Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ashes in the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 150 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като пепел във вихъра

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-013-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
  3. — Корекция от Еми

Глава двадесет и девета

Алена се събуди на разсъмване. Приютена под топлата завивка, тя забави за малко момента, в който трябваше да стъпи върху студения под на своята спалня. Накрая се стегна и стана, после отиде, наметната с шал, до прозореца, за да хвърли пръв поглед към местността навън. От изгледа на бавно течащата река и блестящите от дъжда дървета дъхът й секна. Лека мъгла се носеше над водата и полузакриваше стръмния отсрещен бряг.

С мъка се откъсна от красотата на чудесния изглед. Стъкна огъня в камината и добави дърва. Когато понечи да отиде в банята, забеляза, че каната за вода е празна. Недоволна, Алена облече тънкия си пеньоар и слезе до кухнята. Върху печката водата вече се грееше в голям меден котел.

— Ще изпратя Питър да ви донесе водата, щом се стопли — извини се готвачката.

Когато Алена прекосяваше залата, направи й впечатление, че вратата към работния кабинет на Коул е полуотворена. Тя с любопитство надникна през процепа в стаята. Посрещна я миризма на застоял дим от цигари и на алкохол. Намръщи нос отвратена. Но влезе с надеждата, че е намерила спокойно местенце. Стените бяха натъпкани с книги. Пред прозореца стоеше голямо бюро. В стаята имаше нещо мъжествено и тя подхождаше на личността на доктор Лейтимър много повече, отколкото другите стаи в къщата. В мътната светлина на утрото Алена забеляза фигурата на своя съпруг, който лежеше, изтегнат в дълбокото кресло близо до прозореца. Коленете му бяха покрити с дебело вълнено одеяло. Беше вдигнал яката на копринения си халат, като че ли му беше студено. Алена тихо пристъпи до него. Погледът й падна върху масичката за сервиране, на която имаше отворена кутия с пури. До кутията стоеше голяма стъклена гарафа, дъното на която едва беше покрито с бренди.

Когато Алена погледна към Коул, забеляза, че той лежи с полузатворени очи и очевидно я е наблюдавал през цялото време. Под неговия поглед тя загърна тънкия пеньоар по-плътно пред гърдите си. Внезапно й стана студено.

— Тук ли прекарахте нощта? — запита тя тихо.

Коул потри с ръка наболата си брада.

— Кракът понякога ме принуждава да спя седнал и през няколко часа да се разхождам.

— Очевидно се наливате обилно със силни питиета, за да подобрите телесното си състояние.

— Нищо друго не би могло да облекчи болките ми — отвърна той язвително.

Чуха се стъпки и след кратко почукване влезе мисис Гарт. Тя носеше поднос с чаша димящо кафе и кристална гарафа с бренди.

— Това ли е цялата ви закуска? — учуди се Алена.

— Би трябвало и ти да опиташ от нея някой път, мила — подигра се Коул. — Стопля и най-студеното сърце.

— Изглежда, при вас тя изобщо не действа, майоре — отвърна Алена хапливо. Без да изчака ядовития му отговор, тя го остави сам.

Междувременно половин дузина кани, пълни с вряла вода, бяха занесени в банята й. Тя с наслада се отдаде на радостите от къпането, които болезнено дълго й бяха липсвали, докато играеше ролята на Ал. След това среса косата си и се облече. С мъка надви изкушението да облече хубавите дрехи, които й беше подарил Коул.

Алена тъкмо обуваше дългите до коленете черни памучни чорапи, когато в стаята до банята се блъсна врата. Стресната различи куцането на мъжа си в съседната стая. От многото помещения на къщата тя беше избрала точно това, което граничеше с неговите стаи. На всичко отгоре никоя врата в къщата не се заключваше, както вече бе забелязала предния ден. За неин ужас вратата на банята се отвори. В мивката се плискаше вода и се чуваше стържещият звук на бръснач. Алена се облече с възможно най-голяма бързина. Панделките на корсета й се оплетоха и когато вратата на нейната стая внезапно се отвори, Алена почувства, че я обзема паника. Коул се облегна небрежно на рамката. Беше само по панталони и наблюдаваше с интерес как младата жена се бори с корсета си.

