Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ashes in the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 150 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като пепел във вихъра

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-013-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
  3. — Корекция от Еми

Глава двадесет и седма

Колелата на каретата оставяха дълбоки следи в уличната кал. Кочияшът Оли, имайки предвид раната на своя господар, прекара каретата плътно до входа на едно тухлено здание, боядисано в кремаво. Над вратата пишеше: „Хотел Николет“.

Алена беше изненадана, че Коул очевидно смята да се настани с нея в хотел.

Валеше като из ведро. Коул слезе пръв. След това прихвана Алена през стройната талия, повдигна я без никакво видимо усилие и веднага я постави на сухо под навеса на хотела.

Когато младата жена влезе в луксозно обзаведеното фоайе, тя с болка си даде сметка за мизерното си облекло. Но след малко установи, че привлича изпълнените с интерес погледи на намиращите се в залата мъже, и се запита кога ли тези господа за последен път са имали възможност да видят някоя сравнително хубава жена.

Когато двойката прекоси фоайето, за да влезе в ресторанта, Коул постави ръка върху рамото на Алена, демонстрирайки правото си на собственост. Някои от гостите вдигнаха глава и кимнаха за поздрав, но когато забелязаха недружелюбния поглед на майора, отново се заеха с храната си.

След неудобствата на последните дни, спокойният обяд беше направо разкош. Той бе помрачен само от факта, че Коул през цялото време седеше със смръщени вежди. Алена тъкмо опитваше десерта, когато администраторът на хотела застана до масата и подаде на Коул един ключ. Когато после двамата се изкачваха по стълбите, Коул притисна лакътя на Алена толкова силно, че й причини болка.

— Да не би да се страхувате, че ще ви избягам, господин майор? — попита тя хапливо.

Коул отключи вратата и я дръпна след себе си в хола.

— Опитът, който имам от миналото с вас, естествено ме е направил предпазлив, мадам. Вие имате навика да изчезвате в най-неподходящото време и да ме поставяте в затруднено положение, така че подобна предпазливост изглежда разумна.

Ударът беше на място, но Алена не се забави с находчивия отговор.

— Ако тогава бях останала, сър, вие щяхте да бъдете принуден вместо за Роберта да се ожените за мен. Това повече ли щеше да ви хареса?

— Щеше да бъде по-малката от двете злини — присмя й се той. — Както вие, мисис Лейтимър, ми казахте, че е по-добре да сте с мен, отколкото с Дюбоне, така и аз бих предпочел вас пред Роберта.

— Като знам как непрекъснато се карахте с братовчедка ми, това за мен съвсем не е комплимент.

— Вярно, между нея и мен имаше много малко допирни точки — съгласи се Коул. Той остави палтото и шапката си и продължи с кисела усмивка: — Общо взето, ние с вас досега като че ли по-добре се понасяме.

Алена крачеше нервно из стаята. Тук тя се чувстваше точно толкова беззащитна пред Коул, както и в оная съдбоносна нощ в къщата на Крейгхъг. Вече не беше толкова сигурна, че е постъпила правилно, като се омъжи за Коул. Всичко подсказваше, че съвместния им живот няма да бъде много миролюбив. А тя беше уморена от непрекъснатата борба за собствения си живот и жадуваше за малко спокойствие и мир.

Алена се разходи до спалнята и веднага се върна. Коул добре разбра неспокойния въпрос в очите й, тъй като знаеше, че в апартамента има само една спалня. Той бавно свали сакото и връзката и разкопча жилетката и ризата си.

— Мислех, че ще продължим пътуването си още преди настъпването на нощта — каза плахо Алена. — Ако желаете да останете, аз бих могла да продължа с мистър Джеймс или Саул. Тук само ще ви преча.

Властен израз се появи в погледа на Коул и ъглите на устата му трепнаха. „Значи тя иска да играе ролята на недостъпна девица до горчивия край, мислеше си той, а и двамата знаем, че не е така.“ Той застана толкова близо пред Алена, че й костваше върховно усилие да не отстъпи назад.

