Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (18)

Глава осемнадесета

Капитан Коул Лейтимър беше зачислен като военнополеви лекар към първа дивизия на 19-и армейски корпус под командването на генерал Уилям Х. Емъри.

След като прибра инструментите си в лекарската чанта, той хвърли последен поглед в помещението за почивка на лазарета с надеждата, че Ал беше размислил и се беше завърнал. Но слабата надежда угасна и отстъпи място на голямо разочарование. Страстното му желание не се сбъдна.

Когато мина край дъската за обяви, той откъсна една бележка, която беше забелязал преди. Но едва на ферибота за Гретна намери миг спокойствие, за да прочете съобщението.

„Брайър Хил

Служебно конфискуван като собственост на предателката Алена Макгарън

1500 моргена^[1], от тях, 600 моргена ниви (приблизително), къща, обори, конюшня — в добро състояние. Други стопански сгради, нуждаещи се от ремонт.

Първоначална вноска: 5000 долара

Дата на търга: 12 април 1864“

Облегнат на релинга, Коул наблюдаваше вълните на течението. Беше напълно сигурен, че Алена се е отправила по най-бърз начин към къщи, дори и само за да хвърли последен поглед на някогашния си дом. Частта, към която беше зачислен капитанът, беше поела към Шенивил, а от него до Брайър Хил бяха само няколко мили. С малко късмет може би щеше да му се удаде да отскочи дотам. Може би дори щеше да срещне Алена.

Когато пристигна в Брейшър Сити, Коул се отправи към военнополевия лазарет. Слънцето вече опираше върховете на дърветата, когато интендантът го отпрати към палатката, която преди него беше обитавана от майор Мейгръдър. В лазарета цареше голяма бъркотия. Всички се мотаеха наоколо и се отдаваха на развлечения, сякаш беше неделя и бяха освободени от служба.

Ясното утро на осми март обещаваше хубаво време през целия ден. Капитан Лейтимър беше станал преди изгрев-слънце и след обилната закуска се отправи към частта, която му беше подчинена. Той веднага влезе в палатката, където беше настанено командването, и нареди старши сержантът да се яви при него. Инспекцията на вагоните с материалите, провизиите и медицинското оборудване беше предизвикала гнева му.

— Къде са документите за товарите от тези вагони, сержант?

— Няма, сър — отвърна небрежно набитият мъж. — Майор Мейгръдър каза, че не били от голямо значение, и ние ги товарихме както ни падне.

— Сега ще трябва да разтоварваме всички вагони, когато потърсим нещо. Вероятно вие ще се заемете с тази задача? — попита хапливо Коул. — Ако една-единствена граната попадне във вагоните, с превързочните материали за ранените е свършено.

— Но, сър… — понечи да отговори сержантът, ала един строг поглед на Коул го накара да млъкне.

— Съберете хората си и им наредете да разтоварят вагоните, за да внесем малко ред в този хаос — заповяда капитанът и освободи подчинения си.

Докато се стъмни, всичко беше подредено чисто и спретнато във вагоните. Коул седеше в палатката си и разпределяше купищата документи, които му беше завещал майор Мейгръдър, когато един куриер се появи със съобщението, че двете дивизии, към които се числеше и частта на Коул, потеглят на следващата сутрин.

Кървавочервеният изгрев беше като лоша поличба, но когато топлината на деня разпръсна утринни си лъчи, се разсеяха и мрачните предчувствия.

Едва през ранния следобед частите напуснаха лагера и поеха на поход.

Утрото на десетия ден от похода беше сиво и мъгливо. Постоянният дъжд през последните дни беше превърнал местността в мочурище, в което краката потъваха до глезените. Войските бяха разположили лагера си близо до Баджу Тече, голяма блатиста област. Придвижваха се много трудно и Коул беше съсипан от умора. При тази скорост никога нямаше да стигне до Брайър Хил, докато Алена беше още там. През следващите дни настроението му се влоши още повече, тъй като дъждът се лееше неспирно.

 

 

Върху жената, към която бяха насочени всичките му мисли, се изливаше същият дъжд, докато тя гледаше с премрежени от сълзи очи към бялата къща. Беше застанала в началото на дългата алея, край която растяха дъбове. Капаците на прозорците бяха затворени, а вратата беше обкована с дъски.

Най-сетне Алена си беше вкъщи!

