Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (11)

Глава единадесета

В Ню Орлиънс се носеше слух, че части на Южните щати под командването на генерал Лоу са били стъпкани по време на нощен „бой“ от стадо подплашени мулета, принадлежащи на армията на Северните щати. Мълвата разказваше, че генерал Грант се е държал за корема от смях. Но едно комюнике, излязло по-късно и отличаващо се с по-голяма сериозност, съобщаваше, че частите на Конфедерацията са били отблъснати още преди „мулешката атака“ от генералите Смит и Тайндейл. За голямо раздразнение на южняците, генералният щаб на Съюза, освен това беше проявил нахалството да обяви мулетата за коне.

Градът беше спокоен и почти безлюден. Малкото лица, които Алена видя, докато препускаше сутринта из пустите улици, бяха вглъбени в себе си и издаваха огорчението от новата загуба. Тази година Югът щеше да посрещне Коледа тъжен и мрачен като тази понеделнишка сутрин. В лазарета Алена искаше да се отправи веднага към болничната стая, в която лежеше Боби Джонсън. Искаше да го посети за малко, но беше спряна от един санитар, който й съобщи, че доктор Брукс желае да говори с нея в малкия си кабинет на последния етаж. Тя веднага се качи горе. Когато влезе в кабинета, лекарят се изправи иззад бюрото си.

— Какво има, док? — попита тя на своя момчешки жаргон.

— Сега можеш да говориш нормално, без да се притесняваш. Тук не ни чува никой, детето ми. Ела насам и седни.

Алена смутено го наблюдаваше, докато докторът с непохватни движения подреждаше бюрото си. Той на няколко пъти се опита да започне разговора. Накрая грабна една дебела купчина книжа и я тръсна на бюрото пред Алена. Когато заговори, гласът му беше изпълнен със съчувствие.

— Всяка седмица получаваме това тук. Враждуващите войски си разменят тези книжа посредством специални куриери.

Алена не знаеше какво да каже. Тя сведе поглед и зачете:

„Конфедерирани американски щати

Генерален щаб / Главна квартира

Армията на генерал Лий във Вирджиния

Списък на загиналите и изчезналите:

А. Пълен списък на:

1. Ранените

2. Загиналите

3. Изчезналите

4. Дезертиралите

Забележка: валидно за окупираните територии на: Луизиана, Мисисипи, Алабама“

Студена пот обля Алена. Джейсън! Единственият брат, който й беше останал! Вече на два пъти беше виждала тези списъци през последните две години! Тя бавно вдигна глава и погледна угриженото лице на доктор Брукс. Нетърпеливо запрелиства страниците, стиснала зъби, докато откри буквата „М“. Плъзна пръст по колоната с имената, докато откри това, от което се страхуваше.

„Макгарън, Джейсън Р.

Изчезнал в боя, вероятно загинал на 4 окт. 1863.“

Редовете заплуваха пред очите й. Четвърти октомври! Това беше преди повече от месец! Джейсън, големият, силният, милият Джейсън! Тя си спомни случая, когато Гейвън тайно беше сложил остри камъчета под седлото на коня й. Джейсън беше този, който я свали от беснеещото животно. А сега беше мъртъв!

— Алена! Алена! — Думите на доктор Брукс я изтръгнаха от болезнената й вцепененост. Едва сега усети, че лекарят държеше ръцете й между своите.

— Добре ли си, детето ми? Бледа си като мъртвец!

Алена кимна безучастно. Учуди се, че не може да заплаче. После рязко се облегна на стола си и със замах помете книжата от скута си. Листовете се разпиляха по пода.

— Алена, не губи надежда! — каза строго лекарят. — Той само е изчезнал, не е мъртъв! Има още надежда, дете!

— Винаги е същото — каза Алена със сподавена въздишка. — Първо казват, че е изчезнал. По-късно потвърждават официално, че лежи някъде погребан.

