Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (32)

Глава тридесет и втора

Роклята не можеше да бъде поправена, но Алена бързо се съвзе от загубата. Когато настъпи нощта, тя вече дотолкова се беше успокоила, че можа да се огледа в стаята. За първи път забеляза, че в нейно отсъствие към досегашната мебелировка отново са добавени няколко предмета, без тя да е изразявала подобно желание. Първо беше голямото огледало, после — хубавият часовник над камината, а сега — едно меко, тапицирано в зелено кресло и персийски килим. Това беше също толкова неразбираемо, колкото и дупките от изгорено върху вечерната рокля.

През нощта премина силна буря, която смъкна последните есенни листа от дърветата. Дъждът течеше на струи по стъклата на прозорците, а нощното небе се разсипваше от светкавици. Но колкото бързо беше избухнала бурята, толкова бързо и отмина. Настъпи дълбока тишина.

На Алена й се стори, че чува неспокойните стъпки на Коул в кабинета му, но след известно време стихна и този шум. Тогава тя угаси лампата и скоро потъна в сън. По-късно през нощта стреснато се събуди. Кучето тихо скимтеше в коридора пред вратата й, а някъде долу откъм задната част на къщата й се стори, че долавя призрачно дращене и тътрене на крака.

Алена събра всичкия си кураж, запали клечка кибрит и нахлузи домашната си роба. Предпазливо отвори вратата на стаята и надникна в коридора. Солджър Бой седеше пред стаята на Роберта и само хвърли кратък поглед към нея. След това започна да драска с лапа по вратата, издавайки леко скимтене, като че ли на всяка цена искаше да влезе в стаята.

— Хайде, ела, Солджър — повика го тихо Алена. — Там няма никой.

Солджър изръмжа леко, сякаш не беше на същото мнение. Тогава Алена превъзмогна тревогата си и блъсна вратата към бившата спалня на Роберта. Кучето профуча покрай нея и взе да души из стаята, след това внезапно застана неподвижно с наведена глава и започна да се ослушва.

Алена се огледа. Както винаги всичко беше на мястото си, само прозорецът беше широко отворен. Завесите се издуваха от нощния вятър и плющяха. Убедена, че е открила причината за цялата суматоха, Алена дълбоко въздъхна с облекчение.

Тя повика Солджър, защото искаше колкото се може по-бързо да напусне стаята на Роберта, но кучето не искаше да я чуе. Душейки и скимтейки, то клекна пред част от стената, която беше облицована с квадратни плочки от огледално стъкло. Тази огледална стена беше обрамчена с драперия от червено кадифе. Кучето стоеше като заковано пред нея и се бе втренчило в отражението си, сякаш бе открило нов представител на своята раса.

— Марш навън, Солджър! — скара му се Алена. — Веднага излизай оттук!

Кучето подви опашка и с нежелание се запъти към вратата. Алена си легна отново, но трябваше да мине много време, преди да се успокои и отново да заспи.

На следващата сутрин тя не се яви в обичайния час на закуска и когато господарят на дома се осведоми за причината, получи от камериерката уклончив отговор, че господарката днес не се чувства добре.

Тогава Коул реши лично да провери как стоят нещата. Почука леко на вратата. Когато долови отвътре неразбираемо мърморене, влезе в стаята. Алена седеше по нощница с подвити крака в креслото. Като видя съпруга си, тя закри лицето си с шала, сякаш се преструваше, че не забелязва неговото присъствие. Коул веднага усети колко студено беше в спалнята. Огънят в камината беше угаснал и силният вятър явно беше изтеглил всичкия топъл въздух през комина.

— Трябваше да извикаш някого да оправи огъня, Алена — скара й се меко Коул. — В тази стая можеш да измръзнеш до смърт.

Без да отговори, Алена се сви още по-дълбоко в креслото. Тя чу как той отиде до камината и започна да нагласява клапата, която регулираше тягата.

— Правилно ли съм разбрал, че днес не се чувстваш добре? — осведоми се мъжът й.

— А, нищо особено — измърмори Алена.

— Помислих си, че все още ти е мъчно за роклята.

— Вече се примирих с това.

