Нелсън Демил
Полет 800 (20)

19

Слязох от ферибота на кея „Сейнт Джордж“, отидох на таксиметровата стоянка и дадох на шофьора адреса в Ню Спрингвил.

Не познавам тоя квартал много добре, обаче когато бях новобранец, обикновено заточаваха провинилите се ченгета на Стейтън Айлънд. Често сънувах кошмари как обикалям из гори и гъмжащи от комари тресавища, въртя полицейската си палка и си свирукам в мрака.

Но подобно на повечето места, чието споменаване смразява кръвта ти, като Сибир, Долината на смъртта или Ню Джързи, Стейтън Айлънд не отговаряше на страховитата си репутация.

Всъщност този квартал на Ню Йорк си го бива, смес от град, предградие и провинция, обитаван главно от средна класа хора с републиканско мнозинство, което правеше безплатното пътуване с ферибот още по-необяснимо.

Там също има много градски ченгета, които някога може да са били пратени за наказание, но после им беше харесало и бяха останали — нещо като заселването на Австралия.

Във всеки случай там живееше и Мари Губитози-Лентини, бивш детектив от Контратерористичната спецчаст, в момента съпруга и майка, която мислеше за моето посещение и която, надявах се, беше намерила детективския си бележник за въпросния период. Не познавам детектив, който да изхвърля старите си бележници, включително аз, обаче понякога ги губиш или просто не можеш да ги откриеш. Надявах се и че Мари си спомня на кого дължи вярност.

Шофьорът се казваше Слободан Милкович — сигурно военнопрестъпник — и четеше картата, вместо да си гледа пътя.

— По пътя има аптека — казах. — Capisce? Трябва да се отбия в нея. Той кимна и даде газ, като че ли му бях възложил неотложна задача.

Продължихме по Виктъри Булевард и господин Милкович рязко отби, за да спре пред аптеката.

Няма да описвам пълното унижение на Джон Кори, който купува памперси, обаче това не беше сред най-приятните ми преживявания.

След десет минути отново бях в таксито и след още десет стоях пред дома на Лентини.

Кварталът беше сравнително нов, с редици къщи близнаци от червени тухли, обрамчени с бяла пластмаса. Улицата продължаваше докъдето ти стигат очите, нещо като огледало на вечността. Зад телените огради лаеха кучета, на тротоара играеха дечурлига. Ако оставех манхатънския си снобизъм настрана, кварталът изглеждаше много уютен и приятен и ако живеех там, щях да се гръмна.

Не бях сигурен колко време ще остана и дали на Стейтън Айлънд има други таксита, затова казах на шофьора да остави брояча включен, слязох, отворих портичката, минах по късата бетонна алея и позвъних на вратата.

Вътре не залаяха кучета и не запищяха деца, което ме зарадва. След няколко секунди Мари Губитози отвори. Носеше черен панталон и червена блуза без ръкави. Поздравихме се.

— Благодаря, че не си забравил за памперсите — каза тя. — Влизай.

Последвах я през дневна с климатик — приличаше на място, където Кармела Сопрано^[1] щеше да се чувства добре — до кухнята. Мари наистина имаше готин задник. Фанели имаше добра памет за важните подробности.

Докато в дневната цареше идеален ред, в кухнята всичко беше надолу с главата. В ъгъла имаше детска кошарка, в която се бе изтегнало дете на неопределена възраст и смучеше биберон, докато си играеше с пръстите на краката си. Аз го правя и досега — може би тъкмо оттам идва.

Масата, плотовете и подът бяха осеяни с всевъзможни неща, които умът ми не можеше да класифицира. Приличаше на местопрестъпление на обир и двойно убийство, чиито жертви са се съпротивлявали с всички сили.

— Сядай — каза Мари. — Направих кафе.

— Благодаря. — Седнах на малка кухненска маса и оставих найлоновия пакет с памперсите отгоре. До мен имаше детско столче за хранене, чиято масичка изглеждаше лепкава.

— Съжалявам — извини се домакинята. — Адски е разхвърляно.

