Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ashes in the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 150 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Катлийн Удиуиз. Като пепел във вихъра

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1993

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

ISBN: 954-455-013-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
  3. — Корекция от Еми

Глава четвърта

Алена стоеше замислена до прозореца и гледаше навън. Дъждовните капки бавно се стичаха по прозореца и оставяха дълги следи. Беше доста трудно да намери лазарета, който търсеше, но очакването на капитан Лейтимър се оказа още по-сериозно изпитание за търпението й. Вече си задаваше въпроса дали някой изобщо си беше дал труда да му съобщи, че е дошъл Ал, за да търси работа. Какво можеше да очаква едно мърляво хлапе, което беше дошло да разговаря с претрупания от работа лекар? Ако се беше появила с широка кринолинена рокля и с елегантна шапка, нещата щяха да стоят другояче. Алена беше сигурна в това.

Бяха я отвели в помещение, в което лекарите вероятно прекарваха свободните си часове. Тясната кушетка и пестеливото, просто обзавеждане сочеха впрочем, че те нямат много свободно време.

В коридора се чуха бързи стъпки, които спряха пред вратата на стаята за почивка. Алена бързо се надигна от високия стол, на който седеше, и стиснала шапка в ръка, погледна към влизащия капитан Лейтимър. Когато съзря ядно смръщените му вежди, тя разбра каква глупост беше сторила със своето идване. Можеше да си мисли за капитана каквото си иска, но той със сигурност не беше слабоумен.

Още колко време би могла да разиграва този маскарад?

Когато капитанът разпозна хлапето, гневът, че го бяха откъснали от работата му, намаля. Той прекоси помещението, приближи се до един леген, свали напоената с кръв престилка и я хвърли в коша. Едва тогава погледна момчето.

— Изглежда, след нашата среща наистина си понаучил някои добри маниери — каза той малко по-остро, отколкото му се искаше, и като забеляза смущението на посетителя, посочи смачканата шапка.

— Размислих за работата, която ми предложихте — започна Алена учтиво, въпреки че вътрешно кипеше от яд, задето беше принудена да се моли на един янки. — И щото вуйчо ми не е в състояние да храни още едно гладно гърло, реших, че тук ми е мястото, след като имате нужда от мен, сър.

— Разбира се, имаме нужда от теб, Ал. Можеш да започнеш веднага.

Като видя, че момчето закима усилено, капитанът се засмя.

— Добре, ще ти покажа какво ще вършиш. След това трябва да се връщам на работа. Няколко мили нагоре по течението един речен параход е бил нападнат от засада. В момента докарват ранените. Изглежда, твоите земляци имат проблеми с разпознаването на нашите униформи. Сред ранените има много цивилни пътници.

Алена настръхна.

— Тези цивилни са същински плъхове! Те пътуват нагоре по реката, само за да крадат памук от плантациите, а вие, янките си седите и не предприемате нищо!

Коул плисна вода в порцелановия леген и погледна момчето накриво.

— Няма значение какви са — преди всичко са хора.

— Ха-ха! Как ли пък не! — изпухтя Алена презрително. — За тях не бих проливал сълзи!

— Може би не бива да те изпращам в болничните отделения — каза Коул, докато сваляше ризата си, за да наплиска лицето и раменете си с хладка вода. Слънцето се отрази в изящния медальон, който висеше на дълга верижка от врата му. Малки слънчеви зайчета пробягаха по стената. — Питам се дали няма по-скоро да навредиш на нашите войници, отколкото да им бъдеш полезен.

Сивите очи се присвиха.

— Докато не трябва да ги поставям на гърнето, ще си върша работата, при това добре — увери го тя. — Няма нужда да се притеснявате. Между другото… — каза тя провлачено и го стрелна с очи, — ако смятате, че вашите хора има защо да се страхуват от едно сираче, по-хубаво недейте да ме назначавате, мистър.

Коул шумно се изсмя на това нахалство. Вече се беше убедил, че Ал е недодялан и рязък като всички момчета. Но два пъти по-мърляв!

— Мисля, че вуйчо ти беше казал да се измиеш!

Лицето на Алена потръпна от гняв.