Брайър Хил — това пътуване беше траяло почти пет дни.

Само няколко души бяха обърнали внимание на стройното като тръстика момче-мулатче, което седеше на капрата на една разнебитена катафалка. Жълтите флагчета сочеха, че колата превозваше жертва на жълтата треска, което караше всички хора да се отдръпват по-надалеч.

Дълго до глезените палто прикриваше женските форми на Алена. Върху главата й се мъдреше голям цилиндър, който скриваше изцяло рошавите й коси. Йодната тинктура така трайно беше потъмнила кожата й, че тя спокойно минаваше за млад роб, който откарва господаря си към вечния му дом. Катафалката принадлежеше на приятеля на мисис Хоутърн, който, оказа се, беше погребален агент. Той с хумор беше приел идеята на възрастната дама, Алена да пътува с разнебитената катафалка и я беше уверил, че не е нужно да се притеснява за връщането на колата.

Докато преминаваше под зеления покрив от листа по алеята, у Алена се събудиха спомените от последните дни, прекарани в Брайър Хил. Това беше през пролетта на 1863. Междувременно янките бяха унищожили реколтата, бяха конфискували добитъка и памука, бяха грабили и палили, когато и както им хрумне. За щастие Брайър Хил не беше станал жертва на огъня и Алена си каза, че всички тези загуби са нищожни в сравнение с това, което й беше отнел капитан Лейтимър. Онази нощ се беше запечатала неизличимо в паметта й.

Когато момичето спря пред къщата, в очите му се наби голям червен кръст, изрисуван на входната врата. Храбростта на Алена се стопи под тежестта на несправедливите обвинения. Нейните собствени земляци я бяха проклели като предателка и не й бяха оставили възможност да се защити. Този кръст обявяваше присъдата й: тя трябваше да умре!

Алена с треперещи колене се спусна от капрата и бавно обиколи къщата. Задният вход беше закован само с една дъска. Тя напъна с рамо и вратата поддаде.

Момичето скръбно закрачи из тъмните помещения. Стъпките й кънтяха глухо. Тя забеляза, че много от мебелите липсваха. Спалнята на родителите й беше почти празна. Всички познати й отпреди вещи бяха изчезнали. Алена се извърна съкрушена. Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

С провлачени крачки тя се качи в спалнята си. Намери я в почти същото състояние, в което я беше напуснала. Дълбоко отчаяна, тя приседна на ръба на кревата си. Беше уморена до смърт и изпълнена с безкрайна болка. От нея се изтръгна тихо ридание, сълзите рукнаха по намазаните й с йодна тинктура страни. Пръстите й се вкопчиха в дюшека. Но внезапно тя се стресна и тревожно се изправи. Подът зад нея изстена под нечии тежки стъпки. Изплашена до смърт, Алена се приготви за отбрана срещу неканения гост. Но когато осъзна кой стоеше пред нея, тя остана безмълвна от учудване. Не вярваше на очите си. Цялата й уплаха изчезна.

— Мис Алена? — попита колебливо един познат глас и огромен чернокож мъж се приближи с несигурни крачки към нея. — Вие ли сте, детето ми?

— Саул! — Радостният вик на Алена разкъса тишината на къщата. В следващия миг тя се хвърли в силните му мечешки лапи. Сега плачеше от радост и облекчение. — О, Саул, аз мислех, че си мъртъв!

— Не — ухили се чернокожият. — Янките не ме хванаха. Измъкнах им се. После си дойдох тук. Мислех си, че вие никога няма да се върнете.

— А аз пък мислех, че или си мъртъв, или са те заловили, затова отидох при чичо Ангъс в Ню Орлиънс. — Засмяна, Алена избърса сълзите от очите си. — Къде са мебелите, Саул?

— Аз се поогледах при семейство Гилът. Тия негодници са отнесли цели коли с мебели. Когато се завърне мистър Джейсън, ще погъделичкаме ония бели вагабонти с пушката. Емет Гилът, тая свиня, тръби навсякъде, че ви е прогонил оттук. Но ние ще му запушим устата, нека само се завърне брат ви.

Алена въздъхна измъчено.

— Опасявам се, че Джейсън никога няма да се завърне.

— О, не! — простена Саул и отпусна глава. В очите му заблестяха сълзи.