— Приятна къща имаш.

Тя напълни две чаши кафе.

— Опитвам се да разтребвам преди негово величество да се прибере. Сметана? Захар?

— Не, благодаря.

Мари донесе чашите на масата и чак сега забелязах, че е боса и бременна.

— Добре изглеждаш — направих й комплимент.

— Заради слепота ли те пенсионираха?

Усмихнах се.

— Не, говоря сериозно.

— Мерси.

После погледна памперсите.

— Четвърти размер са — уверих я аз.

Тя се усмихна.

— Колко ти дължа?

— Николко. — Отпих глътка кафе. Мари Губитози наистина още беше привлекателна жена и предположих, че се е издокарала, преди да пристигна. Освен миризмата на бебешка пудра и топло мляко усетих ухание на парфюм.

Тя кимна към кошарката.

— Това е Джо. На единайсет месеца е. Мелиса е на две годинки и половина и слава Богу, в момента спи. Скоро ще родя още едно.

— Кога ти е терминът? — сетих се да попитам.

— След шестнайсет седмици и три дни.

— Браво.

— Никога няма да се върна на работа.

Държеше да продължи, обаче аз заявих:

— Ще свърши преди да се усетиш.

— Да. Е, и ти изглеждаш добре. Малко си понапълнял. И си се развел, и пак си се оженил. Не съм чула нищо за това. Вече не чувам никакви новини. Коя е щастливката?

— Кейт Мейфилд. От спецчастта на ФБР.

— Май не я познавам.

— Постъпила е точно преди катастрофата на полет осемстотин. Участвала е в следствието.

Мари не реагира на забележката ми за катастрофата.

— Значи си се оженил за агентка от Бюрото? Божичко, Джон, първо адвокатка, после агентка. Какво ти става бе?

— Обичам да чукам правистки.

Тя се захили толкова диво, че за малко да се задави с кафето. Известно време поприказвахме на общи теми и наистина ми беше приятно да си разменяме клюки и да си спомняме смешни случки.

— Помниш ли, когато с Дом отидохте в оная къща в Грамърси Парк, където жената беше застреляла мъжа си и твърдеше, че той я заплашил с пистолет, сборичкали се и оръжието гръмнало? — попита Мари. — После Дом се качва в спалнята, където се вкочанясва трупът, връща се и вика: „Той е жив! Повикайте линейка! — После поглежда съпругата и заявява: — Той казва, че сте го застреляли хладнокръвно!“ И жената припада.

Посмяхме се на тая история и започна да ме обзема носталгия за едно време.

Мари пак наля кафе, погледна ме и попита:

— Е, с какво мога да ти помогна?

Вперих очи в нея и инстинктът ми подсказа, че нито се е обадила, нито ще се обади на хората от вътрешния отдел. Оставих кафето си на масата.

— Виж сега. Вчера ходих на панихидата на жертвите от полет осемстотин и…

— Да. Гледах я по новините. Не те видях. Можеш ли да повярваш, че вече са минали пет години?

— Времето лети. Та след панихидата един от спецчастта, фебереец, идва при мен и започва да ме разпитва какво правя там.

Описах й случая, като пропуснах името на Кейт, обаче Мари, която беше опитен детектив, ме попита:

— А ти какво правеше там?

— Както казах, Кейт е участвала в следствието и ходи на панихидите почти всяка година. Просто се направих на добър съпруг.

Тя ме изгледа така, като че ли не ми вярва напълно. Имах чувството, че й е приятно да се прави на детектив, вместо да си играе с гумени патета.

— Значи работиш в КТС, а? — попита Мари.

— Да. Като нещатен агент.

— По телефона каза, че не си тук по служба. Тогава защо си дошъл?

— Ами, ще стигна и до това. — Продължих разказа си: — Та на оня идиот, кой знае защо, му хрумна, че се интересувам от случая и ми вика да стоя настрани. Искам да кажа, яко ме вбеси, затова…

— За кого говориш?

— Не мога да ти кажа.

