Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (13)

Глава тринадесета

Късно сутринта Алена бавно и спокойно приключи банята си. Дулси я беше оставила необезпокоявана. По разбираеми причини готвачката беше въздържана и мълчалива, защото също като господаря си не можеше да се помири с мисълта, че в семейството беше влязъл един янки. В цялата къща цареше потискаща тишина. За Алена беше ясно, че случилото се в ранните часове на деня беше дошло твърде много за семейство Крейгхъг. С въздишка на отчаяние тя приготви черната си рокля, която всъщност отдавна й беше омаляла. Извади от шкафчето си шапката с черния воал, обувките с високите токчета и корсета.

Предния ден Боби Джонсън беше починал в лазарета и Алена беше обзета от безкрайна тъга по своя приятел. Близките му не можеха да дойдат на погребението, затова тя беше решила да присъства вместо тях. Искаше да почете паметта му, а и да потъгува за брат си.

Тя има смелостта да заповяда на Джедидиа да впрегне разкошния породист кон в кабриолета на семейство Крейгхъг. Вероятността семейството да го използва в предобедните часове беше твърде малка.

Няколко пресечки, преди да достигне целта си, тя спря кабриолета и измина останалото разстояние пеш. Беше спуснала воала пред лицето си.

Алена забави крачки, като наближи една редица гробове. Сърцето й заби лудо, когато видя Коул Лейтимър сред носачите на ковчега. Но тя бързо се успокои при мисълта, че под черния воал той със сигурност нямаше да разпознае в нея жената, която е прегръщал през нощта.

Прехапа треперещите си устни и събра всичките си сили. Незабелязано се смеси с групата жени, облечени в черно.

Военният свещеник завърши проповедта си и по команда на капитан Лейтимър ковчегът беше спуснат в гроба. Коул се обърна, погледът му се зарея над тълпата. В този миг той забеляза крехка, стройна жена в траурно облекло. Видя учудено как пъргавата й фигура бързо се дръпна в сянката на един величествен дъб, докато погребалното шествие се приближаваше към нея. Нещо в тази жена му се стори познато. Мисълта му заработи усилено. Резките й, почти момчешки движения предизвикаха у него далечни асоциации. Той се приготви да размени с нея няколко думи, но военният свещеник го дръпна за ръкава и го погледна строго.

— Елате, капитане — изсъска той. — Първо задълженията. По-късно ще имате достатъчно време за изказване на съболезнования.

Алена въздъхна облекчено. Коул можеше да не я разпознае отдалече, но тя не искаше да се подлага отблизо на изпитателния му поглед. След траурната церемония Коул се сбогува набързо. Облечената в черно жена бързаше по пътя далеч пред него. Воден от някакъв вътрешен подтик, той тръгна с широки крачки след нея. Алена страхливо хвърли поглед през рамо и с разтуптяно сърце установи, че той я преследва. Когато премина през портала на гробищата, тя отхвърли воала и се затича. Толкова бързаше да стигне до кабриолета, че не видя дребния тъмнокос мъж, който се изпречи на пътя й.

— Боже мой! — извика Жак Дюбоне ядосан. Сблъсъкът го накара да отскочи назад. — Внимавайте!

Алена се държеше за главата. Виеше й се свят.

Жак Дюбоне забеляза нежните черти на облечената в черно жена. Той беше възхитен от красотата на лицето й. Разсеяно повтори последните си думи. Очите му нахално огледаха крехката закръгленост на тялото й. Рядко срещаше красиви жени, толкова дребни на ръст, че да го накарат да се чувства голям и мъжествен.

— Мадмоазел! — Той свали с поклон шапката си. — Позволете да ви се представя!

Но не успя да продължи, Алена видя, че Коул се приближава бързо. Нямаше време да обръща внимание на Жак Дюбоне. Тя прелетя край него и изчезна зад ъгъла. Останала без дъх, скочи в кабриолета.

— Бързо, Джедидиа, тръгвай! Капитан Лейтимър е по петите ми!

Когато Коул се появи зад ъгъла, кабриолетът вече завиваше с поднасяне в друга улица. Успя да зърне само черната шапчица и облак прах.