Тя закри лицето си с ръце и отпусна глава напред. Разтърси я силен плач, сълзите рукнаха на потоци по страните й.

Доктор Брукс я потупа успокояващо по рамото. Тя се облегна на него и даде воля на страданието си. Той нежно я изправи на крака и я поведе към едно малко канапе. Там остана да седи до нея, докато тя изплака мъката си. Накрая се поуспокои, а малко по-късно потъна в дълбока дрямка.

 

 

Когато се събуди, беше вече късно. Навън се беше мръкнало. Доктор Брукс се надигна от креслото си и пристъпи към него.

— Искаш ли да си отидеш сега вкъщи, детето ми?

Алена разтърка подпухналите си и почервенели от плач очи. Тя кимна уморено.

— Наредих да впрегнат моята карета, тя те чака пред вратата.

— Не! — каза рязко тя. — Аз нали съм с Ол Тар. — Устните й се разтегнаха в треперлива усмивка. — Извинете ме, докторе! Но един опърпан хлапак като мен няма място в елегантната карета. Във всеки случай благодаря за любезността!

— Както искаш. — Лекарят въздъхна дълбоко. Гледа я дълго, после хвана ръката й. — Ти си чудесно момиче, Алена Макгарън! Малко са младите жени, които биха понесли подобно нещо по такъв достоен начин. — Той се изправи. — Но дори и за едно момче ездата в толкова късен час не е съвсем безопасна.

— Ще се пазя — успокои го тя. След това попита стеснително: — Капитан Лейтимър тук ли е още?

— Не, той си отиде рано следобед. Скараха се днес с майор Мейгръдър. Той обвини Коул, че болката от смъртта на баща му е ограничила диагностичните му възможности като лекар и способностите му като хирург. — Доктор Брукс махна ядосано с ръка. — Това, разбира се, не е вярно. Когато видях днес Коул за последен път, той ми каза, че едва ли ще издържи до края на деня и ще си отиде.

 

 

Малко по-късно Алена се покатери по гърба на Ол Тар и насочи коня надолу към реката. Още не искаше да се прибира в къщата на семейство Крейгхъг. Самотна и изоставена, тя яздеше бавно край водата. Вълните тихо се плискаха о брега. Но спокойствието беше лъжливо. Проливните дъждове бяха покачили нивото на реката и течението беше бързо. Водата по всяко време можеше да прелее праговете и да си потърси ново корито — там, където сега беше сушата.

Дъждът беше спрял. Лунната светлина се лееше през бягащите облаци върху набраздената от малки вълнички вода и се разбиваше на хиляди бляскави топчици.

Алена слезе от коня и приседна на брега, като обхвана коленете си с ръце. Тя подпря брадичка върху тях и се загледа към тъмните силуети на бойните кораби в далечината. В душата й отново се надигна безсилен гняв и очите й се напълниха със сълзи.

Някаква сянка, която плаваше по реката, започна да придобива форма. Алена присви очи и видя, че към нея се приближаваше голям дънер. Той заседна съвсем наблизо в мътната вода, след което тежко се извъртя по посока на течението. Внезапно на лунната светлина проблесна една гола ръка. Алена скочи на крака. Това не беше привидение! Пръхтейки и плюейки вода, някой там се мъчеше да се хване за дървото!

Алена се огледа. Трябваше да действа бързо, защото човекът щеше да се отдалечи от обсега й. Ръката му пак се издигна над водата и тя долови тих вик. Главата на мъжа отново изчезна. Алена бързо свали тежката памучна връхна дреха от себе си, изтича до края на една малка издатина на брега и скочи във водата. С мощни загребвания заплува срещу течението. Един въртоп се опита да я погълне, но тя пое дълбоко въздух и се гмурна, за да изплува отново на повърхността зад дървото. С отчаяни усилия Алена посегна към давещия се. Успя да го хване за косите и заплува напряко, носена от течението към брега. Най-сетне краката й докоснаха калното дъно на реката. Стараеше се да държи главата на мъжа постоянно над водата. Запъхтяна, тя го задърпа подире си, докато нивото на водата достигна коленете й. С последни усилия успя да го измъкне до брега. Той се закашля и с мъчителни конвулсии започна да изхвърля водата, която беше погълнал. „Поне е още жив“, каза си Алена с облекчение. Тя обърна лицето му към себе си и се вцепени: Коул Лейтимър!!!

