Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (7)

Глава 7

Екатерин лежеше полузадрямала на дивана в дневната и чакаше мъжете да се приберат. Вдигна ръкавите си и огледа синините, които потъмняваха върху китките й там, където я бяха стискали ръцете на лорд Воркосиган.

Телата на хората обикновено не я занимаваха. Гледаше ги в лицето, а беглите погледи, които им хвърляше от шията надолу, имаха за цел единствено да разчетат социалния език на облеклото. Тази… не, не беше неохота, а по-скоро един вид параван, зад който се криеше… изглеждаше като обикновен акт на благовъзпитаност и беше част от сексуалната й лоялност, несъзнателна и автоматична като дишането. Затова беше двойно по-смущаващо да открие до каква степен я интригува този дребосък. А и много нетактично, като се имаше предвид странното му тяло. Лицето му, след като веднъж бе проникнала през предпазливата му непрозрачност, беше… ами, чаровно, пълно с хумор, като сух барут, който чака първата искра, за да избухне в поредното остроумие. Това лице, в комплект с тяло, носещо белезите на ужасна болка, я караше да губи ориентация. Беше ли някакъв вид извратено воайорство фактът, че веднага след първоначалния шок бе разтърсена от потиснатото желание да изтръгне от него всичко за бойните му рани? „Не сме оттук“ — бяха й прошепнали онези йероглифи върху плътта му, пълни с екзотични обещания. Както и: „Аз оцелях. Искаш ли да знаеш как?“

„Да. Искам да знам как.“ Притисна с пръсти основата на носа си, сякаш можеше да отблъсне зараждащото се главоболие, сбиращо се зад очите й. Трепна при звука от отварящата се входна врата, но познатите гласове — на Тиен и на вуйчо й — я успокоиха. Зачуди се какво ли са открили.

Тумонен не беше с тях, откри с облекчение тя, когато излезе в коридора. Можеше да приспи домакинството си за през нощта, като всяка добра домакиня. Тиен изглеждаше напрегнат, Воркосиган изглеждаше уморен, а вуйчо Вортис си изглеждаше както винаги. Воркосиган тъкмо казваше:

— Мисля, че се подразбира от само себе си, Ворсоасон, че утрешната инспекция ще е изненадваща.

— Естествено, милорд ревизор.

— Открихте ли нещо интересно? — попита Екатерин, докато заключваше след тях.

— Хм, мадам Радовас не можа да ни предложи никакво обяснение как нейният самоотзовал се съпруг се е озовал на нашия огледален корабокрушенец — каза вуйчо Вортис. — А аз се надявах, че ще може да ни помогне.

— Толкова е тъжно. Изглеждаха такава хубава двойка.

— Е, нали ги знаеш мъжете на средна възраст. — Тиен сви възмутено рамене, явно изключвайки себе си от въпросната категория.

„Ах, Тиен. Защо ти не беше избягал с някоя по-млада и по-богата жена? Навярно би бил по-щастлив. Едва ли би могъл да си по-малко щастлив, отколкото си в момента. Защо трябва верността да е единствената ти добродетел?“ Поне доколкото тя знаеше. Макар че се бе питала през онзи, слава Богу, отминал, странен период на неговите обвинения, защо един акт, който за нея бе немислим, се е превърнал в такава мания за него. Може би той не го смяташе за чак толкова немислим? Не разполагаше обаче с необходимата енергия, за да й пука.

Предложи им да хапнат нещо леко, но на поканата й се отзова само вуйчо й, а другите си отидоха в стаите. Докато вуйчо й се нахрани и й каже лека нощ, а тя раздига масата и тръгне към собствената си спалня, минавайки на път да нагледа Николай, Тиен вече се бе мушнал в леглото и лежеше със затворени очи в своята си половина. Още не беше заспал. Тя се мушна до него, а той се обърна, преметна ръка през тялото й и я придърпа към себе си.

„Той наистина ме обича, по някакъв свой си, абсурден начин.“ От тази мисъл почти й се доплака. И все пак какви други човешки връзки имаше Тиен освен с нея и с Николай? Отчуждената му майка, която се бе омъжила повторно, и призракът на мъртвия му брат. Понякога Тиен се притискаше нощем в нея, както давещ се човек се притиска към клона, който го държи над водата.

