Нелсън Демил
Полет 800 (18)

17

Отидох пеш до „Еко“ на Чеймбърс Стрийт. Метрдотелът ме позна.

— Добър ден, господин Мейфилд. Жена ви пристигна.

— Коя?

— Насам, господине. — Той ме придружи до масата на Кейт, която пиеше газирана вода и четеше „Таймс“.

Целунах я и се настаних срещу нея.

— Поръчах ти бира — осведоми ме тя.

— Хубаво. — Всъщност не е зле да си женен. Удобно е. Донесоха бирата ми и се чукнахме.

„Еко“ е приятно старо заведение, посещавано от хора, които работят в градския съвет или съдилищата, включително съдебни заседатели и също включително, за съжаление, от адвокати като бившата ми жена. Още не се бях натъквал на нея или нейната нищожна половинка там, обаче някой ден и това щеше да се случи.

Сервитьорът ни донесе менюта, но ние си поръчахме, без да ги преглеждаме. Салата и риба тон на скара за Кейт, а за мен — пържени калмари и спагети с доматен сос, водка и сметана.

Аз съм на диетата на доктор Аткинсън. Харви Аткинсън е дебел зъболекар в Бруклин, чиято философия гласи: „Яж каквото ти е вкусно и омитай чинията“.

— Малко си напълнял — отбеляза Кейт.

— Така ти се струва заради хоризонталните райета на вратовръзката ми. — Какво ви казах за брака?

— Трябва да се храниш здравословно и да правиш повече упражнения. — Тя смени темата. — Как мина срещата ти?

— Добре.

— С вчера ли беше свързана?

— Възможно е. — После я попитах: — Знаеш ли кой е разпитвал Лесли Роузънтал, управителя на хотел „Бейвю“?

— Преди пет години зададох същия въпрос на господин Роузънтал. Първо го разпитал детектив от спецчаст на НЙПУ, който не се представил. Детективът разбрал, че може би е открил откъде е одеялото на плажа, и повикал ФБР. Пристигнали трима души, които се представили като агенти от Бюрото. Разпитвал го само единият, но Роузънтал не чул името му.

— Не са ли му оставили визитки?

— Така твърди той. Според господин Роузънтал онези тримата и още неколцина разпитали персонала, прегледали писмените и компютърните документи на хотела и копирали всички регистрационни талони и сметки на гостите от последните дни. Предполагам, че са се опитвали да открият двамата, които са занесли одеялото на плажа и може да са се снимали и неволно да са записали катастрофата.

— Обаче не знаем дали ония трима са успели да намерят двойката — казах. — Инстинктът ми подсказва, че са успели. И даже да ги открием, те вече или са очистени, или са се изпарили.

Кейт не отговори.

— Както и записът, ако изобщо е съществувал — продължих.

— Хм… в такъв случай поне трябва да го потвърдим. Виж, Джон, никога не съм мислила, че ще разкрием загадката на катастрофата. Просто искам… да намерим тези двамата и да поговорим с тях…

— Защо?

— Не знам, още не съм разговаряла с тях.

— Това прозвуча като моя реплика.

Тя се усмихна.

— Оказваш огромно влияние върху начина ми на мислене.

— И ти.

— Не съм забелязала.

Донесоха мезетата.

— Смяташ ли, че господин Роузънтал още е в хотел „Бейвю“? — попитах я.

— Там е. Проверявам всяка година. Знам също къде живее и така нататък. — Кейт ме погледна. — Не че работя по случая. Просто актуализирам данните.

— Какви данни?

Тя се почука с показалец по челото.

— Тези тук.

— Разкажи ми още какво има там.

— Вчера ти разказах. По-добре питай, когато ти трябва нещо. — Кейт прибави: — Преди да стигнеш до отговорите, трябва да стигнеш до въпросите.

— Добре, разбрах, че искаш да работя по случая като детектив, който е чул писъка — с други думи, който току-що е научил за извършено престъпление. Обаче това е стар случай, а аз никога не съм работил в групата за разследване на стари случаи. Винаги съм започвал следствията още преди кръвта на трупа да се съсири.

— Моля те, ям. — Тя протегна вилицата си към мен. — Опитай тази салата.

Широко отворих уста.

— Задай ми друг въпрос — каза Кейт, след като преглътна.

— Добре. Обсъждала ли си случая с Тед Наш?

— Нито веднъж.

— Даже по време на вечеря или на чашка ли?

— Не бих го обсъждала даже да бях в леглото с него.

Оставих думите й без отговор.

— Ще му се обадя — заявих.

— Той е мъртъв, Джон.

— Знам. Просто ми харесва да го чувам.

— Не е смешно — скара ми се тя. — Може да не ти е харесвал, но Тед Наш беше добър и всеотдаен агент. Изключително умен и ефикасен.

— Хубаво. Ще му се обадя.

Донесоха главното блюдо. Поръчах си втора бира и се заех със спагетите.

— Вземи си от моите зеленчуци — предложи Кейт.

— Та значи, Джефри Дамър^[1] кани майка си на обяд и докато са на масата, тя казва: „Джефри, приятелите ти не ми харесват“. „Ами тогава си изяж само зеленчуците“ — отвръща той.

— Отвратително.

— Хората обикновено се смеят на тоя виц. — Станах сериозен. — Предполагам, че не си разговаряла за това и с Лайъм Грифит.

— Не съм разговаряла с никого. Освен с хората на двайсет и осми етаж, които ми заявиха, че това не е моя работа.

