да се търпят един друг само в нетрезво състояние.

Поръчах си двоен дюърс. В края на бара зърнах хубава жена и мина известно време, докато разбера, че това е бившата ми с нова прическа и цвят на косата. Погледите ни се срещнаха, Робин се усмихна, вдигна чаша и пихме наздравица отдалече. Факт е, че в редките случаи, когато разговаряме или се срещаме, все още се разбираме. Тя ми даде знак да отида при нея, обаче аз поклатих глава й си поръчах още един двоен скоч.

Появиха се неколцина мъже и жени от полицейската страна на двайсет и шестия етаж, сред които Хари Мълър, и аз се присъединих към тях. После пристигнаха неколцина приятелчета на Кейт и беше логично да предположа, че това е малко изпращане.

Кейт дойде със свои колеги и към шест и половина в заведението се събрахме петнайсетина души от КТС, включително Джак Кьоних, който никога не пропуска възможността да покаже, че е обикновен човек.

Кьоних произнесе кратко слово, което едва се чуваше сред всеобщата глъчка, обаче до мен стигнаха думите „дълг“, „всеотдайност“ и „саможертва“. Може да се упражняваше за надгробната ми реч.

Робин, на която й стиска повече, отколкото на мнозина мъже, дойде и се представи на някои мои колеги, после се приближи до мен и си разменихме въздушна целувка.

— Някой спомена, че заминаваш за Йемен — каза тя.

— Сигурна ли си? На мен ми казаха Париж.

Робин се засмя.

— Все същият си.

— Защо да развалям съвършенството?

Кейт си проправи път към мен.

— Робин, това е жена ми Кейт — представих я аз.

Двете се ръкуваха.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза Кейт.

— И на мен ми е приятно да се запозная с теб — искрено отвърна Робин. — Чух, че заминаваш за Танзания. Имате интересна работа.

После се заприказваха и ми се прищя да съм някъде другаде.

— Ремонтира ли апартамента? — попита Робин.

— Още не — информира я Кейт. — В момента работя върху Джон.

Двете се заляха в смях. Защо ли не се смеех и аз?

— Къде е шефът ти? — попитах Робин.

Тя хвърли поглед към мен.

— Работи до късно. Имаме среща тук за вечеря. Искате ли да вечеряте с нас?

— Когато двамата работехте до късно и още бяхме женени, никога не ме канеше да вечерям с вас. Какъв е поводът?

— Ти също работеше до късно — студено отговори Робин. — Е, приятен път. — Тя се обърна и тръгна към отсрещния край на бара.

— Нямаше нужда да се държиш грубо — смъмри ме Кейт.

— Не съм много изтънчен. Добре, да вървим.

— Още петнайсет минути. Трябва да сме любезни с хората. — Тя се отдалечи, за да се смеси с навалицата.

Кьоних си тръгна пръв, както винаги, последван от повечето феберейци, които бяха дошли заради Кейт и не искаха да се мотаят много с ченгетата.

Към мен се приближи Дейвид Стийн.

— Взе правилното решение.

— Като се имат предвид възможностите, нямах друг избор.

— Напротив, имаше. Ще се върнеш на чисто и даже ще имаш известно влияние. Трябва да продължиш да работиш по случая с Халил и да забравиш оная история. Нали така?

— Да.

— Сериозно.

— Напълно сериозно.

— Познавам те. Не са те прецакали — осведоми ме той. — Просто ти се дава втори шанс. Кейт го разбира.

— И аз разбирам, че тая фирма обикновено не дава втори шансове. Как така извадих такъв късмет?

Капитанът се наведе към мен.

— Адски си ги уплашил. — После се обърна и се отдалечи.

Тая вечер като че ли ми беше писано да се натъквам на най-омразните си хора — видях Лайъм Грифит да влиза и да се насочва към бара. Поръча си пиене, след което дойде при мен и вдигна чаша.

— Лек път.

Искаше ми се да го пратя на майната му, обаче го попитах:

— Забравили ли са чадърчето в чашата ти?

Той се усмихна. Защо не?

— Бил съм в Йемен няколко седмици. Също в Танзания и Кения. В Йемен е малко опасно.

Не отговорих.

— Освен това съм бил в Судан, Сомалия и на още някои горещи места — продължи Грифит.

— Трябва сериозно да си сгафил.