Отчаян, той се обърна и видя срещу себе си Жак Дюбоне, който го зяпаше с отворена уста.

— Ето че пак се срещнахме, докторе! — Той кимна с брадичка в посока на изчезналия кабриолет. — Познавате ли малката госпожица? — попита през смях. — По този въпрос, изглежда, сме на едно мнение: тя е дяволски сладко същество.

— Предполагам, вече ви е известно, че ипотеката върху имота на мисис Хоутърн е погасена — отвърна Коул, без да обръща внимание на думите на мъжа. — В банката никой не знаеше как е могло да се случи подобно недоразумение. Вероятно някакво недоглеждане. — Коул дръпна от пурата си. — Но когато се поразрових, открих нещо интересно. В банката често са се случвали подобни недоразумения и въпросът винаги е бил разрешаван в полза на някой си Жак Дюбоне, поради липсата на доказателства за обратното. Много странно, нали? — Коул гледаше дребния мъж право в очите. — Ако мисис Хоутърн не беше запазила така грижливо разписката си, щеше да бъде изгонена от къщата и вие щяхте да я получите на смешно ниска цена. Разбира се, нямам доказателства срещу вас, но смея да твърдя, че в лицето на банката вие сте си намерили добър приятел.

Жак презрително изкриви устни.

— Вие го казахте, господине, нямате никакви доказателства.

Коул само се усмихна. Дребният мъж допря пръсти до периферията на шапката си, обърна се рязко и разгневен си тръгна с наперена походка.

 

 

Когато беше сигурен, че вече никой не ги преследва, Джедидиа намали безумното препускане на кабриолета. С въздишка на облекчение Алена се отпусна на седалката. Затвори очи и се опита да успокои лудо биещото си сърце. Беше схванала, че в каквито и дрехи да се появеше пред Коул, неизменно предизвикваше любопитството му. В бъдеще трябваше да бъде много по-внимателна, особено когато беше облечена като жена.

— Сега накъде, мис Алена?

— Към лазарета, Джедидиа. Искам да разговарям с доктор Брукс, преди да се е върнал капитан Лейтимър.

Но когато стигнаха до лазарета, каретите от погребалното шествие вече стояха в двора. Затова Алена нареди на кочияша да поеме към къщата на доктор Брукс. Отвори й навъсена негърка и я помоли да изчака в работния кабинет на доктора. Когато удари дванайсет, бричката на доктора изтрополи по двора. Той влезе в къщата с угрижено лице. Погледна с изненада младата жена, която го очакваше. После несигурно попита:

— Ти ли си, Алена?

Без да отговаря, Алена сне шапчицата и разтърси тъмните си копринени коси.

— Мили боже — каза докторът с гърлен смях. — Играеш ролята си толкова добре, че понякога на човек наистина му е трудно да се спомни, че си хубава млада жена.

Алена хвърли шапката и ръкавиците си върху един стол.

— Много сте мил, докторе, но, честно казано, и аз изпитвам същите затруднения. Тази момчешка роля опъва нервите ми докрай. — Тя се надигна ядосано и закрачи из стаята. Изведнъж лекарят си помисли, че я разбира.

— Може би се касае за капитан Лейтимър? Дочух, че днес сутринта се е оженил за Роберта Крейгхъг.

Алена му отправи бърз поглед.

— Капитанът сам го спомена днес — каза Брукс, повдигайки рамене.

Момичето застана пред прозореца и се загледа навън с тъжни, невиждащи очи.

— Какво да правя? — попита тя шепнешком. — Роберта и другите жени носят хубави рокли и имат разкошни дълги коси, а аз трябва да се разхождам с мръсните хлапашки дрехи или пък преоблечена като вдовица и да подстригвам косите си много късо. — Тя се вгледа в червените си отрудени ръце. — Никога не мога да съм аз самата!

Докторът искаше да отговори, но в този миг влезе икономката с чинии и прибори и сервира обяда. Алена не беше яла цял ден. Тя с благодарност прие поканата на доктора. Преодоля мъката си и дори възвърна част от младежкото си безгрижие. Грациозно седна на приготвения за нея стол и по време на обяда разказа събитията от предната вечер. Тя целомъдрено премълча само за собствените си преживелици с Коул.

