Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (40)

Глава четиридесета

Мартенските ветрове донесоха предчувствие за пролетна топлина. Към края на месеца ледът, сковал реката, започна да се топи. Тук-там вече се виждаше открита вода. През април имаше и няколко съвсем топли дни. Топящата се снежна покривка беше освободила голяма част от земята, а ледът по реката изчезна съвсем. Лебеди, диви патици и гъски долитаха и кацаха върху водата. С крясъци те търсеха старите си скривалища и места за гнездене.

Една нощ ярка светкавица и приглушен тътен на гръмотевица стреснаха Алена в съня й. Тя стана и се изправи до прозореца да види първата пролетна буря, връхлитаща с голяма сила върху стръмния бряг на реката. Мълниите озаряваха нощното небе с призрачна светлина, а дъждът шибаше шумно по прозорците на къщата. Алена се уплаши, когато една ярка светкавица раздра небето. Точно тогава Коул обви изотзад ръцете си около нея и се наведе да целуне мекото й обло рамо. Ръката му нежно я погали по вече заобления корем.

Алена се обърна и устните й потърсиха устата на мъжа й. Коул я взе на ръце и я отнесе обратно в леглото. Когато бурята най-сетне утихна, върху голямата къща на стръмния бряг се спусна сладко спокойствие. В една от стаите на тази къща двама влюбени почиваха в здрава прегръдка.

Дойде май и във въздуха започна да се усеща ароматът на бъдещото цветно великолепие. Тъй като не можаха да намерят друг градинар, Алена нареди на Питър да прекопае розовите лехи. Коул тъкмо преглеждаше един пациент, а те ставаха все по-многобройни, откакто преди месец се върна към лекарската си практика. Алена беше с Минди в салона, когато видя как Питър се втурна като фурия в къщата и изчезна в кабинета на Коул. Тя тръгна натам, любопитна да разбере какво се е случило, но двамата мъже едва не я прегазиха, изхвръквайки навън. Безкрайно изненадана, тя излезе на верандата и видя как Питър и Коул бясно копаят някакъв трап сред лехите с рози.

Алена вече се канеше да прибере с ръка полите си и да изтича навън, когато две малки ръчички внезапно се вкопчиха отзад в плата на роклята й. Обърна се и видя Минди, в чиито очи беше изписан паническият страх на подгонено животно.

— Какво има, Минди? — запита изумена Алена, но малката само разтърси глава и треперейки с цялото си тяло, скри личице в гънките на роклята й.

Коул хвърли лопатата и тъкмо се канеше да коленичи до Питър на ръба на трапа, когато съзря Минди и Алена да гледат от терасата.

— Веднага заведи детето вътре в къщи! — извика той на жена си.

Алена много искаше да разбере какво става, но се подчини на заповедта.

Малко след това Коул влезе в салона. Минди веднага скочи от канапето и изтича към него. Тя прегърна с ръчички краката на Коул и се разрида неутешимо.

Коул вдигна детето на ръце и го притисна здраво към себе си.

— Ти знаеш какво намерихме в градината, нали, Минди? — попита той спокойно.

Момиченцето потвърди неговото предположение с кимване на глава.

— Какво всъщност става? — запита Алена, напълно объркана. — Какво сте намерили?

— Намерихме чичо й, закопан под розовите храсти. Изглежда, лежи там от деня на изчезването си.

Алена безсилно се отпусна на канапето, защото краката й се подкосиха. Настръхнала си спомни как през есента и тя беше започнала да копае сред розите.

— Изпратих Питър при шерифа — рече Коул. — Той положително ще иска да разпита Минди. Може би малката ще има нужда преди това да си почине.

Ръцете на момиченцето се вкопчиха още по-здраво във врата му, но Коул я потупа успокоително по гърба.

— Не се страхувай, никой няма да ти стори нищо лошо. От сега нататък ние ще се грижим за тебе — мъчеше се той да успокои детето.

Когато малко след това Коул остана сам с Алена, той без заобикалки й каза, че очевидно чичото на Минди е бил убит.

— Черепът му е раздробен, като че ли някой го е ударил отзад и после го е бутнал в трапа.

— Мислиш ли, че той сам е изкопал този трап?

— Напълно е възможно, но защо? При саденето на розови храсти не са необходими чак толкова големи дупки. От друга страна, не мога да си представя, че човек съзнателно ще изкопае собствения си гроб.

