Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (21)

Глава 21

Персоналът на лечебницата настоя да задържи двете ворски дами за през нощта — предпазна мярка, срещу която никоя от тях не възрази. Въпреки изтощението, Екатерин получи разрешение да прибере куфара си от хотелската стая, която така и не беше използвала. Придружаваше я млад охранител от ИмпСи, който решително настоя да носи багажа й.

На комтаблото в хотелската стая я чакаше съобщение — спешна заповед от лорд Воркосиган да вземе вуйна си и незабавно да напусне станцията — изречено с толкова настоятелен тон, че краката й понечиха да изпълнят указанието въпреки очевидната му неактуалност. Само инструкции, забеляза тя, нито дума за обяснение. Навремето сигурно наистина бе ръководил военно подразделение. Контрастът между този напрегнат, енергичен лорд и почти глуповатата сърдечност на младия мъж, посрещнал я с поклон на излизане от шлюза, я объркваше — кой беше истинският лорд Воркосиган? При цялото му откровено бърборене, той си оставаше неуловим като шепа вода. „Вода в пустинята.“ Мисълта се пръкна неканена и Екатерин тръсна глава, за да я прогони.

След като се върна в лечебницата, Екатерин поседя за малко с вуйна си. Вуйчо Вортис пристигна след около час. Беше необичайно задъхан и притихнал, когато седна на ръба на леглото и прегърна съпругата си. Тя на свой ред го притисна и в очите й се появиха сълзи — за пръв път, откакто беше започнало изпитанието им.

— Не трябва да ми изкарваш така акъла — каза й той с престорена строгост. — Тичаш насам-натам, пъхаш се в ръцете на разни похитители, усмиряваш комарски терористи и оставяш ИмпСи без работа… Преждевременната ти кончина би объркала нацяло егоистичния ми план да се гътна пръв и да те оставя да се влачиш на опашката. Бъди така добра да не го правиш!

Тя се засмя треперливо.

— Ще се постарая, мили.

Болничната й нощница не беше по последна мода, но лицето й бе повъзвърнало цвета си. Стимулантът, горещите течности, затоплянето, както и спокойствието и чувството за безопасност си казваха своето, надвивайки по-стряскащите й симптоми без по-нататъшно медикаментозно лечение, така че дори разтревоженият й съпруг се успокои сравнително бързо. Екатерин остави вуйна си да му разкаже за преживелиците им в ръцете на комарските терористи, като само от време на време промърморваше възмутено, когато професорката се изказваше твърде ласкаво за нейното участие в събитията.

В пристъп на благородна завист Екатерин се замисли за естеството на един брак, който двамата партньори считат за преждевременно заплашен след четирийсет и повече години мирно съвместно съществуване. „Не е за мен. Вече пропилях тази възможност.“ Професорът и професорката със сигурност бяха сред късметлиите. Каквито и лични качества да се изискваха, за да постигнеш такова безоблачно семейно щастие, на Екатерин й беше повече от ясно, че самата тя не ги притежава.

Бумтящият глас и прецизният академичен изговор на професора се върнаха към нормалната си висота, докато даваше зор на медтехниците — съвсем ненужно — да се погрижат за съпругата му. Екатерин се намеси, изказвайки твърдото становище, че за момента вуйна й се нуждае най-вече от почивка. След още една енергична и шумна обиколка из частната болнична стая професорът замина да търси лорд Воркосиган и да навести бойното поле при шлюзовете на „Южен транспорт“. Екатерин не вярваше, че някога пак ще може да заспи, но след като разтреби стаята и се пъхна в собственото си болнично легло, една медтехничка й донесе някаква настойка и я накара да я изпие. Екатерин още се оплакваше унесено, че подобни неща не й действат, когато чаршафите сякаш я всмукаха в себе си.

 

 

Дали заради настойката, умората, силното нервно изтощение, или поради отсъствието на деветгодишни същества с постоянни изисквания, Екатерин се успа. Спокойният остатък от сутринта, прекаран в лениви приказки с вуйна й, се сля неусетно с обеда, когато лорд Воркосиган нахлу в болничната стая. Беше чист като коте, а хубавият му сив костюм светеше колосан и изгладен, макар че лицето му бе набраздено от умора. Под всяка от мишниците му срамежливо се подаваше по един огромен букет цветя. Екатерин побърза да го освободи от тях и да ги остави на една маса, преди да ги е изпуснал и двата.