Зави й се свят. Той лежеше пред нея с посиняло лице, облечен само в дълги долни гащи. Беше спасила живота на един янки. Внезапно й се яви видение. Тя видя брат си да лежи в бледата лунна светлина с вдървени крайници и незрящи очи. Ридаейки, тя падна на колене до Коул Лейтимър. Плачеше и виеше, скърцаше със зъби и хапеше устните си до кръв. „Проклет, твърдоглав янки! — Гласът й беше само дрезгав шепот. — Избрал си точно тази студена нощ, за да се къпеш!“ Тя обърна тялото му и го подпря до едно дърво. Нещо тъмно и лепкаво капеше от косата му. Опипа кожата на главата му и откри голяма цицина.

— Здраво са те светнали, янки. Изглежда, си бил пиян-залян, и то тук, насред гората. Истинска лудост! А пък разправяше, че можеш сам да се грижиш за себе си.

Изникваше въпросът, какво да прави с него сега. Беше изгубила ключа от жилището му, а той, разбира се, нямаше друг у себе си. Освен това как можеше да премине по „Джексън скуеър“, нарамила офицер от Северните щати, обут само в долни гащи? Това беше немислимо.

Не й хрумна нищо друго, освен да го заведе у семейство Крейгхъг. Обикновено този ден вуйчо й се връщаше от политическо събрание късно вечерта, понякога чак на разсъмване. Можеше да успее дори да пренесе Коул в къщата, без Роберта да усети нещо. Утре сутринта естествено щеше да има голяма разправия, но Роберта щеше да умилостиви баща си. Тя си знаеше как да го стори.

Алена отиде до мястото, където беше завързала Ол Тар, и заведе коня при капитана, който сега трепереше в мокрото си долно бельо. След известни усилия успя да му облече памучната си връхна дреха — единственото сухо нещо наоколо. При това и на нея самата й тракаха зъбите от студ.

Положи едната му ръка през раменете си и го изправи на крака. Олюляваше се под тежестта му, но успя някак да го повдигне на гърба на коня. Коул се отпусна напред и се вкопчи в шията на Ол Тар. Конят беше неспокоен и се изправяше на задните си крака, но Алена хвана юздите му, преди да успее да събори тежестта. Тя стъпи върху пъна и се качи на седлото, но така, че да седи пред Коул. Той се облегна тежко на гърба й и я прегърна през кръста. Алена се раздразни от тази близост, но ако го отблъснеше назад, той можеше да се търколи от коня, а тогава тя никога не би успяла да го качи отново на седлото. По заобиколни пътища и пусти улици те най-сетне се добраха до къщата на семейство Крейгхъг, която беше потънала в мрак. Само газеният фенер мъждукаше в конюшнята. Изглежда, Роберта си беше легнала, а и слугите вече спяха. Без да заобикаля, Алена подкара коня през моравата и се насочи към конюшнята. Тя още веднъж напрегна всички сили и свали Коул от гърба на коня. Когато разпозна преоблечения Ал, той искаше да каже нещо, но тя бързо запуши устата му с ръка. Той я погледна втренчено с кървясалите си очи. Алена енергично го побутна пред себе си и го облегна на стената близо до вратата.

— Да бяхте се засрамили! Така да се напиете, пък после да се оставите и да ви халосат по черепа! Това наистина е безобразие, янки! — С тези думи тя го остави да стои там. Отведе Ол Тар на мястото му и му хвърли допълнителна порция овес.

Когато се върна, Коул беше изчезнал. Алена трескаво взе да се озърта. Къде, по дяволите, се беше заврял? Повика го тихо, но не получи отговор.

