Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (17)

Глава седемнадесета

Ню Орлиънс спеше дълбоко, когато Коул Лейтимър подкара с твърда ръка кабриолета през призрачната, потънала в мъгли местност. Къщата на семейство Крейгхъг остана зад него. Тишината беше нарушавана само от тропота на копитата и скърцането на колелата. Далеч на северозапад все още проблясваха отделни светкавици и напомняха за отминалата буря. Съсредоточен, капитан Лейтимър се взираше в сивия сумрак. Вътрешно той се ядосваше на себе си и се наричаше глупак. Как можа да не забележи разликата между двете жени? Та те бяха различни като Изтока и Запада. Или, както трябваше да си признае с иронична гримаса, като Севера и Юга.

Той не беше се отдалечил много, когато някаква тъмна сянка пресече пътя му. Тя изчезна като призрак зад един голям дъб отстрани на пътя. Нищо не се помръдваше, когато той се приближи. За да избегне нападение откъм гърба, Коул спря кабриолета и извади пистолета си.

— Хей, ти там! Излез от сянката! Нека те видим на светло! — заповяда той рязко.

Не последва нищо. Коул опъна петлето на оръжието си. Металният звук разкъса тишината на нощта. Той се канеше да извика още веднъж, но една дребна, слаба фигура, облечена изцяло в черно, се появи с видимо нежелание в полезрението му. Коул отпусна пистолета, когато разпозна стройната вдовица, от която той и Жак Дюбоне толкова се интересуваха.

— Мадам, учуден съм, че ви срещам в нощ като тази, в толкова късен час без придружител. Ще ми позволите ли да ви предложа закрилата си?

Главата под покривалото направи отрицателен жест.

— Мога ли да ви откарам донякъде?

Отговорът беше същият. Какво друго оставаше на мнимата вдовица? Алена знаеше твърде добре, че капитанът ще я разпознае при първата произнесена дума. Този проклет янки постоянно й се изпречваше на пътя.

Междувременно Коул беше свалил ръкавиците си и беше слязъл от колата.

— Кълна се, мадам, че ще продължа пътя си, едва след като се погрижа за вашата безопасност.

Алена мислено проклинаше, че явно отново всичко се беше обърнало срещу нея, когато Коул извади една пура и драсна клечка кибрит. Той се приближи до вдовицата, повдигна воала и освети лицето й с трепкащата светлина. Като видя сивите очи на Алена, толкова се смути, че забрави за горящата кибритена клечка, и пламъкът изгори пръстите му. Той изпусна клечката и изруга тихо.

— Опарихте ли се, капитане? — попита Алена с престорено съчувствие.

— Да! — отвърна раздразнено Коул и захвърли пурата си надалеч.

— Който си играе с огъня, капитане… — каза ехидно тя, — е, вие знаете поговорката.

— Тук май си права — каза иронично Коул. — Но аз, изглежда, трябва да се пазя не толкова от горящи кибритени клечки, колкото от бездомни хлапета и някои вдовици, като Алена Макгарън например.

— Това пък сега какво означава? — попита Алена ядосано.

— Можеше поне да ми кажеш какво се е случило в действителност през онази нощ. Имаше достатъчно време, за да ме предупредиш. Тогава нямаше да се стигне до тази прибързана сватба — изръмжа Коул намръщен.

— Но, господин капитан — каза момичето със сладък глас и зла усмивка, — вие правехте впечатление на човек, който много настоява за тази сватба. Как можех да си позволя да застана между вас и вашето щастие?

— Проклета жена! — Коул вече не можеше да се сдържа. — Толкова ли си глупава, та не се досещаш защо се ожених за Роберта?

— Не можете ли да се изразявате по-ясно? — отвърна му Алена игриво.

— Ти и без това не можеш да го разбереш. Хайде, остави — каза отчаяно Коул. — Никой никога не би го разбрал.

Той посочи черната й рокля.

— Взела ли си със себе си други дрехи, или това е всичко?

Алена изчезна зад дървото и след миг се завърна с плетения си сандък. Коул направи поклон пред нея и тракна токове.

— Моля, заповядайте, мадам! — Той пое багажа от ръката й.

Алена отметна глава назад и го остави да й помогне. Можеше да мине и без съветите и помощта на този нещастен янки, но щом толкова настояваше за нейния сандък — да го взима. И без него щеше да се оправи. Ала в този миг тя неочаквано беше повдигната от две силни ръце и беше притеглена към широки, мускулести гърди, за които си спомняше твърде добре.

