Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (2)

Глава втора

Войната не беше причинила сериозни щети в града. По бреговете на реката битките бяха оставили следи, но в централните части обикновеният ритъм на живота, изглежда, не беше нарушен от присъствието на многобройните войници на Севера. Магазинчета и тесни сгради с богато украсени балкони се притискаха едни до други, зад изкусно изработени порти от ковано желязо се таяха добре поддържани градини, дървета красяха тихите кътчета.

След като яздиха известно време в назованата от момчето посока и бяха оставили зад себе си Стария квартал, заобиколените от малки прави алеи станаха по-широки. Магнолиевите дървета бяха обсипани с големи восъчни цветове. Тежкият им аромат се смесваше с миризмата на жасмин, лаврови дървета и чемшир. Малко по-нататък ливадите станаха по-обширни. Под високи, обрасли с лишеи дъбове се издигаха големи къщи с издадени далеч напред веранди, подпрени с колони. Коул се обърна през рамо и каза със съмнение в гласа:

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, Ал? Тук живеят богатите хора.

— Вие, янките, не оставихте много от това богатство! — Ал помръдна рамене и посочи с пръст напред. — Идвал съм вече веднъж. Трябва да продължим още нататък.

Малко по-късно той посочи път, който водеше през една пролука в живия плет към внушителна по размерите си тухлена къща.

Приземната веранда беше покрита със зидан свод. В единия край на преддверието се виеше стълба от ковано желязо с филигранно изрязан парапет. Балконът обхващаше цялата ширина на господарската къща.

Когато Коул насочи жребеца си през изкусно изкования портал и стъпи на извитата, постлана с тухли алея, усети как вълнението у момчето нарасна. Той спря коня пред къщата, скочи от седлото и завърза поводите на желязната халка, забита в един кол. После се пресегна нагоре и пое сандъка от Ал. Още не го беше положил на земята, когато Ал вече беше скочил от коня светкавично, беше се добрал до входната врата и дърпаше с всичка сила въжето на звънеца. За капитана не остана нищо друго, освен да последва момчето с багажа на рамо като слуга.

Ал хвърли неодобрителен поглед, когато капитанът пристъпи към него. Той нетърпеливо позвъни още веднъж. От вътрешността на къщата се чуха стъпки, след което вратата се отвори и пред тях застана красива млада жена, съвсем малко по-висока от Ал. Тя погледна двамата с недоумение. Коул бързо свали шапката си и я сложи под мишница. Присъствието на офицер янки само по себе си беше доста странно, много по-странни обаче бяха умоляващите гримаси, които правеше хлапакът.

— Мадам! — По красивото лице на жената Коул не можеше да различи никакъв признак, че е разпознала момчето, и той се усъмни в достоверността на разказа му.

— Това момче твърди, че ви познава. Вярно ли е?

Жената изненадано погледна Ал и с отвращение сбърчи нос.

— Опазил ме Господ, мисля, че е станало… — Но внезапно пое дълбоко въздух и извика: — Ал, Ал…

Под съзаклятническия поглед на момчето тя преглътна останалата част от името. Очевидно то набързо й беше прошепнало нещо.

Жената хвърляше нервни погледи ту на единия, ту на другия.

— Ал? — Тя несигурно изговори името и изглеждаше явно насърчена от потвърдителното кимване на момчето. — Но разбира се, че си ти, Ал! Ние не те… очаквахме. Мама ще има да се чуди. Казвам ти, ще загуби ума и дума, като те види!

След тези думи чернокосата красавица погледна отново към Коул и му се усмихна очарователно.

— Надявам се, че Ал не се е държал твърде невъзпитано, полковник. Мама винаги е казвала, че е много своенравен. Поведението му е просто непредвидимо.

— Капитан, мадам — поправи я учтиво Коул. — Капитан Коул Лейтимър.

Момчето посочи с палец през рамото си и каза пренебрежително:

— Докторчето там ме взе на коня си и ме докара от кораба дотук.

Очите на младата жена се разшириха от учудване, когато откъсна поглед от офицера и съзря коня.

— Господи, да не би да искате да кажете, че сте яздили двамата?!

Ал се разкашля насила и небрежно обясни на капитана:

— Това е моята братовчедка Роберта. Роберта Крейгхъг.