Когато мина край бъчвата за вода, тя се сблъска с него в полумрака. Той се олюля и падна върху нея с цялата си тежест, така че и двамата изгубиха равновесие и цопнаха в голямата бъчва. Коул лежеше върху Алена. Тя вече си мислеше, че ще я удави, но най-сетне тялото му се претърколи встрани. Тя излезе на повърхността и пое дълбоко въздух. С проклятия се измъкна от водата, хвана го за краката и го издърпа. Хвърли бърз поглед към прозореца на Роберта и се убеди, че още не свети. В стаята на Дулси, която се намираше над конюшните, също нищо не помръдваше.

С препъване и залитане те се насочиха към задния вход на къщата. В кухнята Алена остави Коул върху един стол и се запъти да донесе няколко топли одеяла. Набързо сложи голям казан с вода върху печката, след което вдигна Коул от стола, преметна едната му ръка през раменете си и се заклатушка с него към стълбите.

— Не вдигайте шум! — изсъска тя. — Ще ви отведа горе в гостната, там ще сте на сигурно място. Не мога да ви оставя в конюшнята, защото вуйчо Ангъс ще си помисли, че сте крадец, и ще ви застреля.

Тя почти трябваше да носи Коул по стълбите нагоре, макар че беше два пъти по-тежък от нея. Но успя, стиснала зъби и събрала всичките си сили. Гостната беше разположена на другия край на коридора, недалеч от спалнята на Роберта, ала на сигурно разстояние от стаята на родителите й. Луната светеше толкова ярко, че Алена реши да не пали лампа. Справяше се и така. Коул се свлече на леглото. Алена благодари на небесата, че точно в този миг един облак закри луната, и набързо съблече мокрите му долни гащи. След като го зави, тя каза с тъжна усмивка:

— Веднъж и вие да не ми четете конско, янки.

Затвори тихо вратата след себе си. Светкавично си приготви баня в кухнята и уморено се отпусна във ваната. Усещаше се абсолютно изнемощяла, всички сили я бяха напуснали, беше вече безчувствена към всякакви страдания и грижи.

Тя бавно разтри пяната на ароматния сапун по кожата и косите си. В този момент й беше безразлично, дали Коул щеше да разкрие тайната й или не. Струваше й се, че до сутринта има цяла вечност. Накрая излезе от ваната, нахлузи нощницата си и окачи мокрите си дрехи до печката да се сушат. В къщата цареше гробна тишина. Среса косите си и с болка в ставите се качи по стълбите. Луната хвърляше ярка светлина в стаята й. Предположи, че е малко преди полунощ, но не беше сигурна. Тя уютно се сви в леглото си и веднага заспа дълбоко.

Трябва да бяха минали около два часа, когато се събуди от глухия удар на падащ предмет. В съседната стая вероятно някой се търкаляше по пода, веднага след това някакъв мъжки глас изруга приглушено.

— Този глупак ще събуди Роберта — промърмори Алена уплашено и скочи от леглото. Набързо облече пеньоар над нощницата си и на пръсти се измъкна от стаята. В коридора нямаше никой. Притича боса до гостната и се вмъкна вътре.

Когато видя Коул Лейтимър, тя изруга наум, спомняйки си, че е облечена в женски дрехи. Явно не беше вече толкова пиян, колкото си мислеше тя. Стоеше до леглото и се мъчеше да запали газената лампа. Лунната светлина нахлуваше иззад спуснатите завеси и изпълваше стаята с млечнобяла светлина. Макар че беше още полузамаян, Коул усети присъствието на жена, която стоеше в рамката на вратата. Изведнъж разбра неудобството на положението си. Всеки миг можеше да се намери лице в лице с някой побеснял съпруг или разгневен баща, който се страхува за честта на дъщеря си. Между другото, жената наистина беше млада.

