Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (3)

Глава трета

Ал стовари сандъка върху леглото и уморено се отпусна до него. На речния параход за постеля му служеше една бала памук и вероятно завинаги щеше да си остане загадка защо балата, която първоначално му се струваше толкова мека, беше станала твърда и неудобна. След няколко часа неспокоен сън утринният хлад беше единственото освежаване. През горещите задушни дни беше необходима най-голяма бдителност, за да не се провали в последния момент по невнимание старателно замисленият план. Но сега вече беше преодоляна дори критичната ситуация с Роберта, значи играта беше спечелена.

Ал се надигна и отиде до прозореца. Докато стоеше така и зяпаше навън, вратата зад нея се отвори и дъщерите на Дулси довлякоха малка месингова вана в стаята. Не беше ясно дали двете са посветени в тайната, но тъй като капитанът беше още вкъщи, за по-сигурно трябваше да се избягват всякакви подозрителни действия. Докато момичетата пренасяха вода за топлата баня, те не можеха да се сдържат и хвърляха любопитни погледи към тесния недружелюбно обърнат гръб на гостенина. След като донесоха кърпи и сапун, те безмълвно напуснаха стаята и тихо затвориха вратата отвън.

Мръсните ръце гребяха водата и я плискаха по почернялото от сажди лице, въздишка на облекчение се откъсна от уморените устни. Освежени, сивите очи огледаха внимателно стаята. Някои мебели липсваха, но останалите бяха добре познати. След лишенията през последните две седмици Ал се почувства почти като у дома си.

Слабата фигура бавно се обърна към високото огледало, което стоеше до ваната. По замисленото лице се появи тъжна усмивка. Двете ръце се надигнаха и се вплетоха в рошавите тъмнокестеняви коси. Ботушите бяха гневно захвърлени в ъгъла, широките панталони се смъкнаха, сръчните пръсти трескаво разкопчаваха копчетата на дългата почти до коленете риза, докато и тя падна на земята.

Пред огледалото стоеше Алена Макгарън. Тя носеше прости дълги долни гащи с връзки на коленете и тясна детска блузка, която притискаше моминските й гърди към тялото. Долното бельо беше мръсно и мокро от пот. Алена побърза да го захвърли при останалите дрехи и пое свободно въздух. Огледалото й напомни как се беше измъчила през последната година, изпълнена с лишения. И макар че не обичаше да се сеща колко е отслабнала, тя не можеше да се оплаче. Все пак при дегизирането това беше й помогнало много. Беше седемнадесетгодишна. Въпреки това беше успяла да изиграе янките и да им се представи за невръстен хлапак. Капитан Лейтимър не се бе усъмнил нито за миг.

Леко раздразнена, Алена си припомни колко сърдечно прие Роберта капитана. Този флирт означаваше почти със сигурност, че Коул Лейтимър отново щеше да посети семейство Крейгхъг. А това пък значеше неминуемо, че Алена ще се окаже принудена да продължи играта на криеница.

Освен това трябваше да помисли за проблема с работата. След като беше видяла състоянието на роднините си, тя не искаше да им бъде допълнителна тежест. Беше твърдо решена да се грижи сама за себе си, но пък и капитанът беше прав. Малцина бяха цивилните, които можеха да й плащат заплата. А и друго нещо: имаше ли за жена, търсена от властите, по-сигурно скривалище от федералната армия? Тази мисъл окрили фантазията й и не излезе вече от главата й.

Алена се загледа по-внимателно в отражението си. Колко време можеше да се прави на момче в лазарета на янките? Имаше ли нещо в лицето й, което да я издаде? Тесният вирнат нос с червен слънчев загар и слабото, леко ъгловато лице с високи скули можеха да минат за момчешки, колкото и да бяха нежни и фини. Дори и искрящите сиви очи под копринените черни мигли не бяха повод за опасение. Но устата! Устните бяха прекалено меки, розови и изящни. Това със сигурност не беше устата на момче!

Алена артистично издаде устни напред, направи няколко гримаси, стисна ги здраво и се усмихна на отражението си. „Това е! — каза си тя. — Ако стисна здраво устни, може би ще се получи.“

Внимателно проучи изражението си, за да бъде съвсем сигурна. Напук на всички усилия, които полагаше майка й, в детството си тя беше доста дива.

Последваха години, в които слабата храна и тежката работа бяха прекалено голямо натоварване за нея. Това беше забавило развитието и превръщането й в млада жена. И въпреки всичко природата с безкрайно търпение беше свършила своето. В онези времена борбата беше за оцеляване. Нямаше място за девически мечти. С трезвост, родена от нуждата, Алена се беше заела да изиграе ролята на момче колкото е възможно по-добре. Тя не си обременяваше съзнанието с мисли, че един ден някой мъж би могъл да открие цялата привлекателност на това лице, чиито черти сега й се струваха толкова издайнически.