Коул тайно се беше полюбувал на черните й коси и тъмните очи. Бледорозовата муселинена рокля на цветчета беше с дълбоко деколте, което разкриваше налятата гръд. Като безупречен кавалер Коул удари токове и се поклони.

— За мен е чест да се запозная с вас, мис Крейгхъг.

По майка Роберта беше французойка. Горещата й кръв закипя под втренчения поглед на офицера. Войната беше отнела някои удоволствия от живота й, а тя наближаваше двадесет и втората си година и се чувстваше почти стара мома. Беше стигнала до убеждението, че без близостта на мъж момичето вехне безсмислено. Струваше й се, че бяха минали години, откакто за последен път някой мъж я беше желал, и тя намираше съществуването си отвратително скучно. Сега възможността за ново завоевание я окуражаваше. Тази възможност беше особено интересна поради факта, че щеше да се сдобие със забранения плод от редиците на омразните янки.

— Не мога да твърдя за себе си, че съм разговаряла с много войници от Север, капитане — каза тя закачливо. — Много истории се разказват за вас и все пак… — Тя замислено захапа върха на пръста си. — И все пак вие нямате вид на човек, който скита из нашите земи и плаши бедните, беззащитни жени.

Белите зъби на Коул проблеснаха, когато отвърна с непринудена усмивка:

— Старая се, мадам!

Роберта се изчерви от вълнение, мислите й се объркаха. Той изглеждаше много по-мъжествен и самоуверен от онези глуповати младоци, които я бяха засипвали с нескопосани предложения, а после отиваха да се бият за Конфедерацията. Покоряването на техните сърца не будеше интерес у Роберта, докато този янки беше нещо съвсем различно.

Тя като че ли внезапно се опомни и се обърна към Ал:

— Но защо не влизаш? Сигурна съм, че Дулси ще се зарадва да те види, Ал.

Ал с нежелание се остави да бъде отпратен. Той замислено местеше поглед от братовчедка си към северняка. Беше виждал вече този особен израз в очите на Роберта при предишни посещения и знаеше, че той не предвещава нищо добро за него, а може би дори и за капитана. Един враг ухажваше Роберта — та това беше като да хванеш пушка откъм цевта и да не застанеш откъм приклада, когато пушката гръмне.

Ал протегна едната си ръка към мъжа, след като беше я обърсал в не съвсем чистите си панталони.

— Благодаря, че ме взехте със себе си. Надявам се, че ще намерите обратния път, капитане. — Той обърна лицето си към слънцето, което грееше зад дърветата. — Изглежда, ще вали. Струва ми се, че ще е по-добре да се връщате, преди…

— Глупости, Ал — прекъсна го Роберта. — Нека се покажем признателни към този мил джентълмен заради неговата услужливост. Той вероятно няма нищо против да се поосвежи след дългата езда. — Тя се усмихна прелъстително на Коул. — Не желаете ли да влезете, капитане? Вътре е по-хладно. — При тези думи тя отвори широко вратата и каза подканващо: — Заповядайте, господин капитан.

Когато двамата влязоха в къщата, Ал им хвърли гневен поглед. Зъбите му бяха стиснати от злоба. Хвана сандъка си и го заблъска пред вратата. При това си удари лакътя и измърмори няколко думи, които със сигурност нямаше да се харесат на капитана, ако ги беше чул. Но за щастие вниманието на последния беше насочено изцяло към Роберта, докато я следваше в оскъдно мебелираната стая.

— Моля да ни извините за мизерното обзавеждане, капитане. — Тя грациозно повдигна полата на широката рокля и се настани срещу Коул на едно малко канапе, чиято копринена тапицерия беше избледняла. — По-рано бяхме добре, но сега баща ми държи само един малък магазин. Трябва да живеем със спечеленото от него, но днес почти никой не е в състояние да плаща прекомерно високите цени, които баща ми е принуден да иска за своите стоки. Представете си само: голям калъп сапун за пране струва цял долар. А аз така обичах ароматните сапуни от Париж!

— Войната не щади никого — каза Коул хапливо.

— Войната беше поносима, преди да ни натрапят този генерал Бътлър. Извинете ме за откровеността, капитане, но аз не можех да го понасям.

— С повечето южняци беше така, мис Крейгхъг.

