Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (43)

Глава четиридесет и трета

Викът на Алена заглъхна сред ехото на подземните пещери. Когато преди няколко секунди, безпомощна и сломена, дочу шепота на мъжа си, надежда и облекчение за миг изпълниха сърцето й. Но само за да бъдат пометени веднага след това, когато юмрукът на черния гигант се стовари със страшна сила върху брадичката на Коул. Алена се притисна плътно до решетката и видя как Гън без никакво усилие вдигна мъжа й и го понесе нанякъде. Нямаше съмнение, че този великан беше в състояние да убие човек само с един удар.

Мисис Гарт се появи, жестикулирайки оживено, заедно с неколцина мъже, които тя веднага изпрати към вратата, през която Коул беше проникнал в пещерата. Малко след това Алена дочу как мъжете тичаха нагоре по извитата стълба.

Мисис Гарт застана пред желязната решетка и махна с ръка на Алена да влезе навътре в килията. Алена се подчини. Но не можеше да отдели очи от тялото на мъжа си, което Гън държеше с една ръка, докато мисис Гарт отключваше вратата.

— Нищо му няма, мисис Лейтимър! — рече иронично икономката, забелязала уплашения поглед на Алена. — Когато поиска, Гън може да бъде извънредно деликатен.

Гън влезе в килията и небрежно пусна Коул да падне върху каменния под. Алена веднага изтича при него. Положи главата му в скута си и го огледа внимателно. Кръвоизливът на брадата му беше започнал да посинява, но Алена не можеше с нищо да му помогне. Не беше получила нито вода, нито храна, откакто я бяха затворили. Все пак беше благодарна на Бога, че поне Глинис не трябва да страда. Малката се беше насукала от гръдта на майка си, беше поритала малко в скута й и след това мирно и тихо беше заспала.

Мисис Гарт гледаше с коварна усмивка как Алена гали косата и лицето на съпруга си.

— Много добре — подигра се тя. — Бъди мила с него, порадвай му се, докато не е късно. Скоро всичко ще свърши.

Алена се стегна с върховно усилие. Появата на Гън можеше да означава само, че Жак Дюбоне дърпаше конците, че той държеше в ръка съдбата на всички. Намеците на мисис Гарт само потвърждаваха това. Алена трябваше да събере цялата си смелост, за да запази самообладание пред лицето на страшната заплаха. Мисис Гарт тъкмо прехвърляше ключовете, за да затвори решетката, когато Гън я потупа по рамото.

— Чакай! — рече негърът и думата прозвуча не като молба, а като заповед.

Той изчезна в тъмнината и тогава мисис Гарт промърмори раздразнено:

— Този мръсен негър не можа да се научи къде му е мястото. Някой ден ще превърти и ще ни прати всичките в ада.

Гън се върна с кофа прясна вода и куп фини, съвършено нови кърпи, на които ясно личеше красив монограм с буквата „Л“. Блъсна с лакът вратата на килията, сложи кърпите, които явно бяха плячка, до Алена, а после и кофата с вода. В погледа му не се четеше заплаха, а по-скоро нещо като любопитство. Вдигна ръка и щипна Алена над лакътя, сякаш искаше да провери колко е твърда плътта й. Дълбоко в могъщия му гръден кош къркореше смях, който звучеше като далечен гръм.

— Малко момченце-момиченце, добра жена! Силна! Първо има малко момиченце! Хубаво! Много кози, когато мъж дойде да жени! После момченце! Голямо! Силно! Като Гън!

След това ненадейно се извъртя и изчезна в тъмнината.

— Трябва да сте направили много силно впечатление на голямото говедо! — констатира мисис Гарт с отровен глас, докато заключваше вратата.

Алена натопи една кърпа в студената вода и внимателно я положи върху брадичката на Коул.

Чак след това благоволи да се обърне към икономката.

— Защо смятате така?

— Защото никога не съм чувала Гън да каже някому повече от три думи, като изключим Жак.

Алена седна и се опита да поговори с жената, преди да се е появил самият Дюбоне.

— Щом Коул е намерил пътя дотук, значи е само въпрос на време и другите да дойдат. Това е ясно като две и две.

— Защо тогава не дойдоха заедно с него? — отвърна жената. — Но не се тревожете. Нашите хора ще се погрижат за всеки, който се опита да си навре носа тук.

— Сериозно ли мислите, че можете да ни държите затворени колкото си искате? — попита недоверчиво Алена. — Проявете малко здрав разум, мисис Гарт!

— Мисис Гарт! Мисис Гарт! — иронично изимитира тя гласа на Алена. — Как мразя това име! Мисля, че вече е време да ме наричате мисис Лейтимър!

Алена беше изненадана. Тя погледна със съмнение жената. Но след това беше неин ред да покаже острия си език.

— Наистина ли? Да не би малкото ви име да е Роберта?

— Не ме разбирате правилно, Алена — отвърна жената с присвити от омраза очи. — Никога не съм била омъжена за Коул. Аз съм неговата мащеха, втората жена на Фредерик Лейтимър!

Едно тъмно предположение постепенно се превърна в сигурност. Разбира се! Кой би могъл да познава по-добре тайните на къщата от човека, който я е строил? Очевидно никой не е имал понятие за скритата врата в стаята на Роберта, която по-рано е принадлежала на Тамара Лейтимър.

Чак сега много неясни неща, подозрения и загадки се подредиха в главата на Алена.

— Значи вие бяхте тази, която шеташе из къщи и искаше да ме уплаши до полуда? — попита Алена и презрително се изсмя. — За съжаление ударихте на камък. Не се оставям толкова лесно някой да ме подплаши. Наистина ли смятахте, че ще побягна заради вашите глупави номера? Или смятахте, че можете да ни скарате с Коул, изгаряйки роклята ми и хвърляйки седлото на коня му във водата? Трябва да ви кажа, мисис Гарт, че всичко това беше наистина глупаво и наивно! Не успяхте да уплашите дори и Минди. Вие сте просто смешна, както и вашият приятел Жак!

— Глупачка сте вие! — отвърна разгорещено жената. — Да бяхте се запилели на някъде, докато още беше време. Или по-добре изобщо да не бяхте идвали тук! Със своето униние и пиянство Коул ми беше в ръцете, без да подозира нищо. Някой ден щеше да му се случи нещастие и някой нямаше да се учуди. Тогава отново щях да стана господарка на тази къща, която е мое неоспоримо право. Но след това се появихте вие и провалихте всичките ми планове! А накрая дори ви хрумна безумната идея да правите от моята къща болница!

