Нелсън Демил
Полет 800 (39)

38

Питър се обади в седем и ми се стори, че долавям злобни нотки в гласа му, когато ме осведоми за часа.

Изтърколих се от леглото и инстинктивно опипах под възглавницата за глока си, ала после си спомних, че временно сме разделени.

Взех душ, облякох се и се запътих към главната сграда, за да закуся.

Питър ме поздрави с приглушено „Добро утро“ и аз влязох в ресторанта. Беше събота сутрин и неколцина летовници може би бяха пристигнали предишната вечер, обаче иначе хотелът бе почти празен.

Келнерът донесе кафе и менюто. Тъй като бях прекарал четирийсет дни в мюсюлманска страна, страдах от свинска недостатъчност и си поръчах бекон и шунка със свинска наденичка за гарнитура.

След закуска влязох в библиотеката. Няколко души седяха на фотьойлите до слънчевите прозорци и четяха вестници и списания.

Обиколих лавиците, взех една книга на Стивън Кинг, „Торба с кости“, и отидох при бюрото в дъното и казах на библиотекарката:

— Искам да взема тая книга.

Тя се усмихна.

— Ще ви държи буден цяла нощ.

— Чудесно. Имам диария.

Жената побутна кочана с квитанции към мен.

— Попълнете квитанцията, моля.

Написах датата, заглавието на книгата, стая 203 и се подписах като Джузепе Верди.

— Носите ли ключа от стаята? — попита библиотекарката.

— Не, госпожо.

Тя провери стая 203 в компютъра си.

— В стаята е регистриран друг човек.

— Гаджето ми. Джон Кори.

— Хм… добре… — Жената написа на квитанцията „Кори“. — Благодаря ви, господин Верди. Приятно четене. Можете да върнете книгата по всяко време, преди да си заминете.

— Ще получа ли квитанция?

— Когато върнете книгата, ще получите копието. Или оставете книгата в стаята си, преди да заминете, ако квитанцията не ви е нужна.

— Добре. Може ли да купя книгата, ако ми хареса?

— Не, съжалявам.

Качих се в хотелските офиси и забелязах Сюзан Корва, помощничката на господин Роузънтал. Тя явно си ме спомни и се усмихна напрегнато.

— Добро утро — поздравих аз. — Тук ли е господин Роузънтал?

— Обикновено е тук в събота, но днес закъснява — отвърна младата жена.

— Сигурно се е успал — предположих. — Може ли да използвам някой от вашите компютри?

Тя посочи първото свободно бюро.

Проверих си имейла и открих няколко маловажни съобщения, после писмо от Кейт:

„Опитах се да се свържа с теб вкъщи. Моля те, съобщи ми, че си пристигнал нормално. Прибирам се в понеделник :-) Информацията за полета остава непроменена. Ще взема такси от летището. Липсваш ми :-( и нямам търпение да те видя.

С обич, Кейт“.

Усмихнах се. :-)

Написах в отговор:

„Скъпа Кейт, пристигнах нормално. Не съм си вкъщи. Взех си няколко дни почивка на плажа“.

Замислих се за момент. Не ме бива в тия лигавщини, затова последвах нейния пример и написах:

„И ти ми липсваш :-( и нямам търпение да те видя. Ще се опитам да те посрещна на летището.

С обич, Джон“.

Пратих мейла в киберпространството, благодарих на Сюзан и напуснах офиса. Долу попитах Питър къде се подстригва и той ми даде името на салон в Уестхамптън Бийч.

Качих се на колата, отидох в градчето, намерих фризьорския салон на Питър и за пръв път от месец се подстригах прилично.

— Познаваш ли Питър от рецепцията на хотел „Бейвю“? — попитах Тифани, младата жена, която ме подстригваше.

— Естествено. Има страхотна коса… И страхотна кожа.

— Ами аз?

— Хубаво сте почернели.

— Бях в Йемен.

— Къде е това?

— На Арабския полуостров.

— Без майтап? Къде е това?

— Не съм сигурен.

— На почивка ли бяхте?

— Не. Правителството ме прати на секретна и опасна мисия.

— Без майтап? Искате ли малко спрей?

— Не, мерси.

Платих на Тифани и попитах къде мога да си купя бански. Тя ме упъти към близкия спортен магазин.

Купих си широки зелени гащета, черна тениска и сандали за плаж. Напълно в хамптънски стил.

Върнах се в хотела и отидох във фоайето да проверя за телефонни съобщения и да видя дали Питър ще забележи новата ми прическа, обаче смяната му беше свършила. Никой не ме бе търсил. Качих се в стаята си и се преоблякох в плажната си премяна, като се сетих да сваля етикетите.