— Ако искаш някаква компенсация, лесно ще го уредим. Познавам един дамски шивач, който сигурно ще може да намери същия плат.

— Благодаря, но ще се оправя и без тази рокля. Имам още няколко, макар и не толкова хубави.

Коул търсеше начин да преодолее сковаността на този учтив, но безсмислен разговор.

— Смятах да отида малко на езда. Не би ли искала да ме придружиш?

Алена повдигна единия край на шала, който беше на главата й, и изпитателно погледна към Коул.

— Съжалявам много, но днес не съм в състояние.

Коул почти изгуби търпение. Прекалено добре си спомняше колко често Роберта симулираше някакво неразположение.

— Ако имаш главоболие, мога да повикам Ани да донесе малко лед. Ледът намалява болката.

— Главата ми е добре — отвърна Алена, като подчерта ясно думата „глава“.

Коул постави ръка върху челото й. Шалът падна от главата на Алена. Тя ядосано го стрелна с очи.

— Температура също нямам.

— Тогава не мога да ти помогна — каза Коул угрижено.

— Някои мъже толкова ли не могат да си представят какво означава да си жена? — Алена леко се беше изчервила. Очевидно й беше неприятно, че я принуждават да дава обяснения. — Толкова малко ли познаваш жените, че не можеш да отгатнеш защо днес не се чувствам добре?

Коул най-сетне разбра и направи всичко възможно, за да прикрие веселата си усмивка.

— Моля да ме извиниш, че веднага не открих причината за твоето неразположение — каза той тактично. — Нормално би било като съпруг това да не ми убегне, но тъй като ние двамата водим малко странен брачен живот, донякъде мога да бъда извинен.

— Остави ме сама — простена измъчено Алена. Защо идваше при нея винаги, когато нещо не беше в ред? Никога ли няма да я види като горда дама, изпълнена с достойнство и благородно държание?

— Ще те оставя сама, след като се погрижа за тебе — каза Коул, отиде в собствената си спалня и се върна веднага с бутилка бренди. Наля една глътка в чашата и я поднесе на Алена, която я пое с намръщено от отвращение носле.

— Мисля, че е по-добре да остана трезва и да изтърпя всичко в самота.

— Хайде, изпий го — ободри я Коул. — Като лекар мога да те уверя, че брендито е най-доброто лекарство за твоето състояние.

Алена подуши недоверчиво чашата.

— Смятах, че окончателно си закачил професията си на пирона.

— Как бих могъл да устоя на изкушението при толкова симпатична пациентка, която изцяло е оставена в ръцете ми? — отвърна той засмян и метна топло одеяло върху скута й. — Ще позволи ли твоята гордост да ти донеса нещо от града? Какво ще кажеш например за кутия бонбони?

Неговото съблазнително предложение накара Алена да забрави яда си. От години не беше вкусвала бонбони.

Коул прочете отговора в очите й и се засмя щастливо.

— Ще ти купя толкова много, съкровище, че да станеш противна и дебела, ако ги изядеш всичките. След това няма да имам друг избор, освен да анулирам нашия брак.

Алена видя дяволитата му усмивка и се усмихна топло насреща.

— Тогава донеси ми, моля те, само няколко.

— Добре, но те предупреждавам, че може би ще се върна късно. Имам да върша много работа.

Алена се облегна назад и скри разочарованието си зад шала. Коул разбра, че това е намек да си върви. Тръгна към вратата и каза:

— Днес вероятно ще вечерям в града. Така че няма нужда да ме чакаш.

Алена дръпна шала пред лицето си.

— Най-вероятно е и аз да вечерям в стаята си. Следователно няма нужда да се тревожиш за неканени гости.

— В такъв случай за известно време ще имам спокойствие от Брегър Дарви и неговото внимание към теб — отвърна Коул с бегла усмивка.

— Струва ми се, че вие имате някакъв особен двоен морал, майор Лейтимър. В Ню Орлиънс просто ме взехте, защото ме сметнахте за леко момиче. Предполагам, оправдавате се с това, че се е касаело за задоволяване на телесна нужда. От друга страна, преценявате най-малкия флирт като срамно предателство и давате много шумен израз на своето възмущение.