Алена наостри слух, когато вратата се отвори и веднага след това се затвори. През спуснатите щори на високата балконска врата тя обхвана с поглед моравата пред къщата. Капитан Лейтимър се появи в полезрението й. Той си сложи шапката, докато пристъпваше към коня си. Пряко воля Алена трябваше да си признае, че видът му беше блестящ, а мъжествената му фигура беше изключителна. Високият ръст, изправената походка и жилавото силно тяло придаваха на униформата му такава достолепност и елегантност, каквато малцина мъже биха могли да й придадат. Но той беше янки, а в очите на Алена това беше непростим порок. Без съжаление тя прогони всяка мисъл за него и се зае отново с банята си.

Колкото и да го обожаваше Роберта, от Алена това не можеше да се очаква. Тя го намираше за точно толкова неприемлив, колкото и онзи надут лейтенант, който я беше заплашил в Брайър Хил, че ще издаде заповед да я обесят за шпионска дейност. И беше уверена, че излезеше ли истината наяве, вероятно и капитан Лейтимър би се погрижил да й осигури подобен край.

Алена се отпусна във ваната и започна да смъква мръсотията от себе си. Тя силно втриваше домашния сапун в орязаните си къдрици. С натежало сърце беше остригала прелестните си вълнисти коси в един стар плевник край реката. Просто не можеше да поеме риска само да ги скрие под шапката. Ако вятърът духнеше шапката — свършено беше с нея.

Колко невинно беше започнало всичко! Отначало войниците искаха само храна и подслон. Оставаха за една-две нощи и продължаваха пътя си. Изпълнявайки дълга си, майка й ги приютяваше. След нейната смърт Алена продължи да изпълнява този дълг. Надяваше се само, че някъде някоя друга жена оказва същото гостоприемство на брат й Джейсън — единствения жив мъж от рода Макгарън в Луизиана. След като Бенкс и неговите орди превзеха и разграбиха Александрия, дори след като янките опустошиха Брайър Хил, Алена не се предаде и продължи да споделя оскъдните си запаси. Но тогава, преди около две седмици, в плевнята умря един млад войник и й остави писмо до генерал Ричард Тейлър. Задача да предаде посланието в лагера на войските на Конфедерацията й се стори безобидна, но впоследствие й донесе ужасно нещастие. Най-големият син на съседите я беше последвал тайно до лагера и обратно. Преди време тя на няколко пъти остро беше отблъснала опитите му да се сближи с нея, но сега той отново беше по петите й и беше подновил предложенията си за женитба. Тъй като тя нямаше вече роднини, които да я пазят, той смяташе, че ще може да се нанесе като господар в къщата на Макгарън. Алена насочи пистолета на баща си към него и го прогони от къщи. Отблъснатият жених докладва незабавно цялата история на янките и без съмнение беше получил солидна сума за своята „вярна служба“.

С омраза в сърцето Алена си припомни как лейтенантът янки и дузина чернокожи войници се изкачиха с конете си по пътя за Брайър Хил. Съседът злорадо наблюдаваше мъжете, когато те обградиха в тръс Алена и подгониха дойната крава, която тя водеше към обора. Но под суровите погледи на Алена играта бързо омръзна на лейтенанта и той заповяда на подчинените си да претърсят стопанските постройки за войници на Конфедерацията. След това с ръка на кобура я принуди да влезе в къщата, залости вратата и с неописуемо отблъскващи думи й направи най-обидни предложения.

Отвратена, Алена му отговори кратко и ясно, че ще му се отдаде доброволно, когато водата в ада замръзне. При тези думи галантният лейтенант заряза джентълменските обноски и се опита да я изнасили в салона. Със силния й писък задната врата се отвори с трясък в стаята нахълта Саул. Като видя разярения чернокож великан, сърцето на подлеца падна в петите. Той набързо подви опашка и напусна къщата. Навън събра войниците си и на тръгване се закле, че ще нареди да обесят Алена и проклетия черен роб.

Алена все още тъгуваше по дома си. Струваше й се, че са минали години, откакто надве-натри натъпка най-необходимото в стария куфар и възседна зад Саул единствения кон, останал в Брайър Хил, след като по най-бърз начин се беше преоблякла като момче. Повече от седмица кръстосваха из полята и се криеха всеки път, когато наблизо се появяваха войските на янките. Гонени от глада, те се осмеляваха само в ранните сутрешни часове да посещават дома си.

Това се случи в Батън Руж. Саул точно се канеше да пресече една улица, нарамил торбата, съдържаща всичките им провизии, когато беше спрян от някакво подвикване. Алена бързо се огледа и видя как същият този лейтенант се спусна към Саул и с диви жестикулации викаше войниците си да го задържат. Когато Саул побягна надолу по улицата, Алена се затича в обратна посока и забави крачки едва след като се увери, че никой не я следва. Яхна коня и побърза да изчезне. През онази нощ тя не мигна. Обикаляше улиците, търсейки Саул, и накрая дочака утрото под открито небе. Саул беше изчезнал. През следващите два дни тя продължи да скита, единствената й храна беше шепа несмляно жито. Тогава продаде коня и с парите се качи на парахода за Ню Орлиънс.