Ако имаше ад, Екатерин се надяваше братът на Тиен да е в него. Ворски ад. Той бе постъпил правилно, о, да, бе изтръгнал от корен собствената си мутация, давайки верния пример, но за Тиен бе невъзможно да — така да се каже — да живее съобразно с него. Беше се опитал да го последва, на два пъти в началото и веднъж по-късно, с опити за самоубийство, които бяха толкова несръчни, че трудно можеха да минат за нещо повече от жестове на отчаяние. Първите два пъти тя се бе ужасила до дъното на душата си. За известно време бе вярвала, че нейната вярност и зависимостта й от него са единствените неща, които го задържат на този свят. При третия опит вече беше претръпнала. Още няколко такива и в нея едва ли щеше да е останало нещо човешко. А може и вече да не беше останало.

С надеждата, че ще излъже съня, тя забави дишането си и се престори, че спи. След малко Тиен, който не беше по-заспал от нея, стана и отиде до банята. Но вместо да се върне в леглото, мина на пръсти през спалнята и тръгна към кухнята. Може би все пак бе решил да похапне. Щеше ли да му хареса, ако му затоплеше чаша мляко с бренди и подправки? Това беше една стара рецепта от баба й — успокояваща напитка за болната внучка, макар че по-голямата част от щедрите дози някак винаги се оказваше в чашата на старата дама. Екатерин се усмихна на спомена и тихо последва Тиен.

Самотната мъждива светлинка отпред не идваше от хладилника, а от комтаблото в кухнята. Тя спря учудена на прага. В дома на родителите й единствената допустима причина да се обаждаш някому по това време на нощта бе, за да съобщиш или за смърт, или за раждане — правило, което и самата тя бе възприела.

— Какво, по дяволите, е правило тялото на Радовас горе? — проговори дрезгаво и тихо Тиен, с гръб към нея, на човека, чийто образ се виждаше на видеоплочата — администратор Суда. Суда обаче не беше по пижама, както би трябвало по това време, а все още с дрехи. Да работи вкъщи толкова късно? Е, инженерите си бяха такива. Тя се дръпна в сенките на коридора. — Нали ми каза, че бил напуснал.

— Напусна — потвърди Суда. — Не е наш проблем какво е правил след това.

— Друг път не е. Утре ония от ИмпСи ще плъзнат из целия отдел. Истинска инспекция, а не обиколка за високопоставени гости, които можем да водим за носа, да ги нагостим с официален обяд и да им помахаме за довиждане. Само като си помисля за това и си представям как му светват очичките на оня лайнар Тумонен.

— Ще се оправим с тях. Лягай си, Ворсоасон.

„Лорд ревизор Воркосиган изрично ти каза, че държи инспекцията да бъде изненадваща, Тиен. Той говори с Императорския глас. Какви ги вършиш?“ Тя задиша безшумно през уста и усети, че започва да й се повдига.

— Ще разберат за малкото ти планче и тогава всички ще затънем до ушите — каза Тиен.

— Няма да разберат. В града сме тип-топ. Само ги дръж далеч от експерименталната станция и ще ги посрещнем и изпратим като по мед и масло.

— Експерименталната станция е куха черупка. Отделът ти съществува само във файловете. Какво ще стане, ако поискат да говорят с някоя от твоите мъртви души?

— С теб например? — Устата на Суда се изкриви в насмешлива усмивка. — Успокой се.

— Няма да потъна с теб.

— Мислиш, че имаш избор ли? — Суда изсумтя. — Слушай. Всичко ще бъде наред. Могат да си правят ревизията цял ден и пак няма да открият друго освен един куп колонки с цифри, които са сборувани без грешка. Лена Фоскол от счетоводството е най-педантичният крадец в галактиката. Имаме такава преднина, че никога няма да ни настигнат.

— Суда, те ще поискат да говорят с хора, които не съществуват. Тогава какво?

— В отпуска са. Работят на терен. Можем да протакаме.

— Колко дълго? И после какво?

— Върви да си лягаш, Ворсоасон, и престани да нервничиш.

— Дявол да го вземе, от три дни имам двама имперски ревизори в къщата си. — Той млъкна и си пое шумно въздух. Суда сви рамене в жест на съчувствие. Тиен продължи, снишил още повече глас: — Има и… друго. Трябва ми аванс. Още двайсет хиляди марки. И то веднага.

— Веднага? О, да бе, тъкмо под носа на ИмпСи, как ли не. Не се ли чуваш какви ги говориш?