— Има неща, които не можеш още да разбереш, Алена.

— Тук наистина сте прав, сър. — Алена отвърна на Коул с усмивка — едновременно въпросителна и объркана. Тя тайно се надяваше, че той ще се впусне в по-конкретни пояснения.

Коул вече си беше отворил устата за отговор, но в последния момент размисли. Кимна късо на Алена и напусна мълчаливо стаята.

Тя остана загледана във вратата дълго след като той беше излязъл. Как би могла някога да го разбере, когато той се ограждаше с непроницаем зид от мълчание?

Беше вече почти полунощ, когато Алена чу, че Коул влиза в своята стая.

Известно време той ходеше насам-натам в тясната баня. За малко спря пред вратата на Алена. След това отново се отдалечи. Алена още дълго лежа будна и се вслушва в неравните стъпки, които приглушено долитаха от стаята на нейния съпруг.

На следващата сутрин Алена спря изненадана на вратата на трапезарията. На масата до приборите за закуска стоеше голяма, шарена тенекиена кутия. Към нея бе прикрепен с панделка малък букет от парички. През това време на годината те наистина бяха освежаваща гледка.

С мека усмивка Алена се отпусна на стола. Върху кутията имаше картичка, на която бе написана само една дума: „Алена“. Трогната от вниманието на Коул, тя помириса цветята. Знаеше, че това са обещаните предния ден бонбони. Ако се съдеше по голямата, пъстра, лакирана кутия, те бяха произведени в някой град от източната част на Съединените щати. По какъв начин Коул беше успял толкова бързо да ги достави?

Отговорът беше ясен: Роберта обичаше бонбони и ги ядеше по всяко време. Сега тя беше мъртва, но щеше ли да изчезне някога напълно от съвместния им живот?

Вратата изскърца леко, когато Коул влезе. Той се спря и дълго наблюдава младата си жена, облечена от глава до пети в сива коприна. Светлината на ранното утро я обгръщаше меко и от това тя изглеждаше като видение от света на сънищата. Тайнствената усмивка на тези меки, красиво извити устни почти спря дъха на Коул.

— Харесаха ли ти бонбоните? — попита той тихо.

— О, да, благодаря ти! — Засмяна, тя повдигна капака на кутията. При вида на намиращите се под него лакомства очите й се разшириха. Коул наблюдаваше като омагьосан израза на красивото й лице.

Алена взе от кутията един бонбон и предпазливо си гризна от него. След това затвори очи и въздъхна.

— Вкусът му е греховно хубав — засмя се тя. — Искаш ли и ти един?

Коул зае мястото си на масата и се усмихна тъжно.

— Оли, кочияшът, се кълне във всичко на света, че подобни бонбони много вредели на мъжествеността.

По устните на Алена пробягна подигравателна усмивка.

— Нима вярвате на приказките на стари мъже, доктор Лейтимър?

— Ако сега някой почне да твърди такова нещо и за водата, не бих могъл да му докажа противното. Особено напоследък — сухо отговори Коул.

Алена взе от кутията парче шоколад и го загледа замислено.

— Може би трябва да изядеш няколко бонбона. Така желанията ще те измъчват по-малко.

— Благодаря за предложението. Но се осмелявам да твърдя, че страстната ми натура в последно време не се е проявявала особено. Все пак ще положа усилия в бъдеще още по-добре да я държа под контрол. — Коул наблюдаваше сребърната дръжка на бастуна си, която представляваше глава на ловджийско куче. — Досега нямах представа, че един брак до такава степен може да прилича на монашески живот.

Дузина или повече отговори бяха на езика на Алена, но тя не искаше съвсем да развали шеговитото настроение, с което започна тази сутрин, и замълча в името на така желания мир. Все някога щеше да дойде денят, в който ще припомни на Коул, че той получава точно това, което си беше пожелал.