— Покажете ми какво трябва да почистя и ще се заема веднага. Но мен не закачайте! Малко мръсотия не е навредила още никому.

Коул изръмжа с убийствена подигравка:

— Та аз все още не знам как изглеждаш под всичките тия сажди.

— Не е и нужно, янки. Само защото вие толкова обичате водата и сапуна, трябва и аз да участвам в цялата щуротия, така ли? — Алена хич не се трогна, че докторът многозначително премести поглед от омазаното й облекло към големия леген.

— Е, хайде, какво има да се върши в заведението? — попита тя хапливо. — Казахте, че трябва да се връщате на работа, нали?

Коул надяна ризата си и облече чиста бяла престилка. След това разведе Ал из осем болнични отделения и му разясни кратко и точно какво се очаква от него. Дългите помещения бяха препълнени с походни легла, върху които лежаха мъже, бинтовани до неузнаваемост. Между леглата се беше насъбрал дебел слой прах, стари, употребявани превръзки лежаха разпилени по пода.

— Още не сме говорили за заплатата — каза Алена натъртено. — Колко ще ми плащате?

— Колкото на всеки войник — отвърна Коул. — По един долар на ден и безплатна храна и квартира.

— Ще ям в лазарета — заяви Ал делово. — Но тъй като няма да спя тук, дайте ми един долар и десет цента и ще се спогодим.

— Звучи съвсем приемливо — съгласи се Коул развеселен. — Гледай да ги заслужиш.

Алена повдигна мълчаливо рамене. Нямаше да се остави на някакъв си надут янки да я извади от равновесие. Когато капитанът си отиде, тя незабавно се залови за работа. Напълни на помпата една кофа с вода и настърга вътре домашен сапун. С голяма тежка метла премете ъглите, бръкна под всички кревати и шкафове и събра купища отпадъци и мръсотия. Повечето войници не обръщаха внимание на работата й. Бяха дълбоко потънали в скуката на гризящата ги болка и нямаха желание да се занимават с работещото със стиснати устни хлапе. Само от време на време някой от войниците правеше опит да размени няколко думи с момчето, но тъй като на него съвсем не му беше до шеги, както и на тях, тези опити биваха посрещани със злобно мълчание и Ал бързаше да си намери работа на по-отдалечено място.

В края на деня две от болничните отделения бяха почистени. С разранени колене и с ръце, пламнали от лютивия сапун, Алена огледа свършената работа. Още шест отделения, каза си тя отпаднало, но те ще трябва да почакат до утре. Вече се мръкваше и беше време за тръгване. Тя с нежелание се запъти из тъмните улици към къщи.

Когато се прибра капнала от умора, Роберта я чакаше на задната врата. Братовчедка й беше грижливо фризирана и носеше елегантна рокля от ментовозелен муселин. Алена с болка осъзна неугледния си вид. Сутринта, когато напускаше къщата, тя беше втрила смес от мръсотия, мазнина и вода в косите си, за да прикрие блясъка на червеникавокафявите си къдрици. Единственото й желание сега беше да измие лепкавата смес. Когато премина край Роберта, тя скри почервенелите си ръце с изпочупени нокти. Просторната, някога добре обзаведена трапезария, сега, във времената на недоимък, беше преустроена в баня. Там Алена прекара по-голямата част от вечерта, вместо да хапне заедно със семейство Крейгхъг. Тя грижливо изми косите си, почисти и изпили ноктите си и намаза ръцете си с помада. След като седмици наред ще трябва да се прави на момче, искаше й се да си позволи поне този лукс. Там, където усилията на майка й се бяха провалили, принудата да носи момчешки дрехи се беше окачала ефикасна: Алена копнееше да бъде истинска дама.

На петия работен ден Алена започна отначало и почисти отново първите две болнични отделения, но този път работата вървеше далеч по-лесно: имаше много по-малко мръсотия и отпадъци. Тя постави празни тенекиени кутии вместо кошчета за боклук и постепенно болните се приучиха да ги използват. От скука някои войници започнаха дори да й помагат при работата.

Алена не беше особено очарована, когато капитан Лейтимър по време на обяда взе чинията си и седна на нейната маса. Тя с досада огледа столовата.