— Добър ден, мадам Вортис, изглеждате много по-добре. Чудесно. Мадам Ворсоасон. — Той сведе глава в кратък поклон и белозъбата му усмивка й намигна.

— Откъде намерихте такива великолепни цветя на космическа станция? — попита удивена Екатерин.

— В един магазин. Това е комарска космическа станция. Всичко се продава. Е, не чак всичко — това важи само за Джаксън Хол. Но е логично — при всичките хора, които се срещат, поздравяват и разделят тук, да се отвори пазарна ниша за такова нещо. Отглеждат ги на самата станция, както и всички количкови градински зеленчуци, които продават по коридорите. Чудя се защо ги наричат количкови градини? Не вярвам някога да са отглеждали колички в тях, дори на Старата Земя. — Придърпа един стол и седна до нея край леглото на професорката. — Струва ми се, че това тъмночервено мъхнато нещо е бараярско растение, между другото. Пипнах го и целият се изринах.

— Да, кърваво валмо — съгласи се тя.

— Това име ли е, или лична оценка?

Екатерин се усмихна.

— Предполагам, че е заради цвета. Вирее на Южния континент, по западните склонове на Черната планина.

— Веднъж бях на зимно обучение там. За щастие, по онова време тези неща сигурно са били заровени под няколко метра сняг.

— Как въобще ще ги занесем у дома, Майлс? — попита през смях професорката.

— Няма какво да ги мислите — каза той. — Винаги може да ги оставите на медтехниците, когато ви пуснат да си ходите.

— Но сигурно са много скъпи — разтревожено отбеляза Екатерин. Абсурдно скъпи като за нещо, на което можеха да се радват само няколко часа.

— Скъпи ли? — възкликна Майлс. — Автоматичните контролни оръжейни системи са скъпи. Прецаканите бойни акции на вражеска територия са скъпи. Тези са евтини. Наистина. Пък и така подпомагаме нечий бизнес, което е добре за Империята. Ако ви се отвори възможност, помолете да ви разведат из хидропонните градини на станцията, преди да си тръгнете. Според мен ще ви се сторят изключително интересни.

— Не знам дали ще остане време — каза Екатерин. — Беше толкова необикновено преживяване. Само като си помисля, че дори ще се върна навреме, за да прибера Ники. Още няколко дни, докато приключат с лечението му, и ще мога да кажа сбогом на Комар.

— Разполагате ли с всичко необходимо за това? Всичко, от което може да имате нужда? Вуйна ви — той кимна към професорката — вече е с вас.

— Смятам, че този път ще успея да се справя с всичко, което изникне — увери го Екатерин.

— Да, наистина. — Усмивката пак премина по лицето му.

— Щяхме да тръгнем с кораба тази сутрин, за който имахме вече билети, но вуйчо Вортис настоя да го изчакаме и да пътуваме заедно с него с бързия му куриерски кораб. Знаете ли кога ще стане това? Трябва да изпратя съобщение на мадам Ворторен.

— Има да свърши още няколко неща тук. От комарската ИмпСи ни изпратиха специален отряд от експерти и техници, които да разчистят и документират кашата, която сте забъркали на дока на „Южен транспорт“…

— О, съжалявам… — по навик започна тя.

— Не, не, беше прекрасна каша. Самият аз не бих могъл да забъркам по-хубава, а имам богат опит в кашите. Както и да е, той трябва да ръководи работата им, а след това да се върне на Комар и да състави секретна научна комисия, която да проучи устройството, да установи ограниченията му и така нататък. А на мен щабът ми изпрати няколко супер разпитвачи, които трябва лично да уведомя за ситуацията преди да им предам затворниците. Капитан Воржие не остана много доволен, че не допуснах никой от местните хора до разпитите на конспираторите, но аз вече обявих ограничен достъп до всички подробности по този случай, така че той просто нямаше късмет. — Майлс се изкашля. — С вуйчо ви решихме аз да замина директно за Ворбар Султана и лично да запозная император Грегор с първоначалния доклад. Досега е получавал само сводки от ИмпСи.

— О! — възкликна стреснато тя — Тръгвате толкова скоро?… Ами нещата ви — не би трябвало да заминавате без пристъпния си стимулатор, нали?

