Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (39)

Глава тридесет и девета

Декември дойде и покри земята със сняг. Кракът на Коул оздравяваше изненадващо бързо. В навечерието на Коледа той вече куцукаше с патерицата си из цялата къща.

Минди нямаше търпение да дочака празника. Тя жадно поглъщаше приказките и историите, които Алена й разказваше, докато шиеше рокличка за новата порцеланова кукла, която Коул беше избрал за коледен подарък на момиченцето. Кукленският тоалет ставаше прелестен, защото Алена повтаряше модела на една своя вечерна рокля в черно и жълто, навремето изгорена в камината.

Освен смокинга, който беше ушила за мъжа си, младата жена имаше за него и един много по-хубав коледен подарък. За да се подготви достойно за висотата на момента, тя изпрати да повикат Брегър Дарви, когато Коул беше заминал по работа за Сейнт Клауд.

За нейно нещастие той се върна по-рано, отколкото тя го очакваше. Като видя коня на Брегър, доброто му настроение за миг се изпари. Старата ревност избухна с пълна сила, когато завари вратата на салона заключена, въпреки изричната му заповед. При влизането му Алена се изправи, приглаждайки роклята си. Поруменяла и със сведени очи, тя пристъпи да го посрещне. За Коул смущението й беше явно доказателство за гузност.

— Велики боже, Брегър! — избухна той. — Имало ли е случай да се прибера и да не те заваря залепен за полата на жена ми! — Той гневно и обвинително се втренчи в Брегър Дарви. — Човек би помислил, че от дълго време не си виждал жена.

Стоманеносивите очи на Алена блеснаха от възмущение.

— Как можа да кажеш подобно нещо, Коул!

— Защото познавам душицата на този негодник!

— Аз сама го помолих да дойде — изсъска Алена.

Коул внимателно огледа жена си. Ревността го разкъсваше, разпъваше душата му на кръст.

— Тогава ми дължиш обяснение — каза той грубо. — Може би като мъж не ти обръщам достатъчно внимание?

— Ти си един невъзпитан идиот! — изтръгна се от младата жена.

Хълцайки, тя се втурна навън от стаята. В антрето метна някаква връхна дреха на раменете си и блъсна шумно входната врата зад гърба си.

Коул искаше да изтича след нея, но на прага Брегър го настигна и го сграбчи за рамото.

— Жена ти ме повика тук за лекарска консултация, Коул Лейтимър — изръмжа той. — Държеше да бъде сигурна и после да ти каже. Искаш или не, човече, но следващото лято ще ставаш баща!

Коул облещи очи. С неподозирана сила отмести значително по-тежкия Брегър, отвори рязко вратата и се втурна навън.

Но там можа само да види как малкият кабриолет тъкмо изчезваше зад ъгъла, обвит в снежен вихър. Алена седеше на капрата и плющеше с бича, подканяйки коня да препуска по-бързо.

— Алена! Чакай! — извика Коул след нея, но тя вече не можеше да го чуе.

Единственият оседлан кон наоколо беше този на Брегър. Коул се метна на седлото и се понесе в галоп. Безмилостно забиваше токовете на ботушите си в слабините на коня и скоро се изравни с летящия кабриолет.

Коул извика на Алена да спре, но тя не му обърна никакво внимание. Препускането по гладкия заснежен път надолу беше рисковано.

Коул пришпори коня си и започна да изтиква колата към дълбокия сняг отстрани край пътя. Храстите и дълбоките преспи накараха най-после запрегнатия в кабриолета кон да спре.

Алена цялата беше покрита със сняг. Тя се бореше да си поеме дъх в големия студ.

— Тъп като дърво, нафукан доктор! Янки — кърпач на кокали! — посрещна го тя с пресекващ от ридание глас.