— Добре, значи някакъв фебереец те е сдъвкал, ти си се ядосал и… какво?

— И ме обзе любопитство.

— Толкова ли нямате работа в КТС?

— Всъщност наистина нямаме. Виж, Мари, не е само това, обаче колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Трябва да ми кажеш каквото знаеш, обаче си нямам и представа какви въпроси да ти задавам.

Тя помълча, после каза:

— Не се ядосвай, обаче откъде да знам, че не си от вътрешния отдел?

— Нима ти приличам на човек от вътрешния отдел?

— Не ми приличаше, поне когато те познавах едно време. Обаче оттогава си се женил за две правистки.

Усмихнах се.

— Аз ти имам доверие, че няма да докладваш за мен. Имай ми доверие и ти.

Мари се замисли и накрая отстъпи.

— Добре. — Работих по случая два месеца. Главно обикалях кейовете и разпитвах хората за странни яхти и странни личности. Нали разбираш. В случай, че някой терорист или побъркан е наел яхта и е изстрелял ракета по самолета. Прекарах цялото лято по обществените пристанища и частните яхтклубове. Господи, знаеш ли колко пристанища и яхти има там? Обаче не беше кофти. В свободните си дни ходех на риба… — Мари замълча за миг. — Но не и за раци… никой не искаше да яде раци, защото… нали се сещаш.

Тя се умълча и виждах, че въпреки безгрижния й вид не й е приятно да си спомня за онова време.

— С кого работеше? — попитах я.

— Няма да ти дам имена, Джон. Ще разговарям с теб, обаче без имена.

— Права си. Разказвай.

— Трябва да ми зададеш насочващ въпрос.

— Хотел „Бейвю“.

— Да… Почти се бях досетила. Дори прегледах бележника си, за да си освежа паметта, но там няма нищо особено. Искам да кажа, феберейците ни инструктираха да сведем воденето на бележки до минимум, защото никога нямало да ни карат да даваме показания за това. Обясниха ни, че следствието било тяхно и ние само сме им помагали.

Кимнах и прибавих:

— И също са казвали, че не искат прекалено много писмени показания.

Мари сви рамене.

— Те си играят своята игра.

— Определено. Ходила ли си в хотел „Бейвю“?

— Да. Два дни след катастрофата ми се обадиха да отида. Феберейците разпитвали персонала и имали нужда от хора, за да установят кой може да разполага с интересуващите ги сведения. Отидох и се включих към другите три ченгета от спецчастта. Тримата феберейци, които вече бяха там, ни инструктираха и…

Малкият запищя и Мари отиде при кошарата.

— Какво му е на мъничето ми? — изгука тя и пъхна биберона в устата му.

Детето се разпищя още по-силно и тя го гушна.

— О, бебенцето се е наакало.

Нима това е причина да пищиш? Искам да кажа, ако аз си бях оцапал гащите, щях да гледам никой да не разбере за това.

Мари взе памперсите и отнесе бебето някъде, за да го освободи от акото.

Обадих се по мобифона си да проверя гласовата си поща, обаче никой не ме беше търсил. Набрах номера на колегата си Хари Мълър и той отговори.

— В службата ли си? — попитах го.

— Да. Защо?

— Някой търси ли ме?

— Не. Да не си се изгубил? Ще пратя спасителен отряд. Дай ми някакъв ориентир.

Ще ми се прави на смешник.

— Някой питал ли е къде съм, Хари?

— Да. Преди час се отби Кьоних и ме пита дали знам къде се криеш. Отговорих му, че си отишъл на обяд.

— Добре. — Стори ми се странно, че Кьоних не се е обадил по мобифона ми, ако е искал да разговаря с мен, но може просто да бе искал да разкаже нов виц на своя любим детектив. Във всеки случай днес нямах желание нито да видя, нито да чуя Джак Кьоних. — Кейт наблизо ли е?

— Да… Виждам я на бюрото й. Защо?

