Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (37)

Глава тридесет и седма

Няколко дни след това Алена направи дълга разходка, която я отведе далеч от Лейтимър Хаус. Леден вятър проникваше през дрехите й. Трепереща, тя разтърка вцепенените си пръсти и внезапно съзря през клоните на високите стари дървета къщата, която бащата на Коул първоначално беше построил и която Коул беше нарекъл „колибата“.

Любопитна, тя пристъпи по-близо и натисна дръжката на масивната дървена врата. За нейна изненада вратата не беше заключена и след известно колебание Алена влезе вътре. Гробна тишина цареше в дългия коридор. Множество врати водеха към различни стаи, а в дъното една здрава, проста стълба от дърво се изкачваше към горния етаж. Алена надникна в няколко от стаите, но навсякъде я посрещаше една и съща призрачна гледка — покрити с бели калъфи мебели. Последната стая, в която Алена влезе, имаше малко по-приветлив вид. През един голям прозорец проникваше сумрачната светлина на зимния ден. При по-внимателно вглеждане Алена изненадана забеляза, че някаква разрушителна сила, в която имаше нещо нечовешко, е вилняла из стаята. Столовете и креслата бяха преобърнати, подвързани с кожа книги бяха пръснати по пода, където се смесваха с разпилени книжа. Над целия този хаос се издигаше голяма каменна камина. До нея бяха наредени дърва и подпалки.

Алена тъкмо опипваше перваза на камината за кибрит, когато погледът й падна върху малък портрет в златна рамка, почти затрупан от книжа върху писалището. Тя любопитно се приближи. Предпазното стъкло беше натрошено на ситни парченца, но снимката бе почти незасегната. Имаше само една гънка по средата, сякаш някой се беше опитвал със сила да смачка изображението.

В здрача на стаята Алена различи на снимката млада жена с бяла колосана престилка върху тъмната рокля, която много приличаше на нея. Когато доближи портрета до лампата, дъхът й спря. Това беше самата тя, Алена.

Мислите й се объркаха. Внезапно й дойде на ум, че през последните дни от оздравяването на Коул в лазарета се беше появил някакъв фотограф и беше снимал няколко пъти. По някакъв начин Коул се беше сдобил с тази фотография и беше я изрязал така, че точно да прилегне в малката златна рамка.

— Ах, ти, глупаво момиче! — прозвуча зад нея сърдит мъжки глас.

Изплашена до смърт, Алена стреснато се обърна. Когато разпозна високата фигура на мъжа си, коленете й омекнаха от облекчение. Трепереща, тя се облегна на писалището и притисна ръка към лудо тупкащото си сърце.

— Мили боже! — скара му се тя. — Защо ме плашиш така? Трябваше да влезеш малко по-внимателно.

— Нима? — отвърна Коул ядосано. — А ти самата излизаш и те няма толкова дълго, че човек почва да се чуди какво ли ти се е случило.

— Нали ти казах, че мога и сама да се грижа за себе си!

Коул хвърли кожената си шуба върху едно кресло.

— Зимите тук не са така меки, както при вас, на юг, мила моя. Няколко измръзнали пръста на ръцете или краката са нещо много лошо, но още по-лошо, че немалко хора, посмели да излязат в подобен адски студ, е трябвало да се простят с живота си.

Алена не беше в настроение да слуша упреци от страна на Коул и бързо смени темата.

— Как успя да ме намериш?

— Търсих навсякъде из околността, когато внезапно ми хрумна, че може да си тук.

Алена забеляза, че Коул куца повече от обикновено, докато той прекоси стаята и застана до писалището. Лицето му стана сериозно, когато видя портретчето.

— Моят талисман, откакто се върнах от Ню Орлиънс — промърмори той. — Роберта твърдеше, че го е хвърлила в реката. Но очевидно и този път е излъгала.

Той постави снимката на писалището и се обърна към Алена.