— Вратите във вашата къща нямат ли ключове, майоре? — гневно го нападна Алена.

— Не е необходимо, всичко в тази къща и без това е мое — отвърна самоуверено Коул.

— Аз вероятно се включвам в това „всичко“? — подхвърли Алена и хладно го погледна през рамо.

— Ти на първо място, мила моя — засмя се Коул и се приближи до нея. Пръстите му се заеха с панделките от корсета й и възлите се разплетоха като от ръката на вълшебник.

Алена си придаде колкото е възможно по-възмутен вид, но тайно се радваше. Близостта на неговото мускулесто тяло я караше да потръпва и това нямаше нищо общо със страха.

— Има ли някаква специална причина да ме посетите? — запита тя.

Вместо отговор Коул измъкна няколко едри банкноти и ги пъхна навити в деколтето й.

— Снощи ти беше съвършена домакиня. Брегър беше дълбоко впечатлен.

Лицето на Алена гореше от гняв. Тя издърпа банкнотите от пазвата си и ги напъха в колана на Коул.

— Закичете парите на шапката си, майор Лейтимър!

Коул отиде до гардероба и извади една рокля от розова тафта.

— След като не искаш да приемеш пари, какво ще кажеш за това? Струва точно толкова!

Алена беше смаяна. Предложението му я нарани дълбоко.

— Да не искате да нося дрехите на Роберта?

Сега и Коул бе разгневен.

— Смяташ ли, че ще позволя жена ми да носи дрехи от втора ръка? Купил съм я специално за теб!

— О, майоре — простена Алена. Тя болезнено се засрами от своята грешка.

— Майоре! — изрева той вбесено. — По дяволите, жено, искаш да ме подлудиш ли с това обръщение? И нима довечера ще трябва да изглеждам пред гостите като някой нещастен скъперник?

— Не се тревожете, тази вечер ще бъда облечена подходящо и няма да се срамувате от мене, майор Лейтимър.

— Надявам се, че ще е така! И ако от устата ти не може да се отрони някое по-любезно обръщение към мен, то поне пред другите ми говори на малко име!

С тези думи Коул се завъртя и блъсна шумно вратата на банята зад себе си.

Когато малко след това Алена мина през залата, тя забеляза, че вратата към работния кабинет на Коул е плътно затворена. Дори мисис Гарт, която я разведе из къщата, не се осмеляваше да наруши уединението на Коул.

При обиколката с икономката Алена почувства, че къщата е обгърната в някаква тайна. Стаите бяха обзаведени или с претрупано великолепие, или съвсем скромно и оскъдно. Зарадва се, когато се изтръгна от тази мрачна атмосфера. От покритата тераса тя обгърна с поглед красотата на хълмовете и горите. До стълбището, което водеше към входа на къщата, на един стълб висеше голяма камбана. В този момент излезе Майлс и я удари два пъти. Очевидно някакъв сигнал, каза си учудена Алена.

Тя се запъти бавно към западното крило на къщата през потъналата в бурени розова градина. Пред един самотен храст, който отчаяно се бореше да оцелее, тя коленичи и започна да скубе плевелите. Вечерният мраз вече беше успял да повреди листата му.

Внезапно Алена спря и се озърна. Беше сигурна, че някой тайно я наблюдава. Тя засенчи очите си с ръка и погледна нагоре, към стаята на Коул, която се намираше над салона. Но далеч по-нагоре, зад оградата от ковано желязо на покрива, на Алена й се стори, че забеляза някакво леко движение. Дали Коул беше горе? Дали все още беше сърдит и вече съжаляваше, че се е оженил за нея? Иначе защо ще прави всичко възможно да стои по-надалече?

Един кабриолет застана пред входа и Оли скочи от капрата.

— Какъв хубав ден за разходка, мадам! — поздрави той господарката си.

— О, да — засмя се младата жена. — Кажете, Оли, защо преди малко Майлс звъня два пъти?

— Два пъти за кабриолета и четири пъти за голямата карета, мадам — поясни кочияшът.

— А тази розова градина — никой ли не се грижи за нея?

— Първият ни градинар не се завърна от войната, а последният от известно време изчезна — отвърна учтиво Оли.