Той потри несъзнателно слепоочието си. Превръзките бяха изчезнали от китките му, забеляза тя, оставяйки само бледочервени гривни от нови белези. Които да прибави към колекцията си.

— Помолих Тумонен да ми опакова нещата и да ги изпрати тук по екипа от щаба. Пристигнаха преди няколко часа, така че съм напълно оборудван. Добрата стара ИмпСи — така ме вбесява понякога. Тумонен ще получи огромна черна точка, защото конспирацията в серифозкото тераформиране е била на негова територия, макар че всъщност Имперската счетоводна служба е трябвало да реагира първа. А онзи идиот Воржие ще обере похвалите. Няма справедливост.

— Горкият Тумонен. Той ми харесва. Не можете ли да направите нещо?

— Мм, отклоних една покана да поема вътрешните дела на ИмпСи, така че не, мисля, че ще е най-добре въобще да не се опитвам.

— Ще запази ли работата си?

— Още не може да се каже със сигурност. Казах му да ми се обади, ако усети, че военната му кариера зацикля. Мисля, че ще мога да се възползвам от услугите на един добре обучен помощник в тази моя ревизорска служба. Работата ще бъде нередовна обаче. Ключовата дума в моя живот.

Засмука замислено долната си устна и погледна Екатерин.

— Прекатегоризирането на този случай от обикновено присвояване в нещо далеч по-сериозно ще се отрази и на онова, което можете да кажете на Ники, за съжаление. Цялата история е на път да се озове в една секретна черна дупка, при това толкова бързо, колкото успеем да я натикаме там, и там ще си остане за дълго време. Така че няма да има граждански процес и не се налага да давате свидетелски показания, макар че от ИмпСи може да ви потърсят за някой и друг допълнителен разпит — но не с фаст-пента. Знаете ли, изпитвам огромно облекчение от факта, че се постарах нещата да се потулят временно. Но за Ники и за другите роднини на Тиен, както и за всички останали, ще остане версията, че Тиен е загинал при обикновена злополука с дихателна маска, защото е излязъл извън купола с незареден резервоар, и на вас не са ви известни никакви други подробности. Мадам Вортис, това се отнася и за вас.

— Разбирам — каза професорката.

— Чувствам се едновременно облекчена и объркана — бавно каза Екатерин.

— След време съображенията за безопасност ще се смекчат. Тогава ще трябва да направите преоценка на проблема — когато, ами, когато много неща може да са се променили.

— Чудех се дали, заради честта на името, което носи Ники, дали не трябва да се опитам да върна на Империята парите от подкупи, които е взел Тиен.

Майлс, изглежда, се стресна.

— В никакъв случай! Ако някой дължи нещо, това е Фоскол. Тя ги е откраднала първа. А от нея със сигурност няма да си върнем и стотинка.

— Все пак имам някакъв дълг — сериозно каза тя.

— Тиен изплати дълговете с живота си. Вече няма взимане-даване с Империята, уверявам ви. С Императорския глас, ако е необходимо.

Екатерин се замисли над думите му. Смъртта наистина заличаваше дълговете. За разлика от спомена за болката — този оздравителен процес щеше да отнеме повече време. „Твоето време вече си е само твое.“ Виж, това я караше да се чувства странно. Можеше да се възползва от всичкото време, което си поиска, от което се нуждае. Богатство, за което не е и сънувала. Кимна.

— Добре.

— Миналото е платено. Все пак уведомете ме за погребението на Тиен. Бих искал да присъствам, ако мога. — Намръщи се. — И аз дължа нещо там.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Във всеки случай, обадете ми се, когато се приберете с вуйна си във Ворбар Султана. — Погледна отново професорката. — Двамата с Ники ще останат при вас за известно време, нали? — Екатерин не можа да прецени дали последното бе изречено като въпрос, или като настойчива молба.

— Да, разбира се. — Вуйна Вортис се усмихна.

— Тук са всичките ми адреси. — Той се обърна отново към Екатерин и й подаде един лист. — Номерата на резиденция Воркосиган във Ворбар Султана, в Хасадар и във Воркосиган Сърло. В Хасадар търсете господин Ципис — той се занимава с бизнес делата ми, мисля, че ви споменах за него, и обикновено знае къде да ме намери. А този номер е в Имперската резиденция — там винаги знаят къде да ме намерят. По всяко време, ден и нощ.