— Чичо Ангъс ме обвинява, че аз съм довела капитан Лейтимър в дома му. От тогава май не съм толкова добре дошла в тази къща. Макар че спестих малко пари, заплатата ми от лазарета не е достатъчна, за да плащам самостоятелна квартира и храна. Всъщност затова дойдох. Искам да ви питам дали няма някоя по-доходна работа за мен.

Докторът се надигна и започна да се разхожда из стаята с угрижено чело. Той нервно прекара ръка през оределите си бели коси.

— Алена — каза накрая той, — днес сутринта трябваше да те защитя като Ал в лазарета, защото беше заподозряна в съучастие при бягството на пленниците. Ако сега Ал просто изчезне, ще се стигне до разследване и истинската ти самоличност ще излезе наяве. — Той седна на масата и стисна юмруци така, че кожата на кокалчетата му побеля. — Трябва изрично да те предупредя да не издаваш пред никого коя си всъщност. За залавянето на някоя си Алена Макгарън е обявена награда от двеста долара.

Алена го слушаше с широко отворени очи. Той продължи:

— По всичко личи, че бегълците са отвлекли един речен параход. На борда му е имало войнишки заплати на стойност двеста хиляди долара. Убити са половин дузина мъже от охраната, а капитанът е бил заставен да насочи парахода срещу течението. Днес сутринта корабът се завърна празен. Взети са всички мерки за преследване на бегълците…

— Но защо…

— На отсрещния бряг е стояла дребна тъмнокоса жена, която ги е очаквала. Един от бегълците й е подвикнал нещо, като уж я е нарекъл с името… Алена Макгарън!

Алена седеше като вкаменена. Лекарят дълго мълча. Искаше тя да схване пълния смисъл на думите му. Накрая погледите им се срещнаха и той каза:

— Сега не можеш да свалиш маската, защото Алена Макгарън или ще бъде обесена, или я очакват дълги години зад стените на затворите. Най-сигурното място за теб е да останеш като Ал при семейство Крейгхъг. Трябва да продължиш да работиш като досега, защото в противен случай нещата могат да се усложнят и за Ангъс и Лийла.

Алена разтърси силно глава и стисна юмруци. Ролята, която беше принудена да играе, й ставаше все по-отвратителна, но трябваше да признае пред себе си, че нямаше какво да противопостави на логичните му заключения.

 

 

Седмицата отмина, а всички войскови части на Северните щати бяха все още в повишена бойна готовност. Наскоро венчаната булка трябваше да прекарва вечерите си сама. Роберта кипеше от гняв заради това издевателство и всички опити на Коул да я успокои отиваха нахалост.

Докато Роберта беснееше заради отсъствията на мъжа си, Ангъс се гневеше от присъствието на Алена в къщата. Положението й ставаше все по-опасно. В града се носеше слух, че всички бегълци били намерени мъртви недалеч от изоставения параход. На мястото на битката лежали парчета от сини униформи, между тях и униформата на лекар с чин капитан. Жената, конете, парите и мъжете не бяха открити. Следите водеха до едно непроходимо мочурище. На всичкото отгоре конят на капитан Лейтимър беше намерен безстопанствен на мястото, откъдето беше отвлечен параходът. Редиците на южняците бяха обзети от единодушно негодувание. Ако допреди седмица Алена Макгарън беше величана като героиня, то сега тя беше хулена като злостна предателка и беше заклеймена като подла метреса на банда тайнствени обирджии и пирати, които с нечувана жестокост опустошавали имуществото на почтените граждани от двата лагера.

Наградата за нейното залавяне беше вдигната на хиляда златни долара. Плантацията в Брайър Хил беше конфискувана, за да бъде продадена по-късно. Дотогава вратите и прозорците бяха обковани с дъски, за да бъде избягнато опустошението на имота от омраза към Алена Макгарън.

Атмосферата в града беше напрегната. Навсякъде, където хората се събираха по улиците, се чуваше недоволно мърморене.