— Но малцина бяха принудени да търпят такива несгоди като нас. Този отвратителен тип издаде заповед за конфискация на складовете на баща ми. Конфискуваха ни дори мебелите и ценните вещи, само защото баща ми беше отказал да положи онази злощастна клетва за вярност. Представете си — искаха дори да ни отнемат къщата, но тогава татко се предаде, защото не желаеше да излага мен и мама на опасност. А когато генерал Бътлър заповяда на хората си да се отнасят по-грубо с жените, цял Ню Орлиънс го прие като тежка обида. Не мога да си представя, че човек като вас може да се подчини на подобна заповед.

Коул знаеше наизуст заповед № 28. Жителите на града наистина я бяха възприели със силно негодувание. Бътлър я беше издал, за да предпази своите войници от обидите, които им нанасяха жените на Ню Орлиънс. Но ефектът се оказа обратен, тъй като заради нея Южните щати спечелиха допълнителни симпатии.

— Трябва да призная — продължи Роберта, — че едва се осмелявах да напускам къщата от страх пред грубите закачки на войниците. Изпитах истинско облекчение, когато генерал Бътлър беше отзован. Мисля, че новият командващ е много по-мил. Чух, че Бенкс давал големи балове и че изобщо бил много по-човечен. Вие присъствали ли сте на някое от тези празненства, капитане?

— За съжаление не съм, мис Крейгхъг. Бях твърде зает с работа. Рядко ми се усмихва щастието като днес. Този предобед генералът беше на инспекция в лазарета и затова се освободих за останалата част от деня.

Докато Роберта разговаряше с капитана, Ал седеше притихнал. Той избягваше да попада в зрителното поле на офицера, като същевременно се мъчеше да хване погледа на Роберта. Тя обаче беше изцяло погълната от разговора и не желаеше да бъде прекъсвана. Накрая Ал изгуби търпение и изпусна сандъка, който падна с оглушителен трясък върху мраморния под.

Роберта подскочи.

— Ох, Ал! Ти трябва да си ужасно гладен! Но до обяд има още много време. Иди и кажи на Дулси да ти приготви нещо за ядене.

Тя отново се обърна с усмивка към Коул.

— Господи, отдавна не бях водила такъв приятен разговор. Ще отвикна от доброто си възпитание. Не искате ли да останете при нас за обяд, капитан Лейтимър?

Ал едва не хлъцна от учудване. Как можеше Роберта да стори такова нещо?

Поканата изненада Коул и той забави отговора си.

— И дума не може да става за отказ, капитане. — Роберта присви кокетно устни. Тя беше сигурна в себе си, тъй като досега никой още не беше й отказвал. — Предполагам, че не са се отнасяли твърде гостоприемно към вас в Ню Орлиънс.

— При тази ситуация не съм и очаквал друго — отвърна усмихнато Коул.

— Значи се разбрахме — зарадва се Роберта. — Все пак вие доведохте Ал до къщи. Значи сме ви задължени.

Тъй като Ал не успя да привлече вниманието на Роберта, той изсумтя глухо и се насочи към задната част на дома. Стъпките на грубите му ботуши кънтяха в полупразните помещения. Обстановката в къщата беше потискаща. Всички малки украшения бяха изчезнали от витрините и лавиците, стените бяха голи, липсваше и забързаното шетане на прислугата. За Ал беше ясно, че всички роби, с изключение на семейството на Дулси си бяха отишли.

Той отвори вратата на кухнята и завари негърката, която готвеше супа. Дулси беше кокалеста жена с едро телосложение, но не беше дебела. Беше с глава и нещо по-висока от Ал.

Тя престана да чисти моркови и прокара ръката си през челото. С крайчеца на окото си съзря рошавия хлапак и сбърчи вежди.

— Какво търсиш тук, момче? — попита тя с недоверие. После захвърли моркова, обърса ядосано ръцете си в голямата бяла престилка и стана. — Ако търсиш нещо за плюскане, бъди така добър и мини през задната врата. Само не ми се влачи из къщата на мистър Ангъс като някой надут янки!

— Шшт! — Ал се опита да успокои негърката и размаха ръце по посока на предните помещения. Опасяваше се, че там можеха да чуят гласа й. Той се приближи към учудената слугиня и положи ръката си върху нейната.

— Аз съм, Дулси, Ал!

— Мъ-ъ-ничкото ми! — изкрещя тя, когато позна Ал. Писъкът й отекна в цялата къща, но изплашеният Ал я спря рязко, като сложи ръка на устата й.