— Ммм — премлясна той и наум прокле натежалия си език. — Опасявам се, че се натрапвам.

Алена знаеше, че не може да се измъкне. Трябваше да намери възможно най-безболезнения начин да оправи положението. Старите Крейгхъг можеха да се приберат всеки момент. Алена си представи какво щеше да се случи, ако завареха голия янки да се мотае из къщата им. Изглежда, Коул беше напълно объркан. Алена се възползва от този миг и скрои бързо план.

— Искате вече да си тръгвате ли, капитане? Но нали обещахте, че ще останете цялата нощ — каза меко тя, като се засмя гърлено. Умело имитираше небрежната дискретност на опитна куртизанка. Гласът й беше сладък като мед и безкрайно гальовен. И в тази роля щеше да го подведе, както и в ролята си на невъзпитано хлапе. Все пак беше благодарна, че в полутъмната стая не виждаше добре голото тяло на Коул. Иначе вероятно играта щеше да завърши с това, че тя уплашена щеше да избяга в спалнята си.

Коул, разбира се, не беше в състояние да си обясни как беше попаднал на подобно място за забавления, но замъгленият му мозък доста ясно се ориентираше в ситуацията. Знаеше каква опасност за здравето представляваха бардаците и затова досега се беше държал настрана от тях, но с такава хубава партньорка би било удоволствие да прекара една нощ. Той дълго време беше принуден да се лишава от общуване с жена. Както си беше замаян, почувства надигащото се желание и без колебание му се отдаде. Алена си спомни за една бутилка с бренди, която вуйчо й държеше скрита в писалището, и я извади оттам. Ако Коул пийнеше достатъчно, за да проспи останалата част от нощта, Алена щеше да се отърве. Когато мина покрай прозореца, сребристата лунна светлина прониза тънката й нощница. Желанието и фантазията на Коул бяха сериозно предизвикани от вида на стройната, но добре оформена фигура. Изгладнелите му сетива се пробудиха и той усети как мъжествеността му набъбва.

— Елате, капитане — подкани го жената с нежен като коприна глас, — пийнете още една чашка. — Алена му пъхна в ръката пълна догоре водна чаша с бренди и отскочи пъргаво, когато той посегна да я хване. — Първо ще пиете, капитане! — засмя се игриво тя.

Коул отпи голяма глътка.

Алена сложи едната си ръка върху косматите му гърди и нежно го побутна към леглото.

— Легнете си отново, капитане, иначе ще настинете.

Коул се мъчеше да фиксира погледа си върху лицето й, но очертанията се размиваха пред очите му.

— Трябва да уредя нещо долу в къщата и се връщам веднага — каза Алена. Вътрешно се усмихна на собствената си хитрост. Беше сигурна, че когато се върне, той щеше да спи мирно и тихо.

Но това не беше по вкуса на Коул. Дъхът й, мекият й глас, нежната й фигура — всичко това подклаждаше жарта му, докато той пламна от желание. Остави чашата.

— Само за минутка, капитане — настоя Алена нежно и се отдалечи от него.

Коул се запрепъва след нея и мислено проклинаше нестабилната си походка. Алена почти беше стигнала до вратата, когато Коул хвана ръката й. Тя изненадано го погледна, без да се осмели да каже нещо. Сърцето лудо биеше в гърдите й. Той стоеше като зловещ хунски отмъстител, приведен над нея.

— Една целувка искам — измърмори той с надебелял език. — Не ме карай да чакам дълго. Ела! — Той нетърпеливо я придърпа към себе си. — Покажи какво можеш и ще те пусна да вървиш.