В този момент Коул излезе от къщата. Носеше тесни черни панталони, копринена риза и подходяща жилетка. Той размени няколко думи с Оли, а през това време Алена крадешком го наблюдаваше. Нямаше как да не се възхити от високото му силно тяло и от загорелите черти на привлекателното му лице.

— Мога ли да изпълня някое ваше желание, мадам? — обърна се той от кабриолета към жена си.

— Не съм виждала от известно време Саул и се безпокоя за него. Той има толкова малко топли дрехи за тукашния суров климат.

— Качвай се — подкани я Коул. — Ще те заведа при него.

— Веднага — отвърна с готовност Алена. — За момент само, да си взема наметката.

Тя се обърна към къщата, но Майлс вече стоеше на входната врата и й подаваше дългата наметка с качулка, която Коул й бе купил заедно с другите неща. Алена бе пронизана от мисълта, че всичко е нагласено от Коул, но мъжът й седеше в кабриолета и гледаше разсеяно, като че ли това не го интересуваше.

Когато Алена се качи, той хвана ръката й и я задържа в своята по-продължително, отколкото се полагаше.

Мрачният му поглед бе смекчен от сянката на нежна усмивка.

Кабриолетът вихрено се понесе надолу по хълма в свежия утринен въздух. Скоро се появи малка горичка. Лекият екипаж заобиколи един шарен клонест бряст и пое по тесен, ограден от тополи път. Погледът на Алена се премрежи от лудото препускане и блещукащите полусенки, но изведнъж пред заслепените й очи се разпростря широко, огряно от слънцето поле. Съзря група по-малки постройки, събрани като пилци около голяма плевня.

Когато наближиха, едно черно куче, едро като теле, изскочи от храстите и затича покрай кабриолета.

Коул опъна поводите и спря. Кучето седна на задните си лапи и зачака господарят му да слезе. Тъй като той помогна най-напред на жена си, то явно бе разочаровано и хукна в кръг около кабриолета.

— Ела тук, Солджър Бой[1], да поздравиш новата си господарка! — извика Коул.

Големият пес го послуша и се приближи тромаво. Очите на Алена се разшириха от страх. Главата на кучето стигаше над талията й.

— Колко е хубав — промърмори тя неубедително и отстъпи страхливо крачка назад. Но кучето седна пред нея и протегна едната си лапа. Гледаше непознатата жена изотдолу с кехлибарените си очи, сякаш искаше да разбере характера й.

Алена смело хвана протегнатата лапа. Розовият език на кучето се подаде измежду мощните челюсти и лизна кратко ръката й.

— Не е опасно, нали? — попита Алена, когато кучето се отдалечи да подуши колелата на кабриолета.

— О, съвсем не — отвърна Коул. — Но ако предпочиташ то да не стои вкъщи, може да остане тук, в плевнята.

— Ако има по-добри обноски от вас, не бих имала нищо против него. Кой знае, може би ще ми бъде полезно като пазач — подразни го младата жена.

— Мили боже! — простена Коул. — Докога тези любезности!

Той очарован наблюдаваше своята съпруга. Слънчевите лъчи блестяха в кестенявата й коса, а фино изрязаният й профил беше омайващо женствен. Дали наистина толкова се беше изменила от времето, когато той се запозна с момчето на име Ал, или само така му се струваше?

— Мис Алена!

Като чу името си, Алена се обърна и видя Саул, който тичаше към нея с огромни крачки. Широка усмивка беше разтегнала устните му от ухо до ухо и белите му зъби блестяха на слънцето. Беше облечен с червена вълнена риза и нови панталони.

Докато двамата бурно се поздравяваха и Саул, сияещ от радост, обясняваше колко добре се чувствал и как сега имал самостоятелна къщичка, Коул се отдалечи към конюшнята под предлог, че има да уточнява нещо с Оли.

Когато след известно време се върна, по лицето му се четеше загриженост.

— Случило ли се е нещо? — осведоми се Алена, когато той й помагаше да се качи в кабриолета.

— През нощта някой е хвърлил няколко седла и сбруи в резервоара с вода.