Роберта угрижено погледна от хола по посока на кухнята.

— Всъщност Ал се разбира много добре с Дулси — каза тя с напрегнат глас на учудения Коул, размахвайки ветрилото си.

След това подхвана оживен разговор, за да избегне всички по-нататъшни въпроси. Цветът на униформата изведнъж се оказа без значение. Той беше истински мъж и това беше най-важното. Побиваха я тръпки от непринудения, звучен тембър на гласа му, харесваше й начинът, по който говореше и се движеше. Държанието му беше спокойно, маниерите — безупречни, и все пак в него имаше нещо, което вдъхваше уважение. Той се чувстваше добре при нея, но тя знаеше, че в компанията на мъже би се чувствал също така свободно. Едва се беше запознала с него, а вече усещаше надигането на любовния огън. Тя потръпна при мисълта, че отново би могла да бъде уважавана от някого.

Коул се беше примирил с мисълта, че ще пропилее свободния си предобед, още когато се зае с мърлявото хлапе, и сега не можеше да повярва, че денят беше взел такъв щастлив обрат. Седеше в прохладния салон и разговаряше с очарователна жена. Наистина не можеше да очаква по-голяма награда за това, че беше помогнал на едно малко сираче. Той се облегна удобно назад и се заслуша в гласа на Роберта, която продължаваше да бъбри оживено. Малко по-късно обаче, навън се чу трополенето на кола и Роберта прекъсна потока от думи.

— Извинете, капитане, но мисля, че родителите ми се връщат.

Тя точно се канеше да изтича към предния салон, когато вратата се отвори с трясък и Ангъс Крейгхъг, следван от жена си, влетя с широки крачки в стаята. Ангъс беше нисък, набит мъж от шотландски произход. Имаше кестеняви, на места посивяващи коси и широко червендалесто лице. Лийла Крейгхъг беше дребна, мудна жена, чиято някога стройна фигура с годините се беше обезформила. И двамата изглеждаха уплашени. Те явно бяха забелязали седлото на коня с гравираната емблема на армията на Северните щати и очакваха най-лошото.

Роберта нямаше вече време да обясни на майка си и баща си присъствието на капитана, така че те да го приемат по-спокойно. Коул учтиво се беше надигнал заедно с нея и гледаше към тях. Родителите на Роберта излъчваха враждебност.

— Неприятности ли има? — поиска да узнае Ангъс.

Той хвърли кратък поглед към дъщеря си, но преди тя да успее да отговори, гневът му отново се насочи към офицера от Севера.

— Сър, не е нормално дъщеря ми да разговаря с мъж без присъствието на придружаваща дама. Още по-малко — с един янки. Ако идвате при мен по делови въпрос, нека отидем в моя кабинет. Няма защо да притесняваме дамите.

Коул тъкмо се канеше да разсее опасенията му, когато Роберта се намеси.

— Мили татко, това е капитан Лейтимър. Той намерил Ал на пристанището и беше така добър да го доведе дотук.

Ангъс погледна начумерено единственото си дете. Явно объркване измести възмущението му.

— Ал? Какво значи това, Роберта? Пак ли е някоя от глупавите ти шеги?

— Моля те, татко. — Роберта го хвана за ръката и го погледна дълбоко в черните блестящи очи. — Той е в кухнята и яде в момента. Идете с мама да му кажете добре дошъл.

В объркването си родителите послушаха дъщеря си. Роберта се поуспокои, когато остана отново насаме с Коул. Тя го зашемети с една очарователна усмивка и тъкмо се канеше да каже нещо относно горещото време, когато откъм задната част на къщата долетя остър писък, последван от шумни възклицания на френски.

Роберта скочи като ужилена, но като видя, че капитанът вече се запътваше нататък, се окопити.

— Не, моля ви, недейте! — изстена тя и го хвана за ръката. Всички останали опити да го задържи се оказаха излишни, тъй като се появи бащата, който крепеше съпругата си и продължаваше да я милва по бузата. Жената не преставаше да нарежда неразбираеми слова. Ангъс побърза да я положи върху малкото канапе: постепенно съумя да я успокои.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, сър? — предложи Коул помощта си и се приближи към тях. — Аз съм лекар.

