Нелсън Демил
Полет 800 (14)

13

На сутринта — аз по овехтелия си халат, Кейт още по онова секси боди — седнахме в кухнята да пием кафе и да прочетем вестниците. През прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина.

Когато Робин се изнесе, прекратих абонамента за „Таймс“ и се абонирах за „Поуст“, който ме снабдява с всички нужни новини, обаче откакто се нанесе Кейт, „Таймс“ се завърна.

Отпивах от кафето си и четях в „Таймс“ за панихидата, на която бяхме присъствали предишния ден. Статията започваше по следния начин:

„Пет години след като самолетът на ТУЕ падна на огнени късове в океана, роднините на някои от двеста и трийсетте жертви на катастрофата се отправиха на ежегодното си поклонение до източния край на Лонг Айлънд за молитва и помен.

Те ходят там, за да са близо до последното място, където са били живи техните приятели и близки. Ходят там, за да слушат зелените вълни, плискащи се в пясъка. Ходят там, за да видят червено-бялата база на бреговата охрана по пътя за Моричес, където са били пренесени труповете на жертвите“.

Продължих да чета изопачено приповдигнатия текст:

„На първата панихида, броени дни след смайващата катастрофа и сред смута, породен от съмнението дали причината е повреда или бомба, цареше вцепенено мълчание… Мнозина можеха само да нагазят във водата и да хвърлят цвете, нищо повече“.

По-нататък в статията прочетох:

„Те дори трябвало да се справят със смахнати, заяви Франк Ломбарди, който помага на роднините. Напоследък, казва той, им се обаждал човек, който твърдял, че познава терориста, свалил самолета. «И ако му дадели триста хиляди долара в брой, щял да им го предаде — добавя г-н Ломбарди. — И това ако не е гадно, не знам какво е. Отвратително е да си играят така с чувствата на хората». (Националната служба за безопасност на транспорта е стигнала до заключението, че причина за катастрофата е експлозия в един от резервоарите, най-вероятно предизвикана от късо съединение.)“

Дочетох статията и дадох вестника на Кейт; тя мълчаливо я прегледа.

— Понякога ми се струва, че и аз съм от добронамерените смахнати — каза накрая.

— Между другото, как се казва хотелът, в който може да е отседнала оная двойка? — попитах.

— Всичко, което видя и чу снощи, или е обществено достояние, или, в случая с показанията на капитан Спрък, е достъпно по закона за правото на информация. Името на онзи хотел официално не съществува.

— Но ако съществуваше, как щеше да се казва?

— Щеше да се казва хотел „Бейвю“ в Уестхамптън Бийч.

— И какво откри в тоя хотел?

— Както казах, така и не отидох там. Това не ми влизаше в работата.

— Тогава как научи името му?

— Обадих се в местните хотели и мотели, за да потърся липсващото одеяло. Много хора отговаряха, че от ФБР вече били ходили там и им показвали одеяло. Управителят на „Бейвю“ ме осведоми, че съобщил на хората от Бюрото за липсващо одеяло и че одеялото, което му показали, можело да е тяхно, обаче не бил сигурен.

Кимнах.

— И после?

— Човекът от „Бейвю“ каза, че от ФБР прегледали регистрационните му талони, квитанциите от кредитни карти и компютъра му и разпитали служителите. Увери ме, че нямало да спомене за това на никого, както му наредили. И ме попита дали сме открили хората, които са изстреляли ракетата.

— Още не. Как се казваше управителят?

— Лесли Роузънтал.

— Защо не тръгна по тази следа?

— Защото господин Роузънтал или може би някой друг от хотела, в който се обадих, се е свързал с агенти от ФБР или пък те са отишли за допълнителни разпити, обаче както и да се е случило, на другия ден ме повикаха в един кабинет на двайсет и осмия етаж на Федерал Плаза, в който никога не бях стъпвала. Двама от ОСО, които никога по-рано не бях виждала, ми казаха, че съм престъпила задълженията си по този случай.

Кимнах. ОСО е Отделът за служебна отговорност във ФБР, което звучи адски мило, обаче всъщност си е чиста проба оруелско име. ОСО е точно като Вътрешния отдел в Нюйоркското полицейско управление. Не се съмнявах например, че господин Лайъм Грифит е от ОСО.

— Ония двамата предложиха ли ти да те прехвърлят в Северна Дакота? — попитах.

— Убедена съм, че е имало такава възможност. Но те се държаха любезно и се опитаха да представят случая като дребна грешка в преценката от моя страна. Даже ми направиха комплимент за инициативата.

— Получи ли повишение?