— Кажи й да ме чака… — Погледнах си часовника и разписанието на фериботите. Можех да успея за пет и половина, ако Джо-старши не се прибереше неочаквано. — Кажи й, че в шест ще я чакам в „Делмонико“ за по чашка.

— Защо не й се обадиш?

— Защо просто не идеш да й предадеш?

— Позволено ли ми е да ходя там?

— Да. Престори се, че изхвърляш боклука.

Той се засмя.

— Добре. В шест в „Делмонико“.

— И нека това си остане между вас с нея.

— Нима?

— Мерси. — Затворих.

Мари се върна в кухнята, остави малкия в кошарката и му натика биберона в устата. После нави някаква висяща залъгалка с усмихнати лица, която се въртеше и свиреше „Светът е малък“. Мразя я тая песен.

След като пак наля кафе, Мари седна.

— Адски мило дете — отбелязах.

— Искаш ли го?

Усмихнах се.

— Е, значи са ви инструктирали.

— Да. Значи оня фебереец ни събира четиримата в кабинета на управителя и казва, че търсим двама души, които може да са свидетели на катастрофата и да са отседнали в хотела — в „Бейвю“. Откъде знаем ли? Защото местните ченгета намерили одеяло, навярно от тоя хотел, на някакъв плаж, от който се виждала злополуката. Одеялото привлякло вниманието на ФБР рано сутринта и им дошла идеята да проверят в местните хотели и мотели, за да видят откъде е взето. Накрая стигнали до „Бейвю“. Разбираш ли?

— Дотук.

— Добре. И какво й е на тая история, дето ни я разправя фебереецът?

— Човек не бива да вярва на нищо, което идва от ФБР. Мари се усмихна.

— Стига, Джон. Помисли малко.

— Добре де, проблемът е защо ги е грижа за още двама очевидци.

— Точно така. Защо да си губим времето и средствата за двама души, които може да са видели злополуката от плажа, след като пред вратата на базата на бреговата охрана се е струпала цяла опашка от очевидци и сме обявили горещ телефон, който се скъсва да звъни? Какво им е особеното на тия свидетели? Знаеш ли?

— Не. А ти?

— Не. Обаче там ставаше още нещо.

Ставало е това, че върху одеялото са намерили капачка от видео обектив, обаче оня фебереец явно не го е споменал на хората си. Дик Карнс знаеше за нея от местните ченгета, но Мари очевидно не беше чула слуха. Както във всяко следствие, ако разговаряш с достатъчно хора и сравниш информацията, нещата постепенно започват да изплуват. Тъй като бе умна, Мари беше разбрала, че става още нещо.

— Кой фебереец ви инструктира? — попитах.

— Казах ти, без имена.

— Познаваше ли го?

— Малко. Куродръв, дето се мислеше за много печен.

— Като Лайъм Грифит, а?

Тя се усмихна.

— Ами да го наричаме Лайъм Грифит тогава.

— Кой беше с него?

— Както казах, още двама души. Феберейци, обаче не ги познавах, и те така и не се представиха официално. Просто седяха там, докато Грифит ни инструктираше.

Описах й господин Тед Наш, като неохотно използвах думата „хубавец“.

— Да… — замислено потвърди Мари. — Искам да кажа, минаха пет години, обаче прилича на единия от двамата. Кой е той?

Не биваше да го правя, обаче за да я зарадвам и заинтригувам отговорих:

— От ЦРУ.

— Без майтап? — Тя ме погледна. — В какво се забъркваш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Прав си. Обаче… може би вече ти казах достатъчно.

Погледнах детето в кошарката, после нея.

— Страх ли те е от тях?

Тя не отговори.

Беше време за кратко слово.

— Виж, тук сме в Съединените американски щати и всеки гражданин има правото и задължението да…

— Запази си речта за вътрешното разследване.

— Непременно. Какво ще кажеш за това: доволна ли си от следственото заключение?

— Няма да отговоря на тоя въпрос. Но ще ти кажа какво се случи оня ден в хотел „Бейвю“, ако си откровен с мен.