— Не! — отговорът беше остър и не търпеше противоречие. С рязко движение на ръката Ангъс отказа неговата помощ. Мъчейки се да запази самообладание, той продължи малко по-спокойно: — Не, моля ви. Извинете ни. Това е само уплаха. В кухнята имаше мишка.

Коул се престори, че вярва на оправданието, и хвърли бърз поглед към вратата, в чиято рамка беше застанал Ал. Тогава кимна и каза:

— Мисля, че разбирам.

Кършейки нервно ръце, Роберта също погледна към Ал.

— Ал толкова се е променил. Всеки би се изненадал от вида му.

Лийла се беше посъвзела и се стараеше да седи изправена. Тя си налагаше да не поглежда към момчето и се опитваше да възвърне достойния си вид.

— Трябва да ни извините всички, капитане — каза Ангъс кратко и властно. Той изглеждаше доста напрегнат, когато се обърна към доктора. — Не ни посещават често офицери на Северните щати и ние предположихме, че има някакви проблеми. И когато видяхме… ъ-ъ-ъ… видяхме… имам предвид Ал…

Момчето незабелязано се беше вмъкнало в хола, искрящите му бели зъби се открояваха на мръсното лице, разтеглено в усмивка. То се извини, повдигайки рамене:

— Съжалявам, вуйчо Ангъс, но писането на писма не ми е толкова присърце, а и без друго нямаше да мога да ви изпратя писмото.

При тези думи на момчето вуйчото потрепна леко, докато жена му го наблюдаваше с неприязън, като не пропускаше нито едно негово движение.

— Добре, Ал, добре — успя да каже накрая вуйчо Ангъс. — Времената са тежки.

Роберта си усмихна притеснено.

— Капитане, вероятно смятате, че се държим като глупаци.

— Съвсем не — убеждаваше я Коул учтиво, въпреки че едва сдържаше усмивката си при вида на момчето.

Ангъс направи няколко крачки и застана така, че Коул да не вижда хлапето.

— Надявам се, че ни вярвате колко сме ви благодарни, задето доведохте момчето при нас. Не ми се ще да мисля какво можеше да се случи, ако не бяхте вие.

— Действително, сър — отговори Коул. — Ал се беше сдърпал с няколко войници, когато се появих аз.

— О! — Лийла почувства липса на въздух и ускори движението на ветрилото си.

Ангъс веднага се обърна към жена си.

— Добре ли си, майко?

— Да — каза храбро тя. — Вече съм по-добре.

Ангъс отново се обърна загрижен към момчето:

— Имал си неприятности? Всичко… наред ли е?

— Разбира се, ако ме бяха оставили, щях здравата да натупам сините! — репчеше се Ал и размахваше малкия си юмрук.

Вуйчо му го погледна изпод вежди.

— Хайде бе — изръмжа той. — Радвам се, че нищо не ти се е случило. С това въпросът е приключен.

Ал се усмихна лукаво.

— Не съвсем.

Всички, с изключение на капитана насочиха поглед към него и затаиха дъх. Хлапето се ухили широко.

— Роберта покани доктора за обяд.

Ветрилото на Лийла изтрополи на пода. С болезнен стон тя се смъкна отново на канапето и хвърли пълен с недоумение поглед към дъщеря си. Лицето на Ангъс се наля с кръв. Последва дълго конфузно мълчание.

В крайна сметка Коул предпочете да ги избави от неприятното положение.

— Тази нощ имам дежурство в лазарета, сър. Опасявам се, че не мога да приема поканата ви.

— О, капитане — нацупи се Роберта, пренебрегвайки недоволните погледи на родителите си. — Ние искаме да ви се отблагодарим за вашата помощ. Кога ще бъдете пак свободен?

Коул беше очарован от нейната упоритост.

— Ако не се случи нещо непредвидено, следващата седмица в петък.

— Тогава ще дойдете следващия петък за вечеря — настояваше Роберта с подкупващ глас, въпреки че баща й изсумтя предупредително.

Съобразявайки се с недвусмисления отказ на родителите й, Коул се обърна учтиво към Ангъс Крейгхъг.

— Само с ваше позволение, сър.

Ангъс погледна дъщеря си с мълчалив упрек, но накрая не му остана нищо друго и той се предаде.

— Разбира се, сър. Ние оценяваме високо помощта, която сте оказали на момчето.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя — отвърна Коул скромно. — Стори ми се, че беше крайно време някой да го защити, и съм доволен, че то отново е при роднините си.