Алена можеше да си представи колко усилия ще бъдат необходими, за да станат те отново еластични и годни за употреба, или какви разходи ще изисква набавянето на нови.

— Кой би могъл да направи такова нещо? — запита тя мъжа си.

— Нямам представа.

— Подобно нещо случвало ли се е преди?

— Не, никога — промърмори Коул.

Алена беше дълбоко обезпокоена.

— Ако подозирате нещо… Саул и аз… искам да кажа, че ние сме единствените южняци и…

— Глупости, Алена! Не обвинявам никого от вас двамата. Но може би някой е искал да хвърли подозрение върху вас или пък да ми навреди, защото се занимавам с хора от Юга. Дявол знае! Това ще бъдат само ненужни разходи и нищо повече.

По обратния път Солджър Бой тичаше радостно редом с кабриолета. Под високите дървета колата бясно летеше по тесния път, докато накрая местността стана по-равна. Гъстите храсталаци от двете страни на пътя отстъпиха и разкриха изглед към голяма, обрасла с диви лози и бръшлян къща, която се намираше малко встрани, между дърветата. Фасадата й беше облицована с дъски, а покривът — покрит с овехтели, посивели капаци от кедрово дърво.

Коул искаше да отмине, без да хвърли поглед към къщата, но любопитството на Алена беше възбудено.

— Какво е това отсреща? — попита тя.

— Старата къща — отговори той, без да извърне глава. — Наричаме я „колибата“. Това е първата къща, която е построил баща ми, когато е дошъл тук. — Лицето на Коул стана мрачно. — Голямата къща той построи по-късно за моята мащеха.

След това Коул млъкна упорито и Алена не посмя повече да го разпитва.

Бурята беше свалила пъстрите есенни листа от повечето дървета. Само могъщите дъбове се перчеха още с ръждивокафявия разкош на короните си. Известно време пътят вървеше край реката. Кучето палаво подскачаше из водата и се хвърляше да хване някоя риба или жаба.

Когато наближиха предградията на градчето Сейнт Клауд, Коул спря за малко и заповяда на Солджър Бой да скочи отзад в кабриолета и да стои там.

— Изглежда толкова безопасен, че хората често се лъжат. Освен това не се погажда много с чуждите коне — отговори Коул на немия въпрос на Алена.

Междувременно те вече се движеха по една улица, от двете страни на която се редяха магазини. Пред тях се появи голям тухлен склад, боядисан в жълто. Край него се шляеха неколцина мъже. Над една от големите врати бяха изписани с неопитна ръка думите:

„Лавка

Бира: 5 цента

Храна: 50 цента

Нощувка: 25 цента“

Коул спря кабриолета плътно до реката и бръкна под седалката. Не извади обичайния си бастун за разходка, а една дебела възлеста тояга, в единия край на която остатък от недоотрязан клон образуваше нещо като дръжка.

— Искам да огледам тук за подходящи работници — обясни Коул с кисела усмивка, докато опъваше и масажираше изтръпналия си от пътуването крак. — Тези там вече са имали спречквания с някои работодатели, затова взех тоягата. Ако всичко мине добре, след няколко минути ще се върна. Но трябва настойчиво да те помоля да не слизаш от кабриолета.

Коул щракна с пръсти и Солджър Бой пристигна тичешком.

— На място! Пази! — заповяда той на кучето.

След това тръгна към склада и изчезна през една от вратите. Едва се беше изгубил от поглед и мъжете започнаха да се приближават към кабриолета. Не всеки ден можеха да видят подобна красива картинка, а дългите зимни месеци в лагера на дървосекачите наближаваха.

Алена се правеше, че не ги забелязва, но един от тях — грамаден мъж, чиято руса коса стигаше до раменете и чийто бичи врат изцяло бе покрит от брадата му, нахално застана до кабриолета. Дълбоко ръмжене се изтръгна от гръдния кош на Солджър Бой, когато мъжът сложи крака си върху стъпалото.

— На ваше място бих внимавала повече! — предупреди Алена мъжагата.

— Глупости, да не би да ме е страх от този пес! Ще му извия врата. — Мъжът се опита да ритне кучето отстрани, но то ловко избягна удара и приклекна с оголени зъби и настръхнала козина на врата, извън обсега на негодника.