— Утре ще ви заведа в моята къща, мадам, както се полага. Междувременно ще ви помоля да използвате удобствата, които съм в състояние да ви предложа — каза той строго, докато разгневеният му поглед я пронизваше. — Ако не желаете да консумирате брака си с мен, то поне се погрижете за външния си вид и носете за бога, дрехите, които съм ви купил. Между другото, какво толкова противно има в представата да спите с мен в едно легло?

— Спането в случая най-малко ме тревожи — отвърна му Алена с високо вдигната глава, — тревожи ме останалото, което би могло да се случи в леглото. — С тези думи тя го остави и се върна в салона.

Коул тихо изруга. Как можа да повярва, че събитията от близкото минало са я направили по-податлива! Тя действително беше един чудесен пример за твърдоглава горда южнячка. Но при целия й пламенен темперамент в нея нямаше нищо от злобата на Роберта и Коул не се чувстваше нито отблъснат, нито особено обезкуражен от нейното държание. По-скоро цялото това положение беше едно предизвикателство за него.

Той тръгна решително след Алена и се облегна на отворената врата.

— Питам се, мадам, докога ще можете да се отказвате от изпълнението на задълженията, които произтичат от нашия брак?

Алена отново почувства върху себе си втренчения му поглед, с който като че ли искаше да я съблече. Без всякакво стеснение той подробно огледа високите й пълни гърди и плъзна очи през стройната й талия надолу:

— Надявам се, че видът ми не ви разочарова, майоре.

— Тъкмо обратното, мила. Красотата ти е разцъфнала до съвършенство и надхвърля най-смелите ми очаквания. Точно си представях как ще зяпнат всички, когато те представя като своя съпруга.

— Защото съм от Юга? Или защото се оженихте повторно толкова скоро след смъртта на Роберта?

Коул се забавляваше чудесно.

— Не бива да забравяме, че тук живеем в покрайнините на цивилизацията. От никого не се изисква да остане за дълго вдовец, особено когато зимата чука на вратата.

Алена реагира на неговата язвителна забележка с такъв ядосан поглед, че Коул звучно се засмя.

— Всички ще се питат как съм съумял да намеря толкова красива жена, без да се мръдна от мястото си. Виждам вече как клюкарките си шушукат: братовчедката на Роберта? Може би е имала някаква връзка с доктор Лейтимър още докато жена му беше жива?

Коул си наля чаша бренди и седна на канапето срещу Алена.

— Знаеш ли, Алена, ти затъмняваш Роберта във всяко отношение.

Алена не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, или обидена от думите му.

— Извинете несхватливостта ми, но какво точно разбирате под израза „във всяко отношение“?

Коул й отвърна с въпрос.

— Ти всъщност имаш ли представа колко си красива?

Въпросът направо обърка Алена. Красива в тези вдовишки дрехи? Тя усети в думите му някаква тайна обида и се осведоми предпазливо:

— Може би ми се подигравате?

Коул погледна младата си жена със съмнение.

— Все още ли разиграваш светата добродетел, Алена?

Кръвта нахлу в лицето й.

— Вие най-добре би трябвало да знаете това. Но явно трябва непрекъснато да ви напомням, че ме сбъркахте с Роберта — избухна тя.

— Не съвсем — отговори спокойно Коул и отпи една глътка от питието си с цвят на кехлибар. — За нещастие чак след сватбата разбрах, че горещият темперамент не е силната страна на Роберта, за разлика от момичето, с което действително прекарах онази нощ.

Алена се обърка. Тя повече не можеше да понася неговия саркастичен присмех.

— Ако нямате нищо против, сега ще се оттегля да се освежа.

Но съвсем не беше толкова лесно да се отърве от Коул. Той я последва в спалнята и каза:

— Вдовишките дрехи не ти стоят лошо, Алена, но бих желал да облечеш някоя хубава рокля за този особен случай.

— Особен случай? — Сивите очи го стрелнаха. — Какво означава това?

— Аз направих от теб почтена съпруга — изръмжа Коул, — това малко ли е?

Алена с мъка сдържаше гнева си.

— Доста дълго време ви беше необходимо, за да намерите жената, която ви трябва, магаре такова.

