Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (42)

Глава четиридесет и втора

В първите дни след раждането на Глинис Лин щастливият баща не искаше да мръдне от люлката й. Просто не можеше да се насити на тази необичайна гледка. През дългите години на лекарската си практика беше виждал много красиви деца, но толкова прекрасно бебе никога не беше срещал. Може би беше малко пристрастен в оценката си, но все пак смяташе, че е прав.

Коул се обърна, когато Алена се раздвижи в леглото до люлката. Когато тя отвори големите си сиви очи, той й се усмихна нежно.

— Има твоето носле и твоята уста — гордо установи Коул.

Усмивката, с която Алена му отговори, беше ласкава и разнежена.

— Това още не се знае. Твърде рано е.

Коул се изправи и седна на леглото й.

— Знам, защото това е най-горещото ми желание.

— Винаги ли получаваш това, което искаш.

— Имам теб — отговори Коул с твърд глас. — И това е всичко, което бих могъл да си пожелая.

 

 

Една седмица след раждането на детето Лийла Крейгхъг и мисис Хоутърн си заминаха. По време на тяхното посещение и в суматохата около раждането на детето голямата къща беше загубила за Алена част от своята мрачност. Макар че августовският пек и горещите сухи ветрове превръщаха кацналата на високия бряг къща в истинска пещ. Дори Майлс, на когото като че ли нищо не можеше да му повлияе, започна да се поти. Самата Алена се справяше добре с горещината. Разхлаби корсета си, нави ръкавите на роклята и се зае ентусиазирано с ролята си на съпруга и майка.

За разлика от голямата къща, „колибата“ беше сенчеста и хладна под закрилата на старите брястове. Все по-често Алена прекарваше там горещите часове заедно с Глинис Лин и Минди. Пък и така беше по-близо до съпруга си. Цялата къща беше почистена основно под нейно наблюдение и беше така наредена и освежена, че старите мебели блестяха почти като по времето на стария мистър Лейтимър — бащата на Коул.

„Колибата“ беше строена солидно. Подовете бяха от дебели дъбови дъски, само в кухнята бяха наредени полирани каменни плочи. И докато прозорците на голямата къща тракаха и при най-слабия полъх на вятъра, тук всичко беше уплътнено и вдъхваше сигурност и спокойствие. Температурата вътре в „колибата“ почти не се влияеше от времето навън, независимо дали вилнееше буря, дали дърво и камък се пукаха от студ, или пък цареше адска жега. Къщата беше строена така, че да служи на няколко поколения и Алена много скоро обикна спокойствието и сигурността, които тя излъчваше. Наредбата, съчетаваща вкус и дискретна елегантност, вдъхваше много повече уют, отколкото претрупания разкош на господарската къща.

Една вечер, докато се хранеха, Коул попита жена си дали не иска да се преместят за постоянно в „колибата“. Беше забелязал колко добре се чувства тя там. В продължение на няколко седмици беше пренесла почти всички дрешки на бебето, да не говорим за своя собствен гардероб. Изненадващото предложение на Коул накара Алена да си помисли, че той е истински ясновидец. Опита се да скрие радостната си възбуда, когато с благодарност се съгласи с предложението.

— Струва ми се, че това е добра идея, мили мой янки — каза тя просто. — Но имаш ли представа какво да правим с голямата къща?

— Мисля, че от нея би могло да стане една доста прилична болница. Във всеки случай ще бъде много по-добра от повечето болници, които съм виждал през живота си.

Икономката мисис Гарт, която тъкмо му наливаше малко бренди, изпусна шишето от изненада и течността се разля по белоснежната покривка. Тя бързо измърмори някакво извинение и побърза да попие петното с една кърпа. След това се обърна и излезе, без да каже нито дума. Коул погледна след нея със смръщени вежди, но скоро забрави за всичко друго, когато Алена седна на скута му и обсеби в миг цялото му внимание.

— О, Коул, мисля, че това е чудесна идея! — извика тя въодушевено и обви ръце около врата му. — Брегър би могъл да ти помогне за болницата. А пък аз, ако искаш, още утре ще кажа на прислугата да започне да пренася нашите вещи в „колибата“. До края на седмицата всичко ще е готово. После ще повикаме майстори да преустроят къщата и съвсем скоро бихме могли да приемаме първите си пациенти.