— Може би е искал да закопае нещо?

Коул сви рамене.

— Ако Минди не проговори, ще се лутаме в тъмното. Освен чичо й в трапа няма нищо друго. Никакво златно съкровище.

„Съкровище!“ Тази дума не излизаше вече от главата на Алена. Тя събуждаше в нея някакви смътни и далечни спомени. Не подхвърляше ли Роберта в дневника си за някакво съкровище? Не беше ли изразила намерението да напусне Лейтимър Хаус като богата жена? Всичко това Алена беше видяла черно на бяло в дневника на братовчедка си, но къде беше сега този дневник? Кой го беше прибрал? Може би убиецът на градинаря?

Малко след това пристигна помощник-шерифът Мартин Холваг и веднага започна работа. В дрехите на градинаря той намери кесия за тютюн, няколко монети и накрая три съвсем нови банкноти по десет долара, които връчи на Коул.

— Ще се погрижа този човек да бъде прилично погребан. Все пак беше чичо на Минди — каза Коул на шерифа. — За съжаление нищо повече не мога да направя. Той изчезна няколко седмици преди смъртта на Роберта и остави Минди самичка при нас.

— А останалите от прислугата, Коул? Откога работят при вас? — запита Холваг.

— Мисис Гарт и двете камериерки бяха назначени по мое нареждане от адвоката ми, преди да пристигна от Ню Орлиънс с Роберта. Останалите са тук от много години. Само този градинар назначих лично аз, тъй като предишният загина във войната.

— Би ли могла първата ви жена да е замесена в тази работа? — продължи да разпитва шерифът.

— Роберта изпитваше дълбоко отвращение към този човек и се отнасяше към него като към ненужна дрипа. Но и към останалата част от прислугата не беше по-мила, така че едва ли е имала някакво специално отношение.

— Добре, а мога ли сега да поговоря с Минди? Може би ще ни помогне да напреднем в този случай.

Коул кимна.

— Тя е при Алена в салона. Тази работа много я разстрои. А и досега не съм я чул да каже нито дума. Затова едва ли ще допринесе много за разгадаването на мистерията.

— Означава ли това, че е няма?

— Не, вероятно не. Просто нещо й пречи да говори, въпреки че сигурно може.

Стана така, както беше предвидил Коул. Минди не беше в състояние да произнесе нито дума, въпреки че полагаше отчаяни усилия да отговори на въпросите на шерифа. Изпълнена със съчувствие, Алена привлече пребледнялото от страх дете и погледна умолително Коул.

— Мисля, че ще е по-добре да я отведа в стаята й — прошепна тя.

За нейно облекчение шерифът кимна.

Когато двамата мъже останаха сами, Холваг смени темата.

— Исках да ви попитам, Коул, не сте ли видели да минава един боядисан в червено и бяло параход. Параход с колела средна големина на име „Тачър“.

Коул му поднесе чаша бренди и поклати глава.

— От една-две седмици не съм виждал никакъв параход да минава оттук.

Мартин Холваг изглеждаше загрижен.

— „Тачър“ трябваше да е минал покрай вас приблизително преди три дни. На борда си не е имал пътници, а само селскостопански инвентар и няколко сандъка с карабини „Уинчестър“, които струват доста пари. Миналият четвъртък е бил видян за последен път на около десет мили оттук. След това като че ли се е разтворил във въздуха.

— Може да се е блъснал в някоя скала. С всички онези тежести на борда би потънал като камък.

Мартин Холваг изпразни на един дъх чашата си и стана.

— Е, добре — каза той замислен. — Това беше между другото. Сега ще си вървя и ще наредя да закарат градинаря до погребалното бюро.

Коул го придружи до вратата.

— Ако разкриете нещо по този случай, шерифе, ще ви моля да ме уведомите.

Когато Холваг си отиде, Коул замислено извади от джоба си трите банкноти, намерени в джоба на убития градинар. Огледа ги грижливо и забеляза, че никога не са били прегъвани. Като се взря по-внимателно, направи му впечатление, че номерата им са поредни. Чудно нещо, помисли си той. Как един човек, който получава заплата от шест долара седмично, може да има тридесет долара, които са получени изведнъж и очевидно са изплатени от някаква банка или нещо подобно?

Новината за мъртвия градинар в лехите с рози на доктор Лейтимър се разпространи като пожар из околността. Клюкарите в близкия град пускаха най-причудливи предположения за неговата смърт.