— Какво има? Няма ли друга свободна маса? — Те бяха сами в помещението.

— Извинявай, Ал, не знаех, че предпочиташ да се храниш сам — каза капитанът сухо, но не показа с нищо, че ще си върви.

— Как мислите? Защо идвам винаги толкоз късно тук? — попита Ал грубо. — Аз не сядам с всекиго на маса! Повдига ми се!

— Престани да хленчиш и яж! — заповяда строго Коул. — Ако не си изядеш яденето, няма да пораснеш голям. — Той посочи кожената торба, която лежеше до чинията на Ал. — Какво има там?

— Защо питате?

Коул небрежно сви рамене.

— Е, добре, да кажем, че съм просто любопитен. Но се обзалагам, че вътре нямаш дрехи за преобличане. Никога не съм те виждал с друго облекло.

— Щом непременно искате да знаете, това са прибори за ядене — изръмжа Ал. — Имате ли нещо против?

Коул махна с ръка. Отпи глътка кафе и извади изпод бялата си престилка кафеникав хартиен плик, на който имаше служебен печат. Подаде й го през масата. Алена видя, че на него беше написано името й.

— Какво е това? — попита недоверчиво тя.

— Седмичната ти заплата.

Тя разкъса плика и преброи парите.

— Но тук са седем долара!

— Ковчежникът закръгли сумата. Ти си ги заслужи.

Той наблюдаваше внимателно как Ал грижливо зави парите в една излиняла носна кърпа. Замислен, Коул се посвети за известно време на храната си, после попита:

— Какво ще правиш с толкова пари? Ще си купиш ли нови дрехи?

— Половината ще получи вуйчо Ангъс за покриване на разходите ми, от остатъка ще се опитам да спестя колкото е възможно повече — рече Алена делово.

— Можеш да припечелваш нещо допълнително. Наел съм квартира в жилищната сграда „Понталба“ и се нуждая от някой, който да почиства там през седмицата, докато съм на служба.

— Щом смятате, че можете да ми се доверите… — каза хапливо Ал.

— Приемаш ли работата или не? — попита Коул нетърпеливо.

— К’во е пък туй чудо, дето живеете в него?

— Апартамент. — Коул му обясни какво значи това. — Намира се на „Джексън скуеър“. Знаеш къде е, нали?

— Естествено — кимна Ал. — И как да вляза там?

— С ключ — отговори саркастично Коул, бръкна в джоба си и подаде ключа на Ал. — Всичко да бъде така чисто, както тук, в болницата. За това ще получаваш по три долара на седмица.

— Три долара на седмица? — повтори Алена объркана. — Вие май сте доста богат, а?

— Като за теб имам достатъчно.

— Все едно — каза Алена и сви рамене. — Ще чистя апартамента ви и дори няма да крада.

— Не съм и очаквал друго. Искаш ли предплата?

— Мога да почакам. Освен това е по-добре да пестите парите си, в случай че генерал Тейлър завземе Ню Орлиънс. Ако ви хванат джонитата[1], поне ще имате нещичко в джоба си.

— Ще мисля, когато му дойде времето — отвърна капитанът. — Ако изобщо настъпи такова време.

Алена стана и опъна тирантите си.

— Трябва да се връщам на работа. Не бих казал, че разговорът с вас ми доставя удоволствие!

Коул не можа да потисне усмивката си, когато хлапето се отдалечи със ситни крачки. Понякога поведението на сополанкото едвам се издържаше, но имаше и нещо у него, което просто заслужаваше обич. Разбира се, Коул не можеше да предполага какво беше то.

 

 

Времето си летеше и с всеки изминал ден Роберта ставаше все по-нетърпелива и неспокойна. Постоянно проверяваше дали върху най-хубавата й вечерна рокля не се е появила някоя гънка. Едва ли райска птица някога е полагала такива грижи за своята перушина. Всичко трябваше да бъде съвършено. Вечерта преди посещението на капитана тя удари Люси, задето два дена не беше бърсала прах в трапезарията и салона. Като че няма нищо по-важно от това, да се лъска цялата къща заради някакъв си янки, ръмжеше Дулси ядосано.