Но Коул като че ли беше загубил интерес към темата. Усещаше стегнатата, топла плът на жена си под тънката муселинена рокля, която Алена носеше в жегата. От раждането на дъщеря им той с нетърпение чакаше любовта отново да съедини телата им. Вече идеше септември, шест седмици бяха изминали и за Коул беше все по-трудно да спазва принудителното въздържание. Допирът с топлото и гъвкаво тяло на Алена накара горещата му кръв да кипне, а желанието му да се изостри докрай.

— Всъщност спомняш ли си откога не сме се любили, съкровище мое? — попита той ненадейно.

Внезапната смяна на темата изненада Алена и тя го погледна недоумяващо. Но после бързо го разбра и нежно се притисна до него. Ръцете й галеха мускулестите му гърди, докато устните й шепнеха в ухото му:

— Няма ли да е по-удобно да продължим разговора си в тишината на спалнята, миличък янки?

 

 

Вторият четвъртък на септември започна както обикновено с блестящо и ярко небе при изгрев-слънце. Но още много преди пладне по небето започнаха да се плъзгат дълги воали от облаци. Коул вече беше отишъл в „колибата“. Алена реши да остави дъщеря си да поспи още малко. По-късно, когато се изкъпе и се облече, ще накърми детето и ще слезе долу при мъжа си. Пренасянето трябваше да стане до края на седмицата, а само няколко дни по-късно зидарите щяха да започнат преустройството на голямата къща. Алена стоеше пред огледалото в банята и четкаше косите си, когато усети присъствието на друг човек. За своя най-голяма изненада тя видя мисис Гарт, която стоеше в рамката на отворената врата и държеше в ръцете си малката Глинис Лин. Никога досега икономката не беше благоволявала да се докосне до бебето, затова Алена внезапно се притесни, като видя детето си в ръцете на тази жена.

— Трябва да ви покажа нещо, мадам — каза икономката с безизразен глас. — Ще ме последвате ли?

При тези думи тя рязко се обърна и излезе в коридора.

Неопределено чувство за надвиснала опасност парализира Алена и изпълни крайниците й с оловна тежест. А мисис Гарт, като видя, че тя не реагира веднага, се обърна и извика невъздържано:

— Хайде, идвайте вече! Не разполагаме с много време!

— Дайте ми Глинис — каза Алена на икономката. — Ще й сменя пелените и идвам.

— Това може да почака. Елате веднага!

На Алена й стана ясно, че няма друг избор. За нейна изненада мисис Гарт влезе в бившата спалня на Роберта и се запъти направо към стената от огледала. Жената вдигна ръка, натисна горе вляво някакво парче огледало и Алена видя с изумление как цялата стена се завъртя и разкри намиращия се зад нея коридор. Мисис Гарт тръгна по него и махна на Алена да я последва. Младата жена неохотно се подчини. Безкрайна вита стълба от дялан камък водеше надолу и се губеше някъде в тъмнината. Алена погледна нагоре и разбра, че стълбата стига до покрива на къщата. Една капандура, през която влизаше малко светлина, явно служеше за изход към градената с парапет площадка на върха на покрива.

Мисис Гарт вече беше слязла няколко стъпала. Беше поставила ръката си на някаква къса греда, която стърчеше от стената.

— Хайде, идвайте по-бързо, мисис Лейтимър! — настояваше нетърпеливо тя. Гласът й прозвуча глухо в подобното на кула помещение.

— Не трябва ли да извикаме мистър Лейтимър или някой от мъжете? — запита Алена, крайно обезпокоена. Прехапа треперещата си долна устна, когато погледна своята дъщеричка, която спеше спокойно в ръцете на чуждата жена. Алена беше решена да направи всичко, за да си вземе детето колкото може по-бързо.

— Там долу има да видите доста неща, а нямаме много време. Затова следвайте ме по-бързо!

Последните думи прозвучаха като истинска заповед. Да се бори за детето си в тясното пространство на стълбата беше безнадеждно начинание. Сломена, Алена последва жената. Когато слезе още малко, мисис Гарт завъртя гредата и с шумно дрънчене на вериги тайната врата се затвори. Настъпи непрогледна тъмнина, после се чу драскането на клечка кибрит. Малко след това една газена лампа хвърли слаба светлина. Мисис Гарт вдигна високо лампата над главата си и с детето в другата ръка заслиза бързо надолу. На Алена не й оставаше нищо друго, освен да я последва. Един постоянен полъх донасяше до двете жени на стълбата някакъв далечен шум. Въздухът миришеше на плесен и ставаше все по-влажен, колкото по-надолу слизаха. Алена погледна нагоре, малката капандура се виждаше като нищожно светло петънце над нея. Вероятно вече се намираха дълбоко под земята, дори под основите на къщата, не много далече от нивото на подпочвените води.