Коул не можеше повече да се сдържа и прихна. След това с небрежна походка напусна спалнята. Със зачервено от гняв лице Алена блъсна вратата след него и превъртя ключа. Как посмя да я подиграва за изгубената й невинност, когато той беше този, който й я отне! С това я засегна по най-чувствителната точка. Един ден ще си отмъстя. За съжаление още не знаеше слабото място в дебелата му кожа. Алена се изми старателно и започна да четка косата си, докато тя заблестя като коприна. Сложи си малко парфюм зад ушите и в деколтето. После извади от куфара сивата рокля, която бе купила от една приятелка на мисис Хоутърн с част от спестените с толкова мъка пари. Горнището на роклята с плисираните антрацитносиви панделки и четвъртитото деколте напомняше малко на куртката на южняшките офицери. Подходящата блуза бе кремава на цвят и с богата бродерия. Ръкавите бяха стегнати около китките с панделки от същия цвят.

Алена разглеждаше доволна образа си в огледалото. С тази рокля тя вече не изглеждаше като бедна роднина на доктор Лейтимър.

В това време Коул се беше излегнал удобно на канапето и чакаше жена му да завърши тоалета си. Беше впил замислен поглед в масата, но когато Алена най-после излезе от спалнята, той скочи на крака. По лицето му се четеше объркване. Не би могъл да направи по-голям комплимент на младата си жена. Тя почти инстинктивно отбеляза как той с един-единствен поглед обхвана всяка подробност от тоалета й.

— Не си спомням да съм ти пращал тази рокля.

— Купих си я с мои собствени пари — промълви Алена и сведе очи пред неговия възхитен поглед. Почувства необичайно вълнение и удовлетворение, че бе успяла, макар и за малко да го изкара от равновесие.

— Роклята ти стои чудесно — заяви Коул и се приближи.

Алена с най-голямо удоволствие би избягала, но устоя и погледна замаяна в очите му. Той застана плътно пред нея и протегна ръка. Пръстите му горяха като огън по голата й кожа, когато той бръкна в деколтето и извади медальона от топлото му скривалище.

— Мислех, че отдавна вече не го носиш — изненада се Коул.

Алена беше като вцепенена. Тя все още чувстваше леко парене там, където пръстите му я бяха докоснали.

— Нося го като спомен за лудориите от миналото, сър — промълви тя.

— Лудориите? Моите или твоите? — попита Коул намръщено.

— Оставям на вас да решите това — отвърна Алена и сви рамене.

Погледът на Коул остана впит в зачервените й бузи, докато пускаше медальона в мекото убежище между гърдите й. Пръстите му докоснаха шията й, когато той с пресилена грижовност оправяше верижката. Гледаше я, сякаш очакваше нещо, но тя реагира само с една хладна усмивка. В мислите й звучаха думите на вуйчо й, че този брак може да бъде разтрогнат само ако тя не допуска мъжа си до себе си. Но сега, застанала пред Коул в това пищно любовно гнездо, предупрежденията на Ангъс Крейгхъг я тревожеха много по-малко, отколкото собственото й самообладание. Със затаен дъх тя позволи ръката му да се плъзне собственически по гърдите й надолу и да се спре на хълбоците. Вдигна невинно въпросителния си поглед към Коул, но тайно остреше ноктите на желязната си воля.

— Доктор Лейтимър — прошепна Алена с меден гласец, — ако не се лъжа, бяхме се споразумели, че този брак ще съществува само на книга. Или вече забравихте това?

— А аз се питам — размишляваше гласно Коул, — дали това споразумение ще издържи на изкушенията на плътта.

— Нищо не засилва повече страстта от едно обещание за невинност, нали, господин майор? — отвърна Алена със смях, който напомняше сребърни звънчета, и го удари шеговито през пръстите.

Коул дръпна ръката си.

— Искаш да си отмъстиш, че ти отнех невинността ли?

— Да си отмъстя ли, почитаеми господине? Как би могла една слаба, бедна жена от Юга да си отмъсти на своя съпруг янки?

Лицето на Коул издаваше дълбоко разочарование, когато се обърна към нея и кресна:

— Очевидно не е необходимо да ви казвам как, защото вие го знаете много точно, мадам!