Той ме гледа дълго, после произнесе кратка реч.

— В процеса на разширяване на глобалните мащаби на контратерористичните операции ние разбираме, че отговорът на въпроса кой ни е нападнал в точка А често се открива в точка Б. И е възможно да реагираме на това нападение в точка В. Схващаш ли?

— Престанах да схващам още след като ми пожела лек път.

— Не си. Искам да ти кажа, че контратероризмът е огромна сложна операция срещу също огромна глобална терористична мрежа. Ключът за успеха е в координацията и сътрудничеството. И това изключва самотници, които често повече вредят, отколкото помагат.

— Мен ли имаш предвид?

— Ами, не говоря за себе си. Ако още не си забелязал, контратероризмът не е като разследване на убийство.

— Напротив.

Той се приближи към мен.

— Знаеш ли защо разговарям с теб?

— Защото никой друг не иска да си приказва с теб ли?

— Разговарям с теб, защото Джак ми каза да го направя и да те накарам да проумееш, че не е задължително отговорът на въпроса какво може да се е случило с полет осемстотин да се открие на Лонг Айлънд. Той може да се открие в Йемен. Или в Сомалия. В Кения или Танзания.

— Или в Париж.

— Или в Париж. Обаче ти можеш да започнеш в Йемен. Точно в тоя момент трябваше да го сритам в ташаците, обаче запазих спокойствие.

— Разбирам защо се имахте с Тед Наш. И двамата сте задници. Господин Грифит дълбоко си пое дъх.

— Тед Наш беше добър човек.

— Всъщност беше задник.

— Жена ти не смяташе така, когато прекараха един месец заедно в хотел „Бейвю“.

Разбрах, че ми мята въдицата, за да му посегна и да ме уволнят, а и да ме обвинят в хулиганство. Склонен съм да налапвам такива въдици, което е забавно, но не и разумно.

Поставих ръка на рамото му, което го сепна, и наврях лице в неговото.

— Разкарай ми се от очите.

Той се освободи, обърна се и си тръгна.

Изглежда, никой не забеляза това дребно спречкване. Отново се смесих с тълпата.

С Кейт останахме още петнайсет минути, после още толкова. Към седем и половина вече бях мотан, затова дадох знак на Кейт и се запътих към изхода.

На улицата хванахме такси.

— Джак ми каза, че когато се върнем, щял да възстанови специалната група — осведомих я. — Спомена ли ти такова нещо?

— Не. Сигурно е искал да ти го каже лично. Чудесна новина.

— Вярваш ли му?

— Защо да не му вярвам? Не бъди толкова циничен.

— Аз съм нюйоркчанин.

— От другата седмица си от Йемен.

— Не е смешно.

— За какво си приказвахте с Лайъм Грифит?

— За същото като предишния път.

— Много мило от негова страна да дойде да ни изпрати.

— Не би го пропуснал за нищо на света.

Реших да не й споменавам за тях с Тед Наш в хотел „Бейвю“, защото нямаше значение — това беше минало и Тед бе мъртъв, помежду им не се беше случило нищо, не исках да правя скандал, преди да се разделим, а Лайъм Грифит беше агент провокатор и сигурно лъжеше, за да ме ядоса. Обаче се зачудих откъде двамата с Джак Кьоних знаят, че съм малко чувствителен на тая тема.

Продължихме до вкъщи в мълчание, тъй като не искахме да говорим повече за днешния ден.

 

 

Прекарахме съботата в привеждане на личните си дела в ред, което се оказа по-сложно, отколкото си бях мислил, обаче Кейт знаеше какво трябва да се свърши.

В неделя се обаждахме на разни хора по телефона, писахме имейли, главно на роднини и приятели, съобщавахме им за командировките си в чужбина и обещавахме да им пратим адресите си, когато пристигнем.

 

 

В понеделник Кейт промени съобщението в телефонния секретар и каза, че временно сме извън страната.

По съображения за сигурност пощата на агентите не може да се препраща до някои чужди държави — Танзания и Йемен бяха сред тях, — затова се погрижихме да ни я пазят и тогава на Кейт й хрумна, че дълго време няма да види каталог за поръчки.