— Получих учтив, но твърд съвет да играя според екипните правила. Казаха ми, че по тази следа работели други агенти, докато аз трябвало да се огранича с разпитите на очевидци.

— Лесно ти се е разминало. Един от моите началници веднъж ме замери с преспапие.

— Ние сме малко по-фини. Във всеки случай схванах предупреждението и освен това разбрах, че съм се натъкнала на нещо.

— Тогава защо не тръгна по следата?

— Защото изпълних заповедта. Не чу ли какво ти казах?

— А, те само са те изпитвали, за да те видят каква си. Искали са да им заявиш, че няма да се откажеш.

— Да бе, как пък не! — Тя се замисли за миг. — По онова време само направих логичното предположение, че ако от това излезе нещо, резултатът ще е във формата на докладна записка, последвана от пресконференция. Преди пет години не мислех за заговори или засекретявания.

— Обаче сега мислиш.

Кейт остави забележката ми без отговор.

— Този случай дълбоко въздейства на всички участници в следствието, но знам, че агентите, които разпитваха очевидците, преживяха още нещо — продължи тя. — Ние разговаряхме с хората, които са видели катастрофата, и над двеста от тях описаха нещо, което смятаха за ракета. Никой от нас не можеше да съгласува чутото от очевидците с окончателното заключение или анимацията на ЦРУ. — Кейт прибави: — Шефовете на КТС имаха проблеми с хората, които провеждаха разпитите, и аз не бях единствената привикана в онзи кабинет.

— Интересно. Как провеждахте разпитите? — попитах аз.

— Отначало беше пълен хаос. За двайсет и четири часа стотици служители от Нюйоркското полицейско управление и ФБР бяха закарани от Манхатън в източния край на Лонг Айлънд. В тамошните хотели нямаше достатъчно места, затова някои агенти спяха в колите си, базите на бреговата охрана се използваха като общежития. Две нощи спах в един от кабинетите в базата „Моричес“ с още четири жени, после ми намериха хотелска стая с друга агентка от Бюрото.

— Коя?

— Не ме разпитвай за имената на хората, с които съм работила. Всъщност не ме интересуваха имената на агенти, които и без това нямаше да разговарят с мен, обаче ченгетата от полицията щяха да се отнесат с разбиране.

— Работила ли си лично с някой от полицията?

— Отначало с неколцина. Имаше над седемстотин надеждни свидетели и стотина, от които едва ли щяхме да измъкнем нещо. И отначало не можехме да определим кои са видели издигаща се светлина и кои — само експлозията. Впоследствие групирахме свидетелите по надеждност и съответния аспект на катастрофата, който са видели. След няколко дни имахме над двеста очевидци, които твърдяха, че са наблюдавали издигаща се светлина.

— Това ли бяха свидетелите, които разпита ФБР?

— Да. Но в първоначалната суматоха Нюйоркското полицейско управление работи с много от надеждните свидетели, а ФБР — с много от другите.

— Ужасно разпределение.

Тя не обърна внимание на забележката ми и продължи:

— Решихме този проблем и свидетелите, които бяха видели издигащата се светлина, бяха разпитвани само от ФБР. После избрани свидетели, двайсетина души, които категорично заявяваха, че светлината се е издигнала от океана, като капитан Спрък, бяха предадени на по-висш ешелон от Бюрото.

— И от ЦРУ. Като Тед Наш.

— Очевидно.

— Някой от тия свидетели беше ли сполетян от злополука?

Кейт се усмихна.

— Нито един.

— Е, край на теорията ми.

Замислих се и проумях нещо, което бях установил от личен опит и наблюдения: детективите от полицейското управление, които работеха в Контратерористичната спецчаст, получаваха голяма част от подготвителната работа. И винаги щом се натъкнеха на нещо, го предаваха на агент от ФБР. Така беше богоугодно.

— Басирам се, че хората, които са провеждали разпитите, и от полицията, и от Бюрото, които лично са разговаряли с хората, видели издигащата се светлина, са в ядрото на групата на невярващите, че е било злополука.

— Не съществува такава група — възрази Кейт, стана и отиде в спалнята да се облече за работа.

Допих кафето си и я последвах.

Сложих си деветмилиметровия глок, който си е лично мой и е копие на стария ми полицейски патлак. Кейт закопча кобура на своя глок, който е четирийсеткалибров феберейски модел. Нейният е по-голям от моя, обаче аз съм адски точен пич и това не ме смущава особено.

Облякохме си саката, тя си взе куфарчето, аз измъкнах спортните страници на „Поуст“ и излязохме от апартамента.

Представих си как шестима от ОСО на Федерал Плаза кършат пръсти в очакване на появата ни.