Още по-надолу стените станаха мокри. От време на време се дочуваше тих съскащ шум. Предчувствието за приближаваща беда се засили, когато Алена видя, че в нишите на стената и в пукнатините на скалата висяха прилепи. В подножието на стълбата пътят им беше преграден от дебела дървена врата. Мисис Гарт натисна с голямо усилие един лост и го бутна встрани. Вратата бавно се отвори със скърцане и ужасно стържене на ръждясал метал.

Когато преминаха през вратата, мисис Гарт задвижи друг подобен лост, но вратата не се затвори плътно, а остана пролука с ширина на мъжка длан.

— Проклето нещо! Никога не е работило както трябва! — ругаеше икономката, но не се забави повече пред вратата. Взе лампата от земята и забърза нататък. Коридорът вървеше стръмно надолу. Скоро пред тях се появи мъждукаща светлина. Алена забави крачки и се огледа. Край осветените от слаби фенери стени на пещерата се виждаха камари от големи сандъци и бали с най-различни стоки. В няколко реда бяха натъркаляни и големи дървени бъчви. Зад решетките, преграждащи страничните помещения, лежаха буренца с барут и продълговати сандъци, на чиито капаци бяха нарисувани пушки.

— Оръжия! Муниции! — промълви Алена уплашено и веднага си спомни, че Коул й беше разправял за някакъв изчезнал параход, който носел на борда си такъв товар. Беше ли възможно убежището на речните пирати да се намира точно под основите на Лейтимър Хаус?

— Моля, минете оттук, мисис Лейтимър — каза икономката с подигравателна учтивост. — Вече стигнахме.

Мисис Гарт я въведе в малка странична пещера, очевидно допълнително издълбана в мекия пясъчник, която приличаше на стая. Тя постави бебето на един малък нар до стената. Алена веднага изтича до дъщеричката си и я взе на ръце. Силен метален шум я накара да се обърне и тя видя как мисис Гарт заключваше огромния катинар на решетката и превръщаше малката пещера в затворническа килия.

— Какво си позволявате? — извика възмутено Алена. — Веднага ме пуснете да изляза!

Мисис Гарт удостои пленницата си само с една цинична подигравателна гримаса. Без да продума, тя разкопча няколко копчета от скромната си черна рокля. Изведнъж притиснатите до този момент от коравия плат гърди изскочиха напред. След това жената извади няколко фуркети от косата си. Кокът на строгата й фризура се разпадна, дългата коса се пръсна по раменете и съвършено безизразното й до този миг лице се промени до неузнаваемост.

Но чувствата, които сега извираха от него, бяха горчиви и злобни.

— Достатъчно съм се подчинявала и слугувала — изсъска тя. — Дойде време да си върна това, което винаги ми е принадлежало, мисис Лейтимър!

 

 

Ръката на Минди опипваше страхливо огледалното стъкло. Тя можеше да види образа си, но не виждаше хората, които бяха изчезнали зад него. Не разбираше защо. Тъкмо беше започнала да се облича в стаята си, когато чу как мисис Гарт казва нещо на Алена със заповеднически тон. Уплашеният отговор на младата господарка беше засилил любопитството на Минди. Тя беше последвала гласовете на жените, но успя да види само как огледалната стена се затвори след тях.

Страхът на Минди се превърна в ужас, когато видя своята любимка Алена да изчезва през този страшен отвор в стената. Малкото момиченце развълнувано драскаше и натискаше по огледалната повърхност, но тя въпреки всичките й старания не се отвори. Най-после Минди се отказа от напразните опити, върна се в стаята си и придърпа един стол близо до вратата. Оттук можеше добре да вижда стаята на Роберта, а ако се наложи, можеше бързо да се скрие.

Часовете минаваха мъчително бавно. Всеки път, когато долу в салона биеше големият стенен часовник, Минди трескаво броеше ударите. Уплахата й растеше с всеки изминал час. Вече беше станало обед. По това време тя обикновено се връщаше с Коул и Алена от „колибата“, за да обядват в голямата къща. Минди знаеше, че Коул сигурно скоро ще дойде. Той щеше да намери Алена и Глинис.