— Как се справяше през това време? — попита тихо Алена.

— Ами, много добре. Всеки път, когато някой душеше наоколо, аз се криех на тавана. Един ден се домъкна някакъв надут тип. Янкито, дето беше казал за нас, че сме шпиони, също беше тук и една жена с панталони, и още един мъж. Издокараният тип каза, че искал да купи Брайър Хил на търга. Другите отидоха в гората. Аз ги проследих и видях как закопаха нещо в земята. Май закопаха един от мъжете, защото се върнаха само трима. Но ме беше шубе да проверя.

Мисълта, че в Брайър Хил беше извършено убийство, за да получи убиецът имението, огорчи Алена. Тя беше твърдо решена да предотврати това.

— Трябва да проверим какво са закопали онези хора — каза тя на Саул.

— Решили сте да изровите трупа ли, мис Алена? Ама той вече от доста време лежи под земята — възрази чернокожият.

— Ако искам да отърва името си от всички обвинения и да си възвърна Брайър Хил, вероятно ще трябва да докажа, че онези хора са убийци. Във всеки случай аз съвсем не съм се предала.

Алена и Саул скриха катафалката и конете в една барака. Там момичето откри половин дузина яйца в сламата. Очевидно някои от кокошките, които янките бяха прогонили, бяха намерили обратния път. Вечерта тя приготви от яйцата вкусни палачинки. Саул изнамери отнякъде сушен боб и няколко парчета сланина. След простата, но вкусна вечеря двамата се отправиха, въоръжени с фенер и лопата, към гората, за да намерят мястото, където пришълците бяха заровили нещо. Луната вече се беше издигнала високо в нощното небе, когато двамата най-сетне го откриха. На това място горската почва явно беше разкопавана неотдавна. По младите дъбови фиданки имаше знаци, като че някой беше държал непременно да открие отново мястото.

Саул с нежелание се захвана за работа, докато Алена му светеше с фенера.

Беше изминал почти три-четвърти час, когато лопатата на Саул удари в нещо твърдо. Тук няма погребан труп, каза си той и продължи работа с удвоени усилия. Но ентусиазмът му охладня бързо, когато след малко изкопа останките от човешка ръка. Тя лежеше върху голям, обкован с желязо сандък. Алена отстъпи ужасена. Досега тя се беше борила с мисълта, че в Брайър Хил е извършено убийство. Но пред съкрушителната истина се чувстваше слаба и нещастна. Безмълвно наблюдаваше как чернокожият освобождава сандъка от пръстта. Когато най-после той го постави пред нея, тя отърси влажната пръст от капака му и приближи фенера. В светлината се различаваха буквите „С. А. Щ.“, което означаваше, че сандъкът е собственост на Северните щати. Изпълнено с любопитство и нетърпение, момичето задърпа дебелата тел, която опасваше сандъка. Очевидно бравата е била изкъртена, а катинарът — прерязан. Дъхът на Алена спря от учудване. Тя коленичи до Саул. Вътре прилежно бяха наредени купища пачки с банкноти на Северните щати. Дъното на сандъка беше покрито с торбички, които съдържаха двайсетдоларови златни монети. Момичето извади няколко банкноти от пачките и ги погледна бегло. „Това са войнишките заплати, които са били превозвани от Вашингтон до Ню Орлиънс и са били предназначени за войските на бригаден генерал Т. Килби Смит. Тук са повече от сто хиляди долара — помисли си Алена и изведнъж прозря истината. — Точно така!“ Тя възбудено размаха банкнотите пред носа на Саул.

— Това са войнишките заплати, за които обвиняват мен, че съм ги откраднала в Ню Орлиънс!

Алена клекна и прехапала долната си устна, потъна в размисъл. Тя присви очи и Саул угрижен видя решителния блясък в тях. Това, което тя замисляше сега, можеше в бъдеще да им създаде огромни неприятности.

— Мис Алена… — започна неуверено той, но пронизителният поглед на сивите й очи го възпря.

— Едно ще ти кажа, Саул, ако Алена Макгарън бъде обесена като крадла, поне никой друг няма да се възползва от многото пари.

— Но какво искате да правите с тях, мис Алена?

— Първо, ще ги скрием на друго място, в случай че трябва да изчезнем бързо. Там ще ги намерим по-лесно, ако онзи издокаран тип се върне отново.