— Всъщност вие сте се страхували най-вече от това, че вашето разбойническо гнездо може да бъде разкрито, когато започне преустройството — отвърна спокойно Алена. В гласа й дори се чувстваше известно разбиране. — А тогава щеше да се наложи да бягате и сигурно рано или късно щяха да ви хванат. — Тя посочи с глава към купищата сандъци и бъчви. — Не знам от колко време я играете тази игричка във вашето убежище, но ме интересува едно: как успяхте да организирате всичко това? Параходите сигурно хвърлят котва непосредствено пред входа на пещерата и вие ги разтоварвате нощем. Но какво става след това с тях? Изгаряте ли ги, или ги потопявате?

Тамара се усмихна самодоволно.

— По малко и от двете, мила моя. Но в нито един от случаите няма останали живи свидетели!

Няма останали живи! Тези думи се стовариха като удар върху Алена. В съзнанието си тя видя блясъка на ножовете и рухването на хора под безмилостната стрелба на пушките. Спомни си един подобен случай близо до Ню Орлиънс. И тогава нямаше останали живи, а тя, Алена Макгарън, беше обявена за виновна като организатор на това клане! По някакъв начин Роберта се беше добрала до парите, които Алена беше открила у Брайър Хил и които отнесе убиецът на лейтенант Кокс. По-късно същите пари се бяха появили тук. Може би бандитите бяха съвсем наблизо. Студени тръпки минаха по гърба на Алена, когато огледа малко по-внимателно Тамара. Тя беше стройна, и не много висока. В полумрака изглеждаше значително по-млада, отколкото беше в действителност. С една подходяща перука можеше спокойно да се представи, и то с успех, за прословутата крадла и убийца Алена Макгарън. Може би именно тя беше пробола с ножа си лейтенант Кокс?

— Наистина събудихте любопитството ми, Тамара — каза Алена, като се опитваше гласът й да прозвучи безстрастно. Може би по този начин ще успее да изтръгне от тази жена отговора, който да потвърди подозрението й. — Както виждам, ние двете сме били принудени да играем по един и същи начин в различни маскаради, когато се е касаело до оцеляването ни. В известно отношение си приличаме. Преживели сме много и винаги досега сме успявали да измъкнем главата си от примката. И най-важното — винаги сме постигали целта си. Роберта беше по-различна. Тя непрекъснато мамеше, беше лукава, и коварна. Аз държах Коул вече здраво в ръцете си, но тя ми го отмъкна под носа. Преди известно време открих, че е откраднала пари. Но те не са били на Коул. Мисля, че са били ваши. Права ли съм?

— Тая кучка! — изсъска Тамара. — Беше открила тайната врата и бърникаше навсякъде, когато тук нямаше никого. Беше разбила сандъка, в който си държах парите, тук, в тази килия, и беше отмъкнала всичко, за което се бях блъскала толкова време! Когато искаше да ги скрие, градинарят я изненада и тя го премахна.

Тамара не обърна внимание, че Алена се задъха от ужас, а продължи да говори, пръскайки жлъч и отрова:

— Този тип също се опитваше да ни шпионира, но плати за това с живота си. Когато искаше да й отмъкне половината от парите, Роберта започна да му прави мили очи, дори легна с него, за да го омотае. В моето легло с този вонливец! — Тамара беше извън себе си от яд. — Бях от другата страна на огледалата и видях всичко. После Роберта накара градинаря да изкопае сред розите един трап, в който да скрият парите. Тъпакът не подозираше, че копае собствения си гроб. Роберта се промъкна до него изотзад и му разби черепа с една лопата. След това зарови трупа и отнесе моите пари в „колибата“, където ги скри в комина на камината. Взех си ги оттам след няколко дни, но мръсницата беше успяла да изпрати някъде над двадесет хиляди долара. След няколко седмици забеляза, че е бременна, и ме попита мен, нейната икономка, дали не познавам някого, който да й махне детето. Пратих я при една мърлява шарлатанка, която абсолютно нищо не разбираше от занаята си. Това беше краят на Роберта. Страшно хитро наистина се отървах от нея. Точно така — страшно хитро!

Алена отново охлади брадата на Коул с мократа кърпа и попита уж между другото:

— А какво смятате да правите с нас?

Тамара се усмихна с ненавист.

— Вие, мила моя Алена, няма да бъдете нищо повече от бавачка на детето, докато не успея да се утвърдя като негова баба в този дом. Ще управлявам къщата, както аз си поискам. Но във всички случаи никакви стени няма да се събарят!

— Не смятате ли, че и Коул има думата по въпроса? В края на краищата къщата е негова!

— Къщата е моя! Аз съм я проектирала и обзавеждала до най-дребните подробности! — Тамара се изкиска злобно. — Коул много скоро няма да го има. Ще умре вследствие на някакъв нещастен случай, а аз ще се погрижа трупът му да бъде идентифициран според закона, за да може детето му да го наследи. Ще направя всичко възможно да ми възложат настойничеството, когато вие изчезнете.

Вледеняващ ужас обзе Алена. Тя остана за известно време мълчалива, докато успя отново да придаде на гласа си спокойна, дори приветлива интонация.

— А тази пещера? — попита най-после тя. — От самото начало ли влизаше във вашите планове?

— Разбира се! — отговори Тамара. Очевидно много се гордееше със своята хитрост. — Фредерик беше така погълнат от своите пациенти, че изобщо не забеляза съществуването на пещерата. Отначало си я представях като резервен изход в случай на нападение. Никак не ми се щеше да бъда заклана от кръвожадни индианци. Докато строях къщата, Фредерик не се скъпеше с парите, но когато му избягах, ме лиши от наследство. Вашата дъщеря сега е законна наследница на цялото имущество на фамилията Лейтимър, но е още пеленаче. Ще се погрижа по-нататък да бъде като восък в ръцете ми. Така че не се смятайте за незаменима, Алена Лейтимър! Много лесно можете да бъдете заместена и тази, която ще ви замести, ще бъда аз!

— Виждам, че сте помислила за всичко — каза Алена привидно спокойно, докато сърцето й щеше да изхвръкне, а челото й се къпеше в студена пот. Това, което тази жена смяташе да прави с Коул и детето, я плашеше до смърт. — Кажете ми, Тамара, защо просто не си останахте тук, при съпруга си? Тогава всичко това щеше съвсем законно да ви принадлежи и нямаше да има нужда да кроите такива сложни и рисковани планове, да играете в този дълъг и мъчителен маскарад.

Тамара възмутено тропна с крак.