 

 

На следващата сутрин Алена се яви в обичайното време за закуска и видя Ани, която възбудено ръчкаше нещо в камината на трапезарията. Цялата стая миришеше натрапчиво на изгорял шоколад. Един поглед към камината издаде причината: върху слабо тлеещите въглени лежеше шарената кутия с бонбони. Тя беше обгоряла и изкривена от огъня. Очевидно беше лежала там цялата нощ. При по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че някой напълно съзнателно беше изсипал предварително съдържанието на кутията върху въглените. Това не беше станало по невнимание, не беше и спонтанен дребнав акт на отмъщение, а обмислено и планирано действие. То показваше, че в тази къща Алена имаше враг, който я мразеше до дъното на душата си.

— Какво става тук? — прозвуча гласът на Коул от вратата.

Двете жени се обърнаха. В очите на Алена блестяха сълзи. Ани припряно обясни:

— Снощи, когато разтребвах, кутията беше на масата, сър. През нощта някоя коварна ръка трябва да я е хвърлила в огъня, но нямам ни най-малка представа кой е бил.

— Може би другите хора от прислугата знаят нещо за това. Веднага ще говоря с тях — отвърна Коул. — Подобни случки няма да се повторят повече, ако ще да сменя целия персонал!

Алена трепереше с цялото си тяло. Тя измърмори някакво извинение, обърна се и изтича към стаята си. Загрижен, Коул я последва до залата. Видя я да изчезва нагоре по стълбите. Но след няколко секунди чу изплашения й глас:

— Коул, моля те, би ли дошъл за момент?

Коул забърза нагоре, доколкото му позволяваше раненият крак. Вътрешно беше подготвен за най-лошото. Но когато пристъпи в стаята на жена си и видя причината за нейното безпокойство, той се засмя с облекчение. На леглото лежеше кутия с бонбони, подобна на изгорената, само че двойно по-малка.

— Тази е на Минди — каза Коул. — Мисля, че без да подозираш, си си спечелила приятелка.

— Минди! Това сигурно е някоя от твоите любовници, които криеш тук, под носа ми!

— Любовница! Не ме карай да се смея! — отвърна Коул с усмивка. — Тя съвсем определено има нужда от любов, но не такава, за каквото мислиш. Струва ми се, че е време да се запознаеш с Минди. Хайде, ела!

С тези думи Коул хвана Алена за ръката и я помъкна въпреки съпротивата й надолу по стълбите към задния вход на кухнята покрай слисаната прислуга. Той блъсна вратата и излезе навън. Огледа се бегло, след което каза на някого, когото Алена не можеше да види:

— Ето къде си била. Излез и престани да се криеш! Днес ще те запозная с новата господарка на къщата. Тя се казва Алена и е много симпатична млада дама.

Когато Коул отново влезе в кухнята, за голямо учудване на Алена подире му вървеше момиченце на не повече от шест-седем години. Малката срамежливо притискаше към гърдите си парцалена кукла и упорито гледаше в земята. Алена беше потресена от запуснатия вид на детето. Личицето му беше мръсно, изпоцапано със сажди, а дрехите — в окаяно състояние.

— Това е Минди — осведоми Коул жена си. — Никой не е успял да я накара да проговори.

— Боже господи, Коул! Какво сте направили с това дете! Тя е толкова мръсна!

— Купил съм й дрехи — заоправдава се Коул и сви рамене, — но не иска да ги облича. Горе в къщата си има стая, но не иска да спи в нея. Очевидно предпочита кухнята. Тя е много независима, също като един хлапак, с когото случайно се запознах преди време в Ню Орлиънс.

Алена се направи, че не разбира язвителната му забележка.

— Малката няма ли роднини? — попита тя.

— Имаше някакъв чичо, който работи известно време като градинар тук. Изчезна внезапно и оттогава нищо не сме чували за него. Родителите й загинаха преди три години при ужасното клане — продължи почти шепнешком Коул и й направи знак да не говори повече на тази тема.

Алена взе кутията с бонбони от ръката на Коул и я подаде на Минди.

— Много мило от твоя страна, че ми я даде, но сама няма да мога да се справя, ще трябва да ми помогнеш при яденето — ласкаво каза тя на сирачето.

Минди изведнъж погледна като малко, преследвано животинче. Тя се обърна и понечи да се шмугне през вратата, но Коул я хвана за ръката.

— Тук ще стоиш! Къде пак искаш да избягаш? Не чу ли какво ти каза тази дама?