Когато най-после видя Коул да препуска с коня си към къщата, Минди напусна наблюдателницата си и бързо заситни по стълбите надолу.

Питър все още се въртеше около входа, защото му бяха казали, че трябва да закара както обикновено господарката и бебето до „колибата“. Но тя все още не се беше появила. На въпроса на Коул той можа да отговори само, че както всяка сутрин в девет часа е бил пред вратата и е чакал господарката си досега. Повече нищо не знаеше.

Изумен, Коул се втурна в къщата и не обърна никакво внимание на Минди, която отчаяно го дърпаше за ръкава. Не беше присъщо на Алена да оставя Питър или който и да е друг да я чака толкова дълго, без да се обади. Да не би случайно да се е разболяла? Коул хукна по стълбата нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж. Спалнята и детската стая бяха празни.

— Алена! — викаше непрекъснато Коул, докато претърсваше останалите стаи. — Къде си?

Разтревожен до полуда, той отново се спусна по стълбата и бутна вратата на кухнята, за да попита Ани не знае ли нещо за жена му.

— От закуската насам изобщо не съм я виждала, сър — отговори готвачката, клатейки угрижено глава.

Коул отново се затича нагоре. Минди стоеше по средата на стълбата. От яд и разочарование, че Коул пак не й обърна внимание, тя стисна ръчичката си в юмрук. Днес той никак не й беше симпатичен със своето нежелание да я забележи. Въпреки това побърза след него. Видя как той още веднъж провери всички стаи, търсейки Алена. Накрая все пак се спря и пред Минди и се отпусна на колене, докато главата му се изравни с нейната.

— Минди, виждала ли си Алена? — запита той.

Малката се усмихна и закима буйно с глава. Тя хвана големия мъж за ръката и го поведе през стаята на Роберта направо към огледалната стена. С едната си ръчичка тя натисна средата на огледалната повърхност и се обърна към Коул. Но той само кимна разсеяно.

— Да, да, Минди, знам, че това е едно хубаво огледало, но сега непременно трябва да намеря Алена и Глинис, разбираш ли ме?

Минди непрекъснато сочеше развълнувана своето отражение в огледалото, но Коул вече се беше обърнал, без да я разбере, и я остави самичка. Очите на Минди се напълниха със сълзи на гневно разочарование. Тя не беше забравила какво й бе разказала милата Алена за разни герои и силни мъже. Те вършеха неща, които за другите бяха немислими. За съжаление Минди не беше голям и умен мъж, когото Коул би изслушал. Но той трябваше да я чуе. „Моля те, Коул, изслушай ме!“

Минди ядосано изтри сълзите от лицето си и последва Коул по стълбите. Намери го долу в салона.

— Питър! — изрева Коул. Най-странни предположения и тревожни предчувствия минаваха през главата му. Може би Алена е отишла на разходка и е паднала с детето от стръмния бряг? Или може би се е наранила в гората, чака там със счупен крак и се надява на помощ? Той нетърпеливо се обърна, когато усети Минди да го дърпа за сакото.

— Наистина сега нямам време за теб, Минди. Най-напред трябва да намеря Алена и Глинис.

Когато Питър дотича, Коул му заповяда веднага да впрегне кабриолета и заедно с Оли да претърсят околностите.

— Повикай всички мъже, които видиш, а на връщане минете и през „колибата“ да провериш дали междувременно мисис Лейтимър не е отишла там.

Когато Питър излезе, Коул закрачи нервно напред-назад. Блъскаше си главата къде ли може да е Алена. Глухо думкане го накара да се обърне. Видя Минди, която упорито блъскаше с малките си юмручета по масата. Детето веднага престана, когато видя, че Коул я погледна. Тя направи някакво движение, като че ли люлее нещо в ръцете си. Веднага след това посочи с пръст към стълбата, а с другата ръка имитираше, като че ли бута някого пред себе си. Коул поклати глава и се опита търпеливо да обясни на малката.

— Моля те, Минди! Сега нямам време за игра, а огледалото също не искам да гледам. Разбери най-после, че първо трябва да намеря Алена и Глинис.

Момиченцето кимна бързо, след това посочи към себе си и повтори същите жестове и движения. За да прикрие раздразнението си, Коул застана до прозореца и загледа мрачно навън.