— Това беше кабинетът на баща ми — каза той, — идвах често тук, когато имах грижи и исках да бъда сам. Една седмица преди смъртта си Роберта ме потърсила тук, но по това време аз съм бил в града. Когато се върнах, тя вече беше направила всичко на пух и прах… — С махване на ръката Коул посочи безпорядъка наоколо. — Дни след това никой не множеше да я укроти. Майлс си взе отпуск, Ани се скри в килера, а камериерките се барикадираха в една стая на тавана. Роберта беше намерила твоята снимка. Затова беснееше като фурия. Мисис Гарт беше единствената, която Роберта не закачаше и която свободно можеше да се движи из къщата. — Устните на Коул се изкривиха в горчива усмивка. — Роберта дори искаше от мен да й кажа къде те крия.

Алена беше слисана.

— Но защо си запазил тази снимка?

Коул бавно вдигна очи и погледна сериозно жена си.

— Не можеш ли да отгатнеш, Алена? — запита той с въздишка. — Толкова ли е трудно да се разбере?

Когато се приближи до нея и я прегърна, вълна от нежност заля Алена. Коул я отведе до едно кресло и я притегли на коленете си. След това събу мокрите й обувки и притисна студените й крака между своите, за да ги стопли.

— Отдавна съм влюбен в теб — каза той тихо. — След като напуснах Ню Орлиънс, се помъчих да те забравя, но не можах. Тогава взех решение да погледна истината в очите и да се опитам да те спечеля.

— Но ти не се ожени за мен от любов, а по взаимно споразумение. Поне така твърди вуйчо Ангъс! — извика Алена, изпълнена с недоверие.

— Ангъс е излъгал. Искал е да ни противопостави един на друг. Съчинил е всичко това, след като се бях обърнал с писмо към доктор Брукс и мисис Хоутърн с молба да ти предадат предложението ми за женитба.

— Значи ти си писал пръв? — Алена се вгледа изпитателно в блестящите дълбини на сините му очи.

— Мисис Хоутърн ми писа за неприятностите ти с онзи Жак Дюбоне. Тя ме съветваше, ако изобщо държа на теб, да сваля маската на безразличието и да предприема нещо, за да ти помогна. Последвах съвета й и реших да се оженя за теб. Ако тя не беше ми писала, с моята нерешителност сигурно щях да загубя още доста време, докато намеря някакъв повод да ти направя предложение.

— Какво ти пречеше да го сториш? — попита Алена меко.

— В Ню Орлиънс ти винаги отхвърляше толкова решително моите опити за сближаване, че не знаех дали ще приемеш. Затова просто бях решил да изчакам по-добри времена.

— Кажи честно, наистина ли искаше да се ожениш за мен? — попита Алена.

— Само теб и никоя друга виждах като своя жена. Това е чистата истина.

Очите на Алена се напълниха със сълзи. Можеше ли след всичките тези борби и разправии да повярва, че той искрено я обича? Не беше ли си мечтала горещо тъкмо за това през месеците, когато Коул беше женен за Роберта? Можеше ли най-сетне да забрави подозренията и да бъде онази нежна и любеща нежна, която той така настойчиво търсеше в нея?

Тя обви срамежливо ръце около врата му. Когато Коул пламенно я целуна, всяка съпротива рухна. С цялото си същество отвръщаше на страстните му милувки. След това опря глава на бузата му и се опита да подреди малко обърканите си мисли. Струваше й се, че всичко стана прекалено бързо. Алена знаеше колко е ранима и не желаеше да покаже някое уязвимо място, за да не съжалява по-късно. Но не искаше Коул да забележи това й намерение и затова смени темата.

— Тази къща… разкажи ми нещо за нея.

Коул отпусна глава върху облегалката на креслото и се втренчи в картината над камината.