Алена разбра, че бе намерила слабо място в неговата броня, но не беше съвсем наясно как го е постигнала. За няколко секунди се възцари напрегната тишина и в този миг на вратата тихо се почука. Докато Коул прекосяваше с накуцване стаята, Алена намери време да му каже:

— Ако очаквате някого или имате делови разговор, мога да се оттегля в спалнята.

Коул беше огорчен от това официално обръщение към него.

— Моля, останете. Ще ви съобщя, ако и когато желая да остана сам.

Алена се чувстваше като смъмрено дете и се питаше дали той изобщо е забелязал, че тя вече е напълно оформена жена. Със скръстени ръце гледаше как едно обло човече влезе с клатушкане в стаята. След като церемониално свали палтото си, то посегна към куфарчето, което междувременно бе оставило в краката си, и се огледа очаквателно.

— Предполагам, че тази дама е вашата съпруга — изхихика то и тръгна право към нея. — Няма да повярвате какви неща поръча съпругът ви за вас, мадам. Наистина най-доброто! Давам ви честна дума!

— Така ли? — попита Алена. Прелестното й лице издаваше невероятно учудване, когато погледна към Коул, който стоеше до нея с непроницаема физиономия.

— Наистина, уважаема госпожо — бърбореше кръглото човече, полуобърнато към високия слаб мъж. — Ако позволите, господин докторе?

Когато Коул кимна кратко, дребосъкът с мъчително бавене отвори куфарчето и представи съдържанието му пред погледа на Алена.

Вцепенена от учудване, тя гледаше наредените върху тъмно кадифе бижута. Тази малка колекция беше достойна за кралица. Около един голям златен пръстен, украсен с рубини и диаманти, бяха разположени няколко перлени огърлици, смарагдова брошка с подходящи обици, фино изрязан медальон, в който бяха вградени множество брилянти, и обици от диаманти с капковидна форма.

Подпрян на бастуна си, Коул застана до Алена и се наведе да прегледа съкровищата.

— Всичко е съвършено — сияеше усърдният бижутер. — Проверил съм лично. Погледнете само тези диаманти! Виждали ли сте някога подобно великолепие?

Коул взе едната огърлица и я окачи на шията на Алена. Тя му позволи да го стори, тъй като не беше възможно в присъствието на бижутера да даде воля на гнева си. Когато ръцете му я обгръщаха, за да закопчее огърлицата, тя почувства покоряващата близост на косматите му гърди под разтворената риза.

— Колко е красива! — каза той възхитено, при което гледаше повече нея, отколкото огърлицата.

— Наистина, сър, наистина — побърза да го подкрепи обемистият търговец на бижута.

— Би ли могла да ми подадеш жакета от спалнята, любима — помоли Коул жена си.

Против волята си тя беше приятно развълнувана от милото му обръщение, макар да си казваше, че всичко това е, за да се спази благоприличието. Той играеше някаква роля пред себе си и пред другите и очакваше от нея същото.

Когато Алена му подаде жакета, той извади портфейла си и връчи на бижутера няколко едри банкноти.

— Беше истинско удоволствие да ви обслужа. Ако имате отново нужда от мен, достатъчно е да ми се обадите, нали, доктор Лейтимър? — каза мъжът с поклон.

Коул го придружи до вратата.

„Сега представлението свърши, поне докато сме сами“, помисли си горчиво Алена. Коул отново можеше да забрави гальовните обръщения, а тя ще трябва да му разясни своето гледище.

— Страхувам се, че не мога да приема бижутата, тъй като никога не бих могла да ви възстановя цената им — каза тя.

— Не ставай смешна, Алена — отговори той и извади пръстена от касетката. — Разбира се, че ще ги приемеш. Даже очаквам от теб да ги носиш. — С тези думи той хвана лявата й ръка и надяна пръстена върху безименния й пръст. — Това чудесно нещо ще трябва винаги да блести на ръката ви, мадам.

— Венчален пръстен? — прошепна Алена с недоверчиво учудване.

— Толкова ли е необичайно съпругът да подари на жена си венчален пръстен? Нещо друго ли очакваше от мен?