— А какво ще стане, ако ни хванат по пътя? — осведоми се уплашено Саул.

— Просто трябва дяволски да внимаваме, за да не ни хване никой.

Двамата зариха отново дупката и маскираха грижливо мястото, точно както го бяха намерили. На първо време скриха сандъка в друг, по-голям сандък в обора и го покриха със стари седла и юзди.

 

 

Залезът на четиринадесети март хвърляше бледата си светлина върху калните червеникави води на реката. На източния хоризонт тъмнееше сивкава мъгла. От тази посока се долавяше глух тътен, подобен на несекващи гръмотевици, но не се виждаха мълнии. Алена и Саул надигнаха глави и се заслушаха.

— Чувате ли този шум?

Алена кимна и напрегнато се вгледа във върховете на дърветата на изток.

— Оръдия! — каза сухо Саул. — Голям калибър. На около двайсет мили оттук.

— Янките отново нападат Форт Де Руси — промърмори Алена.

— Тогава сигурно ще свърнат и насам и ще ни изгорят покрива над главите. — Огромният негър уплашено закърши ръце.

— Закови отново табелата на вратата, Саул. Онази, на която янките бяха изписали „Вход забранен“!

Алена изглеждаше отчаяно решителна.

— Те сигурно ще размислят, преди да изгорят своя собственост. Ние през това време ще се скрием в бараката отзад. Ако сините куртки цъфнат тук, ще им кажем просто, че сме роднини с теб.

На следващия ден грохотът от стрелбата замлъкна. Малкото укрепление беше превзето, а войниците от гарнизона бяха пленени. На шестнадесети март една флотилия от бойни кораби на Северните щати отплава срещу течението на Ред ривър, за да охранява трийсет транспортни кораба, които превозваха две дивизии изпитани бойци под командването на генерал А. Дж. Смит. Напредването на войските на Северните щати изглеждаше неудържимо. При оттеглянето си генералът от Южните щати Ричард Тейлър мобилизираше новобранци навсякъде, където имаше годни за целта хора. Все още съществуваше надеждата, че ще успее да защити страната, в която се беше родил. Алена имаше подобни грижи. Мисълта й беше насочена към това, как да опази дома си от грабителските орди, които постоянно приближаваха. Из въздуха се носеше миризма на изгоряло. Дори постоянните дъждове не можеха да я разнесат. През нощта задуха свеж вятър и разсея дъждовните облаци, но той раздуха и големите пожари, които багреха източния хоризонт в кървавочервено.

Алена придърпа завивката над главата си. Как мразеше тази проклета война! В усилията си да се измъкне от Коул тя се беше оказала в по-голяма опасност. А този път буквално беше притисната до стената. Брайър Хил беше последното убежище за Алена Макгарън. Още веднъж беше проблеснала надеждата, че нещата ще тръгнат на добре, когато дивизията на генерал Килби Смит беше пробила на север, но тогава настъпи денят, в който Саул дотича в бараката и извика:

— Идат! Идат!

Алена притисна с ръка разтуптяното си сърце и се втренчи в задъхания мъж.

— Към нас ли идват? — попита глухо тя.

— Изпратиха патрули във всички посоки, мис Алена. Един от тях като нищо ще дойде насам.

— Ще останем в бараката, докато отминат. Нека се молим Богу, да не са тръгнали да грабят и да палят.

 

 

На двадесети март 19-ти армейски корпус установи лагера си северно от Шенивил. Коул нагласи нещата така, че да попадне в един конен патрул, чиято задача беше да проучи областта, в която предполагаше, че е Брайър Хил. Патрулиращите яздиха известно време по долината на реката, докато накрая стигнаха до един ред солидно построени дървени къщички. Повечето от тях, изглежда, бяха вече необитаеми, а бяха и ограбени. Навсякъде лежаха домакински съдове, разбити мебели и счупени стъкла. Малките, някога така грижливо поддържани градинки се задушаваха от бурени. Само последната къщичка от реда имаше вид на обитавана. От комина се виеше тънка струя дим. Висок негър се беше облегнал небрежно на една от подпорните колони на верандата. Отсреща една алея, обградена от високи като кули дъбове, водеше към бяла господарска къща с внушителни размери. В началото на алеята Коул забеляза счупена табела, която се поклащаше на някакъв кол. Върху табелата се четяха избледнели букви: „… Хил“.