— Напълно съм откровен. Няма нужда да знаеш.

Мари се замисли за миг, после кимна.

— Добре… единият от нашите полицаи попита Грифит защо е толкова важно и оня се ядоса, че го разпитва ченге. „Не е ваша работа да знаете защо търсим тези хора — сопна се той. — Вашата работа е да разпитате персонала и гостите“. И ни обясни, че една от камериерките съобщила за изчезнало одеяло от стая двеста и три. Показали одеялото на камериерката и управителя и те потвърдили, че може да е от стаята, обаче също казали, че имат шест вида одеяла и не са сигурни дали е тъкмо това.

— Добре. И кой беше регистриран в стая двеста и три? Или не знаем?

— Явно още не знаем, иначе нямаше да сме там. Затова пък ни е известно, че към четири и петнайсет в деня на катастрофата, сряда, седемнайсети юли деветдесет и шеста, някой пристига в хотел „Бейвю“ без резервация и пита за стая. Служителят казва, че има свободни стаи, и човекът попълва регистрационен талон и плаща двеста долара в брой. Служителят иска кредитна карта в случай, че има нанесени щети, за минибара и така нататък, обаче гостът отвръща, че не вярвал в кредитните карти и предлага депозит от пет стотака, които служителят приема. Според Грифит служителят иска и ксерокс от шофьорската книжка на госта, но оня казва, че останала в другия му панталон или нещо подобно и му дава визитката си. Служителят му връчва квитанция за петстотинте долара и ключа за стая двеста и три, която е в модерното крило на хотела, далеч от главната сграда. Гостът изрично помолил за това и по тая причина служителят не го е видял да се връща във фоайето, нито е забелязал колата му и дали е с някого. Разбираш ли?

— Да. И очевидно има проблем с идентифицирането му.

— Точно така. Но когато пристигнал в петък сутринта, Грифит сигурно си е мислел, че е попаднал на златна жила. Проверява информацията за колата от регистрационния талон, марка, модел и номер, и данните се оказват измислени. Според моите записки Грифит също ни е съобщил, че визитката е на Самюъл Рейнолдс, адвокат с манхатънски адрес и телефонен номер, обаче и тя е фалшива, естествено.

Мари ме погледна.

— Изглежда, си имаме работа с типичен донжуан. Явно го е правил и преди и е с дама, с която не би трябвало да е. Нали така?

— Нямам представа.

Тя се усмихна.

— Аз също. Както и да е, служителят знае, че го будалкат, обаче има пет стотака гаранция и сигурно и още за него. Така че нашият дон Жуан не е оставил документни следи и хотел „Бейвю“ няма да му прати благодарствено писмо, нито специални оферти на домашния му адрес.

— Женените мъже бързо усвояват тия неща.

— Според мен е инстинктивно.

— Сигурно. Кога е напуснал нашият дон Жуан?

— Изчезнал някъде преди единайсет на другата сутрин. Според Грифит камериерката почукала на вратата към единайсет и петнайсет, обаче никой не отговорил. После към обяд служителят от рецепцията — друг служител — се обадил в стаята, със същия резултат. Тогава камериерката отключила вратата и съобщила, че от госта няма и следа, нито от багажа му, и че като че ли липсва одеялото от леглото. Човекът явно си тръгнал и зарязал петстотинте долара. Грифит ни заявява, че това е подозрително. — Мари се засмя. — Как разбра, че е Лайъм?

Усмихнах се.

— Е, той не е детектив.

— Да де. Така или иначе, историята може да е започнала като тривиална изневяра, но заприличва на нещо друго. На всяко ченге ще му дойде наум, че в стаята е извършено престъпление. Изнасилване, телесни повреди, убийство. Нали така? Само че там няма следи от нищо подобно. Макар това да не означава, че тоя човек не е убил жената, която е била с него, и не я е натикал в багажника на колата си, преди да духне. Обаче трябва да имаме предвид още нещо — одеялото на плажа, което може да е взето от неговата стая. Както виждам нещата аз, тоя човек и неговата мадама са правили нещо, което не би трябвало да правят, и са били на плажа, видели са катастрофата и не са искали да ги привлекат за свидетели. Затова са се върнали в стаята веднага след катастрофата, събрали са си багажа и са си плюли на петите. Нали така?