— Фредерик виждаше в мене само заместничка на майката на сина му, но аз исках много повече. Слава и богатство! Наистина беше доста богат, но нямаше никакво желание да живее така, както се полага на неговото положение — да блести, да дава големи празненства. Тогава в живота ми се появи друг мъж. Беше красив и имаше невероятен чар. Е, наистина беше картоиграч, но какъв блясък имаше около него! Влюбих се до уши! О, трябваше да ни видите заедно! Какъв фурор предизвиквахме по цялото течение на реката, чак до Делтата! Ала после дойде детето. Беше от Фредерик, защото бях вече бременна, когато го напуснах, но накарах Хари да повярва, че е от него. Даже и моето дете не знае до днес, че Хари не е истинският му баща. Хари и аз обирахме картоиграчите по големите параходи. Давах му тайни знаци за картите на другите играчи. Всъщност той нямаше голяма нужда от това, защото можеше да измъкне от ръкава си каквато карта си поиска, но искаше да играе на сигурно.

Тамара се облегна на решетката на вратата и потънала в спомени, наблюдаваше замислено върховете на малките си черни обувки.

— Някои от нашите клиенти имаха нужда от жена, особено когато бяха изгубили много. Аз… се съгласявах и изпълнявах желанията им. Повечето от тях си тръгваха на сутринта доволни и щастливи. Но Хари беше луда глава. Не можеше да понася да го наричат мошеник. Беше добър стрелец, но един ден си намери майстора. Онзи беше креол от Ню Орлиънс. На другия ден го извадиха от реката с дупка на челото. Тогава детето ми беше на една година. Бях научила от Хари някои от неговите трикове и играех с всички мъже, които допускаха жена да седне на игралната маса. Когато спечелих достатъчно, се оттеглих с момченцето си в едно малко спокойно градче, където живееха най-вече французи от колониите. Научих сина си на нещичко от това, което знаех от Хари. Когато порасна достатъчно, започнахме да работим заедно. Оттогава са ни хрумнали доста удари, уверявам ви. — Тамара изведнъж спря да говори. Изглежда, внезапно си беше спомнила къде се намира и с кого разговаря. — Но защо всъщност ви разправям тия неща? — каза тя накрая. — Синът ми всеки момент ще дойде. Сега ви оставям сама, но не се отдалечавайте много, докато ме няма.

Смеейки се на собствената си плоска шега, тя се обърна и изчезна в същата посока, в която беше поел и Гън.

Алена се наведе над мъжа си. Мисълта, че може би скоро ще държи в ръцете си само безжизнения му труп, напълни очите й със сълзи. Но тя храбро потисна мъката и продължи да милва лицето му, докато той най-после се раздвижи и стенейки, дойде на себе си.

Когато Коул отвори очи, първото нещо, което видя, беше нежно усмихнатото лице на Алена.

— Добре дошъл на белия свят — прошепна тя.

— Алена! — Коул седна и се подпря с две ръце, докато световъртежът в главата му малко попремина. След това внимателно попипа брадичката си, гледайки с интерес натрупаната в пещерата плячка на крадците.

— Кой би повярвал, че през цялото време сме си живели спокойно над това бандитско свърталище — каза той, потрепервайки.

— Не само бандити, мили. Разбрах, че всички до един са и изпечени убийци.

Коул мъчително се изправи на крака и се олюля.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза решително той. — Но как?

В този момент малката Глинис започна тихо да хленчи. Алена отиде бързо при нея и я взе на ръце. Коул пристъпи до тях и прегърна и двете.

— Коул, тя иска да те убие — прошепна му Алена. — Иска да си присвои Лейтимър Хаус…

Коул нежно постави пръст върху устните й, показвайки й, че не трябва да говори.

— Скоро ще получим помощ от Саул и Оли — продължи той в благоуханната й коса. — Така че не се тревожи. Ще излезем оттук здрави и читави.

Но Алена не се успокои толкова лесно.

— Те сложиха постове на стълбата, Коул.

— Тогава просто ще изчакаме и ще видим какво ще стане. Може би Оли и Саул все пак ще скроят на пиратите някоя неприятна изненада.

Той хвана жена си за раменете и я разтърси окуражително.

— Няма да се дадем толкова лесно на тези типове!

После взе бебето от ръцете й и го сложи в скута си.

— Напълнила е пелените — рече той с лек упрек.

— Само това ли те тревожи? — засмя се Алена през сълзи. Спокойствието и увереността на Коул правеха нещата да не изглеждат толкова страшни. Алена се наведе и откъсна парче плат от фустата си, за да смени пелените на детето. Това успокои бебето и то доволно се протегна в скута на баща си.

— Скоро ще видим един стар познат — информира го Алена. — Човекът, който те повали с юмрука си и те довлече тук, беше Гън.

— Гън! — възкликна Коул и разтърка наболяващата го брадичка. — Разбира се! Как можах да забравя за бандата на Дюбоне!?

Глинис изведнъж ревна с глас. Алена се огледа срамежливо и разкопча роклята си. Когато малката усети сладката гръд, млъкна веднага. Тя сучеше с настървение, а ръчичките й обгръщаха твърдата и стегната плът на майка й.

Коул прегърна жена си и наблюдаваше омаян красивата гледка.

— Странно, че не съм открил тази пещера по-рано — мислеше на глас той. — Но изпитвах дълбоко отвращение от стаята на Роберта и почти не влизах в нея, докато тя беше жива.

— Коул, Роберта е убила градинаря! Мисис Гарт ми каза това. Детето също е било негово. Пипнал я с откраднатите пари и искал да получи половината.

Коул кимна, не особено изненадан.

— Звучи убедително. Щом ставаше въпрос за пари, алчността й не знаеше граници.

— Нека не казваме нищо за това на леля Лийла и вуйчо Ангъс — помоли Алена.

Коул кимна.

— Добре! Те не биха преживели този удар.

— Има нещо, което би трябвало да знаеш за мисис Гарт.

— Много интересна жена — забеляза Коул, клатейки глава, когато тази, за която говореха, внезапно изникна от тъмната галерия.

Алена бързо сложи ръка на бедрото му.

— Това, което знам за нея, засяга и теб — прошепна тя.

Подигравателен смях отекна внезапно в подземния затвор. Като ударени от гръм Коул и Алена се втренчиха в малкия, добре облечен мъж, който излезе от мрака и пристъпи към тях. Разкрачил нозе, той застана победоносно пред вратата на тяхната килия. Беше Жак Дюбоне.

От стойката му лъхаше неприкрита арогантност. Фактът, че Коул се намираше зад решетката, му даваше смелост и усилваше нахалството му.

— Виж ти, кой бил тук при нас! — изквича подигравателно Дюбоне. — Доктор Лейтимър и съпругата му, лично! Колко мило от ваша страна, да ме посетите в скромното ми жилище. Това, разбира се, важи и за малката Глинис, която суче от красивата ви гръд, Алена. Какво ли не бих дал да бъда на нейно място! О, каква наслада бих изпитал!