— Алена, моля те, успокой се, да не ти се случи нещо лошо! — замоли се Коул и пристъпи към възбудено танцуващия кон на кабриолета, за да го укроти. Но краката му се подхлъзнаха на снега и той се стовари с цялата си тежест върху тялото на коня. Цвилейки, животното се изправи на задните си крака. Юздите бяха изтръгнати от ръката на Коул и той се просна на земята. Вцепенена от ужас, Алена трябваше бездейно да наблюдава как тялото на мъжа й няколко пъти беше улучено от подковите на лудо ритащия кон. Коул изрева от болка, когато един особено тежък ритник го улучи по дясното бедро и счупи костта със сухо изхрущяване. Алена беше вече до него. Без да се съобразява с опасността, тя сграбчи мъжа си под мишниците и успя да го измъкне далеч от подплашения кон. Коул се търкаляше като обезумял по снега. За да изтърпи страхотната болка, той скърцаше със зъби и обърна очи, сякаш беше на границата на полудяването.

Алена коленичи до него и положи главата му в скута си.

— Успокой се, мили мой! — говореше му нежно тя.

Ръцете му сграбчиха яката на наметката й и я притеглиха надолу към лицето му. Той зарови лице в гърдите й, опитвайки се с върховно усилие да преодолее нечовешката болка.

— Проклета кранта! — процеди през зъби той. — Този крак едва ли ще се оправи!

— Не се движи, мили! Ще отида да доведа помощ. — Тя го положи криво-ляво върху наметалото си и вече искаше да тръгне, трепереща от студ, когато Коул я задържа. От болката лицето му беше изкривено и неузнаваемо.

— Съжалявам за това, което казах, Алена! — прошепна той, докато нова вълна от болки пронизваше тялото му. — Веднъж вече те бях изгубил. Не бих могъл да го понеса втори път! А на Брегър нямам никакво доверие. Той прелъсти Роберта, направи й дете, а после я изпрати при оная вещица, за да го махне.

Внезапно Алена разбра защо Коул се държеше така с Брегър. Той смяташе, че приятелят му е виновен за нещастието с Роберта. Но тя не можеше да повярва, че Брегър Дарви е способен на такава долна постъпка. Очите й се напълниха със сълзи:

— Колко пъти да ти казвам, глупав янки, че аз не съм Роберта — тъжно му отвърна тя.

— Никога вече няма да те сравнявам с нея — обеща Коул и се опита да разтегне устните си в усмивка.

— Тогава потърпи малко и почакай да доведа помощ — прошепна тя и погали нежно студената му буза. — Нашият син ще има най-големите сини очи на света и те никога няма да ти позволят да се усъмниш в моята вярност и в моята любов.

— Нашата дъщеря — поправи я Коул и изчака известно време, докато новият пристъп на болка малко отшумя. След това продължи: — Искам да имам дъщеря с нослето и устата на майка си.

Алена се усмихна трогната. След кратка целувка тя стана и се запрепъва през снега към коня на Брегър.

Щом видя къщата, тя помаха на чакащия Брегър и извика с всичка сила:

— Съберете прислугата! Коул е ранен!

После обърна коня и се върна при Коул. Малко по-късно запъхтяният Брегър дотича, следван от пълна кола мъже. Те внимателно повдигнаха господаря си и го положиха в колата, но когато потеглиха с леко поклащане, той загуби съзнание от силните болки.

— Така е по-добре за него — установи Брегър с професионален тон. — Сега можем да караме по-бързо, преди този студ да го е убил.

Брегър изпрати един от мъжете да донесе лекарската му чанта и освободи другите с благодарствени думи. Само Оли и Саул останаха при тях.

Когато колата стигна до къщата, тримата мъже отнесоха грижливо Коул в спалнята му. Докато по молба на доктор Дарви Ани носеше кани с гореща вода, мисис Гарт се появи с няколко бутилки бренди.

Брегър настоя Алена да напусне стаята, докато трае операцията. Само Саул остана да му помага. Затворена в предишната си спалня, младата жена тревожно крачеше напред-назад и кършеше ръце от страх и безпокойство. Времето течеше отвратително бавно и този час й се стори цяла вечност. Вече се свечеряваше, когато вратата на банята най-сетне се отвори и Брегър се появи изтощен. В ръцете си държеше сгъната кърпа.

