Нелсън Демил
Полет 800 (15)

14

Нашият портиер Алфред ни повика такси и се отправихме на половинчасово пътуване до работното ни място на Федерал Плаза в южен Манхатън. Беше девет сутринта и часът пик в тоя топъл слънчев юлски ден започваше да отминава.

Не биваше да разговаряме по деликатни въпроси в такси, особено ако шофьорът се казва Абдул, както предполагаше името в разрешителното му за работа, затова реших да убия времето и го попитах:

— Откога си в тая страна?

Той ми хвърли кос поглед.

— А, от десетина години, господине.

— Според теб какво се е случило с полет осемстотин на ТУЕ?

— Джон — обади се Кейт.

Не й обърнах внимание и повторих въпроса.

— О, това беше ужасна трагедия — колебливо отвърна Абдул.

— Да. Смяташ ли, че го е свалила ракета?

— Не знам, господине.

— Аз смятам, че израелците са го свалили и са се опитали да прехвърлят вината на арабите. Ти как смяташ?

— Ами, възможно е.

— Също като атентата срещу Световния търговски център.

— Възможно е.

— Джон!

— Значи смяташ, че е било ракета — казах на Абдул.

— Ами… много хора са видели ракетата.

— И кой може да е имал толкова мощна ракета?

— Не знам, господине.

— Израелците. Кой друг.

— Ами, възможно е.

— Какво пише в твоя арабски вестник на предната седалка?

— Хм… Да, споменават за годишнината от трагедията.

— Какво пише? Че е било американска военна злополука ли? Или че са евреите?

— Не са сигурни. Скърбят за жертвите и очакват отговори.

— Аз също.

— Стига, Джон — намеси се Кейт.

— Просто се опитвам да загрея малко.

— Защо не се опиташ за малко да млъкнеш? Продължихме в мълчание към Федерал Плаза и аз се зачетох в спортните страници.

Федералните власти и техните служители са адски деликатни към правата и чувствата на всички малцинства, скорошни имигранти, индианци, кутрета, гори и застрашени отвратителни видове. Аз, от друга страна, съм лишен от тая деликатност и равнището на прогресивното ми мислене е заседнало някъде около времето, когато преработваха полицейския правилник, за да забранят изтръгването на признания от заподозрени с бой.

Във всеки случай, въпреки че не бяхме на една и съща дължина на вълните, през изтеклата година двамата със специален агент Мейфилд бяхме забелязали, че се учим един от друг. Тя по-често псуваше и наричаше хората „задници“, докато аз ставах по-чувствителен към сърдечните болки на хора, които бяха скапаняци и задници.

Стигнахме на Федерал Плаза и аз платих на Абдул и му дадох бакшиш — петачка, — задето му бях причинил известно безпокойство.

Влязохме в голямото фоайе на четирийсет и един етажната сграда през входа откъм Бродуей и тръгнахме към служебните асансьори.

Федерал Плаза подслонява цял куп държавни институции, половината от които събират данъци, за да ги харчи другата половина. На етажите от двайсет и втори до двайсет и осми се намират кабинетите на различни органи на реда и разузнавателни управления, които са достъпни само със специални асансьори, отделени от фоайето с дебел плексиглас, зад който има охрана. Както винаги, аз си показах служебната карта прекалено бързо, за да я видят дежурните, после въведох електронния код и плексигласовата врата се отвори.

Двамата с Кейт влязохме и се насочихме към седемте асансьора, които обслужват етажи от двайсет и втори до двайсет и осми. Дежурните не поискаха да видят документите ни по-внимателно.

Качихме се на един свободен асансьор, натиснах бутона на двайсет и шестия етаж и предупредих Кейт.

— Бъди готова да ни привикат поотделно в нечий кабинет.

— Защо? Смяташ ли, че снощи са ни следили?

— Ще разберем.

Асансьорната врата се отвори на двайсет и шестия етаж. В малкото фоайе нямаше дежурни — може би не се и налагаше, щом вече си стигнал дотам.

Затова пък на тавана имаше охранителни камери. Обаче ония, които наблюдаваха мониторите, сигурно получаваха по шест кинта на час и нямаха представа нито за какво, нито за кого да внимават. Стига да бяха будни, естествено.

От друга страна, с Кейт пак трябваше да въведем електронен код, за да влезем в нашия коридор.

За да съм честен, охраната на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми на Федерал Плаза си я биваше, но не беше отлична. Искам да кажа, че можех да съм терорист, опрял пистолет в гърба на Кейт, и без много зор щях да стигна до тоя коридор.