— Няма много за разказване. Баща ми построил тази къща за майка ми малко след като се преместили тук от Пенсилвания. Когато съм бил на една година, майка ми починала. Баща ми се оженил повторно, защото не желаел да раста без майка. Но моята мащеха искаше по-голяма къща, затова поръча да се построи сградата, в която живеем сега, и я обзаведе по свой вкус. Ала скоро след завършването на къщата тя избяга от баща ми с един картоиграч и повече никой не я видя. Взе със себе си всички пари и скъпоценности, до които беше успяла да се добере. Баща ми се закле, че тя няма да получи от него и един цент. Лиши я от наследство, нея и евентуалното й потомство. — Коул за миг прекъсна разказа си, когато Алена сгуши главата си на гърдите му. — По всичко личи, че мъжете от Лейтимър Хаус не са имали особено щастие с жените си.

След кратка пауза той добави:

— Поне досега.

Алена не искаше да мисли за драмите на миналото, а копнееше да се отпусне в ласкавата атмосфера на сегашния миг. Всичко, от което се нуждаеше, беше любовта на този мъж.

Когато много по-късно Коул я откарваше с каретата към къщи, загърната в кожената му шуба, тя не обръщаше внимание на силния вятър и ледения дъжд, който плющеше по покрива. Беше щастлива.

В къщи Минди я посрещна със срамежлива сърдечност. Малката не се отделяше от нея, докато Алена не я сложи да си легне. Когато прекрачи прага на собствената си стая, тя застана на вратата и огледа всичко. Първата й мисъл беше, че някой си играе с нея. Гардероба го нямаше, килимът и кушетката бяха изчезнали. Даже часовникът беше махнат от камината. Стаята беше същата, каквато я беше заварила първия ден, с едно-единствено изключение — сега пред камината имаше две удобни кресла. Ядосана, Алена вече се бе обърнала към стълбата, за да каже на Коул за своето откритие, когато го чу да крачи насам-натам в стаята си. Отиде при него. С един поглед успя да види през отворената врата на банята, че всички мебели от нейната стая сега са тук: кушетката при прозореца, огледалото в един ъгъл, гардеробът й до неговия, часовникът върху камината. Всичко изглеждаше, като че ли винаги си е било така. Голият до скоро под, чиято студенина беше почувствала сутринта, сега беше постлан с мекия килим от нейната стая.

Алена пристъпи към Коул, който седеше с протегнати крака в креслото пред камината и се наслаждаваше на топлината, излъчвана от пращящия огън.

— Каква е тази игра? — запита Алена с нежен блясък в очите. — Доколкото ми е известно, не е прието фигурите на противника да се подреждат откъм собствената страна на шахматната дъска.

— А можеш ли да измислиш по-добър начин да те привлека в спалнята си? — попита Коул с обезоръжаваща усмивка.

— Значи от днес сме истинско семейство, така ли?

Коул учудено вдигна вежди.

— Разбира се, мила. Да не би някога да си се съмнявала в това?

— Имаше такова време, сър. Но това, което започна като трезво споразумение, изглежда, се превръща в нещо, което е прекалено хубаво, за да е истина.

— Все пак не разбрах: смятате ли в бъдеще да делите трапезата и леглото с мен, мисис Лейтимър?

— Ако можеш да почакаш още малко… — отвърна тихо тя.

— Само че побързай!

Алена припряно избра една нощница от гардероба си и отиде в банята. Тъкмо беше привършила с тоалета си и четкаше хубавата си коса, когато чу зад себе си крачките на Коул. Стреснато се обърна. Той стоеше на отворената врата — висок и строен, облечен в черен кадифен халат. Алена почувства изгарящия огън в погледа му, втренчен в нежните зърна на гърдите й. Възхитени и жадни, очите му изпиваха нейната женствена прелест.

— Колко си красива! — простена почти беззвучно той.

Срамежливо усмихната, Алена протегна ръка към него и леко подръпна колана на халата му. След това разгърна дрехата и се притисна до него, докато топлината на двете им тела се сля и избухна в огън. Тя обгърна шията на Коул, а устните й посрещнаха неговите с желание и страст, които го накараха да занемее. Ръцете му я вдигнаха. Там някъде леглото ги зовеше…

Алена имаше чувството, че се е върнала вкъщи след цяла вечност. Но най-важното беше, че той е тук — мъжът, в чиито ръце се чувстваше сигурна и защитена.