Ако напиращото му телесно желание не беше толкова бурно и той я оставеше на мира, Алена с удоволствие би му се отдала. Но този мъж беше прекалено настойчив, за да му се довери. До преди няколко мига Алена беше убедена, че разбира нещо от мъже. Но сега, когато Коул обгърна ханша й с ръце, тя проумя колко глупава е била. Желанието да се освободи от непривичната твърдост на тялото му почти надделя у нея. Алена знаеше много добре какво искаше Коул и не виждаше изход от положението. Тя решително се изправи на пръсти и целуна бързо капитана по устните. В призрачната лунна светлина видя искрящите му сини очи. Суровите черти на лицето му като че бяха издялани от камък. Завладя я непознато досега чувство. За миг я заляха вълните на желанието. Трябваше да положи големи усилия да се овладее. Но тогава неговите устни се впиха в нейните и меката му нежна уста запали в тялото й огнена жар. Тя затвори очи. Когато накрая я пусна и охлаби прегръдката си, тя помисли, че ще изгуби съзнание.

— Много сте страстен, капитане — прошепна тя. — Но сега наистина трябва да вървя.

Коул не обърна внимание на тези думи. Отново я придърпа нетърпеливо към себе си. Алена не знаеше какво да прави с ръцете си, затова обгърна мускулестия му врат.

— Още една целувка — избуча той в ухото й. Горещите му устни се спуснаха по шията й. — Може би след това ще те оставя да вървиш.

„Глупак! — помисли си Алена, изпълнена с огорчение. — Седмици наред ме командваш насам-натам, без да откриеш нищо женствено у мен. Е, добре, сега ще ти дам да разбереш, празноглавец такъв!“

Тя почти с готовност започна да изпълнява желанията му. Дори не предполагаше какво въздействие оказва ефирно покритото й тяло върху него. Той силно я притисна към себе си, устата му се впи в устните й. Те се сляха в дълга, страстна целувка. С едната си ръка той обхвана главата й. Чувстваше меките къдрици на копринените й коси и притискането на стегнатите й, закръглени гърди. Въпреки замаяността си искаше да се наслади на тази жена. Алена беше като упоена от страстта на целувките му, коленете й трепереха. Езикът му леко се плъзна между разтворените й устни, навлезе дълбоко и сладко в устата й, така че тя изгуби всяка представа за действителността. Не можеше да му се противопоставя повече. Предположи наивно, че той скоро ще й се насити. Жената у нея, която тя беше принудена да потиска толкова дълго, отново се беше разбудила и с желание се отдаваше на прегръдките на един мъж. И то не просто на някакъв мъж, а на Коул Лейтимър! Ръцете на Коул се поотпуснаха и тя се облегна на него. Устните му я милваха по слепоочията. Той направи някакво движение и внезапно тя усети, че ръцете му бяха под пеньоара й. Той просто беше развързал възела на колана й. Сега вече ги делеше само тънката батистена нощница. Бедрата му се отриваха о нея, като че тя му беше отдавна позната, ръцете му милваха гърба й. Алена пое дълбоко въздух и отстъпи крачка назад, но още преди да може да реагира, ръцете му обхванаха гърдите й. Тя се измъкна от хватката му с леко извъртане и каза бездиханна:

— Вашата агресивност ме учудва, капитана Лейтимър. Хайде, пийнете още едно питие и марш в леглото. Аз се връщам веднага, повярвайте ми.

Той присви вежди и се усмихна.

— Не зная какви са ти задълженията, момиче, но ще трябва да почакат. — Изведнъж погледът му беше станал твърд като гранит. — Най-напред искам да те любя.

Ръцете му я повдигнаха, двамата залитнаха и се приземиха в леглото. Алена много се уплаши, когато нощницата й се плъзна нагоре и бедрата й се отриха в парещата жар на мъжествеността му. Тя светкавично се изтърколи и скочи на крака от другата страна на леглото. Искаше да избяга, но Коул здраво хвана плата на дрехата й и я придърпа към себе си, така че презрамките на нощницата се врязаха в раменете й. Алена изпадна в паника. Отчаяно се опита да се изскубне.

— Моля ви, капитане — с мъка потисна тя страха в гласа си. — По-късно ще имаме още много време!