— Какво ви хрумна! — запротестира Алена, останала без дъх. — Пуснете ме веднага! Що за отношение към една дама? — Все пак тя положи едната си длан върху врата на Коул. В ръцете му се чувстваше по-сигурна, отколкото й се искаше да признае. — Въпреки всички заплахи, не бихте сторили това с Ал.

— Може и така да е — измърмори Коул разсеяно. — Във всеки случай ти ми харесваш повече от онова плашило на име Ал.

Лицето му беше много близо до нейното. Алена можеше да разчита мислите му по него като в отворена книга. Докато го гледаше как се усмихва замислено, в съзнанието на момичето изникваха спомени, които се бяха запечатали у нея и не й даваха покой. Побиха я приятни тръпки и тя извърна лице, за да предотврати нежелано изчервяване.

— Моля ви, капитане! — заекна тя, докато се мъчеше да се освободи от прегръдката му. — До гуша ми дойде постоянно да ме опипвате! И, моля ви, не забравяйте, че сте женен мъж!

Ядът на Коул беше отминал и той малко несръчно я качи на капрата.

— Това, изглежда, ви занимава повече, отколкото мен самия, мис Макгарън!

След като привърза сандъка на багажната платформа, Коул седна до Алена.

— Още не сте ми казала, къде да ви откарам.

— Да си призная, не съм сигурна точно къде, капитане — каза тя. — Нямам много пари, за да плащам квартира, вие го знаете не по-зле от мен. Мислех си дали доктор Брукс не би ме приютил.

— Аз все още държа апартамента си. Ако искате, можете да живеете там по време на няколкоседмичното ми отсъствие и междувременно да уредите собствените си въпроси — отвърна й Коул без заобикалки.

Алена гордо отметна глава.

— О, да, господин капитан! Бих могла да се настаня там уютно като ваша любовница, а когато се завърнете, да ви посрещна с отворени обятия. Наистина добре сте го замислили!

— Не говорете глупости! — отвърна Коул раздразнен. — Вашето окаяно положение ме безпокои, още повече като зная, че аз също имам известна вина за него. Предлагам ви жилището си с най-добри намерения. — Той гневно захапа пурата си, преди да продължи: — Честна дума, вече ми омръзнаха вашите превземки и мрънканици. Ще живеете там и точка по въпроса.

Известно време те пътуваха мълчаливо. Постепенно гневът на Коул попремина. Той пушеше пурата си, отдаден на собствените си мисли. Накрая тихият му смях изтръгна Алена от унеса й.

— Сетих се, че през последните месеци три личности се намесиха в живота ми и предизвикаха дълготрайни последствия. Всъщност не можах да опозная истински нито една от тях, но всички бяха белязани от тази война: първо изникна онова скитащо хлапе, за което смятах, че се нуждае от подкрепата ми. След това срещнах една млада жена, която остави неизличим спомен в съзнанието ми и която оттогава не мога да открия. И накрая се появи тази вдовица със стройна фигура и така ме плени, че просто трябваше да я потърся отново. — Коул погледна бегло Алена. — А сега излиза, че всъщност и трите са една и съща личност. Кажете, мис Макгарън, щастлив ли трябва да се чувствам от това разкритие или разочарован?

Дълбоко замисленият израз върху лицето на Алена се смени със сладостно горчива усмивка.

— Никога ли не сте чели, капитане, че войната е ад?

След това никой вече не продума. Вглъбени в себе си, те пътуваха из безлюдните улици. Чуваше се само равномерният тропот на копита и колела върху паважа. Като че в града нямаше жива душа. Дори и пияниците бяха потърсили подслон от бурята в някое тъмно кътче.

Пред червената тухлена сграда, в която беше живял преди, Коул дръпна юздите и спря колата. Той скочи на земята и се обърна, за да помогне на Алена, но тя седеше упорито и неподвижно върху капрата.

— Някакви проблеми ли има, мис Макгарън? — осведоми се той.

Тя го погледна презрително с хладни сиви очи.

— Искате да попадна в затвора на Шип Айлънд ли, капитане? — отвърна полугласно на въпроса му.

— Съвсем не. Зная, че поне част от повдигнатите срещу вас обвинения са неоснователни — отвърна учудено Коул.

— Тогава трябва да ви помоля да не използвате името ми, сър. То и без това толкова често се споменава от всички, че чак ми става страшно.

— Но, разбира се, мадам! — Коул се поклони извинително, бегла усмивка се стрелна по устните му. — Имате ли някакви предпочитания относно името?

— Съвсем не, сър.

