Нелсън Демил
Полет 800 (23)

22

Събудих се на кушетката с адски кофти махмурлук.

От „Делмонико“ бях взел такси до „Дреснърс“, спомних си аз, едно от кварталните ми заведения, където барманът Аден ме обсипа с внимание. Следващото, което си спомнях, беше, че се опитвах да махна нещо от лицето си и това нещо бе подът.

Надигнах се и забелязах, че съм по бельо. Зачудих се дали съм се прибрал вкъщи в тоя вид. После видях дрехите си на пода, което ме зарадва.

Бавно се изправих. Утринното слънце нахлуваше през балконската врата, проникваше през очните ми кълба и пронизваше мозъка ми.

Запътих се към кухнята, откъдето усетих аромат на кафе. До кафе-машината имаше бележка: „Джон, отивам на работа. Кейт“. Дигиталният часовник на кафе-машината показваше 09:17. После 09:18. Супер.

На кухненската маса лежаха „Таймс“ и „Поуст“. Непрочетени.

Налях си чаша горещо черно кафе и разсеяно прегледах „Поуст“, най-добрият начин да четеш тоя вестник. Опитвах се да отлагам случката в „Делмонико“, докато мозъкът ми влезе в кондиция и покаже основателна причина за гневния ми изблик.

Обаче когато започнах да идвам на себе си, установих, че може да съм преиграл. Обзеха ме угризения и разбрах, че трябва да загладя нещата с Кейт, въпреки че не можеше да става и дума за извинение.

Допих си кафето, отидох в банята, изпих два аспирина, обръснах се и взех душ.

Почувствах се малко по-добре, реших да си взема болничен и го направих.

Облякох се небрежно — жълто-кафяв панталон, спортна риза, син блейзър и мокасини — и си сложих кобура на глезена.

Обадих се в гаража за колата си, намерих пакет чипс за из път и слязох долу.

Портиерът бодро ме поздрави, което ме ядоса. Качих се на джипа си и потеглих по Второ авеню към тунела в центъра, който ме изведе на изток по лонгайландската магистрала.

Тоя ден имаше разкъсана облачност, беше влажно и термометърът в колата вече показваше седемдесет и осем градуса по Фаренхайт. Превключих компютъра на метрична система и термометърът спадна на двайсет и шест градуса по Целзий, което беше студено за това време на годината.

В тоя юлски четвъртък нямаше много трафик. В петък Манхатън щеше да е фрашкан с коли, пътуващи от лонгайландския Истенд. Беше подходящ ден да посетя хотел „Бейвю“.

Настроих радиото на кънтри енд уестърн, подходяща музика за махмурлук. Тим Макгроу пееше „Моля те, запомни ме“. Хапнах малко чипс.

Та значи Кейт ме беше поизлъгала, за да не спомене името на Тед Наш, защото смяташе, че това име може да ме разстрои. Струва ми се, че бе използвала думата „психопат“. Във всеки случай, оценявах и разбирах защо ме е излъгала. От друга страна, както знае всяко ченге, лъжите са като хлебарки — ако видиш една, значи има още.

Иначе това малко спречкване си имаше положителната страна, защото поставяше известна дистанция между нас с Кейт, което беше полезно за случая. По-късно можех да й го обясня.

Мислех, че ще ми се обади, след като не ме види на работа, обаче мобифонът ми мълчеше.

Някои органи на реда, включително ФБР, си съдействат с мобилните оператори, за да проследяват местонахождението на даден мобифон или пейджър, ако знаят номера, даже човек да не използва телефона. Устройството само трябва да е включено и излъчва сигнал до най-близката кула, по който може да се определи къде се намира.

Не съм параноик — някои хора наистина се опитват да ме спипат. Затова си изключих мобифона и пейджъра, за да предотвратя петдесетпроцентната вероятност момчетата от ОСО да решат да проверят къде отивам, докато съм в болнични. Едновременното изключване на мобифона и пейджъра напълно противоречи на правилника, обаче това можеше да е най-малкият ми проблем.

Напуснах Куинс и навлязох в окръг Насау. Певецът по радиото си изплакваше очите за невярната си булка, най-добрия си приятел, нейното измамно сърце и самотните нощи. Бих му препоръчал психоаналитик, обаче и скочът помага. Превключих на друга станция.

Радиоводещ се пенявеше за нещо, докато някакъв друг, сигурно по телефона, се опитваше да вметне една-две думи.

Отне ми известно време, докато схвана проблема — нещо, свързано с Аден, и отначало си помислих, че приказват за Аден Конуей, моя барман от „Дреснърс“, обаче това ми се стори абсурдно. После някой спомена „Йемен“ и най-после загрях.

Изглежда, че нашият йеменски посланик, някоя си Барбара Бодин, беше забранила на Джон О’Нийл да се върне в Йемен. Колоритният и нахакан Джон О’Нийл, когото няколко пъти бях срещал, ръководеше от името на ФБР следствието на атентата срещу бойния кораб „Коул“ в пристанището на Аден, който се намира в Йемен. Ясно.