Нощницата се плъзна по раменете й и Алена се откопчи. Но Коул беше по-бърз и хвана ръката й над лакътя. Никога не беше предполагала, че фините му, добре поддържани пръсти притежаваха такава сила. Тя се въртеше и се гърчеше, но не успяваше да се измъкне. Коул бавно я придърпа към себе си. С плътно стиснати бедра тя се опитваше да избегне всякакъв допир с изправения му нагоре член, който повдигаше ефирния плат на нощницата й. Главата му се спусна надолу и зажаднелите му устни намериха меките зърна на гърдите й. Той развърза панделката на врата й, дрехата се свлече настрани и пред очите му се разкри цялата прелест на гръдта й. Горещите му, влажни устни се плъзнаха по нежните възвишения. Дъхът на Алена спря, когато устата му заигра нежно със зърната й. Обзе я възбуда с потресаваща сила, ставите й омекнаха. Обезсилена, тя се отпусна. Коул се търкулна върху нея. Той повдигна леко глава, погледна я в очите и каза тихо, с усмивка:

— Сега ще те обладая, госпожице!

Обзета от панически страх, Алена заклати глава.

— Трябва да вървя — каза тя, останала без дъх. Думите й бяха почти въздишка: — Пуснете ме!

— Не, малката, дума да не става. Та аз съм платил за тази нощ.

Думите му изпълниха Алена с нова надежда. Това беше единственият й шанс.

— Точно там е работата, капитане — прошепна тя. — Вие не сте си платили.

Тя се опита да прикрие коленете си с нощницата, но ръката му се вмъкна отдолу и замилва плоския й корем. Същевременно той се огледа за дрехите си. Нямаше ги! Тогава се сети за златната верижка с медальона. Свали я и я окачи на врата на Алена.

— Ето, вземи! Струва три пъти повече, отколкото една нощ с теб!

— Не, моля ви! Не мога! — изстена момичето. — Моля ви, недейте, капитане!

— Коул — промърмори той. Устните му бяха близо до нейните. Той се усмихна и се отпусна върху нея. Алена полудя от страх, когато той пристъпи без предисловие към действие. Тазът му се спусна между бедрата й. Алена разтвори широко очи, когато усети горещата жар на мъжествеността му, която безпрепятствено си пробиваше път към вътрешността на нежното женско тяло.

— О! — изстена тя с полузадавен глас. Обзе я ужас, когато членът му раздели стегнатия отвор на влагалището й. Алена се надигна под Коул и се прилепи плътно към широките му гърди.

— Коул! Моля те! Престани!

Остра болка простреля слабините й. Изведнъж тя се почувства изцяло изпълнена от него. Алена прилепи лицето си до врата му. От очите й рукнаха сълзи и тя прехапа устни, докато усети вкуса на кръв. Коул намери устните й. Целува ги дълго, с търпелива наслада, докато най-сетне болката я поотпусна. Той не бързаше, а се отдаваше на всеки миг докрай. Докато лежаха притиснати, прилепени един в друг, Алена почувства нарастването и разцъфтяването на непознат досега екстаз — една съблазнителна тръпка, която идваше от недрата на тялото й. Забавянето му възбуди сетивата й, пулсиращата му топлина в нея я нажежаваше; тя страстно отвръщаше на пламенните му целувки.

Ръцете й го обгърнаха, езикът й стеснително си играеше с неговия. Тя едва усети, че той започна да се движи в нея, всичко изглеждаше толкова леко и непринудено. Но внезапно като че я обзе някаква лудост, тя изви тялото си нагоре и по този начин пресрещна безумната му страст. Всеки един от силните му, твърди удари извеждаше желанието й към нови висоти, докато й се стори, че нямаше вече накъде. Но полетът продължаваше все по-високо и по-високо, докато тя се почувства съвсем лека и свободна и някаква почти непоносима радост накара света около нея да се пръсне на парчета. Коул дишаше на бързи, силни тласъци, а сърцето й биеше до пръсване. Те се оставиха да бъдат носени от вълните на дивата, необуздана страст към все нови брегове на желанието. Слети страстно ведно, те се потапяха във вихрените водовъртежи на взаимното обладание. Коул изстена и обсипа устата й с пламенни целувки. Алена се отърси от цялата си невинност, трептящите пламъци на обладанието горяха в тялото й. Влюбените потънаха до дълбините на душите си в ярък огън, те горяха като факли, когато ги отнесе бурята на страстта, докато най-сетне се завърнаха на земята като прегоряла, матова пепел.