— Счупването е чисто. Операцията мина без усложнения — съобщи той безстрастно.

— Но защо беше толкова дълга? — попита уплашена Алена.

Брегър въртеше и обръщаше кърпата в ръцете си, усмихвайки се доволно.

— Това счупване сигурно е най-доброто нещо, което можеше да се случи на дебелоглавото магаре.

Той бавно разгърна кърпата. В нея лежеше едно леко нащърбено, извито парче метал, почти черно на цвят.

— Осмелих се и малко почовърках в крака на Коул. Счупването беше освободило парчето граната. Може би ще му липсва, но все пак без него положително ще му е по-добре.

— Но ще оздравее ли напълно? — настояваше Алена.

Брегър сви устни и кимна предпазливо.

— Ако не се появи някакво възпаление, Коул ще има много по-малко проблеми с крака си, отколкото преди.

Той извади едно малко шишенце от лекарската си чанта.

— Това е лауданум. Давайте му по няколко капки, когато болката стане прекалено силна. Знам, че мрази опиатите, но все пак така ще може да си почива от време на време, а кракът му има нужда именно от почивка.

Алена го последва надолу по стълбата.

— Ще дойдете ли утре пак?

Брегър кимна утвърдително.

— Разбира се. За нищо на света не бих пропуснал гледката. Най-после старият глупак се намира там, където искам да бъде.

Когато забеляза въпросителния поглед на Алена, Брегър се изсмя сърдечно.

— В това състояние не може да ме изхвърли, а да избяга също е невъзможно. Този път най-сетне ще открия какво го гложди и най-после ще се разберем.

 

 

През нощта Алена се стресна в лекия си сън. Стори й се, че чува някакъв шум в спалнята на съпруга си. Бързо изтича оттатък. Все още незагасналият огън в камината й позволи да види, че той е отворил очи, но лежи съвсем спокойно. Алена мина край леглото му, за да стъкне огъня. Не се и замисляше каква възхитителна гледка представлява тялото й за измъчените очи на Коул. Топлият отблясък на жарта правеше нощницата й да изглежда почти прозрачна. Въпреки силните болки Коул почувства как възбудата му нараства. Омаян, той я наблюдаваше, докато тя си намираше работа в стаята му. Тънката нощница почти не скриваше високите гърди, чиито връхчета бяха настръхнали от студа. След малко Алена застана до леглото на мъжа си и се наведе над него. Нежност и страст светеха в очите й, но внезапно тя потръпна от ледения полъх на въздуха.

Коул отметна завивката и протегна подканващо ръце. Алена веднага разбра и се вмъкна в леглото. Плътно притисната до него, тя дълго гледа с нежност лицето му. Ръката й лежеше върху окосмените му гърди и тя усещаше развълнуваните удари на сърцето му.

— Обичам те — прошепна тя с лека въздишка. — Все още ми е трудно да го призная, но ми се струва, че те обичах още през оная нощ, когато направи от мене жена.

Коул не отговори, но в очите му се четеше ням въпрос.

— Когато ти напусна Ню Орлиънс, почувствах, че в мене нещо се прекърши — призна тя срамежливо. — Боях се, че никога вече няма да те видя.

— Значи и двамата еднакво сме изстрадали раздялата — промърмори разчувстван Коул.

— А от Брегър няма защо да се страхуваш. В сърцето си винаги съм носила само теб.

Ръката му проследи топлите и меки извивки на гърба й.

— Искаш да кажеш, че трябва да му благодаря, задето оперира крака ми?

— Няма да е зле — каза Алена. После взе металното парче от нощното шкафче и го вдигна срещу светлината, за да може Коул да го види по-добре. — Не се ли радваш, че махна това нещо?

— Е, все пак ще почакам да видя какво ще излезе, пък после ще му благодаря. Става ли?