Алена прогони спомените за събитията от последните дни. Те само усилваха мъката й по дома. Тя решително се замисли за друго. Набързо приключи с банята и нахлузи една износена рокля.

Някой почука тихо на вратата. След поканата й в стаята влезе Лийла, а по петите й вървяха Ангъс и Роберта.

— Алена, детето ми, как можа така да ме изплашиш! — скара се нежно застаряващата жена. Тя целуна момичето по челото. — И косите ти! Хубавите ти коси! Няма ги! Нищо не е останало!

— Какво те накара да напуснеш Брайър Хил? — попита Ангъс направо. — Когато бяхме там за погребението на майка ти, ти беше решена да останеш. Да не би Джейсън…

— Не! — Алена не искаше дори да си помисли, че Джейсън може да е загинал като другия й брат Гейвън и баща й. — Не — повтори тя по-спокойно. — Когато янките завзеха Александрия, те опустошиха нашите поля и сринаха оборите. Принудиха робите ни да служат в тяхната войска, изклаха добитъка, за да тъпчат с него коремите си, а конете взеха със себе си. Саул успя да скрие една стара кранта от тях, но аз я продадох и с парите пътувах дотук. Янките отведоха дори и мулетата. Не зная дали ще ги яздят, или вече са ги изплюскали.

Разхождайки се напред-назад из стаята, тя описа всичките си перипетии. През цялото време жестикулираше развълнувана, на моменти, когато спомените за преживяното бяха твърде болезнени, преплиташе слабите си пръсти и ги стискаше до болка.

— Кой знае какво се е случило със Саул. Ако лейтенантът го е хванал, той или е вече мъртъв, или е в затвора.

— Но какво смяташ да правиш сега, миличка? — попита Роберта с невинно опулени очи.

Ангъс се прокашля и тъй като не виждаше друг изход, обясни великодушно:

— Сега, разбира се, тя ще остане при нас. Какво друго да стори?

— Но, татко — каза умолително Роберта. — Капитан Лейтимър със сигурност ще дойде отново. Какво ще си помисли за нас, ако разбере, че Ал е момиче?

— Не трябваше да го каниш — измърмори бащата ядосано.

— О, татенце! — усмихна се Роберта и го щипна нежно по бузата. — Помисли какво би могъл да направи той за нас. Не е ли време и ние да получим нещо от янките, вместо да се лишаваме от всичко, което притежаваме? Не ни ли окрадоха вече достатъчно? Един фунт масло струва четири долара, дузина яйца — пет долара. Как ще издържим в тези времена? От месеци не съм получавала нова рокля, а сега трябва да храним още едно гърло!

— Роберта! — каза майка й възмутено.

Ако до този миг Алена беше таила някакви колебания дали да си търси работа, сега безсърдечното изказване на Роберта ги разсея напълно.

— Нямам намерение да ви бъда в тежест — заяви тя. — Капитан Лейтимър има работа за едно момче в лазарета и аз ще заема мястото — като Ал!

— Няма да сториш това! — каза Лийла ужасена. — Никога не съм чувала подобна смехория! Представи си само! Младо, невинно момиче, което работи за мръсните янки. Твоята скъпа майчица би се обърнала в гроба, ако дам съгласието си за подобна лудост. Бедната Глинис, тя толкова искаше да направи от теб истинска дама. А виж се сега! Какво е останало от теб, малка моя?

Жената избухна в сълзи. Не можеше да се примири с това, което ужасната война беше сторила с нейната племенница.

— Хайде, недей, мамо — каза Роберта сладникаво и потупа Лийла по рамото. Тя светкавично беше пресметнала, че преоблечената като момче Алена не би могла да й бъде конкуренция. Макар че Алена и като момиче беше твърде слаба и малко кокалеста, чрез острия си ум и очарователната си непринуденост винаги успяваше да събира около себе си тълпи от млади мъже. Роберта не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да дели оказаното от някой мъж внимание с Алена. Малката братовчедка от село и без това й се струваше по-будна от необходимото. Затова тя каза на майка си:

— Янките изобщо няма да разберат, че това е Лени. Те ще мислят, че е просто някакво момче, нищо повече. А и тя така добре играе ролята си, че никой никога не би разбрал истината. Ах, каква чудесна възможност да се подиграем с глупавите янки!

Ангъс мълчеше. Беше съгласен с жена си. Сестра му Глинис често беше отчаяна, защото Алена отказваше да се приучи на изискани маниери. Момичето предпочиташе да се боричка с братята си и Ангъс не се съмняваше, че тя умее да язди и да стреля като мъж. Ако някой беше в състояние да сложи край на този фарс, това беше самата Алена.