Коул беше изразходвал всичките си сили. Тялото и душата му жадуваха спокойствие. Сънят се мъчеше да го надвие, той се вкопчи отново в миговете на душевно опиянение. Но дрямката го отнесе постепенно и светът около него потъна в мрак.

Когато приливът на възбудата се оттегли от Алена, тя осъзна, че лежи притисната до топло, силно тяло. Той я беше прегърнал с едната си ръка, а спокойният му дъх милваше челото й.

— Коул? — промърмори сънено тя. Внезапно, за части от секундата осъзна какво се беше случило. Тя, гордата дъщеря на Юга, беше спала с един янки!

Извика ужасено. Освободи се от ръката на Коул и скочи. Удари го по рамото, след което го обърна по гръб, но всичко, което успя да измъкне от него, беше някакво несвързано бръщолевене.

Разтърсена от сподавена въздишка, Алена придърпа разкъсаната нощница пред гърдите си и вдигна пеньоара от пода. Вече на вратата, тя хвърли още един поглед с премрежени от сълзи очи към голия мъж, изтегнат върху леглото. Заплака горчиво и избяга от стаята. Не я интересуваше, че беше оставила вратата полуотворена. Нейната стая й предлагаше закрила и сигурност. Тя се скри дълбоко под одеялата и се сви на топка. Притисна възглавницата към ушите си и изтерзана, изплака мъката си. Но сладкият мир на съня я погълна по-скоро, отколкото очакваше.

 

 

Роберта се надигна, когато един кратък вик я изтръгна от съня й. Още замаяна, тя отвори вратата и огледа коридора. Успя само да зърне бледия оттенък на нощницата на Алена, която, плачеща, се скри в стаята си. Сподавеното ридание на по-малката й братовчедка достигна до Роберта и предизвика любопитството й. Тя запали една лампа и отиде до полуотворената врата на гостната стая. Стреснато прокара ръка по шията си, когато видя мъжката фигура, просната върху леглото. Лицето беше обърнато настрани, а косматите гърди се надигаха и отпускаха в дълбок сън. Стаята миришеше на бренди, на нощната масичка стояха бутилката и една чаша.

Роберта се приближи предпазливо и откри в светлината на лампата малките петна от кръв върху чаршафа. Така значи! Хлапачката беше спала с мъж! Гърдите на Роберта се надигнаха от сподавен смях. Но сърцето й се спря от уплаха, когато разпозна спящия. Капитан Коул Лейтимър! Този негодник! Обзе я гняв. Алена я беше измамила и си го беше присвоила. Малка мръсница! Тя го е имала! А той принадлежи на мен! На мен!

О, как жадуваше за отмъщение Роберта! Искаше й се да раздере лицето на Алена и да я насини от бой! Едва не отиде в стаята й, но кървавите петна върху чаршафа я накара да спре. Тя замислена се вгледа в тях, умът й заработи с пълна сила. Това беше нейният шанс да обвърже капитана. Ако е бил пиян, вероятно нямаше да си спомня всичко това.

Ами ако си припомнеше?

Няма значение, каза си Роберта със зловеща усмивка. Татко ще го постави на място!

Тя угаси лампата и хвърли небрежно пеньоара си на пода. Притисна се плътно до гърдите на Коул. Той не помръдваше. Очите на Роберта светеха от задоволство заради проявената хитрост. Алена беше разрешила проблема й и дори беше оставила следи, за да докаже девствеността си.