В погледа на Коул пламна хладната искра на синя стомана.

— Изглежда, не сте взели много присърце предупреждението, което ви отправих в хотела!

— Чакайте, за какво се отнасяше вашето предупреждение! — Жак Дюбоне се престори, че усилено се мъчи да си спомни. — Не казахте ли нещо такова, че ще ме изправите пред върховния съд? Е, сега ще видим кой кого ще съди, господин докторе!

Облегнат на вратата, Жак Дюбоне умишлено бавно свали ръкавицата от едната си ръка и я вдигна високо, за да могат пленниците му по-добре да я видят. Цялата ръка беше покрита с белези и беше напълно саката.

— Скъп дар от вашата безценна съпруга, господине, а също и това тук. — Той свали шапката си и дръпна дългата си коса, за да се види мястото на откъснатото ухо. — Нали си спомняте последната ни среща в Ню Орлиънс, Алена? Тогава твърдяхте, че бихте предпочели да се самоубиете, но да не позволите да ви докосна. Мисля, че можем да измислим нещо по-добро. Ако не ми се подчините, вашето мъжле ще умре от бавна и мъчителна смърт.

Алена се разтрепери пред ужасната заплаха и плътно се притисна до Коул.

— Това ли е всичко, което можете да постигнете с жените? — иронично попита той. — Всичките ви завоевания ли се дължат на страх и жестока принуда?

Хапливите подигравки на Коул извадиха от равновесие Дюбоне и го вбесиха до полуда, но след малко той продължи да говори, като че ли не беше чул нищо.

— Ние и без това имаме намерение да ликвидираме добрия господин доктор, но ако вие, Алена, поискате, бихте могли значително да съкратите мъките му.

— Останали сте си все същият мошеник и жалък подлец — сряза го Коул. — Независимо от всичките ви документи.

Дюбоне се ухили самодоволно.

— Те бяха фалшиви. Намерих един истински майстор, който обаче не си ценеше живота. Затова го и пратих на оня свят, след като получих хартийките. — Дюбоне разпери ръце. — На път съм да създам такава мощна империя, че никой няма да посмее да ме пипне. И ще я създам тук, върху къщата и богатството на Лейтимърови. Но аз не съм забравил какво ми причинихте вие, двамата. Ръката и ухото ще минат за ваша сметка, Алена, а вие, господин докторе, ми измъкнахте жената, която исках за себе си. Затова с най-голямо удоволствие ще ви кастрирам!

Дюбоне скоро се убеди, че дърдоренето му не прави нужното впечатление на Коул, затова спря да говори и се заразхожда пред решетката, подпрял замислено брадата си с ръка.

— Изглежда, че храните известни надежди, мистър Лейтимър. — Дюбоне даде с ръка някакъв знак. — Да не би да смятате, че ще ви спаси този тук? — Гръмкият му смях заглуши ужасения вик на Алена, когато четирима мъже довлякоха безжизнения Саул до вратата на малката пещера и го пуснаха нехайно да падне на земята. Половин дузина мрачни типове с разкървавени лица заобиколиха вързания за ръцете и краката негър. Саул също беше ранен. От главата му капеше кръв, а едното му око беше почти затворено от ужасен кървав оток. После вратата се отвори и няколко души търкулнаха Саул в килията. Коул се изправи и започна да преглежда раните на верния слуга.

От другата страна на желязната решетка Дюбоне насмешливо наблюдаваше лекарските усилия на своя смъртен враг.

— Всичко е напразно, докторче. Утре сутринта и той ще бъде мъртъв. Моите хора ще се погрижат за това.

— На вас също би могло да ви се случи нещо — отговори Коул.

Той почисти раните на Саул, а след това развърза въжетата от ръцете и краката му.

— Значи още се надявате, така ли да разбирам, мистър?

Коул остави Саул и клекна до стената. Погледна противника си с язвителна усмивка.

— След като едно момиче можа да ви подреди така въпреки цялата ви банда, защо да се страхувам от вас?

Забележката улучи в целта. Дребният мъж се изпъна в целия си ръст и с гневен жест заповяда на хората си да изчезват. Тъкмо си бяха отишли, когато шумоленето на тафтена рокля извести идването на Тамара.

— Ето ги птичките в клетката — ухили се Жак, обръщайки се към нея.

— Всичко върви по плана — отговори жената. — Онзи път се бях отчаяла, когато докторчето се измъкна от реката и тръгна да ни преследва. Но сега е там, където ние искаме, и този път няма да ни се изплъзне.

Коул се беше изправил и изслуша думите на жената с наведена глава.

— Значи вие сте тази, която тогава в Ню Орлиънс заповяда да ме хвърлят в реката?

Тамара го погледна косо и почти незабележимо помръдна с рамене.

— Исках с един куршум да убия два заека. Когато след смъртта на баща ви разбрах, че се намирате в Ню Орлиънс, реших да използвам случая и да се отърва от вас. Имахме нужда и от вашата униформа, за да се вмъкнем в лазарета и да изведем войниците на Конфедерацията. С това името на Алена Макгарън щеше да стане име на престъпница и ние можехме да си присвоим имението й, но янките бяха успели на време да превземат Шривпорт.

Всичко това дойде прекалено много за Коул. Той беше видимо объркан, когато попита:

— Била сте осведомена за смъртта на баща ми. За какво ви е трябвало да знаете тази съвсем семейна работа?

— Коул — започна Алена, но Тамара я прекъсна насред дума.

— Оставете, мисис Лейтимър. Аз сама ще му разкажа.

— Какво ще ми разкажете? — осведоми се Коул с тревожно очакване.

— Не си ли спомняте за мен, Коул? — попита Тамара иронично. — Всъщност оттогава мина много време, пък и вие бяхте още твърде малък, но както сам можете да се уверите, през тези дълги години не съм остаряла чак толкова.

Коул беше смаян.

— Искате да кажете, че ви познавам?

— Е, както вече споменах, оттогава измина много време. Може би затова не си спомняте вашата мащеха.

— Тамара? — изтръгна се от смаяния Коул.

— Точно така.

— И вие сте свързана с подобна паплач? — Ръката на Коул изхвърча напред и посочи към Жак Дюбоне. — С тоя долнопробен мръсник?

— Той е мой син — отвърна Тамара с вдигната глава.

На Алена дъхът й спря, когато мъжът й подигравателно попита:

— Надявам се, че не ми е някакъв роднина?

— Много ли ви се ще! — изсъска Жак.

— Слушай, Джак! — Тамара искаше да съобщи на сина си неизбежното разкритие възможно по-внимателно. — Би трябвало да знаеш, че…

От черните очи на Дюбоне изскочиха искри.