— Добре. А ще му кажеш ли тогава и защо му се сърдиш?

— Не мога всичко наведнъж, миличко. Едната работа се отнася до тялото ми, но другата засяга моята гордост.

— Опитай все пак.

Алена го целуна бегло по устните и притисна гърдите си към него. Коул почувства как малките твърди зърна сякаш прогарят кожата му. Простена леко от това сладко мъчение и я обсипа с бурни целувки. Всичко друго, дори парещата болка в крака му, беше забравено.

На разсъмване Алена се надигна. Коул я видя, вече облечена, да четка косите си, стигащи до под раменете. При тази гледка той изпита такова удоволствие, че неволно затвори очи. Преди да слезе долу, тя бързо го целуна по устните. Коул тъкмо беше започнал да се чувства самотен, когато тя се върна, носейки пълен поднос. Седна с кръстосани крака на леглото и започна внимателно да го храни. Живите й блестящи очи и щастливата й усмивка превърнаха сутринта в незабравимо преживяване. После Алена слезе отново долу и го остави за малко сам.

Докато я нямаше, Коул посегна към няколкото отдавна пренебрегвани медицински списания на нощното шкафче.

— Добро утро, доктор Лейтимър! — прогърмя внезапно силният глас на Брегър Дарви.

Коул видя, че на вратата зад него е застанала и Алена.

— Как се чувства моят безценен пациент в тази прекрасна утрин? — осведоми се Брегър и приближи до леглото. По всички личеше, че се намира в необичайно добро настроение.

— Като оставим настрана непрекъснато растящото ми раздразнение — отлично — изръмжа Коул, избягвайки погледа на жена си.

Брегър притегли до леглото един стол и седна.

— Много ми е трудно да разбера защо в последно време предизвиквам твоя гняв със самото си присъствие. Сега, когато добрият Бог ми позволи да махна от крака ти онова проклето парче, мисля, че е дошло време да изясним някои недоразумения. — Брегър извади лулата си и взе да я пълни бавно и внимателно. Очевидно чакаше Коул да започне.

— Ако имаш да свършиш нещо, не се чувствай задължена да стоиш при нас. Разговорът сигурно ще трае дълго и съвсем няма да е интересно.

— Не бързам за никъде — отвърна тя с очарователна престорена невинност. — Всъщност предпочитам да остана при вас и да слушам.

— Тогава пък аз предпочитам да мълча! — заинати се Коул и отпусна глава на възглавницата.

— Аз пък ще остана толкова време, колкото трябва, за да изясним всичко — настоя Брегър.

— По дяволите, човече! — нахвърли се невъздържано върху него Коул. — Нима искаш да изкарваш кирливите си ризи пред жена ми?

— Както добре знаеш, моето лошо име се дължи на доста клюки и измислици, Коул. — Брегър невъзмутимо се зае да пали отново лулата си, загаснала по време на разговора.

— Тук не става дума за името ти, а за елементарно благоприличие. Това, че си ме измамил като приятел и си имал някаква връзка с Роберта, бих могъл да ти простя донякъде. Но че си я изпратил при онази акушерка шарлатанка, когато е очаквала дете от тебе, е наистина непростимо.

Брегър се задави от дима и се закашля така, че от лулата му захвърчаха искри. На лицето му още беше изписано огромно изумление, когато най-после успя да проговори:

— Роберта… и аз?

— Да — потвърди Коул. — Тя се закле на смъртното си легло, че ти си бащата на детето.

— Проклета лъжа! — подскочи Брегър. — Тя наистина ми даваше неприкрити аванси, когато се виждахме, но кълна ти се, Коул, никога не съм имал никакви намерения спрямо нея и не съм го скривал. Много добре знаех, че тя иска само да те дразни и да ти причини болка. Два пъти дори я изгоних от кабинета си. Предполагам, че на това се дължи омразата й към мене.