В широко отворените тъмносиви очи на малката бе изписана явна паника. Тя страхливо вкопчи двете си ръчички в крака на Коул. Алена се сети за своята собствена майка, която никога не повишаваше тон, а беше възпитавала децата си с кротка, но настойчива взискателност.

— Ела при мен и ми позволи да те разгледам по-отблизо — каза тя с мек, но нетърпящ възражение тон.

Малкото момиченце страхливо пристъпи към нея. Алена бавно я заобиколи и разгледа непраните дрехи и ужасяващо мръсното телце. Накрая се изправи и погледна Коул право в очите.

— И ти си позволил това малко човешко същество да вехне в дома ти?

— Що се отнася до общуването с жени, мила Алена — отговори Коул притеснено, — ти ми приписваш голям опит. Но този случай е съвсем друг. Ако можеш да ме научиш как да се справя с Минди, ще ти бъда много благодарен.

— Всяко дете има нужда от човек, който да го води със здрава ръка и който да му казва кога трябва да се измие например. Точно това ще направим сега. Ела с мен, Минди — каза категорично Алена.

Изплашено, момиченцето се дръпна назад. Чичо й никога не бе я карал да се мие и макар че доктор Лейтимър постоянно настояваше за това, тя винаги беше успявала по някакъв начин да се скрие.

Алена не загуби самообладание. Тя хвана детето за ръката и каза на Коул:

— Нека Питър донесе гореща вода горе. А ти най-добре ела с нас, в случай че Минди се окаже прекалено опърничава.

Коул беше впечатлен от енергията и разпоредителността на жена си.

— Ако успееш по някакъв начин да я изкъпеш, сигурно ще успееш да я накараш и да спи в стаята си.

При тези думи Минди поклати глава в отчаян отговор.

— Но защо не? — запита крайно учудена Алена.

Ани се намеси:

— Тя сигурно се страхува, че покойната мисис Роберта може пак да се върне. Не понасяше Минди и винаги се държеше много сурово с нея.

— Добре, ще видим какво може да се направи — каза Алена, като се престори, че не е чула думите на Ани.

В спалнята на Алена Коул стъкна огъня, докато тя се зае със събличането на малката. Минди не прояви никаква съпротива, само не искаше да даде парцалената си кукла. Алена отвратена сбърчи нос, когато видя колко е мръсно тялото на детето. Тя бегло си спомни за небезизвестния Ал, който по външен вид също не беше от най-чистите, но за сметка на това под отвратителните дрипи спазваше изрядна хигиена.

В това време Коул наблюдаваше крадешком стройната, нежна жена, която се беше заела с малкото момиченце. Струваше му се, че всеки божи ден открива нови, изненадващи черти в нейния характер и че това никога няма да има край. Не му убягна решителният, пълен с човешка топлота поглед, с който Алена наблюдаваше детето. Трогнат, той гледаше как тя запретна ръкави и си завърза престилка. Това беше жена, която не се среща всеки ден. И най-страстното желание на Коул беше да покори сърцето й.

По молба на Алена той сипа топла вода върху главата на Минди и изплакна сапунената пяна от косата й.

След известно време малката излезе от ваната розова и миришеща на хубаво. Алена я загърна в една хавлиена кърпа и разнежено се загледа как Коул вдигна момиченцето и го положи внимателно в скута си.

Гардеробът в стаята на Минди беше претъпкан с нови дрехи точно както беше казал Коул. Но когато Алена разгърна няколко от тях, с изненада видя, че всички, дори малките фусти и дантелени якички, бяха скъсани или нарязани по средата и след това грижливо сгънати и върнати по местата им, като че ли е трябвало всичко това да се скрие.

Алена подбра няколко неща, които лесно можеха да се закърпят, и се върна в стаята си. Докато решеше мократа сплъстена коса на момиченцето, тя се обърна полугласно към Коул:

— Всичките й дрехи нарочно са съсипани. Вероятно ти нищо не си забелязал, но във всеки случай това е била причината Минди да не иска да ги носи. В обувките и чорапите й имаше магарешки тръни и масло. Доколкото можах, поизмих обувките. Кой ли е направил подобно грозно нещо?