Сутринта на дългоочаквания ден, докато Роберта още дремеше кротко зад грижливо придърпаните завеси, Алена с натежало сърце изведе стария кон на вуйчо си от конюшнята. Ол Тар беше буен кон и само с цената на големи усилия тя съумя да го укроти. Беше още ранна утрин, когато пристигна в лазарета. Отпред беше спряла цяла върволица санитарни коли и помощниците разтоварваха безброй ранени. Алена веднага разбра какво се беше случило. Макар че от средата на юли Мисисипи беше свободна за корабите на Федерацията[2], а Батън Руж се смяташе за сигурен град, генерал Тейлър мобилизираше мъже в Горна Луизиана и напомняше за себе си чрез постоянна партизанска война срещу предните постове на северняшката армия.

Тя видя капитан Лейтимър сутринта, когато разпределяше ранените и решаваше кой от тях може да почака няколко часа или дори дни.

Такива обаче имаше малко, тъй като само тежко ранените биваха изпращани в лазарета. Останалите ги лекуваха още в полевите лазарети близо до фронтовата линия.

През целия предобед Алена избягваше да се приближава до операционните помещения. Миризмата на хлороформ се усилваше. Тя не можеше да си представи как капитанът ще успее да се представи тази вечер като лъчезарен гост на Роберта. Но тъй като беше решила да не присъства на вечерята, искаше да изчака и да научи по-късно повече подробности за операциите.

През късния следобед работата стана по-сложна и тя вече не можеше да се измъква от болничните помещения, където обслужваха новопостъпилите ранени. Все по-често трябваше да извръща поглед от отворените, силно кървящи рани, а от вонята на гниеща плът й се повдигаше. Но когато внесоха един мъж с гангренясал чукан вместо крак, не издържа. Обхвана я силен спазъм и с ръка на устата тя избяга през най-близката врата. За нещастие точно в този миг Коул си беше разрешил кратка почивка и стана свидетел на нейното малодушие, докато се освобождаваше от обяда си зад един храст. Измъчена, тя не можа да си наложи да го погледне в очите, но пое с благодарност носната кърпа, натопена във вода.

— По-добре ли си сега? — попита съчувствено той.

Гордостта на Алена беше наранена. Тя трудно можеше да прости на капитана, че беше видял унизителното й състояние.

— Имам да получавам още три долара от вас, янки!

— Ама разбира се! — Коул не се сдържа и се ухили. Той преброи банкнотите и ги подаде на Ал с престорено усърдие. — При почистването се представяш наистина добре, но за лекар, изглежда, не си годен. Не бях виждал досега някой, комуто да прилошава тъй бързо.

— Имате ли забележки към това как почистих апартамента ви? — попита ядосано Ал.

Коул поклати глава.

— Не.

— Тогава, моля ви, задръжте коментарите за себе си, мистър.

С тези думи Ал повлече крака към лазарета. В този миг най-много й се искаше да каже на капитана да си потърси нова чистачка, но от друга страна, парите бяха твърде лесно спечелени, тъй като Лейтимър наистина беше толкова спретнат, колкото изглеждаше. Пък и три долара бяха прекалено голяма сума, за да бъдат отказани от гордост.

През останалата част от следобеда Алена се постара да не среща повече капитана. Отмъщението беше сладко, пък било то и толкова дребно.

Когато се прибра късно вечерта върху грохналия Ол Тар, Алена заведе коня в конюшнята, хвърли му сено и овес и угаси фенера. След това се отправи към кухнята, за да сложи върху печката вода за гореща баня.

Тя лежеше със затворени очи във ваната и оставяше уморените си стави да поемат благодатната топлина, когато внезапно някой натисна дръжката на вратата. Алена бързо посегна за кърпата.

Роберта дори не сметна за необходимо да почука, а влезе направо. Носеше разкошен пеньоар от китайска коприна. Когато повдигна ръце, за да засенчи очите си от светлината на лампата, широките ръкави се смъкнаха и откриха фината бяла дантела, която обвиваше китките й.

— Чух те, когато дойде.

Алена прикриваше притеснено гърдите си с ленената кърпа. Не искаше да се сравнява със закръглените форми на братовчедка си.