Вуйна Вортис се облегна назад, с пръст на долната устна: наблюдаваше го с нарастващ интерес.

— Мислиш ли, че тези ще са достатъчни, Майлс? Сигурно ще успееш да се сетиш за още два-три, просто за всеки случай?

За изненада на Екатерин, той се изчерви и каза:

— Вярвам, че тези ще стигнат. А, и, разбира се, ще мога да се свържа с вас посредством вуйна ви, нали?

— Разбира се — промърмори вуйна Вортис.

— Бих искал някой път да ви разведа из моя окръг — добави той към Екатерин, избягвайки погледа на професорката. — Има какво да се види, мисля, че ще ви е интересно. В планините Дендарии започнахме мащабен залесителен проект, провеждаме и някои опити за възстановяване на унищожените от радиацията земи. Семейството ми притежава няколко плантации с лозя и клен, от който правим сироп. А и цялото проклето място е пълно с растения всъщност. Не можеш и крачка да направиш, без да се спънеш в някое.

— Може би по-нататък — неуверено каза Екатерин. — Какво ще стане с проекта по тераформиране след цялата тази каша с комарците?

— Нищо особено, предполагам. Засекретяването на инцидента ще ограничи непосредствените обществени и политически реакции.

— И в по-далечен план ли?

— Макар количеството на парите, откраднати от бюджета на сектор „Серифоза“, да е огромно в очите на отделния индивид, от гледна точка на бюрокрацията не е чак толкова голяма хапка. В края на краищата, има още деветнайсет други сектора. Всъщност повредата на слънчевото огледало ще се окаже най-значителната материална щета.

— Ще се погрижи ли Империята да го поправят? Така се надявах отново да заработи нормално.

Лицето му грейна.

— Хрумна ми една страхотна идея по този повод. Ще предложа на Грегор да обяви ремонта на огледалото — и разширяването му — за сватбен подарък. От Грегор за Лайза и от Бараяр за Комар. Ще препоръчам размерът му да се удвои, като се прибавят шестте нови панела, за които комарците се молят кажи-речи, откакто се помня. Мисля, че инцидентът може да се превърне в истински пропаганден удар, стига да се подбере подходящият момент. Ще прокараме финансовия законопроект през Съвета на графовете и министрите още преди Летния празник, докато всички във Ворбар Султана още са сантиментално настроени покрай императорската сватба.

Екатерин плесна ентусиазирано с ръце, но после колебливо попита:

— Ще стане ли? Не мислех, че старият закостенял Съвет на графовете се поддава на онова, което Тиен наричаше „романтично лигавене“.

— О — безгрижно каза той. — Сигурен съм, че ще се поддаде. Самият аз съм младши член на Съвета — все пак и ние сме хора. Освен това можем да изтъкнем, че всеки път, когато комарците погледнат нагоре — е, поне през половината от денонощието — ще виждат бараярския дар да виси над главите им и ще знаят каква е ролята му за бъдещето на децата им. Силата на внушението и така нататък. Това може да ни спести разходите по потушаването на следващата комарска конспирация.

— Надявам се — каза тя. — Според мен идеята е чудесна.

Майлс разцъфна в широка усмивка, повече от доволен. Погледна към професорката, отмести поглед, размърда се неспокойно и извади от джоба на панталона си едно малко пакетче.

— Мадам Ворсоасон, не знам дали Грегор ще ви даде медал за бързата ви мисъл и хладнокръвна реакция в дока на „Южен транспорт“, но…

Тя поклати глава.

— Не ми трябва…

— Но си помислих, че е редно да имате нещо, което да ви напомня за цялата история. Това. — Той рязко протегна ръка към нея.

Тя взе пакетчето и се засмя.

— Това познавам ли го отнякъде?

— Вероятно.

Екатерин разви познатата опаковка и отвори кутийката. Вътре се мъдреше мъничкият макет на Бараяр от бижутерското магазинче в Серифоза, нанизан на тънка златна верижка. Тя го вдигна във въздуха и Бараяр се завъртя, искрейки на светлината.

— Виж, вуйно — срамежливо каза тя и й го подаде за инспекция и одобрение.

Професорката го разгледа с интерес, присвивайки съвсем леко очи.