— Сега ще ти покажа аз на теб. Ще те науча на уважение, проклет помияр! — Мъжът се огледа, търсеше нещо с очи, след това разбута грубо с раменете си няколко души и веднага се върна, държейки в ръцете си дълга около метър дъска. Дървосекачът замахна широко и удари кучето с пълна сила през гръдния кош. Чу се звук, като че ли нещо тежко се удари в дебел дънер. Животното захапа светкавично дъската и с рязко дръпване на масивния си череп я изтръгна от ръцете на мъжа. Жълтите очи на черното чудовище искряха от смъртна омраза, когато тръгна към мъжа с оголени зъби и глухо ръмжене.

— Солджър! — прозвуча в този миг резкият глас на Коул и кучето замръзна по средата на атаката. — На място!

Животното послушно се оттегли и легна пред кабриолета. Оттам то внимателно наблюдаваше сцената. Когато Коул приближи, русият великан се изрепчи:

— Имате късмет! Ако не бяхте дошли, щях да извия врата на този пес с голи ръце!

— Вие можете да говорите за късмет! Този вид кучета без никакво усилие повалят вълк. Всъщност те са предназначени за лов на мечки и бизони. С вас Солджър Бой щеше да се справи за минута!

Гъндър — така се казваше мъжът — се ядоса, че една мечка или един бизон могат да бъдат по-силни от него. А и не желаеше толкова лесно да се предаде и да се посрами пред другарите си.

— Изчезвайте, човече! Искам още малко да си поприказвам с малката дама — изруга той Коул. Тъкмо понечи да протегне ръка към вътрешността на кабриолета и да сграбчи Алена, когато беше отхвърлен назад и се приземи на четири крака до крайбрежната ограда.

— Малката дама — подигра му се Коул — случайно е моята же…

Той не можа да продължи. Противникът му скочи сякаш на пружини и сграбчи краката му. Коул беше повдигнат като перце. Кучето почна да лае, когато видя двамата мъже да се мятат по откритото място пред склада. Дървосекачът с трясък блъсна своя противник в една голяма дървена врата. Коул запъна тоягата напреки под брадата на мъжа и с всичка сила избута главата му назад, докато другият беше принуден да го пусне и Коул отново усети почва под краката си.

Алена се отпусна върху седалката, но всичките мускули на тялото й бяха напрегнати, докато наблюдаваше битката.

Лицето на Коул беше изкривено в гримаса, която по-вероятно бе причинена от болния му крак, отколкото от усилието, вложено в боя. Той отстъпи крачка назад и стовари тоягата върху широкия гръб на своя противник, но с това изтръгна от него само гневен вик. Коул удари отново. Този път дебелият край на тоягата улучи дървосекача малко под гръдната кост. Борейки се за въздух, мъжът се олюля назад. Коул го преследваше безмилостно и ударите се сипеха непрекъснато. Но като че ли удряше по някаква бъчва — вдигаше се много шум, а резултат нямаше. Тогава Коул хвана тоягата откъм тънкия й край и вложи цялата си сила в последния удар. Гъндър приклекна леко. Очите му се изцъклиха. Коул бързо отскочи и подкара мъжагата пред себе си, като непрекъснато го ръгаше с върха на тоягата болезнено в корема. Клатейки се като подсечено дърво малко преди падане, Гъндър се запрепъва назад, докато стигна ръба на крайбрежната ограда. Там Коул реши боя с лек удар в гърдите. Гъндър падна назад в тинестата вода, като вдигна висок мръсен фонтан.

Подпрян на тоягата, Коул се огледа предизвикателно. Никой от останалите мъже не изглеждаше особено въодушевен от желание да заеме мястото на Гъндър. Тогава Коул се обърна и се качи в кабриолета.

— Кракът ти пострада ли? — попита загрижено Алена, докато се отдалечаваха от мястото на боя.

— Изглежда, малко го ожулих — отвърна мъжът й, без да поглежда към нея.

— Защо всъщност имаш нужда от нови работници? — продължи да разпитва Алена.

— Далече на север имам големи гори. Време е и там да се започне дърводобив.

Бележки

[1] Войниче (англ.). — Б.ред.