Докато Коул я водеше към входната врата, му се искаше да обгърне раменете й с ръка, но после се отказа. Самата Алена прекрачи прага на апартамента със смесени чувства. Вече не я закриляше маскировката на Ал и тя физически усещаше погледа му върху тялото си. Огледа се с неудобство.

— Колко е уютно тук — каза тя с хаплива ирония.

— Може би не трябва да ви обвинявам за това, че ме тласнахте в ръцете на друга жена — отвърна й той с гневно навъсено чело. — Или смятате, че трябва да съм ви благодарен? Не виждате ли докъде ме доведе вашето мълчание? Скъпо момиче, сега щях да съм много по-щастлив, ако не бяхте ми погаждали вашите номера.

Тя го погледна колебливо. Той стоеше там — висок, силен, със строг израз в блестящите очи. Алена с огорчение трябваше да признае пред себе си, че беше прав. Изведнъж се почувства неуверена и съсипана.

— Аз ще тръгвам — заяви Коул.

Объркването й го беше трогнало.

Той пренесе багажа й в спалнята и запали лампата. Алена застана откъм единия край на леглото. На Коул му струваше много усилия, за да откъсне очи от приказното й лице. Как можа само да го измами по такъв начин?

— Вие познавате обстановката — каза той нерешително. — Ще ви оставя ключа. Заключете след мен.

— Да, разбира се — промълви плахо тя със сведени очи.

— Алена! — Името й се откъсна от устните му като повей, който галеше с въздишка листата на дърветата. Той повдигна ръка, за да погали копринените кичури на косите й, но тя се извърна рязко и го погледна със святкащи очи.

— Нали ви казах да не ме докосвате!

Коул отпусна ръка и въздъхна.

— Ще се върна на разсъмване и ще донеса нещо за ядене.

— Не ми трябват вашите милосърдни подаяния — измърмори Алена. — Мога сама да се грижа за себе си.

Погледът му неволно се плъзна по тялото й.

— Това го разбрах още първия ден от нашето запознанство, а от тогава, изглежда, малко неща са се променили. — На вратата той се извърна още веднъж към нея. — Ще дойда пак.

Когато той излезе, Алена бързо завъртя ключа в ключалката. Тя стоя дълго, облегната на вратата. Беше й непоносима мисълта да остане тази нощ в жилището му и да спи в леглото му, обградена от неговите вещи. Той принадлежеше на Роберта. Тя самата нямаше права над него.

Знаеше какво трябва да прави и се залови бързо за работа. Въпреки умората щеше да остане само колкото да смени дрехите си. Тя бързо свали роклята и навлече момчешките дрипи, които беше донесла във върбовия сандък. Побиха я тръпки на отвращение, когато начерни лицето и ръцете си със сажди от камината. След това нахлупи мазната шапка на главата си и напусна жилището.

 

 

Мисис Хоутърн беше свикнала да става рано сутрин и да поздравява всеки нов ден с малка разходка из цветната си градина. Когато тази сутрин излезе от къщата, за своя изненада тя видя кльощавата фигура на Ал, който спеше, свит на кълбо, върху плетения си сандък, близо до парапета на преддверието. Изпълнена със съчувствие, жената коленичи до Алена, постави ръка на раменете й и я разтърсва, докато тя отвори очи и премига.

— Хайде, ела, детето ми — настоя нежно мисис Хоутърн и изправи момичето на крака. След това тя я отведе до едно канапе и я зави с вълнения си шал. — Почини си, тук си на сигурно място. После ще те събудя за закуска.

 

 

Ободрена от обилната закуска, Алена се облегна в стола си, като се наслаждаваше на силното, горещо кафе, което мисис Хоутърн беше приготвила специално за нея.

— Не трябваше да ме оставяте да спя толкова дълго. Вече е почти десет.

— Почивката със сигурност ти се е отразила добре, Алена. Но какво ми разказа за твоя капитан? Сега трябва да бягаш от него, така ли?

— На всяка цена! — извика Алена припряно. — Омръзнаха ми неговите истории. Постоянно се изпречва на пътя ми!

— Разбирам. — Мисис Хоутърн дари момичето, което така внезапно беше избухнало, с дълъг, замислен поглед. — Е, добре! И какво смяташ да правиш?

— Ще се върна вкъщи и ще погледам още веднъж Брайър Хил, преди да го продадат. — Алена не искаше да говори повече за плановете си. Сърцето й се сви при мисълта, че някакви си янки щяха да се мотаят из салона на майка й.

— Но как смяташ да стигнеш дотам, детето ми? — попита възрастната дама.

Алена прехапа устни.

— Ако ви го кажа, янките може да ви принудят да говорите или да ви хвърлят в затвора, а аз не искам да поемам вина за това.