— Много е хубав, мила. Много е хубав наистина.

— Наречете го „Наградата на лорд ревизор Воркосиган, задето направихте живота му по-лесен“ — каза Воркосиган. — Наистина го направихте, да знаете. Ако комарците вече не бяха загубили адската си машинка, никога нямаше да се предадат, дори да ги бях убеждавал до посиняване. Всъщност Суда спомена нещо в този смисъл по време на предварителния разпит снощи, така че можете да го смятате за потвърдено от сигурен източник. Ако не бяхте вие, досега тази станция щеше да се е разлетяла из близкия космос.

Екатерин се поколеба. Трябваше ли да приеме подаръка? Погледна вуйна си, която й се усмихваше доброжелателно и без никакви очевидни колебания относно благоприличието на подобен подарък. Не че вуйна Вортис беше страстна радетелка на благоприличието — това всъщност бе едно от качествата, които я правеха любимата родственица на Екатерин. „Помисли върху това.“

— Благодаря — искрено каза тя на лорд Воркосиган. — Няма да забравя. Не съм забравила — добави накрая.

— Хм, бих предпочел да забравите онази злощастна част с езерото.

— В никакъв случай. — Устните й се извиха нагоре. — Беше кулминацията на деня. Да не би да сте запазили това, воден от някакво предчувствие, или шесто чувство?

— Едва ли. Шансът е на страната на подготвените и така нататък. За мой късмет, отстрани повечето хора не могат да различат навременното използване на усетената със закъснение възможност от грижливо обмислените планове. — Определено се наду самодоволно, когато тя нахлузи верижката през главата си. — Знаете ли, вие сте първото ми га… първата ми приятелка, на която съм успял да подаря Бараяр. Не че не съм се опитвал.

Очите й се присвиха.

— Толкова много гаджета ли сте имали? — Ако не бе имал, значи трябваше да обяви целия си пол за страдащ от вроден идиотизъм. Този мъж притежаваше такъв чар, че можеше да измъкне с приказки змии от дупките им, деветгодишни от заключени бани и комарски терористи от бункерите им. Жените би трябвало да го следват на глутници, за Бога! Нима нито една бараярка не бе прозряла под повърхността му, или отвъд вирнатия си нос?

— Ммм… — Последва доста дълго колебание. — Обичайната поредица, предполагам. Безнадеждна първа любов, едно-друго през годините, несподелени смахнати увлечения.

— Коя беше безнадеждната първа любов? — попита очарована тя.

— Елена. Дъщерята на един от гвардейците на баща ми. Той ми беше телохранител, когато бях дете.

— Тя още ли е на Бараяр?

— Не, емигрира още преди години. Направи галактическа военна кариера и се оттегли с чин капитан. Сега има търговска флотилия.

— Скокови кораби?

— Да.

— Ники би й завидял. Хм… какво точно означава „едно-друго“? Ако мога да попитам. — Щеше ли да й отговори?

— Ами… Да, мисля, че е редно да знаете, като се има предвид… По-добре рано, отколкото късно, нали?

„Държи се все повече и повече като бараярец“ — помисли си тя. А избликът на откровения беше също толкова забавен, колкото ако го беше натъпкала с фаст-пента. Даже повече, като се имаше предвид странната му реакция на наркотика, за която беше споменал.

— Следващата беше Ели. Когато се срещнахме, беше редник във флотилия на свободни наемници.

— Сега каква е?

— Флотски адмирал.

— Значи тя е била „едно“-то. Коя беше „друго“-то?

— Таура.

— И каква беше тя, когато я срещнахте?

— Робиня на Джаксън Хол. Собственост на Къща Риовал. Къща Риовал вече не съществува.

— Някой път трябва да си поговорим повече за тези ваши секретни акции… Та каква е тя сега?

— Старши сержант в една наемническа флотилия.

— Същата флотилия като на „едно“?

— Да.

Веждите й се вдигнаха безпомощно. Вуйна й се бе настанила удобно, показалецът й пак се беше озовал на устните, а очите й светеха от едва сдържан смях. Не, професорката явно не възнамеряваше да се намеси в странния разговор.