Алена се мъчеше да намери думи.

— Ние сме женени, но всъщност не сме. Искам да кажа…

Тя погледна нерешително Коул. След това се изчерви и смутено се обърна настрани.

— Просто не бях подготвена за подобно нещо, но във всеки случай не мога да приема бижуто.

— Глупости, Алена — отговори Коул сърдито. — Пръстенът няма да се похаби, ако го носиш. Навсякъде ще те представям като своя жена, затова ще трябва да се обличаш в съответствие с положението си.

— Това значи непрекъснато да разигравам комедия. — Алена имаше чувството, че животът й се превръща все повече в маскарад. По някакъв начин трябваше да извоюва правото си да бъде отново самата тя. — За бижутата имате право, сър, но с дрехите е по-различно. Искам да нося само неща, които мога да си позволя.

— Как би могла изобщо да си купиш такива дрехи, когато дори пари не желаеш да приемеш от мен? — попита Коул.

— Чистех болницата срещу заплащане, същото бих могла да правя и във вашата къща.

Коул презрително махна с ръка.

— Аз държа толкова прислуга, колкото ми е необходима.

— Тогава бих могла да ви помагам в практиката. Вече асистирах на д-р Брукс.

— Това е добре, но за нещастие аз вече не практикувам.

— Означава ли това, че сте се отказали да бъдете лекар?

— Горе-долу — отвърна Коул нервно и пресече всякакви по нататъшни въпроси.

Алена не искаше повече да го разпитва. Но с твърд глас тя постави своя ултиматум:

— Ако нямате за мен никаква работа, майоре, ще трябва да откажа дрехите.

По челото на Коул се появиха гневни бръчки. Той познаваше жена си прекалено добре, за да се надява, че скоро ще промени решението си.

— Да не би да си мислила, че като моя жена ще трябва да работиш?

Алена усети каква насока иска да даде той на разговора и беше нащрек.

— Официално, разбира се, аз съм ваша жена, но как според вас бих могла да се сдобия с пари?

Коул се престори, че мисли по този въпрос.

— Имам икономка, две слугини, готвач, момче за поръчки, лакей и градинар. Като изключим всичките тези работи, какво още остава да се върши?

Първото задължение на една съпруга майорът естествено пропусна да спомене, но Алена не беше в настроение да участва в неговите шеги.

— Остава още ролята на господарка на дома — предложи тя.

Коул погледна жена си снизходително.

— И как ще я играеш без необходимия опит?

— Аз се уча бързо — заяви Алена.

— Всъщност имах нещо друго предвид — подсети я мъжът й.

Алена спокойно срещна погледа му. С каква радост би изтрила подигравателната усмивка от лицето му! После се осведоми хладно:

— И какво е вашето предложение, сър?

Коул вече си беше отворил устата, за да отговори, но в последния момент размисли.

— Добре, както искаш — избухна той. — Ще бъдеш моя представителка във всичко. Задълженията ти ще се състоят в това, да ми осигуриш един уютен дом.

С тези думи той грабна жакета и закопча ризата си.

— В замяна ще се обличате, както подобава на моя съпруга, мадам. — Той не остави време на Алена да му отговори, а прекоси стаята към вратата. Оттам подхвърли през рамо: — Настани се удобно, мила моя. — Би могло да мине доста време, докато отново се сетя, че съм джентълмен. — След това напусна стаята.

Алена чу как той превъртя ключа отвън. Пое дълбоко въздух. Нека да я заключва. Във всеки случай беше се отървала от тягостното му присъствие, поне засега.

Без да обръща внимание на лукса около себе си, тя уморено премина в спалнята и свали роклята и огърлицата. Страшно се нуждаеше от почивка, преди да се върне мъжът й. Да прекара нощта на канапето, й се стори напълно приемливо, защото перспективата да спи с Коул в едно легло й се виждаше заредена с толкова опасности, че бе готова да обърне света, но да я избегне.