В резултат на модерните технологии съвременният живот едновременно е удобен и сложен. Кейт има огромна вяра в интернет за решаването на повечето си логистични проблеми, финансите си, пазаруването, общуването и деловите въпроси. Аз, от друга страна, използвам интернет главно за да си чета имейла, и имам нужда от около шест обяснения, за да разгадая следписмените безмозъчни съобщения.

Уверени, че сме свършили всичко необходимо, за да се откъснем от живота, какъвто го познавахме, отидохме да напазаруваме за пътуванията си.

По настояване на Кейт отидохме в „Истърн Маунтин Спортс“ на западна Шейсет и първа улица, любима дестинация на хора със странни дестинации.

— Заминавам за гъза на географията и търся нещо, в което, ако ме отвлекат, да изглеждам добре на снимките, разпространени от терористите — осведомих продавача в ИМС.

— Моля?

— Търсим дрехи за пустинни и тропически условия и здрави обувки — каза Кейт на младежа.

След пазаруването с Кейт се разделихме за известно време и последната ми спирка за деня беше барът „Прозорците“ в Северния небостъргач на Световния търговски център, известен — с прочутата нюйоркска скромност — като най-великия бар на света.

Беше към шест и половина и барът, който се намираше на сто и седмия етаж, на ужасяващите четиристотин метра над морското равнище, гъмжеше от всевъзможни посетители като мен, които изпитваха потребност да обърнат по чаша за десетина-петнайсет долара, докато се наслаждават на най-страхотната гледка в Ню Йорк, ако не и на света.

Не бях ходил в това заведение от миналия септември, когато Кейт ме замъкна там на купона на Контратерористичната спецчаст по случай двайсетата годишнина от нейното основаване.

Един от шефовете на ФБР, който държа реч оная вечер, каза: „Поздравявам всички ви за прекрасната работа през годините и особено за арестите и присъдите на всички виновници за трагедията, която се разигра тук на двайсет и шести февруари хиляда деветстотин деветдесет и трета. Всички ще се видим пак тук на двайсет и петата годишнина на този превъзходен екип и ще имаме още поводи за празнуване“.

Не бях сигурен, че ще изкарам до тоя купон, обаче се надявах да няма повече поводи за празнуване.

Кейт се обади, за да ме осведоми, че скоро ще дойде при мен, което означаваше след около час. Поръчах си дюърс със сода, облегнах се с гръб на бара и се зазяпах през френските прозорци. Даже петролните рафинерии в Ню Джързи изглеждаха красиви оттам.

Около мен имаше много туристи, наред с уолстрийтски типове, юпита, курвета и двойки от предградията, дошли в града по специални поводи, а сигурно и неколцина от моя занаят, които имаха кабинети в Северния небостъргач и използваха заведението за срещи на високо равнище и официални вечери.

Не си падах точно по такива места, обаче Кейт искаше да дойде там, за да видела Ню Йорк от върха на света в последната ни вечер заедно, каза тя, спомен, който щял да ни топли, докато се върнем.

Не се измъчвах особено, задето напускам дома, родното огнище и жена си, както войниците, заминаващи на фронта. Щях да отсъствам за кратко, можех да напусна, когато си поискам, и макар и реална, опасността не беше чак толкова голяма, колкото за фронтоваците.

И все пак изпитвах известна нервност, може би заради искрената загриженост на Джак да не ми се случи нещо лошо покрай подписването на документите, предвиждащи моето изчезване, отвличане или смърт. И естествено, боях се за това, че Кейт отива на място, където ислямските екстремисти вече са нарочили американците. Искам да кажа, нашата работа беше да се борим с тероризма, обаче до тоя момент го бяхме правили в Америка, където бе нанесен само един сигурен терористичен удар — всъщност точно в тая сграда.

Кейт пристигна необичайно рано и се прегърнахме и се целунахме, като че ли се срещахме след дълга раздяла.

— Опаковах няколко кашона, които утре ще пратим в посолствата с дипломатическата поща — каза тя.

— Имам всичко, каквото ми трябва.

— Сложих ти и шест бири.

— Обичам те.

Поръчах й водка с лед и заедно се облегнахме на бара, хванати за ръце, загледани в слънцето, което залязваше зад пущинаците на Ню Джързи.

Заведението беше поутихнало — хората се наслаждаваха на залеза с чаши в ръце на четиристотин метра над земята, отделени от реалния свят със сантиметър и половина прозрачно стъкло.