— Името ми е Жак, майко, моля те, не забравяй това.

Тамара махна нетърпеливо с ръка.

— О, Джак, ти си по-чувствителен и докачлив дори и от Хари!

— Анри! — Жак се беше запенил от ярост. — Анри Дюбоне! Така се наричаше баща ми!

Сега и Тамара изглеждаше силно разгневена.

— Никога през живота си Хари не е бил в състояние да направи дете, комуто и да било!

Жак беше изгубил ума и дума.

— Да не искаш да кажеш, че онзи там и аз… — Отвратен, той посочи към Коул, който отговори с ироничен поклон на неговия комплимент.

— Сте кръвни братя — довърши без заобикалки Тамара думите на сина си. — Един и същ баща, но две различни майки.

— Ааа! — Жак вдигна обвинително ръце. — Защо през всичките тези години ме караше да вярвам, че Анри Дюбоне е мой баща? — нахвърли се той върху майка си, обезумял от гняв.

Възмущението му не трогна Тамара.

— Докато Фредерик беше жив, нямаше никакъв смисъл да научаваш истината. Той не би повярвал и нямаше да те признае за свой син. Нямаш никаква прилика с него, защото си се метнал изцяло на мен. От истинския ти баща не те чакаше нищо друго, освен жестоко разочарование. А аз исках да ти спестя това. До богатствата на Лейтимър ще се доберем по друг начин. Ето чрез онова дете там!

Жак още не се беше успокоил напълно.

— Трябваше да се досетя още когато ти нареди да изхвърлят господин доктора в реката — измърмори той.

— Повярвай най-сетне, че така е много по-добре — успокояваше го майка му. — Детето е в ръцете ни, а с майката можеш да правиш каквото си поискаш!

— Не и докато аз съм жив! — намеси се Коул твърдо.

Мисълта да получи Алена след месеци нетърпеливо чакане до такава степен хареса на Жак, че той изведнъж престана да се сърди на майка си.

— Няма да е още дълго, господин докторе. Аз ще я имам, докато вие ще бъдете мъртъв.

А когато усети широко отворените очи на Алена върху себе си, Жак кимна и й обеща нетърпеливо:

— Преди да изтече този ден, ще станете моя! Бъдете сигурна.

След това Дюбоне отново се обърна към майка си:

— Ако искаш да пипнем парахода още при завоя на реката, трябва да накараш онези мързеливци да потичат малко. Товарът е прекалено ценен, за да го изпуснем. Имаме вече толкова много поръчки, че едва смогваме да ги изпълним. Колкото повече плячкосваме и продаваме, толкова по-богати ставаме.

— Да оставим няколко души тук, да не би негърът да ни погоди нещо — предложи Тамара.

— Добре — съгласи се Жак. — Нека Гън остане тук, но другите трябва да тръгват. Съучастниците ни на парахода вероятно вече са загубили търпение.

Щом Тамара се отдалечи, Дюбоне отново обърна снизходително усмихнатото си лице към двамата пленници. Но когато Коул застана до Алена и я притисна плътно до себе си, усмивката му стана кисела. Вбеси го единството на двамата. Нахлузи ядосано ръкавицата и рече с ехидна гримаса:

— За съжаление дългът понякога ни зове в най-неподходящо време. Сега ще ви оставя за малко сами, но бъдете сигурни, че когато се върна, вече ще съм приготвил местенце, където никой няма да ни безпокои, докато се забавляваме, Алена.

Излизайки, той гръмко се изсмя и Алена се вкопчи отчаяно в съпруга си, който продължаваше да й нашепва утешителни думи.

Саул поклати тъжно глава и каза извинително:

— Съжалявам, мистър Коул, че ме пипнаха, но ме издебнаха в тъмното.

— Къде е Оли? — попита Коул шепнешком.

— Беше малко зад мен, та сигурно е чул шума и не е посмял да слезе. А може би е отишъл за помощ?

— Виждаш ли, Алена? — прошепна в ухото й Коул. — Все още има някаква надежда.

— О, Коул! — Алена плачеше тихо на рамото му. — Няма да мога да живея, ако ти се случи нещо.

— Шшт! Бъди храбра! Ще направя всичко, за да проваля намеренията на тези бандити.

Тежки стъпки отекнаха през голямата пещера. Появи се Гън с карабина в ръка. Тясна брокатена жилетка, която му беше с няколко номера по-малка, обгръщаше голия му торс. Върху дрехата, някъде около гърдите, имаше лошо пришита червена кръпка, сякаш оттам е било откъснато парче плат. Коул внезапно си спомни, че в онази паметна нощ, когато изгоря Брайър Хил, убиецът на лейтенант Кокс носеше същата жилетка. Но не беше огромен като Гън, а по-скоро имаше телосложението на Жак Дюбоне.

Гън спря пред решетъчната врата. Наклонил леко глава настрани, той огледа внимателно Саул. След това клекна, остави карабината на сигурно място и го потупа през решетката по рамото.

— Ти си голям мъж, голям като Гън — каза той самоуверено и се удари с юмрук в гърдите. После разпери пръстите на двете си ръце, като остави сгънат само палеца на дясната.

— Толкова мъже срещу теб! — установи той, с явен респект.

Изведнъж му хрумна нещо. Сграбчи с двете си ръце дебелите железни пръти на решетката и се опита да ги извие. Жилите на силните му ръце изхвръкнаха, но желязото не поддаде. Доволен от резултат, огромният негър се дръпна назад и показа с ръка решетката на своя съперник.

— Гън не може, сега опита Саул!

Саул не чака да го канят повторно, но въпреки върховните усилия на мечешката му сила и той не можа да направи нищо. Гън се засмя с цяло гърло. От тази килия явно никой не можеше да избяга.

 

 

Когато Дюбоне се върна, навън слънцето вече беше залязло. Надеждата на Алена, че Оли и другите мъже ще дойдат навреме да ги освободят, започна да се топи. Гън през цялото време стоеше безучастен отпред. Дори и да имаха някакъв инструмент, заради него не биха могли да се опитат да отворят вратата на килията. А Роберта някак беше успяла да го направи навремето.

Зад Жак Дюбоне от тъмнината изникнаха двама мъже и насочиха карабините си към пленниците. Алена замръзна от страх и дори Саул скочи бързо на крака в очакване на кръвопролитие. Но всичко свърши само с това, че Тамара отвори с ехидна усмивка вратата и заповяда на Алена:

— Донесете детето насам!