 

 

Когато няколко дни по-късно Алена и Каролайн Дарви отидоха до Сейнт Клауд да пазаруват, Алена усети скритото любопитство в очите на всички и скоро загуби интерес към покупките.

— Хайде да си ходим, Каролайн — каза тя уморено. — Днес е много горещо и не се чувствам добре.

Каролайн беше разочарована. Тя имаше други планове за обиколката по магазините, но инстинктивно почувства, че нещо беше разтревожило приятелката й.

Когато излизаха от магазина, Алена почти се сблъска с един нисък, добре облечен мъж. Тя тъкмо искаше да измърмори някакво извинение, когато изведнъж го позна. Прониза я неописуем ужас и за няколко мига не беше в състояние да се опомни от страх.

Въпреки че от лявата страна косата му беше по-дълга, за да крие ухото, нямаше никакво съмнение — пред Алена стоеше Жак Дюбоне!

В ръката му имаше бастун със сребърна дръжка. Когато той се съвзе от собствената си изненада и понечи да вдигне елегантната си шапка за поздрав, погледът на черните му очи установи напредналата й бременност. Изразът на лицето му мигновено се скова. Със злорада усмивка отвори уста да каже нещо, но Алена, бледа и трепереща, се обърна и с олюляване се върна в магазина. Там пръстите й се вкопчиха в ръба на една масичка, но после всичко около нея притъмня, а коленете й се подгънаха. Каролайн и продавачката едва успяха да я подхванат, преди да рухне на земята.

— Веднага ще извикам доктор Лейтимър — каза Каролайн на продавачката. — Стойте тук и внимавайте много за нея.

Жак Дюбоне се беше прислонил до вратата на близкия магазин и проследи с поглед хубавата руса жена, която изтича по улицата и влезе в малка кантора, за да изскочи веднага след това с един мъж, в когото Дюбоне моментално позна добрия доктор Лейтимър. Жак изкриви лице в презрителна гримаса. Значи майорът все пак се беше добрал до сладкия плод!

Коул нахлу в магазина като разярен бик. След кратък изпитателен поглед към лицето на Алена, той я вдигна на ръце.

— В задната стая има легло — каза загрижената продавачка.

Коул кимна и я последва с жена си на ръце. Положи внимателно Алена на леглото, разхлаби панделките на корсета й и сложи студени кърпи на челото й.

Алена бавно изплува от припадъка си. С треперещи клепачи тя най-после отвори очи и се огледа замаяно. Когато Коул се наведе над нея, тя обви ръце около врата му и го притегли към себе си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той с нежна усмивка.

— Това беше Жак! — прошепна Алена ужасена. — Той е тук, в Сейнт Клауд, Коул! Видях го със собствените си очи!

Коул се отдръпна назад и погледна изненадан в уплашените й, пълни със сълзи сиви очи. После решително се обърна към продавачката:

— Извинете, мис, може ли жена ми да остане за малко тук? Трябва да кажа нещо на шерифа и веднага се връщам.

— Не ме оставяй, Коул! Помисли си какво може да ни стори! — молеше го Алена, вкопчена в ръкава му.

— Не се плаши, мила! — успокояваше я той. — Моля те, имай ми доверие!

Очите й потърсиха неговите и въпреки че още трепереше тя все пак не направи друг опит да го задържи.

Мартин Холваг беше в канцеларията си. Коул му обясни без заобикалки, че в града се намира човек, търсен от закона, и настоя шерифът да го последва.

Двамата мъже първо провериха книгите за гости в хотелите. За своя изненада в „Стърнс Хаус“ Коул откри писмо, адресирано до него. Беше подписано от Жак, който го канеше на „малък разговор“ в своята стая.

Коул с мрачна решителност почука на вратата. Тя веднага се отвори и той се намери лице в лице с Жак Дюбоне.

— А, добър ден, доктор Лейтимър — поздрави французинът на английски, без почти никакъв акцент. — Както виждам, скъпоценната ви жена вече ви е уведомила за нашата малко непредвидена среща. Надявам се, че не съм й причинил прекалено безпокойство. Впрочем и без това имах намерение да ви посетя.

— Наистина ли? — запита подигравателно Коул, изпълнен със съмнения.

Блуждаещият поглед на Жак попадна на стоящия зад Коул шериф.