Замислена, Алена се опита да развърже корсета си, но остарелите панделчици не издържаха на нетърпеливото й дърпане и се скъсаха. На всичкото отгоре в този момент чу, че в ключалката на апартамента се вкарва ключ. Не можеше да предположи, че Коул ще се върне толкова бързо и загрижено се сети за бижутата, които мъжът й бе оставил под неин надзор. Бързо покри голотата си с една вълнена наметка и зачака натрапника. Когато Коул влезе в стаята, тя въздъхна с облекчение. А когато хвърли жакета си на канапето, Алена видя, че левият му крачол е разпран от горе до долу.

— Какво стана? — попита Алена загрижено.

— Закачих се на един проклет гвоздей — изръмжа той.

Алена с мъка се сдържа да не прихне. Обърната към спалнята, тя каза с глас, който потрепваше от смях:

— Ако си събуете панталоните, ще ги зашия.

— По дяволите, жено, да не смяташ, че ще се разхождам тук през цялото време по долни гащи?

Алена внимателно затвори вратата на спалнята, за да предотврати влизането му там, но в следващия момент тя отново се отвори.

— Намирам, че стремежът ви към самота е силно преувеличен, мадам. Нямам намерение да подскачам като гола гарга из салона, докато се преоблека. Предпочитам да го направя в спалнята си, както се полага.

— Добре, майоре, тогава аз ще чакам отвън.

Когато Алена се опита да мине покрай него, Коул взе внезапно решение и блъсна вратата под носа й. Пълен с подозрение, той изгледа жена си. С ключ в ръката и с наметка, дали не беше готова да го заключи и да изчезне?

Той издърпа ключа от ръката й и го хвърли, без да гледа, през рамо. Ключът издрънча в плювалника.

Алена запази спокойствие, но наметката се плъзна от раменете й и откри пред изумения поглед на Коул износения корсет.

— Боже мили, мадам! Дори жената на вехтошаря сигурно не би облякла подобно нещо.

— Изглежда, сте добре запознат с дамското бельо, сър — отвърна Алена хапливо.

Мъжът й подробно разгледа памучните й долни гащи с връзки на коляното, които плътно обхващаха закръглените й хълбоци. Той би предпочел да види съдържанието под обвивката.

— Имам съпруга, която се облича като селянка, въпреки че й подарих толкова красиви дрехи. — Коул ядосано измъкна от раклата на Алена кожения куфар, който й беше изпратил, и разпръсна съдържанието му около себе си.

— Ето, облечи това — заповяда той на жена си и й хвърли една фино избродирана тънка нощница. — И това също. — Дантелени гащички, чорапи от чиста коприна, шумящи фусти и богато извезан сатенен корсет полетяха към нея. Като последно той положи върху леглото една рокля за път от зелено кадифе: — Искам днес да те видя с тази рокля.

Алена не обърна внимание на думите му и се обърна нацупена със скръстени ръце.

Тогава Коул грабна ножицата от несесера й и светкавично преряза панделките на корсета и връзките на гащите й. С рязък писък младата жена се опита да предотврати пълното си разголване. Възмутена, с полюшващи се гърди, тя остави жадния поглед на Коул да се плъзга по голото й тяло. Той седеше на леглото и си обуваше нови панталони. Видът на хубавия й гръб и на женствените й хълбоци възбуди до такава степен неговото желание, че той усети познато раздвижване в плътно прилепналото си долно бельо.

Коул стана и се доближи до жена си, но без да я докосва. Подпря ръце на стената от двете страни на главата й. Очите му жадно поглъщаха меките извивки на гърдите й. Копнееше да погали това нежно женско тяло.

— Ти си жена, Алена — промърмори той прегракнало.

— Нима? — подигра го тя злобно.

— И то такава, че да замаеш главата на всеки мъж.

— Не е необходимо да ми доказвате това. Не си правете чак такъв труд.

Алена се опитваше да изглежда безразлична и хладна, но плътската близост на Коул застрашаваше да разклати нейното самообладание. Почувства се като уловена в капан.

— Ти си моята жена, Алена — прошепна той в ухото й.

— Тук съм, защото нямах друг избор — възмути се Алена.

Пръстите на Коул галеха лъскавата й коса. Неговите ласки предизвикваха възхитителни тръпки по цялото й тяло. Отчаяна, Алена се вкопчи в своето намерение да не консумира брака си и се прилепи плътно до стената.