Доколкото успях да разбера от водещия и неговия злополучен събеседник — и от собствените си спомени от „Ню Йорк Поуст“ и клюките в КТС — като дипломат, посланик Бодин не одобрявала агресивните следствени методи на О’Нийл, докато той бил в Йемен. Затова, когато фебереецът се върнал във Вашингтон за инструктаж — което можеше и да е инсценирано, — тя му забранила достъп до страната.

Така или иначе, радиоводещият направо се дереше от викане, наричаше Държавния департамент шайка мухльовци, мамини синчета и даже използваше думата „предатели“.

Събеседникът му, явно говорител на Държавния департамент, се опитваше да каже нещо, обаче имаше такъв един блудкав глас, дето е адски досаден, докато водещият, истински бас профундо, не му оставяше никакви шансове.

— Имаме седемнайсет загинали моряци от „Коул“ — казваше водещият, — а вие спъвате следствието, като се огъвате пред тая никаква страна и тая малодушна посланичка… На коя страна е тя? На коя страна сте вие?

— Държавният секретар заключи, че посланик Бодин е постъпила обосновано и разумно, като е забранила на господин О’Нийл да се върне в Йемен — отвърна говорителят на Държавния департамент. — Това решение се основава на по-важни неща, като поддържането на добри отношения с йеменското правителство, което съдейства на…

— Съдейства ли?! — извика водещият. — Майтапите ли се, или сте ненормален? Та тия хора стоят зад атентата срещу „Коул“!

И така нататък. Пак превключих на предишната станция, където поне пееха за проблемите си.

Както казах, изводът за международния тероризъм е, че никой не иска да му даде статут на война. В сравнение със Студената война и ядрения Армагедон, тероризмът беше комар върху слонски задник. Или поне така смятаха във Вашингтон. А щом така смятаха във Вашингтон, на Федерал Плаза смятаха същото — макар да знаеха, че не е така.

Бях си мислил, че новото правителство ще проумее всичко това, обаче нямаше такива признаци. Което си беше страшно, ако човек вярваше, че радиоводещите са го проумели.

Напуснах окръг Насау и навлязох в Съфък, в края на който се намираше Хамптън.

Продължих на изток и подминах изхода за Уилям Флойд Паркуей, по който преди два дни бяхме отбили с Кейт, за да отидем на панихидата. „Уилям Флойд е рок звезда, нали?“ Усмихнах се.

Навлязох в местност, уместно наречена Боровия пущинак, и започнах да се озъртам за изход за Уестхамптън. Имаше изходи за Националната лаборатория „Брукхейвън“ и Калвъртън, което ми напомни защо тоя ден съм се чупил от работа, защо съм се скарал с жена си и защо се готвя да си навлека неприятности.

Излязох от магистралата при знак, който обещаваше да ме отведе в Уестхамптън.

Поех на юг към залива и океана и след двайсет минути влязох в старомодното градче Уестхамптън Бийч. Минаваше един часът.

Известно време обикалях из града в опит да си представя, че преди пет години нашият дон Жуан е правил същото. Дали мадамата е била с него? Сигурно не, ако са били семейни. Искам да кажа, че не е било добра идея да я вземе от вкъщи. Затова бяха отишли поотделно и се бяха срещнали някъде там.

Не бяха отседнали в някой от многобройните почасови мотели по магистралата, понякога наричана „магистрала чук-чук“, и сигурно бяха възнамерявали да пренощуват, откъдето и скъпият хотел. Ако това беше вярно и допуснех, че са семейни, или бяха имали непоклатимо алиби, или съпрузите им бяха идиоти.

Почти си представях двамата да обядват в някой от ресторантите, които се нижеха пред погледа ми по главната улица. Или бяха знаели за хотел „Бейвю“, или го бяха избрали, обикаляйки из района. Хладилната чанта ми подсказваше, че сигурно са се готвели да отидат на плажа, и не бяха взели камерата, за да правят домашно видео за децата.

Не знаех къде се намира хотел „Бейвю“, обаче имах чувството, че е близо до залива, затова се насочих на юг по улица, наречена Бийч Лейн. Тия неща не се учат в полицейската академия.

Истинските мъже не питат за пътя и тъкмо затова е измислена системата за глобално позициониране, обаче аз нямах такава и бензинът ми свършваше. Спрях до една млада двойка на колела и попитах как да стигна до хотел „Бейвю“. Те бяха много любезни и след пет минути влязох в двора на хотела, където пишеше, че има свободни стаи.

Спрях на малък паркинг за регистрация на гостите и слязох.

Облечен в същите дрехи, в каквито Мари Губитози ми беше описала дон Жуан, влязох в „Бейвю“.

Хотелът щеше да се окаже или тухлена стена, или вълшебен прозорец, през който щях да надникна пет години в миналото.