През един полузакрит прозорец Алена наблюдаваше малката група, която яздеше по калната алея. Патрулът беше предвождан от двама офицери. От такова разстояние те едва се различаваха. Но единият от тях беше висок и седеше по-изправен в седлото. Той яздеше кобила, която приличаше на…

Алена напрегна очите си, за да разпознае лицето на мъжа. С ръкав почисти мръсното стъкло. Дъхът й спря. Тя рязко се прилепи до стената. Коул Лейтимър!

Името му се появи, изписано с трептящи букви, пред вътрешния й взор. Как, по дяволите, беше разбрал, че тя е тук? Как?

Коул вдигна ръка, за да направи знак на останалите, че ще се отдели за момент от патрула и насочи коня си към двора пред дървената къщичка.

— Към имението ли принадлежиш? — попита той чернокожия.

— Преди принадлежах, но сега съм свободен — заяви Саул.

— Да си виждал едно момиче, което по-рано е живяло тук? Някоя си Алена?

— Доста време как я няма, сър. Само семейство Гилът, дето живеят надолу по пътя, са още тук. Другите бели или са мъртви, или са се преселили.

— Значи наистина не си виждал момичето? — настояваше Коул.

— Всички хора, като минават оттук, питат за нея, и аз все така им казвам — отвърна Саул, повдигайки рамене. — И вие ли искате да спечелите наградата за главата й, мистър?

Коул се огледа разочарован.

— Глупости. Кажи й, ако я видиш, че Коул Лейтимър е бил тук и че няма да се предам така лесно.

С тези думи той обърна коня си и се насочи по алеята към господарската къща. При вида на солидната постройка той донякъде разбра омразата на Алена към янките. Това беше друг свят. Той си представи момичето, лудуващо с братята си пред къщата. След това му се яви друго видение — очи, пълни със сълзи, стройно, младо женско тяло в ръцете му… На Коул му се струваше, че споменът за нея ще го преследва вечно. Никога нямаше да се освободи от него, щеше да го носи винаги в съзнанието си. Когато съзря големия червен кръст на входната врата, у него се надигна гняв. Мили боже! Та момичето едва понасяше вида на кръв! Как можеше тогава да бъде обявена за убийца?

Изведнъж Коул се почувства тъжен и безсилен. С какво удоволствие би се запознал със семейство Макгарън, в което се беше родило такова очарователно създание като Алена. Но те всички бяха или мъртви, или отнесени от вихъра на войната.

Капитанът тъкмо се канеше да обърне коня си и да се връща, когато през отворената врата на една барака погледът му попадна върху странна кола. При по-внимателен оглед колата се оказа катафалка. Коул скочи от седлото и се приближи с любопитство. Повдигна капака на ковчега, който се намираше в катафалката, и с облекчение установи, че е празен. Колелата бяха покрити с твърда червеникава кал. Постепенно в главата на Коул се оформи следната картина: той видя как катафалката се появява в здрача, а на капрата седи стройно момче. Това беше! Тя се беше преоблякла отново като момче!

Той се метна на коня си и в бърз галоп пое след патрула. На територията на врага не беше за препоръчване да се отдалечава много от групата.

Когато капитанът премина покрай скривалището й, Алена затаи дъх. Едва след като той сви отзад към главната алея, се отпусна. Не можа да устои на желанието си да провери катафалката. Още отдалече различи бялото листче, пъхнато под вратата й. Алена го разгърна и в продължение на няколко секунди се взира в бележката, която съобщаваше за предстоящата продажба на Брайър Хил. Името на предателката Алена Макгарън се набиваше на очи с дебелия шрифт. На гърба беше написано на ръка:

„Ал! По най-бързия начин отстрани пресния тор. Това може да те издаде. Искам да се срещна с теб при завръщането си в Н. О. Има важни въпроси за обсъждане.

К. Л.“

— Тоя янки какво души наоколо, мис Алена? — попита я Саул.

Тя сгъна бележката и я пъхна под дрехата си.

— Предполагам, че се интересува само от Алена Макгарън, както и всички други.

— Ама той изглежда много по-решителен — каза разтревожено чернокожият.

Момичето кимна, без да продума. По всичко личеше, че този янки наистина нямаше да се откаже толкова лесно от нея.