— Роберта! — избухна Коул с мрачно лице.

— Наистина ли вярваш в това? — попита учудено Алена.

— Градинарят изчезна няколко месеца преди смъртта на Роберта. Когато взех детето вкъщи, тя ми направи една от обичайните си сцени. Поставих я на място и й забраних да тормози малката. Вероятно по този начин е искала да си отмъсти.

Междувременно Минди беше задрямала в ръцете на Коул. Алена хвърли пълен с обич поглед към мъжа си, наблюдавайки го как унесено гледа личицето на спящото дете. Когато той вдигна очи, тя се почувства хваната на местопрестъплението и се изчерви леко.

— Всъщност познаваше ли добре чичо й? — попита го тя смутена.

— Беше нехранимайко. Роберта и той бяха от един дол дренки. Веднъж за малко не го уволних, когато го заварих жестоко да бие момиченцето. За Минди положително е по-добре без него.

— Изглежда, че Минди много те обича. Защо не я осиновиш?

— Предпочитам да стана баща по друг начин — отвърна Коул с лека горчивина в гласа. — Все още не е късно.

— А какво стана с Роберта? Тя не очакваше ли дете?

— Роберта и аз никога не сме имали съпружески отношения. Била е бременна от друг мъж.

Алена тъжно сведе очи.

— Извинявай, Коул. Съвсем не знаех за това.

— Не се притеснявай. По изключение, за тези неща бяхме на едно мнение. Тя нямаше желание да спи с мене, а и на мен не ми се искаше, във всеки случай не с нея.

— Но тя трябва да те е обичала, Коул.

Коул поклати глава.

— Не вярвам, че изобщо е била способна да обича. Просто й харесваше да играе ролята на богата, глезена съпруга. Всъщност беше като плитка река: блестяща на повърхността, но пълна с тиня и нечистотии по дъното.

Алена забеляза, че мъжът й си разтрива крака, тъй като от неудобното положение бе започнал да го боли. Посегна да вземе спящото дете от скута му, но Коул постави ръка върху нейната.

— Имаш много силен майчински инстинкт, Алена. Може би няколко деца ще ти се отразят добре?

Лицата им бяха съвсем близо. Погледът на Алена излъчваше топлота, когато попита тихо с дрезгав глас:

— Това някаква покана ли е, сър, или как да го разбирам?

Коул се облегна назад в креслото и я погледна изпитателно.

— А ако е покана? — отвърна той с въпрос.

Алена взе детето от скута му и се усмихна загадъчно.

— В такъв случай ще трябва да ти припомня нашето споразумение, мили мой.

 

 

През следващите дни Алена и Минди станаха неразделни. Момиченцето много умело имитираше голямата си приятелка. Строгото, но пълно с обич държание на Алена към нея явно й допадаше.

Един ден Алена откри под завивките на Минди няколко сухи магарешки бодила. Това й подсказа защо детето не обичаше да спи в стаята си. Когато поиска съвет от Коул, той предложи Минди просто да се премести в нова стая, чак в другия край на коридора. Малката прие толкова възторжено идеята, че усърдно помагаше на Алена при пренасянето.

— По-добре ли ще ти е да спиш тук? — попита Алена своята малка приятелка, докато застилаше леглото и разбухваше пухените възглавници.

Минди кимна незабавно, но все още не продумваше. Радостна усмивка премина през малкото й личице, но в очите й се четеше същият страх, сякаш се боеше, че лошият сън всеки момент може да се върне. Видът й прободе Алена в сърцето. Тя простря ръце към малката.

— О, Минди! Ние двете имаме еднаква съдба. Но аз при цялото си нещастие имах поне право на избор, докато ти нямаш никаква вина за твоето. — Тя сърдечно притисна малката към себе си.

Тази вечер Минди се изкъпа във ваната на Алена и послушно се остави да бъде сложена в леглото от по-голямата си приятелка. Тя внимателно слушаше, когато Алена коленичи на пода и каза една молитва преди сън. След това детето затвори очи. Алена се изправи и нежно го целуна по челото. Тя развълнувано наблюдаваше как лицето на малката се озари от щастлива усмивка.