— Ха-ха! — обади се саркастично Ал. — В такъв случай имате един грях по-малко на съвестта си! Вие, янките, правите първо от децата сираци, а после имате наглостта да се разположите в салона, който е окраден от самите вас!

Лийла изстена жално. Ангъс побърза да налее на жена си малко шери. Жената пое чашата с трепереща ръка. Едва след като беше отпила голяма глътка, Ангъс постави момчето на място:

— Убеден съм, че капитан Лейтимър няма нищо общо с това.

— Разбира се, че не — каза Роберта и скришом погледна към Ал.

Капитанът беше най-интересният човек, когото срещаше след падането на Ню Орлиънс, и тя нямаше да допусне да й бъде отнет най-добрият шанс, откакто тази скучна война я беше принудила да води съществуване на застаряваща мома. Беше си наумила да използва цялата си обиграност, за да започне връзка, която би й донесла само изгода. С кокетно спуснати клепачи тя се усмихна на Коул и сърцето й заби по-бързо, когато усети върху себе си втренчения му поглед. Открай време мъжете са гледали по този начин красивите жени. Той беше спечелен.

Тези погледи не убягнаха на Ангъс. Той стоеше скован и не можеше да прикрие гневната червенина на лицето си. Коул каза с примирителна усмивка:

— Дъщеря ви е много красива, сър. От дълго време не бях попадал в такава приятна и хубава компания.

Коул добре разбираше неудобството на бащата, но най-смущаващо беше поведението на момчето. Презрителният израз в хладните му сиви очи се запази, въпреки строгите погледи на Коул. В следващия миг малкото хлапе се извърна безочливо и с провлачени стъпки се насочи към канапето, на което седеше Лийла. Чашата с шери беше поставена върху малка масичка отстрани. Ал хвана чашата и докато погледът му преливаше от неотслабваща омраза, вдигна изпълнена с презрение наздравица към капитана и изля съдържанието й в гърлото си.

— Ал… — каза Коул със строг глас и само момчето успя да разбере прикритата заплаха. — Създаваш грижи на леля си. Добре би било да си припомниш отново добрите маниери. В присъствието на дами един джентълмен би трябвало да си свали шапката.

Лийла отново скърши притеснено ръце и погледна уплашено към съпруга си. Като че ли нов пристъп на ридания напираше в нея.

— Всичко е наред, капитане — намеси се бързо Ангъс, но ръката на Ал вече стискаше периферията на смачканата шапка.

Погледът на сивите очи прободе северняка като кинжал, след което Ал дръпна шапката от главата си и я запокити към другия край на помещението. Ангъс се втрещи от уплаха, за миг беше загубил дар слово. След това стените потрепериха от неговия рев:

— Какво си направила, по дяволите?

Тихите стонове на жена му преминаха в истерични писъци. Тя вдигна ръцете си нагоре и преплете пръсти, като че ли се молеше за Божията помощ.

— О, Ангъс, Ангъс, Ангъс! Какво толкова е направил? О-о-о!

Ангъс бързо наля още една чаша шери и й я подаде.

— Хайде, Лийла, изпий го! — каза умолително той и добави твърдо: — Роберта не е виновна, а глупавото момче. Пак е окълцало косата си.

С гневни бръчки по челото той погледна момчето, после се обърна към капитана и каза:

— Ал винаги се е страхувал, че някой може да го сметне за момиче.

Племенникът му преглътна тежко, после се обърна и понечи да се оттегли, но Ангъс му подвикна с остър тон:

— Ал, мисля, че е време да минеш през банята. Можеш да използваш същата стая, както винаги. И вземи оня сандък със себе си!

Когато момчето напусна, Ангъс поклати недоумяващо глава.

— Тази днешна младеж! Докъде ли ще я докарат. Нямат уважение към нищо! — Той размаха ръце и по всичко личеше, че ще избухне буря от негодувание. — Правят, което им скимне!

Коул го успокои бързо:

— Всъщност той е добро хлапе, сър. Може би е малко твърдоглав, упорит и мръсен. Така е! Но когато поотрасне, от него със сигурност ще стане истински мъж!

Едва месеци по-късно Коул щеше да разбере защо Ангъс Крейгхъг го погледна с такъв измъчен поглед в този миг.