Всъщност охраната не се бе подобрила нито тук, нито където и да било другаде през последните двайсет години, въпреки явните свидетелства, че се води война.

Обществеността съвсем смътно съзнаваше тоя факт и никой от Вашингтон не беше казвал, нито официално, нито неофициално, на държавните институции, които водеха войната, че събитията в света всъщност са война срещу Съединените щати и техните съюзници.

Вашингтон и средствата за масова информация предпочитаха да разглеждат всеки терористичен удар като отделно събитие почти или без никаква връзка помежду им, докато дори малоумен или политик, ако се замислеше достатъчно дълго за това, можеше да открие връзката. Някой трябваше да събере силите или някое събитие трябваше да има достатъчно силен отзвук, за да разбуди всички.

Поне такова беше моето мнение, формирано през кратката година, откакто бях там, с предимството да съм външен наблюдател. Ченгетата търсят връзки, които предполагат серийни убийства или организирана престъпност. Феберейците явно разглеждаха терористичните удари като дело на неорганизирани групировки от бунтари или психопати.

Обаче те не бяха такива — всъщност бяха много по-зловещи и по-добре подготвени и организирани от хора, които до късно вечер работеха над списъци с различни начини да ни прекарат.

Моето мнение обаче не беше популярно и не се споделяше от много хора, които работеха на етажи от двайсет и втори до двайсет и осми, а даже да се споделяше, никой не излагаше гледището си в докладни записки, нито го разкриваше на съвещания.

Спрях при един автомат за вода и докато пиех, посъветвах Кейт:

— Ако някой шеф или от ОСО те разпитат, най-добре им кажи истината и само истината.

Тя не отговори.

— Ако излъжеш, лъжата ти няма да съответства на моята. Само спонтанната истина ще ни спаси от правни усложнения.

— Знам. Аз съм правист. Но…

— Вода? — предложих й. — Да натисна сифона?

— Не, благодаря. Виж…

— Няма да ти натисна лицето във водата. Обещавам.

— Майната ти, Джон, вземи да пораснеш. Слушай, всъщност не сме извършили нищо лошо.

— Така твърдим ние и се придържаме към тая версия. Снощните ни действия се обясняват с това, че сме всеотдайни и ентусиазирани агенти. Ако те разпитат, внимавай да не изглеждаш, да не се държиш или чувстваш гузна. Дръж се гордо със своята всеотдайност към дълга ти. Това ги смущава.

— Говориш като истински социопат.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не е смешно. — И прибави: — Преди пет години изрично ми наредиха да не се занимавам с този случай.

— Трябваше да ги послушаш.

Продължихме по коридора.

— Предполагам, че ако ни наблюдават, няма да ни привикат веднага — казах аз. — Ще продължат да ни следят, за да видят какво правим и с кого разговаряме.

— Караш ме да се чувствам като престъпница.

— Просто ти обяснявам как да приемеш това, което сама започна.

— Нищо не съм започнала. — Кейт ме погледна. — Джон, съжалявам, ако съм те…

— Не мисли за това. За Джон Кори ден без проблеми е като ден без кислород.

Тя се усмихна и ме целуна по бузата, после се запъти към своето работно място в голямата зала, като по пътя поздравяваше колегите си.

Моето работно място се намираше в отсрещния край на залата — далеч от феберейците — сред колеги детективи от Нюйоркското полицейско управление, и редовни и пенсионирани нещатни агенти като мен.

Макар да се радвах на компанията на моите хора, това физическо разделение между ФБР и НЙПУ говореше за културно разделение, много по-широко от трите метра килим.

Даже когато нямах жена в скъпарската част на залата и се нуждаех от повод за напускане, не исках просто така да си подам оставката. Ровичкането в случая с полет 800 на ТУЕ можеше да ми уреди изхвърлянето, което напълно ме устройваше, и Кейт нямаше да си помисли, че се измъквам от нашия спретнат трудов договор, който, кой знае защо, й харесваше. Искам да кажа, аз съм позор за всичките си познати, даже понякога за други ченгета, обаче Кейт явно се гордееше с това, че е омъжена за едно от проблемните ченгета на двайсет и шести етаж.

Това може би беше проява на бунт от нейна страна, начин да заяви на Джак Кьоних, главен специален агент от ФБР, и на другите шефове, че специален агент Мейфилд още не е съвсем дресирана.

Е, това беше дълбоката ми мисъл за деня, а още нямаше десет сутринта.

Оправих вратовръзката си и се замислих за физиономия. Я да видим… Имаше голяма вероятност да съм затънал до ушите в лайна, затова реших да изглеждам весел и доволен, че съм там.

Възприех съответното изражение и тръгнах към бюрото си.