Домакинята й се засмя безгрижно.

— Чуй ме сега, малка госпожице. От години вече не съм се забавлявала така. Всичко е толкова увлекателно, че едва дочаквам следващата изненада. Ти наистина ли смяташ, че ще те оставя да тръгнеш оттук, без да ти окажа съдействие? Не забравяй, че сега доктор Лейтимър познава твоята маскировка.

— Той познава и вдовицата. Не бих се учудила, ако тръгне да ме търси просто от злоба.

— Допускам, че твоят капитан ще се появи тук още до мръкване. Трябва да се размърдаме, ако искаш да си тръгнала, преди той да пристигне.

— Ние? — попита учудено Алена, но мисис Хоутърн вече бързаше към кухнята. Когато се върна след малко, тя внимателно постави едно шише с кафява течност на средата на масата.

— Това е йодна тинктура. С нея се боядисва вълна и други платове, но става и за кожата. Държи около две седмици. Като я смесим с масло от памучно семе и намажем лицето ти с нея, от теб ще стане истинска мулатка.

— Но това е много по-опасно. Ами ако ме вземат някъде за избягала робиня? — След всичко, което се беше случило с нея, беше странно, че Алена се уплаши от тази вероятност. Но мисис Хоутърн беше непреклонна.

— Имам един приятел оттатък, в Гретна. Той е доста заможен. Смята всички янки за глупаци и всички бунтовници за вироглавци. Той със сигурност ще ни помогне.

 

 

Когато стигна до дома на мисис Хоутърн, Коул Лейтимър прекоси с големи крачки верандата и затропа с юмрук на входната врата, докато дочу стъпки от вътрешността на къщата. Мисис Хоутърн го посрещна с дружелюбна усмивка.

— Я виж ти, капитан Лейтимър! Какво ви води насам?

— Алена Макгарън беше ли при вас? Бях я настанил в жилището си, но тя изчезна безследно.

Възрастната дама отвърна с престорено учудване:

— Господи, капитане, сега пък какво е сторила?

Погледът на Коул потъмня, когато съзря върбовия сандък, който Алена беше забравила отвън.

— Къде е тя? Къде е отишла? — изрева той.

— Момичето си тръгна, капитане. Няма смисъл да я търсите.

— Какъв вид имаше? Като момиче или като момче беше преоблечена? — настоя да узнае Коул.

— Много питате, капитане. Нищо чудно, че момичето е избягало от вас — отвърна мисис Хоутърн подигравателно.

Коул направи нетърпелив жест с ръка.

— С кон ли избяга или с кола?

— Мисля, че с кон. — Жената кимна утвърдително. — Но може и да е избягала с кола. Всъщност знаете ли, тя умее да язди отлично!

— Не се и съмнявам — отвърна капитанът. — Но как беше преоблечена?

— Обещах на момичето да не издавам нищо, а аз съм жена, която държи на думата си. — По устните на мисис Хоутърн трепна игрива усмивка. — Но и вие сте наистина много угрижен за Алена. Роднини ли сте?

— Далечни, но не кръвни. — Коул неспокойно се разхождаше из помещението.

— Тя особена роля ли играе в живота ви? Може би е ваша любовница?

Коул се ядоса.

— Ами! До вчера я смятах за момче.

— Е, тогава остава само една възможност: вие сте влюбен в нея. — Възрастната дама скръсти ръце.

Това предположение прозвуча толкова абсурдно, че капитанът едва не се разсмя с глас.

— Мисис Хоутърн… — започна той.

— Но защо така официално, господин капитан? Наричайте ме спокойно Тали като всички останали.

— Тали. — Коул млъкна, за да подреди мислите си. — Аз съм женен едва от няколко месеца, а през цялото това време познавах Алена като Ал. Просто се чувствам отговорен за момичето. Каквато е вироглава, тя вечно е затънала до гуша в неприятности. Затова искам да я закрилям и в бъдеще.

— Но, разбира се, капитане. — Жената уж невинно му се усмихна в лицето. — А в това отношение досега сте свършили доста работа.

Когато Коул погледна топлите й кафяви очи, той изпита чувството, че Тали Хоутърн беше едновременно на негова страна и срещу него. С това всякакъв по-нататъшен разговор губеше смисъл. Той взе ръкавиците си за езда и се отправи към вратата.

— Лека нощ, Тали.

— Наистина ви желая успех в търсенето на вашето момиче, капитане. Но засега — лека нощ!

Коул понечи да отговори, но мисис Хоутърн вече се беше заела с чаения сервиз.