— Когато се върнем, пак ще дойдем тук — каза Кейт.

— Звучи добре.

— Ще ми липсваш.

— Ти вече ми липсваш.

— Как се чувстваш в момента?

— Мисля, че на тая височина алкохолът по-бързо стига до мозъка. Барът сякаш се люлее.

— Той наистина се люлее.

— Какво облекчение.

— Ще ми липсва чувството ти за хумор.

— А на мен ще ми липсва публиката.

Тя ме стисна за ръката.

— Хайде да си обещаем, че ще дойдем тук, когато се върнем. Разбираш ли?

— Да.

Тая вечер имаше диско и оркестърът засвири в девет. Изведох Кейт на малкия дансинг и й показах някои стъпки от седемдесетте, които й се сториха забавни.

Оркестърът свиреше „Ментоловият туист“, който аз прекръстих на „Йеменски туист“ и направих няколко стъпки, наречени „камилски тръс“ и „избягване на куршуми“. Явно бях пиян.

Върнахме се на бара и си поръчахме специалитета на заведението, наречен „Леден чай Елис Айлънд“. За шестнайсет долара чашата можеха да му измислят по-скъпарско име.

Кейт поръча суши и сашими на бара и въпреки че обикновено не ям сурова риба и водорасли, когато съм поркан, се тъпча с неща, които не би трябвало изобщо да вкусвам.

Тръгнахме си от най-великия бар на света към полунощ. Главата ми отдавна не се беше пръскала така.

На улицата се качихме на такси и Кейт заспа с глава на рамото ми. Докато се прибирахме, зяпах през страничния прозорец.

Ню Йорк след мръкване. Щях да си го спомням през следващите месеци.

 

 

От пътническата служба на ФБР предвидливо бяха уредили да излетим от „Кенеди“ с два часа разлика, Кейт с полет на „Делта“ за Кайро, аз с „Американ Еърлайнс“ за Лондон. Щях да продължа за йорданската столица Аман и оттам за Аден, а Кейт — директно за Дар ес Салам в Танзания. Надявах се, че оръжието ни ще пристигне с дипломатическата поща преди нас.

Портиерът ни пожела добър път и отидохме до летището с лимузина. Спряхме на терминала на „Делта“. Разделихме се на тротоара, без сантименталности и сълзи.

— Пази се — казах аз. — Обичам те. До скоро.

— И ти се пази. — И добави: — За да компенсираме нереализираната ваканция, хайде да се опитаме на връщане да се срещнем в Париж.

— Уговорихме се.

Един носач вкара багажа й в терминала и тя го последва. Махнахме си през стъклото.

Качих се на лимузината и продължих за „Американ Еърлайнс“.

И двамата имахме дипломатически паспорти, които са нещо обичайно в нашия занаят, затова се настаних в бизнес класата сравнително безболезнено. Охраната беше майтап. Сигурно можех да пусна глока си през рентгена и да си го взема от другата страна.

Имах два часа за убиване, затова прекарах времето в чакалнята на бизнес класата в четене на вестници и пиене на безплатни коктейли блъди мери.

Мобифонът ми иззвъня. Беше Кейт.

— Скоро се качвам на самолета. Просто исках пак да ти кажа чао и че те обичам.

— И аз те обичам.

— Нали не ме мразиш, задето те въвлякох в тая история?

— Каква история? А, тая ли. Няма проблем. Това само развива легендата за Кори.

Кейт замълча за миг, после попита:

— Приключихме ли с полет осемстотин?

— Абсолютно. И, Джак, ако ни слушаш, било е механична повреда в главния резервоар.

— Не забравяй да ми пратиш имейл, когато пристигнеш — напомни ми тя.

— И ти.

Разменихме по още едно „обичам те“ и затворихме.

След няколко часа, докато Кейт вече летеше над Атлантическия океан, на видео стената обявиха моя полет за Лондон и тръгнах към изхода.

Беше изтекла точно седмица от панихидата за жертвите от полет осемстотин и през това време бях научил много нови неща, нито едно от които не ми вършеше работа в момента.

Обаче в тая игра човек трябва да мисли мащабно. Разговаряй. Души. Напрягай си мозъка. После пак го прави.

На тоя свят няма нито една загадка без решение, ако останеш жив достатъчно дълго, за да го намериш.