Алена притисна заспалото бебе толкова силно към себе си, че то се събуди и тихичко захленчи. Изразът на очите й не оставяше никакво съмнение, че за нищо на света не смята да се разделя с детето си. Тамара отстъпи крачка назад и посочи към Коул.

— Ако мисис Лейтимър не се подчини веднага, стреляйте по него. Първо по краката, защото не искаме да го изгубим толкова бързо. — След кратък размисъл добави: — Ако доктор Лейтимър направи някакво неправилно движение, стреляйте по жена му. Същото важи и за негъра!

После се обърна към Алена и каза кратко и заплашително:

— Както виждате, всеки от вас е заменим. Аз искам само детето. Това е единственото същество наоколо, за което няма нужда да се тревожите. Така че веднага го донесете тук!

Като трепереше с цялото си тяло, Алена се подчини неохотно и понесе дъщеричката си към протегнатите ръце на жената.

Когато вратата отново беше заключена, напред пристъпи Жак Дюбоне.

— Майки ми получи това, което искаше — каза лениво той. — Сега е мой ред.

Похотливият му поглед накара Алена да се люшне назад. Тя се притисна още по-плътно към Коул.

— Условията са същите, както преди малко, скъпа моя — каза Дюбоне злорадо. — Ако не ме последвате, господин съпругът ще бъде разстрелян.

— Вървете по дяволите! — избухна Коул. — Преди да ви дам жена си, по-добре ме убийте!

— Тогава, мила моя Алена, може би ще се погрижите негърът да държи мъжа ви здраво, ако искате да преживее тази нощ — каза Дюбоне, свивайки рамене. — Тръгвайте с мен, в противен случай и двамата ще бъдат застреляни.

По лицето на Алена се беше изписала цялата мъка, която преживяваше. Тя знаеше, че Дюбоне няма да се подвоуми да изпълни заплахата си. Насочените срещу тях дула на карабините бяха недвусмислен знак за това. Тя беше готова да се отдаде на Жак, само и само да продължи живота на Коул, пък било и с един ден. Може би ставаше дума за няколко часа, през които да се намери начин за спасение.

Треперейки, тя се отдръпна от Коул. Когато той протегна ръка да я задържи, тя ловко се извъртя и застана зад Саул.

— Дръж го здраво, Саул! — извика тя, обляна в сълзи. — Дръж го здраво, ако не искаш да го убият!

Коул мигом се оказа приклещен в ръцете на негъра и въпреки отчаяната си съпротива не можеше да се освободи от желязната хватка. Жак Дюбоне отключи вратата и кимна на Алена.

— Хайде, елате, мисис Лейтимър!

— Не! — изрева Коул. — Ще ви убия, ако се докоснете до жена ми!

Вратата на килията се беше затворила отново зад Алена. През пелена от сълзи тя се мъчеше да погледне към мъжа си, който диво се мяташе в прегръдката на Саул. Когато ключът се превъртя в ключалката, Саул пусна господаря си. Коул се хвърли към решетката и я разтърси като обезумял.

— Алена! Господи, Алена, не го прави! — изрева Коул и събуди ехото на подземната пещера.

Алена се обърна към Тамара, която с явно злорадство наблюдаваше тази сцена и държеше плачещото бебе в ръцете си. Но щом видя мъката и решимостта в очите на младата майка, реши, че е по-разумно да скрие детето на сигурно място. С пронизителен смях тя изчезна в полумрака на една подземна галерия.

Жак Дюбоне хвърли пренебрежителен поглед към несъщия си брат, който все още дърпаше и разтърсваше желязната решетка.

— Можете да си вървите — обърна се той към останалите мъже. — Ако имам нужда от вас, ще ви извикам. Но аз няма да имам нужда от тях, нали, мисис Лейтимър? — каза той на Алена и я сграбчи грубо за ръката. После привлече към себе си младата жена и дръпна косата на тила й. С известно усилие изви главата й назад, така че я принуди да го гледа в очите.

— Мразя те, Жак Дюбоне! — изтръгна се между стиснатите й зъби. — Каквото и да ми сториш, знай, че ще го изтърпя само заради Коул. Не съм си променила мнението за тебе. Ти си само една воняща чумава свиня!

Дюбоне се дръпна рязко назад. В очите му блесна коварна светлина. Замахна и удари младата жена с такава сила по лицето, че тя щеше да падне, ако той не я държеше с другата си ръка.

— Мизерен кучи син! — ревеше Коул. Въздухът буквално се тресеше от безсилния му гняв.

Алена се изправи замаяна. Почувства в устата си вкуса на кръв. Пръстите на Жак се впиха в ръката й и той я повлече след себе си. В една малка странична пещера, която изглеждаше почти като стая, той я блъсна толкова силно, че тя се тръшна върху конския чул, постлан в средата на помещението. Само един фенер се люлееше на кука в стената и разпръскваше сумрачна светлина.

— Заповядайте, мисис Лейтимър! Съблечете се и легнете. Сега ще си направим удоволствието. Часът на отмъщението дойде!

С неосъзнатата сила, която придава лудостта, Коул дърпаше железните прътове. Мускулите му бяха опънати до скъсване. Изкривеното му от гняв лице беше напрегнато в почти нечовешка решимост. При тази гледка Саул разбра, че тук се бяха намесили сили, които биха обърнали и самия ад, стига малко да им се помогне.

Саул беше забелязал, че пръчките бяха поддали леко, когато Гън се опитваше да ги огъне. Може би все още имаше искрица надежда.

Двамата мъже с общи усилия задърпаха железните пръти. Мускулите по ръцете на Саул изпъкнаха като възли на някое старо дърво. Когато металът започна бавно да поддава, те удвоиха усилията си. Жилите по челата им се бяха издули, а лицата им бяха изкривени в диви гримаси, когато пръчките се счупиха с глух трясък и двамата мъже паднаха на земята. Миг след това Коул беше до вратата и промуши стройното си тяло през отвора. Ако Саул не успееше да мине оттам, щеше да се погрижи за него после. Най-напред трябваше да спаси Алена.

Откъм дървената врата при стълбата се дочу едва различим шум. Бдителен като преследвано животно, Коул веднага го долови и мигом се обърна. Тогава от тъмното излезе малката Минди с протегнати ръце. В тях беше сграбчила неговия пистолет.

С две крачки Коул се озова до нея.

— Къде е Оли? — прошепна той в ухото й.

— Реката. Около планината. Много мъже от пещерата. Оли, Питър, всички мъже от голямата къща се бият.

Коул хвърли през решетката пистолета на Саул и изтича в посоката, където Жак беше завлякъл Алена.

Ако правилно беше разбрал ломотенето на Минди, то Оли, Брегър и шерифът се опитваха да проникнат в пещерата откъм реката. При това се бяха натъкнали на хората на Дюбоне. Изходът от битката засега беше неизвестен.