Роберта нервно се разхождаше напред-назад в тясната баня.

— Не можеш да си представиш какъв ден прекарах! Ужасно, просто ужасно! Казвам ти, Лени, скъпа, не зная докъде ще доведе всичко това!

Алена се приготви за дълъг разговор и въпреки че нахалството на братовчедка й никак не й се нравеше, каза с лек бъбрив тон:

— Звучи наистина ужасно, Роби. Мислех, че тази вечер ще имаш гост?

— Няма да имам! — Роберта се суетеше ядосано. — О, по дяволите! Ще ми се тези проклети янки да приключат вече с тяхната война!

— Мисля, че правят каквото могат — отвърна раздразнено Алена. Понякога се питаше за кого всъщност държеше Роберта. Досега тя само шумно се беше оплаквала от неприятностите, които й носеше войната.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре, казвам аз. — Изразявайки лошото си настроение, Роберта скръсти ръце пред гърдите си. — Тогава най-сетне ще можем да живеем пак както преди.

— Струва ми се, че мистър Линкълн е на друго мнение по този въпрос — припомни й Алена сухо.

— Този провинциален дръвник! — Роберта кипеше. — Прилошава ми само от името му! Убийствата и мародерствата направо ме съсипват!

Алена изгледа братовчедка си с повдигнати вежди. Досега Роберта никога не беше споменавала, че е засегната вътрешно от ужасите на войната.

— Щом се възмущаваш толкова, значи има някаква сериозна причина.

— Ще ти кажа какво ме кара да се ядосвам така! Погледни това тук!

От джоба на пеньоара си тя извади една смачкана бележка и я размаха под носа на Алена, без да й даде възможност да прочете съдържанието.

— Поради някаква проклета причина капитан Лейтимър не можа да дойде тази вечер. Вместо това изпрати тази бележка.

Тя гневно размаха посланието над главата си така, че лампата се разлюля.

— Непредвидени обстоятелства! За съжаление възпрепятстван! Уф! Всички проклети янки да вървят по дяволите!

Водата във ваната беше изстинала, а и Алена се чувстваше напълно изтощена. И въпреки че съвсем нямаше намерение да защитава янките, тя искаше възможно по-бързо да се отърве от Роберта.

— Нагоре по течението на реката е имало сражение, Роберта. Лекарите бяха затрупани с работа. Цял ден мъкнах кървави превръзки и мръсни дрехи, за да бъдат свободни поне проходите в отделенията.

— Мръсни дрехи! — Роберта се нахвърли като ястреб върху тези думи. — Лени! Да не искаш да кажеш, че присъстваш, когато събличат мъжете!

Засегната от смисъла, който Роберта търсеше в думите й, Алена отвърна рязко:

— Никога не съм виждала гол мъж! И недей постоянно да ме наричаш Лени! Знаеш много добре колко мразя това име!

— Ако намираш, че Ал звучи по-благоприлично — моля! — каза Роберта превзето и въпреки нетърпеливия поглед на Алена се отпусна на една табуретка до ваната. — Толкова дяволски важно ли е именно Коул да се грижи за хората? Няма ли там други лекари?

— Има — призна Алена. — Но днес всички бяха необходими.

Роберта чувстваше нарастващия гняв на братовчедка си и побърза да смени темата.

— Трябва да си научила много неща за капитан Лейтимър.

— Чувала съм само какво говорят другите лекари за него.

— Ти ги подслушваш тайно? — Роберта се наведе по-близо до нея.

Алена кипна.

— Ами! Просто не съм глуха, нищо повече. На тях им е абсолютно безразлично дали някой ги слуша.

— Разкажи ми повече за Коул — настояваше Роберта. — Богат ли е? Много богат?

— Нямам представа — отговори бързо Алена. — Знам само, че може да си позволи да ми плаща по три долара на седмица, задето му чистя апартамента, и че никога не му липсват пари.

— Защо не си ми казвала, че чистиш апартамента му? — Роберта замислено издаде устни напред. — Обзалагам се, че татко не знае нищо за това.

— Не мога да си позволя да откажа три долара за няколко часа работа — каза Алена предизвикателно. — А и в това няма нищо лошо, защото той не е там, когато отивам аз.