— Овладейте се, сър. Такива неща няма в нашия договор.

— По дяволите този книжен боклук — избухна Коул с дрезгав глас. — Това, от което се нуждаеш, може да ти го даде само един мъж, и този мъж ще съм аз!

Той я издърпа от стената и я повдигна. Алена се замята, като се опитваше да покрие със смъкващото се бельо голото си тяло.

— Престанете! — простена тя, останала без дъх. — Не докарвайте играта прекалено далече!

— Игрите са за деца, мила моя, а това тук е нещо, което трябва да стане между един мъж и една жена.

Коул се насочи право към леглото. Коленичи пред него и остави Алена да се плъзне върху меките възглавници. Преди да успее да помръдне, жилестите му ръце я обгърнаха. Очевидно беше решил да не я изпуска, преди брачното обещание да се осъществи в опиянението на страстта.

Без да бърза, Коул разтвори пръстите на Алена, които се бяха вкопчили в корсета. Сърцето й биеше лудо, когато ръцете му докоснаха гърдите й. Той постави нежно ръката й около врата си, след което устата му се спусна над нейната. Целувката му беше лека и игрива, с езика си той очерта контурите на треперещите й устни. С последно усилие на волята Алена се опълчи срещу него, но когато жадуващата му уста се спусна по голата й шия, тя затвори очи и се остави на неговите ласки. Възбудата топло заля цялото й тяло.

Когато целуваше зърната на гърдите й, през младата жена премина огнена тръпка. Цялата трепереше, а инстинктът й повеляваше да отговори на покоряващата мъжественост на Коул, за да задоволи и собственото си пламенно желание.

Ръката на Коул се бе спуснала до ханша на Алена и бе отстранила последното препятствие — гащичките. Тогава един вътрешен глас извика отчаяно в нея: „Спри, преди да стане много късно“. С последните искрици на будния разум тя успя да се стегне и да приема ласките на Коул пасивно и безучастно.

— Пак ли трябва да бъде както през първата нощ? — прошепна тя. — Всичко ли трябва да се повтори?

Коул се поотдръпна и я погледна въпросително.

— Вече ми дадохте бижутата. С какво ще платите този път? Дрехите ли ще трябва да приема, за да стоя мирно? — Нежният й глас не смекчаваше горчивината на думите. Те предизвикаха рязко угасване на пламенното желание у Коул. Разочарован, той прехапа устни и седна на ръба на леглото. Алена лежеше със скръстени върху гърдите ръце.

С дива ругатня Коул грабна дрехите си и накуцвайки, напусна стаята. Жена му бързо се наметна с някаква връхна дреха и го последва. Тя загрижена наблюдаваше как той си обува ботушите с лице, обезобразено от болка.

— Запазете съчувствието за себе си, мадам — каза Коул, хвърляйки й бърз поглед, изпълнен с ненавист. — Аз не съм някакъв сакат просяк, който ще скимти за вашето състрадание.

С вдигната глава Алена му отвърна:

— Нима трябва да се чувствате засегнат, когато просто са ви напомнили вашето обещание?

— Мадам, острият ви език може да засегне един мъж повече от хулиганските крясъци на Роберта. Имате странния маниер да ме дразните, докато престана да се владея. Но когато след това трябва да се изправите срещу резултата, се държите така, сякаш пред вас стои някакво диво животно.

— Нима вашата мъжественост се чувства засегната от отказа ми?

С пребледняло от гняв лице Коул се втренчи в жена си.

— Този път ще отстъпя. Ще наредя да запрегнат каретата и ще ви закарам в новото ви жилище.

Когато се упъти, куцайки, към вратата, Алена го подсети:

— Забравихте си шапката, майоре.

Онемял и явно водещ борба да запази прилично държание, Коул я изгледа. От детството му насам никой не беше посмявал да го предизвика така безочливо. С мъка преглътна гнева и тръшна вратата след себе си. Останала сама, Алена съвсем не изпитваше чувство на триумф. По-скоро се страхуваше, че този път е отишла твърде далече.