— Виж ти, човек на закона! Още по-добре! Моля, джентълмени, влезте! Това, което имам да ви кажа, няма да отнеме много време.

Той затвори вратата след двамата мъже и извади от сакото си кожен портфейл. Несръчно, служейки си с лявата ръка, облечена в ръкавица, измъкна няколко листа с вид на официални документи и ги подаде на шерифа. При движението дългата коса над лявото му ухо се отметна и Коул видя, че там зее дупка.

— Тези документи ще ви убедят, че аз вече не съм търсен от закона, господа — обяви Дюбоне високопарно. — Това е акт за помилване и за отмяна на наказателно постановление от губернатора на Луизиана и от тамошните федерални власти. — Жак направи кратка пауза, за да могат двамата мъже да се запознаят с предоставените им книжа.

— А това тук — продължи той, показвайки някакъв друг документ — ме сочи като представител на една парижка фирма, за която проучвам тукашния пазар. Уверявам ви, че съм в добри отношения с всички почтени бизнесмени в града и че тук се занимавам само със законни дела. Имате ли още някакви въпроси?

Коул не беше ни най-малко успокоен. Той с подозрение оглеждаше дребния мъж, който побърза угоднически да добави:

— След няколко дни напускам това място, доктор Лейтимър, и в близко бъдеще не смятам да се мяркам насам.

Коул заговори, без да крие чувствата си:

— Абсолютно безразлично ми е какво говорите и какви документи за помилване можете да представите, ако ще да са подписани от дядо господ! Само да ви спипам близо до къщата си или до жена си, ще имам грижата повече да не ми се пречкате на пътя!

— Това заплаха ли е, мосю?

— Съвсем не! Само трезво указание за характера на бъдещите ни отношения.

Жак Дюбоне смръщи чело.

— Мисля, че ви разбирам. Като имам предвид случилото се между нас тримата, не мога да ви упреквам. Исках само необезпокоявано да се занимавам с работата си. Единствено по тази причина си позволих да отнема от скъпоценното ви време.

Коул се усмихна, но очите му останаха студени и бдителни.

— Е, добре — каза той. — Желая ви успех във вашите начинания и ако е възможно, да напуснете този щат в най-скоро време.

— Ще си спомням за думите ви, докторе — отвърна Жак Дюбоне и отвори вратата.

Коул се направи, че не вижда протегнатата му за сбогуване ръка.

Пътуването към къщи протече в мълчание. Чак когато Каролайн слезе, Алена не можа да се сдържи повече.

— Защо този Дюбоне трябваше точно сега да се появи тук? — проплака тя отчаяно. — Какво ще стане, ако започне да разправя навсякъде, че съм крадла, предателка и убийца? Той ще направи всичко възможно, за да ме тикне в затвора.

Коул бавно измъкна от джоба на палтото си връзка документи.

— Тези неща ще разпръснат всичките ти страхове — каза той с уверен глас и прелисти книжата. — Това са клетвени декларации от доктор Брукс, мисис Хоутърн, Саул, мен самия и други хора, които напълно те освобождават от всякаква отговорност. Току-що ги получих от моя адвокат. Моля те, прочети писмото и ще повярваш на думите ми.

Алена пое листа, изпълнена с любопитство, и започна трескаво да чете:

„От резултатите на съдебните разследвания и въз основа на клетвени свидетелски показания от горепосочените лица се изясни, че Алена Макгарън не е виновна по нито едно от повдигнатите срещу нея обвинения. Обявените за нейното залавяне възнаграждения следва да се смятат за отменени с настоящото.

Подписал: Генерал Ричард Тейлър, военен губернатор на Луизиана.“

Алена не беше в състояние да промълви нито дума. Сълзи на облекчение и благодарност се търкаляха по страните й, когато вдигна поглед към съпруга си.

— Както виждаш — каза Коул, — детето ни няма да се появи на бял свят в затвора. Като изключим веригите на нашия брак, ти си свободна жена в буквалния смисъл на думата.

Алена се облегна назад и се разсмя през радостни сълзи.

— Колкото до тези вериги, любими, бих искала да бъда прикована цял живот в тях! Към теб! — каза щастливо тя. После се отпусна върху гърдите на Коул и даде воля на сълзите си, предизвикани от преживените вълнения.

Коул държеше ръката й и се наслаждаваше на все още необичайната си роля на щастлив съпруг и бъдещ баща.