Гъвкав като дива котка от джунглата, Коул бързаше през тъмните ниши. Пришпорваше го страшният спомен за извиващата се в ръцете на Дюбоне Алена.

Пред него проблесна слаба светлина. Коул дочу шума от късане на плат и сподавения вик на жена си. Това го изпълни със студен безмилостен гняв. Зад следващия ъгъл той съзря как тя с всички сили се мъчеше да се отскубне от нахалните целувки на Дюбоне. Алена вече беше полугола. Когато Жак отново се нахвърли върху нея, тя отчаяно се изви и го ритна. В този миг Коул връхлетя върху омразния си враг. Когато Дюбоне позна противника си, изскочил така изневиделица от мрака, изрева от страх и се олюля назад, но не можа да избегне мощта на стремителното нападение.

Докато двамата мъже се търкаляха по пода в смъртоносен двубой, Алена грабна разкъсаните си дрехи и се скри в един ъгъл на пещерата. Оттам с широко отворени очи наблюдаваше борбата на живот и смърт.

Лицето на Дюбоне беше изкривено в гримаса на убийствена омраза. Изглежда, се боеше по-малко от смъртта, отколкото от възможността отново да бъде подигран. Затова, какъвто беше малък и пъргав, се защитаваше със силата на отчаянието. Вонящият му на гнило и уиски дъх на няколко пъти достигаше до Коул през време на кратката схватка. Накрая с един точен юмручен удар в брадата Коул срази дребосъка. Зашеметен, Дюбоне бавно рухна на земята. Коул вече беше вдигнал ръка за втори удар, но размисли и отхвърли безжизненото тяло от себе си.

В този миг прозвуча изстрел от тази част на пещерата, където беше останал Саул.

Коул хвана Алена за ръка и я поведе след себе си. Докато тичаха през тъмните галерии, Алена пооправи роклята си, доколкото това беше възможно. Никой не знаеше какво ги очаква в края на тунела, но тя беше решила да посрещне всички опасности спокойно и с достойнство.

В голямата пещера Саул беше се изправил срещу Тамара, Гън и още двама бели мъже. В ръката му още димеше пистолетът на Коул.

— Глупак такъв! — крещеше Тамара. — Това няма да ти помогне да минеш през решетката!

— Преди да ме улучат, мадам, ще получите някое подаръче от това тук — отговори Саул, като размаха пистолета. — Така че веднага донесете детето на майка му!

Без да е решила все още какво да прави, Тамара хвърли поглед към Алена.

— Хайде по-бързо! — напираше Саул и леко закриви пръст на спусъка. — Дайте детето на мис Алена, и то по-бързо!

Тамара отстъпи.

— Това не е последната ми дума! Преди изгрев-слънце детето отново ще бъде в ръцете ми, кълна се!

— Само през трупа ми! — отговори Алена с желязна решителност, докато поемаше детето от Тамара.

— Саул!

При този гръмотевичен вик всички се извърнаха и се втренчиха като хипнотизирани в масивното тяло на Гън, който пристъпи в осветения кръг с вдигнати за бой ръце. Карабината му беше подпряна отзад на една бъчва.

— Ти биеш с Гън, Саул! Гън счупи тебе! — Огромните ръце на негъра подчертаха думите му с изразителен жест.

Саул хвърли пистолета към Коул. Той го хвана и го насочи към двамата бели, които се готвеха да се нахвърлят върху него. Алена с детето се прислони зад гърба на мъжа си.

Гън съблече брокатената си жилетка. Саул свали ризата си. Така двамата огромни негри тръгнаха с разперени ръце един срещу друг. Чу се изплющяване, когато голите им торсове се удариха гръд в гръд. Ръцете им се вплетоха в напрегната хватка, докато телата останаха почти неподвижни, но никой не успя да надвие. Затова се пуснаха и започнаха да си нанасят удари, които биха смазали обикновен човек, но при тях изглеждаха като детска игра. Като двама черни титани те отново се сблъскаха и вплетоха тела в пъшкаща, млатеща се мускулеста маса. С кървясали очи и свистящи гърди великаните стояха един срещу друг, вкопали широко разкрачените си крака в пода. Гърбовете се извиваха от усилие да се извади противникът от равновесие. Тогава Саул извъртя светкавично тялото си. Дясната му ръка се стрелна под лявата на неговия противник. След част от секундата Саул стоеше зад Гън. Лявата му ръка се беше промушила под мишницата на разбойника и натискаше врата му напред, докато дясната теглеше лявата ръка на Гън нагоре, зад гърба му.

Гън бавно падна на колене, но не се предаваше. Ръката му беше извивана все по-нависоко, докато той простена на глас от болка. Изведнъж костта се счупи с хрущене, което ясно прозвуча в тишината.

Гън рухна. Саул падна на колене до своя победен противник, ръцете му бяха опрени в земята, а главата му се люлееше между раменете. Той с усилие си поемаше въздух. След малко Гън се надигна, пропълзя на четири крака до бъчвите в дъното на пещерата и с мъка се изправи. Ръката му се люлееше неестествено до тялото, а на лицето му беше изписано детинско недоумение.

Някакъв шум накара Алена да се обърне. От гърлото й се изтръгна предупредителен вик. Коул едва успя да се обърне към новата опасност, когато от тъмнината изскочи разпененият от гняв Дюбоне с пистолет в ръка и се нахвърли върху него. Сблъсъкът беше толкова силен, че ремингтънът изхвръкна от ръката на Коул и се плъзна по пода на пещерата. Саул бързо го вдигна. Но когато Жак насочи пистолета си към Алена, той се хвърли към нея и я дръпна настрани, а Коул блъсна нагоре ръката на французина. Изтрещя изстрел. Когато Дюбоне отново понечи да се прицели в Алена, Коул го сграбчи за китката и със силен тласък го повали. Докато двамата се бореха на пода, Дюбоне на няколко пъти натисна спусъка, стреляйки напосоки. Куршумите рикошираха в стените и един от тях улучи бъчва с масло, а друг свали един фенер от тавана. Изтичащото масло пламна в миг. Наблизо бяха натрупани няколко бурета с барут. Едно силно изщракване показа на Коул, че оръжието на Дюбоне е празно. Той се претърколи по гръб и дръпна своя противник почти върху себе си. Юмрукът му се стовари с такава сила върху брадата на пирата, че Жак за миг отхвръкна нагоре, преди да рухне. Той седна със скимтене, придържайки счупената си челюст. В този момент една ръка го сграбчи отзад и го замъкна в другия край на пещерата. Гън стискаше със здравата си ръка гърлото на своя господар и не го изпускаше, въпреки отчаяното му гърчене.