— Искаш да кажеш, че те пуска сама в апартамента си?

— Защо не? През целия си живот не съм откраднала нищо.

— Но той не може да знае това!

— Въпреки всичко ми повери ключа си.

— Ключ? От жилището на капитан Лейтимър? — Любопитството на Роберта растеше с всеки изминал миг. — Но как успяваш да се справяш в лазарета, а после да чистиш и квартирата му?

— След работа, когато той има нощни дежурства. Живее наблизо и нямам много път дотам.

— И къде живее капитанът? — осведоми се Роберта със сладък гласец.

Алена я погледна злобно. Приятелски усмихната, Роберта я предупреди:

— Ако не ми кажеш, Лени, ще съобщя на татко, че чистиш квартирата му. Това със сигурност няма да му хареса. Нищо чудно да ти забрани да ходиш там.

— Не знам какво си си наумила, Роберта — предаде се по-младата девойка. — Но ми е все едно. Щом непременно искаш да имаш капитан Лейтимър, вземи си го.

— Къде живее той? — попита Роберта задъхано.

— Жилищната сграда „Понталба“ — каза с въздишка Алена и сви рамене. — Но за всичко друго ще трябва да питаш сама любезния капитан.

— Не си особено мила с мен — нацупи се Роберта. — Винаги си се заяждала и си ме мразила. Сега ще си получиш заслуженото, щом си толкова подла!

Роберта помълча известно време, но когато усети, че цупенето й не прави впечатление на Алена, промени тактиката.

— Ще питам капитан Лейтимър кога ще дойде тук.

— Да дойде тук? — Алена се изправи във ваната и уви кърпата по-плътно около себе си.

Роберта знаеше, че е улучила в целта. Започна да играе ролята на невинен ангел.

— Но аз не ти ли казах, Лени? Той пише, че ще направи всичко възможно да дойде другата седмица, ако поканата е все още в сила. — Гласът й придоби леко заповедническа нотка: — Затова му предай, че го очакваме в петък. Татко каза така!

Алена сбърчи нос и пое дъх, сякаш й замириса на изгоряло.

— Всъщност какво харесваш в този янки?

— Всичко — изстреля Роберта със звънлив смях. — И най-вече това, че е една възможност за измъкване от тази смрадлива дупка! — С грейнали очи тя се наведе напред. Думите й звучаха така, сякаш издаваше съкровена тайна. — Казах ли ти, че писмото беше адресирано лично до мен и подписано просто с „Коул“?

Извън себе си от радост, тя обгърна коленете си с ръце и започна да се люлее напред-назад.

— А, така ли? — измърмори кротко Алена. Тя облегна единия си лакът на ръба на ваната и положи брадичка върху дланта си. Знаеше прекрасно какво щеше да последва сега.

— Как ме гледаше само! — въздъхна Роберта с полузатворени очи, отдадена на сладкия спомен. — И то пред татко! Ти също го видя, нали? — Тя не обърна внимание на отегчения поглед на Алена и продължи да бърбори: — О, Коул е истински мъж! Но ти казвам, Лени, аз ще завъртя този дългокрак янки на малкия си пръст!

Тя се изкикоти, очарована от себе си, и се надигна. Игриво подритна обшития с дантела ръб на пеньоара си, преди да напусне с танцова стъпка тясното помещение.

— Ще бъдеш ли така добра да затвориш вратата? — подвикна ядосано Алена след нея.

Усмихната, Роберта подаде глава. „На малкия си пръст“ — тананикаше си тя, вирнала въпросната част от ръката си. С превзето махване затвори вратата и остави най-сетне Алена да довърши банята си.

Алена излезе от студената вода и с болка огледа напуканите си ръце. „Ще го завъртя на малкия си пръст“ — изимитира тя подигравателно братовчедка си. Но изведнъж лицето й се сгърчи от гняв. Стъпи с босите си крака на пода и изсъска:

— Проклето северняшко копеле!

Бележки

[1] Джонита — наименование на войниците от Юга. — Б.пр.

[2] Федерацията — наименование на Северните щати. — Б.пр.