Ударите по масата започнаха отново и продължиха, докато Коул не издържа. Искаше ядосано да се скара на момиченцето, но когато видя обляното й в сълзи личице, всичкият му гняв се изпари.

Минди беше поставила разперените си ръце на масата. Спомняше си как я бяха замъкнали зад един храст и й бяха забранили да издаде и най-слабия звук. Чу как изгърмя пушка и баща й бавно рухна на земята. Видя и майка си, която крещеше отчаяно, докато мъжете с нашарени червени лица я измъкваха от горящата къща. Никога нямаше да забрави и глухия шум на лопата, която удари чичо й по главата, и той се свлече в трапа. После се появиха Алена и малката Глинис, изчезващи зад огледалната стена. Крайно време беше да прекъсне дългото мълчание.

Устата на Минди се отвори. Устните й се раздвижиха и потрепериха в безсилен опит да произнесат думи, превръщащи се постепенно в ридания, които разтърсваха тялото й.

Коул заобиколи масата и взе детето на ръце. Изведнъж му се стори, че чува до ухото си неясен шепот:

— Татко! Мамо! Мамо!

Ръцете на Минди се вкопчиха в косата на Коул от двете страни на главата му. Устните й се раздвижиха конвулсивно, докато с големи мъки се отрониха думите:

— На! На! Аиниа! Аиниа!

— Алена?

Главичката закима усърдно:

— Ние! Ние! Ние!

— Глинис?

— Коул! Ела! — Думите с мъка се изтръгваха от устата на момиченцето, докато сълзите течаха като река по бузите му. — Коул! Ела! Бързо! — Тя пусна косата му и отново го задърпа силно за ръката.

Постепенно на Коул му стана ясно, че Минди знае къде са Алена и детето и през цялото време се е опитвала да му го каже. Той покорно се остави малката да го води през стаята на Роберта пак към огледалната стена. Минди постави разтрепераните си ръце върху огледалата и промълви:

— Врата! Врата!

— Зад огледалата има врата и Алена е влязла там, така ли?

Минди закима енергично.

— Ние! Ние! Инис! — избухна тя в плач и заудря с юмручета по огледалото.

Коул заопипва ръбовете на огледалата.

— Ар-Ар-Арт! — продължи да заеква Минди и Коул внезапно се сети, че докато търсеше Алена и детето, никъде не беше зърнал икономката. Мисис Гарт!

Коул започна основно проучване на огледалата. Никъде не се виждаше и следа от панти или шарнири, но когато дръпна спускащите се от двете страни на огледалата кадифени завеси, забеляза в горния ляв ъгъл няколко размазани отпечатъка от пръсти. Той леко натисна на това място и вратата се открехна. Натисна още по-силно. Процепът бавно се разшири.

— Когато дойдат Саул и Оли, доведи ги тук, Минди. Покажи им тази врата.

Минди кимна, че е разбрала.

— Мини, Аиниа и Инис, обича — каза тя с видимо усилие.

Коул се усмихна нежно.

— И аз ги обичам, малка моя. Тебе също!

Очите на момиченцето блеснаха. После то се обърна и изтича чевръсто от стаята.

Коул взе една лампа от нощното шкафче, запали я и заслиза по извитата стълба. Ако долу го чакаха врагове, щяха да видят лампата и да го издебнат. Но без лампа рискуваше да си счупи врата. Една стъпка накриво и би се сгромолясал с главата надолу в неизвестността.

Коул слизаше стъпало по стъпало, бавно и предпазливо, сякаш в най-мрачните дълбини на ада. Когато достигна до дървената врата, видя, че през широката цепнатина блещука мъглява светлина. Коул намали фитила на лампата си и започна да се промъква натам. С опипване той напредваше по стръмния хлъзгав коридор. Спря за малко да разгледа купищата сандъци и стоки и нямаше нужда от много време, за да се досети откъде са. После погледът му попадна на малка странична пещера, която приличаше по-скоро на килия. Вътре се виждаше сгушена човешка фигура с много познати очертания. Коул разбра, че е намерил това, което търсеше.

— Алена? — прошепна той и излезе от тъмния коридор. Тогава внезапно видя пред себе си и огромния негър, когото неговият господар наричаше Гън.

Юмрукът на негъра се стрелна напред. На Коул му се стори, че главата му експлодира, след това всичко потъна в мрак.