— Коул — намеси се Алена. — Мисля, че Брегър казва истината. Знаеш колко лъжлива беше Роберта, така че не се учудвам, ако е излъгала и на смъртния си одър. Сигурно по този начин е искала да ти отмъсти, след като е намерила портрета ми в „колибата“.

Гневът на Коул беше утихнал.

— Прави сте, що се отнася до Роберта — каза той със спокоен глас. — Никога не е вършила нещо без задна мисъл. Трябва наистина да съм бил заслепен, за да не се сетя, че тя нямаше добро мнение нито за Брегър, нито за мен.

— Но ако нито един от вас не е бил баща на детето й, кой е бил тогава? — зачуди се на глас Алена.

— Само можем да гадаем, мила — отговори Коул. — Нямам никаква представа кой би могъл да бъде и сигурно никога няма да разберем истината.

— Това сега е без значение, след като знаеш, че не е Брегър. — Тя помилва ръката на мъжа си и го погледна с очакване: — Нямаше ли още нещо, което смяташе да му кажеш, любими?

Коул гледаше пред себе си. Стана му смешно. Колко лесно успяваше тази жена да го води в желаната от нея посока! Но фактът, че това му беше безразлично и че предпочиташе да мисли за допира на топлите й гърди до тялото му, показваше без съмнение, че гневът му към Брегър наистина се е стопил.

— Алена е на мнение, че съм задължен да ти благодаря, задето махна онова проклето парче граната — каза той на Брегър с престорена неохота.

Брегър вдигна рамене и махна с ръка.

— Е, пробвах дали наистина нищо не може да се направи за крака ти.

— Имаш сръчни ръце, Брегър Дарви — рече Коул честно и убедено. — Не чувствам вече почти никакви болки. Дори баща ми не би могъл да го направи по-добре.

Дарви грейна от гордост и задоволство. Той знаеше колко високо ценеше Коул баща си като хирург. Подобен комплимент положително не би направил всекиму.

— Тук, в околността, имаме нужда от още един лекар, Коул. Така че, ако искаш, можеш отново да се заемеш с практика — каза въодушевено Брегър.

После се започна оживен разговор за най-новите методи на лечение, за рани, инфекции, аномалии. Скоро двамата бяха погълнати до такава степен от професионални проблеми, че въобще не забелязаха кога Алена беше станала и излязла от стаята. В хладния коридор тя се спря и се усмихна на себе си. Беше постигнала нещо много важно — нейният мъж отново беше готов да се върне към любимата си професия.

 

 

Рано сутринта на Коледа в Лейтимър Хаус започна раздаването на подаръците. Още не беше съвсем разсъмнало, когато Коул се наведе над жена си и я събуди с нежна, преливаща с обич целувка.

— Честита Коледа! — прошепна в ухото й той.

Алена се протегна, изпълнена със сластна нега. Само дето не замърка като доволно котенце.

— Щастлив празник, Коул — прошепна сънливо тя.

— Имам изненада за теб, миличка. Я да видим дали ще се сетиш?

— Какво още да си пожелая, след като нося под сърцето си твоето дете? — прошепна Алена и пъхна носле в трапчинката на шията му. — Какво повече е нужно на една жена?

Коул бръкна под възглавницата и измъкна връзка документи. Алена учудено го погледна.

— Това е нотариален акт, удостоверяващ правото ти на собственост върху имението Брайър Хил — каза той с усмивка.

Внезапно младата жена се разбуди напълно. Развълнувана, тя коленичи в постелята и нетърпеливо дръпна панделката, с която бяха завързани документите. Най-после сивата картонена папка се отвори и тя, останала без дъх, успя да прочете, че Алена Лейтимър е единствената законна собственичка на „горепосочения имот“.

— О, Коул — хълцаше тя, докато щастливи сълзи се стичаха по бузите й. После обгърна врата му с двете си ръце и силно го притисна към себе си. — Мислех, че Брайър Хил завинаги е загубен за мен. Колко съм ти благодарна, любими мой!