Проверих мобифона си за съобщения, но никой не се беше обаждал, а пейджърът ми още не бе зареден.

Сетих се за Роксан, оставих няколко долара за чистачката и излязох.

Отидох с колата в окръжния парк „Къпсог Бийч“, оставих я на паркинга и слязох на плажа. Слънцето светеше ярко, беше топло и духаше слаб ветрец.

Прекарах утрото в плуване, печене на септемврийското слънце и тичане бос по пясъка. Тананиках си „Огнените колесници“.

Към обяд тук-там на плажа имаше хора, главно семейства, които се радваха може би на последния хубав уикенд от отиващото си лято.

От години не бях постигал толкова добра форма и бях решен да я запазя, та когато Кейт се върне, да се удиви на златистия ми тен и на сърфисткото ми тяло. Зачудих се дали е запазила страхотната си форма в Дар ес Салам. Надявах се, че няма да се наложи да кажа нещо от рода на „Понапълняла си, миличка“.

Сигурно не биваше да го казвам, преди да сме правили секс.

Тичешком излязох от западния край на парка, където протокът разделя тоя бариерен остров от Файър Айлънд и окръжния парк „Смит Пойнт“, мястото на панихидата. От тоя проток капитан Спрък бе излязъл в открито море привечер на 17 юли 1996-а и беше видял нещо, което оттогава го измъчваше.

В такъв златен късен летен ден човек се замисля за циклите на сезоните и съответно за циклите на живота и смъртта, за това какво прави на тая планета и защо го прави.

Във въздуха кръжаха странни птици, гмуркащи се след нищо неподозиращи риби, които за миг се пренасяха от морето в небето и в корема на птицата.

Някъде там над океана двеста и трийсет души се бяха отправили към Париж, ала не щеш ли бяха паднали от нощното небе в морето. Просто ей така.

За обществото може да се съди по отношението му към преждевременната смърт — злополуки и убийства — и обществото, в което живеехме, отделяше много време, пари и усилия за разследването на злополуките и убийствата. Нашата култура изисква всяко убийство да се наказва и нито една злополука да не се определя като неизбежна.

И все пак пет години след избухването на боинга на ТУЕ, привидно и официално в резултат на късо съединение в главния резервоар, не беше направено много за коригиране на потенциалния проблем.

Какво означаваше това? Това навярно означаваше, че друга теория — за ракетата — все още определя начина на мислене и решенията на хората.

Годините си течаха и тоя проблем не се беше повторил нито веднъж — въпреки че не бяха предприети мерки за ремонт на резервоарите, — в резултат на което официалното заключение започваше да става малко по-подозрително.

 

 

Тичах по океанския бряг, после завих навътре сред пясъчните дюни с надеждата да забележа опашката на кинетична ракета, подаваща се от пясъка, обаче де такъв късмет.

Намерих заслонената долчинка между дюните, където дон Жуан и неговата мадама, вече наричана Джил Уинслоу, бяха постлали одеяло и бяха прекарали един романтичен и сигурно забранен час на плажа. Зачудих се дали случилото се все още ги измъчва.

Съблякох си тениската, легнах там, където навярно бяха лежали те, подложих тениската под главата си и заспах на топлия пясък.

Сънувах еротичен сън, в който се намирах в оазис в йеменската пустиня и харемът ми се състоеше от Кейт, Мари, Роксан и Джил Уинслоу, която носеше воал, затова не виждах лицето й. В тоя сън нямаше нищо особено и не изискваше сериозен анализ, освен момента, когато се появи Тед Наш, яхнал камила.

 

 

Когато се върнах в хотела, лампичката за съобщения мигаше и се обадих на рецепцията.

— Обади се господин Верди — осведоми ме дежурният. — Помоли да го потърсите. Не остави номер.

— Благодаря.

Набрах мобифона на Дом Фанели и казах:

— Господин Кори отговаря на обаждането на господин Верди.

— Ей, Джовани, получи ли съобщението ми?

— Да. Какво откри?

— Цял ден вися на компютъра заради теб. Събота е. Искам да прекарам малко време с жена си.

— Кажи на Мери, че аз съм виновен.

— Няма проблем. Тя и без това замина при сестра си в Джързи. Там всички къщи са еднакви. Ходил ли си из ония краища? Мама мия! Мадамите направо се преобличат по алеите. Колкото повече харчиш, толкова повече пестиш. Грешка. Колкото повече харчиш, толкова повече харчиш. Нали така?

— Да. — Вече знаех, че е попаднал на нещо.

— Така или иначе, намерих няколко жени на име Уинслоу и смятам, че сведох бройката до една личност, която може би е търсената от теб. Искаш ли я?