— Друго? — подкани го тя. Започваше да я мъчи огромно любопитство докога щеше да продължава с изброяването. Защо, за Бога, беше решил, че тези му романтични истории са нещо, което тя би трябвало да знае? Не че би го спряла… нито пък вуйна Вортис, очевидно, дори да я подкупеха с пет килограма шоколадови бонбони. Но тайното й мнение за нежната половина от човечеството започна да се подобрява.

— Мм… стигаме до Роан. Това беше… това беше кратко.

— А тя беше?…

— Крепостна на Къща Фел. Сега е хирург по криосъживяване на Ескобар, щастлив съм да отбележа. Много е доволна от новия си статут на свободен гражданин.

Тиен я бе предпазвал гордо, помисли си тя, в малката крепост на собственото й домакинство. Цяло десетилетие я беше предпазвал толкова настървено, и най-вече от всичко, което наподобяваше растеж, че на трийсет не се чувстваше по-голяма, отколкото на двайсет. Каквото и да бе предложил Воркосиган на този изключителен списък от любими, то не беше било опека.

— Да забелязвате някакъв общ мотив във всичко това, лорд Воркосиган?

— Да — мрачно отговори той. — Никоя от тях не би се оженила за мен и не би дошла да живее на Бараяр.

— И така… какво стана с несподеленото смахнато увлечение?

— А, това беше Райън. Бях много млад, току-що ме бяха произвели в лейтенант и ме бяха пратили на дипломатическа мисия.

— А тя с какво се занимава сега?

Воркосиган се изкашля.

— Сега ли? Императрица е. — После добави под натиска на широко ококорените очи на Екатерин. — На Сетаганда. Те си имат няколко, нали разбирате.

Настана мълчание — и се проточи. Той мърдаше неспокойно на стола си, усмивката му се включваше и изключваше.

Екатерин подпря брадичка на ръката си и се загледа в него. Веждите й се вдигнаха в интригуващ израз на добро настроение.

— Лорд Воркосиган. Мога ли да си взема номерче и да се наредя на опашката?

Каквото и да беше очаквал, не беше това. Беше толкова изумен, че едва не падна от стола. Чакай, тя не бе искала да прозвучи точно като… Усмивката му се включи и си остана така, макар и доста накриво.

— Следващият номер в списъка — прошепна той — е номер едно.

Сега беше неин ред да се изуми. Очите й се сведоха, опарени от жегата в неговите. Беше я съблазнил до това лекомислие. Той бе виновен: беше толкова… съблазнителен. Огледа паникьосано стаята, търсейки някаква подходящо неутрална забележка, която да й върне самообладанието. Бяха на космическа станция, следователно не можеха да си говорят за времето. „Боже, вакуумът навън е кофти днес…“ Не ставаше. Погледна умолително към вуйна Вортис. Воркосиган забеляза непреднамерения й ужас и усмивката му придоби някакво препарирано извинително естество. Той също погледна предпазливо към професорката.

Тя потри замислено с пръст брадичката си и попита:

— С търговски лайнер ли ще пътуваш за Бараяр, лорд Воркосиган? — Взаимно ужасените страни примигнаха срещу нея в изблик на благодарност.

— Не — каза Воркосиган. — С бърз куриерски кораб. Всъщност той вече ме чака. — Изкашля се, скочи на крака и демонстративно направи справка с часовника си. — Да, вече чака. Мадам Вортис, мадам Ворсоасон, надявам се да ви видя на Бараяр, нали?

— Да, със сигурност — каза Екатерин, затаила дъх.

— Ще очаквам срещата ни с искрено нетърпение — благочестиво вметна професорката.

Усмивката му бе сбит и ясен знак, че е оценил по достойнство тона й. Оттегли се с дълбок, смутен поклон, чийто ефект бе донякъде развален от сблъсъка с дръжката на вратата. Бързите му стъпки заглъхнаха по коридора.

— Приятен млад човек — отбеляза вуйна Вортис. Стаята внезапно бе започнала да изглежда много по-празна. — Жалко, че е толкова нисък.

— Не е нисък — побърза да го защити Екатерин. — Просто е… просто е…

Усмивката на вуйна й стана влудяващо приветлива.

— Разбрах те, скъпа.

Екатерин вирна брадичка с достойнство, или поне с онова, което й бе останало от него.

— Виждам, че се чувстваш много по-добре. Да идем ли да попитаме за онази обиколка на хидропонните градини?