— Гън казва, Саул свободен! Гън има само една дума! Те всички отиват, ние остава!

Дюбоне искаше да изкрещи някаква заповед, но слугата му отговори с рязко стягане на хватката. Главата на Жак се люшна безжизнено настрани и когато негърът го пусна, тялото му бавно се свлече на земята. Очевидно вратът му беше счупен.

Коул бързо се огледа. От мащехата му нямаше и следа, но над тях беше надвиснала много по-страшна опасност. Горящото масло пълзеше към буретата с барут. Коул хукна, крещейки на жена си и на Саул да бягат. Когато настигна Алена, той грабна детето от ръцете й и я повлече след себе си през тъмния тунел. При дървената врата ги очакваше Минди. Саул вдигна момиченцето на ръце, въпреки че едва смогваше да следва Коул.

В подножието на стълбата Коул хвърли бърз поглед назад и това, което видя, го накара да нададе предупредителен вик. Огънят вече лижеше първото буре с барут.

Коул закри с тялото си Алена и детето. Саул хвърли Минди под себе си и в този миг оглушителен трясък раздра тишината.

Коул не обръщаше внимание на горещата пепел, която падаше върху гърба му. Той вдигна останалите на крака и ги заблъска пред себе си нагоре по стълбата. Ако гръмнеха и останалите бурета, потокът горещ въздух би превърнал шахтата в кратер на вулкан. Като суха прахан щеше да пламне и къщата. Но Коул запази тези опасения за себе си. Те тичаха нагоре по тясната стълба и бяха достигнали едва средата й, когато дълбоко под тях се чу нов взрив. Рояци искри хвръкнаха нагоре, облак горещ дим спря дъха им и напълни очите им със сълзи. Бебето пищеше в ръцете на Коул, но никой и не помисли да го успокоява.

— Вратата е избита от експлозията — извика Коул. — Трябва бързо да се измъкнем оттук или ще се опечем живи!

Алена беше останала съвсем без дъх. Въпреки това тя застави треперещите си крака да продължат. Коул забеляза слабостта й, прихвана я с едната си ръка и почна да я бута пред себе си.

Огледалната врата към стаята на Роберта беше затворена. Алена грабна детето от мъжа си и му показа гредата, която служеше за лост. Коул я натисна, но нищо не се случи. Той се огледа и видя, че въжетата бяха изтръгнати от гнездата си и висяха отпуснати. Някой умело ги беше прерязал.

— Тамара! — извика Коул.

Това прозвуча като проклятие. Как не се сети по-рано, че тази жена е минала оттук преди тях.

— Ние сме в клопка! — простена Алена.

Саул остави Минди и се хвърли с цялата си тежест върху вратата, докато тя поддаде със скърцане. Борейки се за въздух, те се втурнаха в стаята на Роберта.

Тъкмо излязоха на терасата пред голямата къща, когато Оли, Брегър и шерифът пристигнаха с една кола, пълна с пленени пирати.

— Измъкнахме се! — успокои Коул изумените мъже, които веднага ги заобиколиха. — А както виждам, и вие сте свършили добра работа.

За повече думи не остана време. Високи пламъци пълзяха по почти отвесния бряг на реката, на чийто връх се намираше къщата. Силен гръм заглуши рева и бушуването на пламъците, когато покривът на западната кула избухна. След малко гредите се сгромолясаха сред дъжд от искри и огънят се издигна високо в небето. Прозорците на къщата се нажежиха първо до червено, а после до ослепително бяло и стъклата се пръснаха. Огнени езици плъзнаха навън и заблизаха тухлените стени.

Брегър сграбчи ръката на Коул и посочи нагоре. Една странна фигура се гърчеше в страховит танц зад перилата, които обкръжаваха покрива на къщата. Дълга черна коса се развяваше около бледо лице. Жената беше в кървавочервена рокля. Поразените зрители започнаха да мълвят името на Роберта, но оцелелите от пламъците в пещерата познаваха това лице. Не беше Роберта, а Тамара, която крещеше и размахваше ръце, сякаш призоваваше нощното небе на помощ. Тя погледна надолу и видя побелелите лица, вдигнати към нея. Простря ръце и пискливият й вой се извиси сред морето от бушуващите пламъци.

— Лейтимър Хаус е завинаги мой! Никой не може да ми го отнеме! Никой от вас няма да го притежава!

— Полудяла е! — каза някой до Коул. Той се обърна и разпозна Мартин Холваг, шерифа.

В този миг нова огнена буря обхвана къщата — по-бяла и по-гореща от всичко предишно. Покривът хвръкна нагоре, сякаш повдигнат от някаква гигантска ръка. След това се сгромоляса и на присъстващите им се стори, че дочуват див, езически смях, който нощният вятър отнесе на крилете си.

 

 

Когато Коул и Алена се оттеглиха в голямата спалня на „колибата“, най-после успяха да намерят тишина и спокойствие след всичко преживяно. През клоните на дърветата се виждаше червеникавото зарево на тлеещата къща, но това не ги тревожеше. Коул изцяло се беше отдал на удоволствието да наблюдава дъщеря си, която, както всички бебета, си играеше с пръстите на едното си краче.

След известно време Алена се доближи до него и срамежливо остави върху леглото пачка банкноти. Коул изненадано я погледна:

— Какво е това?

Нежна руменина заля страните на Алена.

— Спомняш ли си за двете хиляди долара, които искаше да ми дадеш в Ню Орлиънс?

Коул кимна предпазливо.

— Мисис Хоутърн ми даде остатъка по време на посещението си. Каза, че през всичките тези месеци е пазила парите за мен.

— Защо остатъка?

— Вече не са две хиляди. Страхувам се, че без да знам, е отклонила известна сума, за да ми купи дрехи. Затова, когато дойдох при теб, те бяха съвсем нови. Всъщност са били купени с твоите пари — обясни му малко смутено Алена.

Коул се засмя недоверчиво:

— Да не искаш да кажеш, че когато отказваше да приемеш тоалетите, които ти бях купил, в същото време си носила други, също заплатени от мен?

Алена кимна засрамено.

— Не знаех нищо за това, Коул. Можеш ли да простиш сляпата ми гордост?

— Мила моя — каза Коул, смеейки се тихо, и я притегли до себе си на леглото. — Ти направи живота ми толкова интересен, колкото никой друг не би успял. Как да ти се сърдя? Мога само да се чувствам щастлив, че ще бъдем заедно, докато остареем и побелеем.

— Докато смъртта ни раздели — прошепна Алена. Устните й се приближиха до неговите. — Не мога да си представя нещо по-хубаво.