— Естествено.

— Първо ми обясни какво става.

— По-добре да не знаеш, Дом, повярвай ми.

— Искам да знам. Не се пазаря — бездруго ще ти кажа какво съм открил, просто искам да знам какво ти мъти главата и живота.

— Не мога да говоря по телефона. Но утре ще ти обясня лично.

— Ами ако дотогава те убият?

— Ще ти оставя писмо. Хайде, нямам много време.

— Добре, ето единствената Джил Уинслоу, която отговаря на възрастовата група и мястото. Готов ли си?

— Да.

— Джил Пънелопи Уинслоу, омъжена за Марк Рандал Уинслоу… Откъде ги взимат тия имена англосаксонските протестанти?… Трийсет и девет годишна, неизвестна месторабота. Той е на четирийсет и пет, банкер от „Морган Стенли“, работи в Манхатън. Живеят на Куейл Холоул Лейн номер дванайсет, Олд Бруквил, Лонг Айлънд, щата Ню Йорк. Нямат други имоти. Според база данните на пътната полиция имат три коли: лексъс, мерцедес седан и беемве. Искаш ли подробностите?

— Да.

Той ми продиктува моделите, цвета и регистрационните номера и прибави:

— Беемвето е на нейно име.

— Добре.

— Опитах цял куп различни източници за телефонния номер, обаче без успех. Сигурно ще успея да го намеря до понеделник. Проверих досиетата им, чисти са. Джил Пънелопи Уинслоу не е разведена, нито умряла, обаче може да не е същата, която търсиш. Затова без второ име или номер на социалната осигуровка…

— Знам. Благодаря ти.

— Направих всичко възможно в събота сутрин, при това с малко махмурлук. Снощи трябваше да си в оня клуб. Оная мацка, Сали…

— Сара. Добре, направи ми още една услуга, прати ми по имейла всички други с името Уинслоу, които биха могли да отговарят на условията. Напускам хотела и днес няма да отговарям на мобифона си, обаче можеш да ми оставиш съобщение. Довечера би трябвало да се прибера вкъщи.

— Оставих бутилка шампанско за вас с Кейт.

— Много мило.

— Всъщност половин кашон, който ми е излишен. Остана ми. Тя кога се прибира?

— В понеделник.

— Страхотно. Сигурно вече не издържаш. — Той се засмя.

— Добре, трябва да тръгвам.

— В Олд Бруквил ли отиваш?

— Да.

— Съобщи ми, ако съм улучил вярната Джил Уинслоу. Става ли?

— Ти ще си първият, който ще узнае, веднага след мен.

— Добре. Близо ли си?

— Така ми се струва.

— Последните десет метра са отврат.

— Знам. Чао.

— Чао.

Затворих, отидох в банята и измих солта от тялото си. Докато се бършех, телефонът иззвъня. Само един човек във вселената знаеше къде съм и току-що бях разговарял с него, следователно този трябваше да е от хотела. Отговорих.

— Ало?

— Господин Кори? — попита женски глас.

— Заминавам си — отвърнах аз. — Пригответе сметката ми.

— Аз не съм от хотела — съобщи жената. — Искам да разговарям с вас.

Пуснах хавлията.

— За какво?

— За полет осемстотин.

— Какво за полет осемстотин?

— Не мога да говоря по телефона. Може ли да се срещнем?

— Не, ако не ми кажете за какво се отнася и коя сте вие.

— Не мога да говоря по телефона. Може ли да се срещнем довечера? Струва ми се, че имам онова, което търсите.

— Какво търся?

— Информация. Може би видеокасета.

Не отговорих веднага.

— Имам всичко каквото ми трябва. Все пак ви благодаря.

Тя не обърна внимание на думите ми, както и предполагах.

— В осем часа. В окръжния парк „Къпсог Бийч“. Повече няма да ви търся. — И затвори.

Опитах с бутона за избиране на последния номер. Отговори ми запис, който ми съобщи, че номерът, с който се опитвам да се свържа, не може да бъде набран по тоя начин.

Погледнах часовника на нощното шкафче — 15:18. Нямах достатъчно време да отида в Олд Бруквил и да се върна в „Къпсог Бийч“.

Нещо по-важно, защо да се срещам с някого в оня пущинак по мръкнало? Когато се налага, налага се, обаче човек задължително трябва да носи предавател, да има подкрепление и да не си е забравил патлака.

В тоя случай обаче действах сам и глокът ми се намираше в дипломатическата поща някъде между Йемен и Ню Йорк.

Освен това нямаше значение, защото нямаше да отида на тая среща.