— Добре. И затова ти го направи моя работа.

— Само ако искаш. Всичко се свежда до намирането на онази двойка. Ако са ги открили и се е оказало, че нито са видели, нито са записали нещо, с това се е приключило. Останалите неща, очевидците и криминалистичните свидетелства, са анализирани милиони пъти. Но онази двойка… двамата, които онази вечер са оставили на плажа капачката от видео обектив върху одеялото… — Тя ме погледна. — Смяташ ли, че са направили запис и че на него се вижда същото, каквото твърдят, че са видели очевидците?

— Явно зависи от това накъде е била насочена камерата и дали е била включена. После идва проблемът с качеството на филма и така нататък. Обаче да речем, че всичко случайно е наред и последните секунди на боинга са били записани. Да речем даже, че записът все още съществува. И какво от това?

— Какво искаш да кажеш? Двеста очевидци ще гледат този запис и…

— Както и ФБР, ЦРУ и техните видео експерти. Някой трябва да разтълкува тоя запис.

— Няма нужда от тълкувания. Той сам ще говори за себе си.

— Нима? Любителски запис, заснет по здрач в нощно небе, сигурно от статична тринога — ако допуснем, че двойката е била заета с други неща — може да не покаже толкова много, колкото си мислиш. Виж, Кейт, ти пет години си търсила Светия Граал и той наистина може да съществува, обаче може и никога да не го откриеш, а ако успееш, може да не притежава никакви магически свойства.

Тя не отговори.

— Чувала ли си за записа на Запрудър? — продължих аз.

Кейт кимна.

— Някой си Запрудър снимал шествието на Кенеди край Тексаското книгохранилище. Използвал осеммилиметрова ръчна кинокамера „Бел енд Хауъл“. Продължителността на записа била двайсет и шест секунди. Гледала ли си го?

Тя отново кимна.

— И аз. Гледал съм дигитализираната версия. В забавен кадър. Колко куршума са били изстреляни? И откъде са дошли? Зависи кого питаш.

— И все пак не можем да разтълкуваме записа, ако не го открием — след кратко мълчание заяви Кейт. — Всяко нещо с времето си.

Сервитьорът разчисти масата преди да успея да налапам последния спагет. Допих си бирата, а Кейт изпи газираната си вода. Виждах, че е потънала в дълбок размисъл.

Подозирах, че не е споделяла тия неща с много хора и че малцината, на които се е доверила, са били склонни да се съгласят с нея, че ако бъде открит, записът ще промени всичко.

И ето че на сцената излиза Джон Кори — скептик, циник и реалист, който само разочарова хората. Бях на тоя свят четиринайсет години повече от Кейт Мейфилд и бях видял много — може би прекалено много. И прекалено много пъти се бях разочаровал, и като полицай, и като човек. Бях виждал убийци да излизат на свобода, стотици други престъпници бяха останали неразкрити или безнаказани. Бях виждал лъжесвидетели, немарливи полицаи, глупави прокурори, некадърни криминалисти, възмутителни адвокати, малоумни съдии и безмозъчни съдебни заседатели.

Бях виждал и хубави неща — светли моменти, в които системата работеше като смазан часовник, когато истината и справедливостта възтържествуваха в съда. Обаче такива дни не бяха много.

Поръчахме си кафе.

— Наистина ли е вярно за синята стена на мълчанието? — попита Кейт.

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Може ли един полицай да има пълно доверие на друг, винаги и за всичко?

— В деветдесет и девет процента от случаите, въпреки че съотношението пада до петдесет процента, когато е свързано с жени, но стига до сто процента, когато е свързано с ФБР.

Тя се усмихна, после се наведе към мен.

— След като онзи самолет падна, на Лонг Айлънд имаше стотина ченгета и поне още толкова работеха тук. Все някой от тях знае нещо.

— Ясно.

Кейт ме хвана за ръката.

— Но ако стане напечено, зарежи всичко. И ако загазиш, аз ще поема вината.

Не знаех дали да премълча, или да й припомня, че не бих загазил без нейната помощ и съвети.

— Ще те попитам нещо — казах. — Освен истината и справедливостта, какви са мотивите ти да човъркаш тоя случай?

— Защо са ми други мотиви? Всичко е заради истината и справедливостта, Джон. Справедливост за жертвите и техните роднини. А ако е било терористичен удар, тогава е и въпрос на патриотизъм. Това не е ли достатъчно основателна причина?

Верният отговор беше „да“ и преди двайсетина години Джон Кори щеше да отговори така. Обаче днес само измърморих:

— Хм, да де. Това не й хареса.

— Трябва да вярваш в това, което правиш, и да знаеш защо го правиш.

— Добре, тогава и аз ще ти кажа нещо. Аз съм детектив, защото ми харесва. Работата е интересна, поддържа ума ми остър и ме кара да се чувствам по-умен от идиотите, при които работя. Дотам стига моята ангажираност към истината, справедливостта и страната. Правя каквото трябва, само че не защото така трябва, но в крайна сметка истината и справедливостта тържествуват. Ако искаш да правиш каквото трябва, защото така трябва, давай, но не очаквай да споделям твоя идеализъм.

Кейт известно време мълча, после отвърна:

— Ще приема помощта ти при твоите условия. Можем да поработим върху цинизма ти някой друг път.

Не обичам, когато хората, особено жените, посягат на извоювания ми с пот на челото цинизъм. Знам какво ме стимулира. И през следващите дни и седмици ме очакваха предостатъчно стимули.