— Звучи правдоподобно. — От Кейт знаех, че на одеялото е имало двама души, обаче още нямах представа откъде Мари и Лайъм Грифит са били сигурни, че в стаята е имало и жена. — Откъде си сигурна, че е имало жена? — попитах.

— Камериерката каза, че в стаята определено имало следи от двама души. Мъж и жена. Първо, червило по една от чашите. От ФБР взеха всички отпечатъци от стаята и събраха косми и други проби. Обаче камериерката беше почистила след заминаването на двойката и единствените отпечатъци, останали от оня човек, са били по задника на мадамата му, а нея също я нямаше. — Мари се замисли за миг. — Та Грифит ни казва, че трябвало да разпитаме персонала и всички гости, които са били там в деня на катастрофата, и да видим дали са забелязали тоя човек и мадамата му. Имахме описанието му, направено от служителя на рецепцията — бял, метър и осемдесет, кестенява коса, кафяви очи, светла кожа, без брада, без очила, без видими белези и татуировки, без явни недъзи. Служителят го описал като добре облечен с жълто-кафяви панталони и син блейзър… пропускам ли нещо?

— Издутината на панталона му.

Тя се засмя.

— Да. Имал е джобна ракета. Така или иначе, когато отидохме там, един художник от Бюрото правеше портрет по описанието и после го използвахме при разпитите. Наистина хубавец.

— Пазиш ли портрета?

Играчката се беше развила и малкият започваше да хленчи, все едно така щеше да я накара да тръгне пак.

Мари се изправи, нави играчката и изгука, или на мен, или на бебето:

— Момченцето обича веселите личица.

Пак се разнесе „Светът е малък“. След двайсет години това мъниче май щеше да стане сериен убиец и да си тананика същата песничка, докато души жертвите си.

Мари си погледна часовника.

— Трябва да погледна Мелиса. Веднага се връщам.

Излезе от кухнята и чух, че се качва по стълбището.

Замислих се за нейния разказ и за оная двойка. Бяха пристигнали заедно или поотделно и се бяха настанили в хотел „Бейвю“ случайно или нарочно. Това не беше мотел със стаи на по час, където не задават много въпроси на гостите — стаята струваше два стотака на нощ — и останах с впечатлението за богат човек с мадама, която държи на чистите чаршафи. Виното на плажа също беше скъпо. Такива граждани обикновено лесно се откриват, обаче когато се бе нанесъл, човекът беше скрил следите си. Всичко е инстинкт.

После, ако се допуснеше, че са станали очевидци на катастрофата и че единият или и двамата са били семейни, се бяха паникьосали, бяха оставили разни неща на плажа и бяха духнали в хотела. Сигурно си бяха мислили, че някой може да ги е видял, че полицията може да души наоколо, или че съпрузите им може да им се обадят по мобифона за катастрофата — и бяха напуснали хотела, без да съобщят, което вдигаше червено флагче.

Представих си двама души, които имат много за губене, ако ги разкрият. Искам да кажа, почти всички семейни попадат в тая категория, от президента на Съединените щати до съпруга на Мари.

Опитах се да определя какво бих направил аз в тая ситуация. Щях ли да отида при властите като почтен гражданин? Или щях да укрия свидетелствата за евентуално престъпление, за да спася и задника си, и брака си? И ако властите ме разкриеха, щях ли още повече да утежня положението си, като излъжа?

Всъщност веднъж бях имал такъв случай. Жената искаше да съобщи за убийство, на което беше станала свидетелка, а мъжът не искаше да обясни какво са правили заедно.

Зачудих се дали двойката от хотел „Бейвю“ е имала подобен спор. И в такъв случай как беше завършил. Мирно? Или не?

Мари се върна в кухнята, преди да стигна до някакво решение.