В лазарета положението беше подобно — дори и ранените войници янки бяха възмутени от жестокото клане. Една сутрин Алена тъкмо се канеше да се захваща за работата си, когато някакъв въоръжен сержант й заповяда да го последва.

— Чакай тук! — каза той, когато стигна до една охранявана врата на третия етаж, и влезе. След известно време вратата рязко се отвори и Алена беше избутана в помещението. Никога преди не беше виждала толкова много сини униформи и лъскав месинг. Коул беше седнал в края на една дълга маса, лицето му беше сериозно и напрегнато. Въпреки това той кимна приятелски на Алена. До него седеше доктор Брукс. Изглеждаше угрижен и пребледнял. На Алена й стана до болка ясно колко много неща щяха да се решат в следващите минути.

Генералщабният лекар Мичъл се наведе напред.

Алена прикова поглед върху пагоните му.

— Спокойно, момчето ми — каза меко той. — Тук не си пред военен съд. Ще проведем само един обичаен разпит.

Алена кимна с готовност и се почеса по ухото.

— От достоверен източник знам, че в нощта на бягството ти си спасил капитан Лейтимър от удавяне.

— Точно така, сър! — Думите усърдно се занизаха от устата й. — Видях го, когато размахваше ръце там долу, до влаковата линия и се мъчеше да се вкопчи в едно дърво. Ама все потъваше. И тогава го извадих от водата. Знаете ли, той беше само по долни гащи и тогава…

— Чакай, момче — прекъсна го генералът и се усмихна едва забележимо. — Колко беше часът, когато извади капитана от водата?

— Ами около единайсет. Старият часовник тъкмо биеше, когато го довлякох в къщата. Искам да кажа, той ми уреди работата тук и не ми се щеше така облечен да го излагам и да го мъкна по „Джексън скуеър“. Затова реших да го заведа в къщата на вуйчо. — Ал подсили изказването си с кимване.

— И капитан Лейтимър прекара цялата нощ в къщата на семейство Крейгхъг?

Този въпрос беше много важен за генерала.

— О, да, сър! Нали заради това стана белята! Така де, той прекара нощта с… ъ-ъ-ъ… ами вуйчо Ангъс взе пистолета си и… във всеки случай някой го беше халосал по черепа! — Ал с недвусмислен жест прекара пръст през гръкляна си и погледна към Коул, като че очакваше одобрение от него. Коул беше подпрял глава на двете си ръце. Другите офицери гледаха с видимо отегчение в тавана. — Е, така или иначе те нещо се натискаха с братовчедката ми Роберта, сър, и знаете ли, мисля, че той остана цялата нощ при нея.

— Достатъчно, Ал. — От смущение генералът си играеше с една купчина книжа. — Можеш да си вървиш. Благодаря ти!

Сержантът отвори вратата на Алена. Коленете й омекнаха едва долу, в стаята за почивка. Поседя известно време трепереща в едно кресло и се опита да се овладее. Тъкмо се беше заела отново с работата си, когато Коул застана пред нея.

— Май ви докарах големи неприятности, а?

— Съвсем не — отвърна Коул и прокара бавно ръка през косите си. — И без това вече им бях разказал всичко, което си спомнях. Трябваше им само твоето потвърждение.

— А?

— Всичко е наред. Слушай, прибери си сега нещата. Искам да свършиш една работа за мен. Не знам кога ще отида пак при мисис Хоутърн. — При тези думи той извади един плик от куртката си. — Вероятно това ще й е необходимо, за да не може нашият приятел Жак да я притеснява отново. Смяташ ли, че можеш да й го занесеш, без да го изгубиш?

Алена въртеше копчетата на дрехата си.

— Все пак си мисля, че ви създадох доста грижи.

— Не, по дяволите! — кипна Коул. — Сам съм си виновен! И стой далеч от реката! Следващия път може наистина да ми се прииска да се удавя! — Преди да напусне с бързи крачки помещението, той извика през рамо: — До края на деня си свободен!

Не беше необходимо да й се повтаря. При мисис Хоутърн можеше поне да измие лицето си и донякъде да възвърне човешкия си вид.