— По дяволите, парите ми трябват. Иначе…

— Иначе какво? Ще идеш в ИмпСи да се предадеш? Виж, Тиен. — Суда приглади измъчено косата си. — Недей да си вириш много главата. Дръж си устата затворена. Усмихвай се сладко на добрите момчета от ИмпСи, пращай ги при мен и ще се оправим с тях. Дай да караме едно по едно, а?

— Суда, знам, че можеш да намериш тези двайсет хиляди. Най-малко петдесет хиляди на месец изтичат към бюджета на отдела ти и оттам в твоя джоб, и това само от заплатите на измислените ти служители, а един бог знае колко ти идват и от другото — макар да съм сигурен, че любимата ти счетоводителка… ами ако решат нея да разпитат с фаст-пента?

Какво бе направил Тиен? Не й беше трудно да запълни празнотите. Най-малкото злоупотреба и подкупи, и то в големи мащаби. Откога продължаваше това? Приглушените гласове откъм кухнята си размениха още няколко сърдити реплики, после синкавият екран на холовидеото изгасна и в коридора стана съвсем тъмно, с изключение на мъждивата светлина, идваща откъм кехлибарените лампи в парка отсреща. Екатерин се плъзна по коридора обратно към банята и заключи вратата. Бързо пусна чешмата и се опря разтреперана на мивката, втренчила поглед в неясното си отражение в огледалото. Мъждивата нощна светлина се отразяваше на удавени искри в разширените й зеници. След малко леглото изскърца под тежестта на Тиен. Тя чака дълго, но когато най-сетне се измъкна от банята, той все още беше буден.

— Мм? — неясно измънка той, когато тя се пъхна под завивките.

— Нещо не ми е добре — промълви тя. Беше си истина.

— Какво си яла?

— Нищо особено. — Тя се сви на топка в своята половина на леглото с надеждата да успокои засилващото се гадене.

— Защо не вземеш нещо? Ако ще се въртиш цяла нощ, и двамата няма да можем да заспим.

— Ако не ми мине. — „Трябва да разбера истината.“ След малко добави: — Днес успя ли да придвижиш нещата за галактическото ни пътуване?

— Не. Бях прекалено зает.

Но не толкова, че да пропусне да прехвърли средствата й в собствената си сметка, както бе установила по-рано днес.

— Искаш ли… аз да се заема с уреждането му? Не виждам защо ти трябва да се нагърбваш с всичко. Имам достатъчно свободно време. Вече проучих няколко орбитални медицински центъра.

— Не сега, Кат! Можем да се оправим с това и по-късно. Другата седмица, след като вуйчо ти си замине.

Тя се отказа да настоява и впери поглед в мрака. „Не знам за какво са му онези двайсет хиляди марки, но знам за какво не са — да изпълни дадената ми дума.“

Най-накрая той се унесе и спа около два часа. Екатерин гледаше как времето се процежда покрай нея, черно и бавно като катран. „Трябва да разбера истината.“

„И след като я разбереш, тогава какво? И ти ли ще се оправиш с нея по-късно?“ Лежеше и чакаше зората.

„Зората е строшена, не помниш ли?“

 

 

Сутрешните й задължения около Николай й помогнаха да се овладее. Вуйчо й излезе рано, за да хване орбиталния си полет.

— Ще дойдеш ли пак? — тъжно го попита тя, докато му държеше сакото във вестибюла.

— Надявам се, но не мога да ти обещая. Това разследване вече се проточи повече, отколкото предполагах, а взе и някои неочаквани насоки. Наистина нямам представа кога ще свършим. — Той се поколеба. — Ако се проточи и след края на семестъра в Окръжния университет, може би професорката ще успее да прескочи насам за известно време. Как ти се струва?

Понеже не можеше да се довери на гласа си, Екатерин само кимна.

— Добре. Добре. — Сякаш се канеше да каже още нещо, но сетне само вдигна рамене, усмихна се и я прегърна за довиждане.

Тя успя да не се засече кажи-речи нито веднъж с Тиен и Воркосиган, като за целта изпрати Ники до училището. Както се бе й надявала, когато се върна, апартаментът беше празен.

Изпи още няколко болкоуспокояващи заедно с поредната чаша кафе и се насили да влезе в кабинета на Тиен и да седне пред комтаблото му. „Ще ми се да бях взела на сериозно предложението на лорд Воркосиган да ме научи на този номер.“ Гневът към лорда мутант, който я бе обзел вчера, сега й изглеждаше прекален. Грешно насочен. Доколко фактът, че познаваше и кътните зъби на Тиен, можеше да компенсира липсата й на опит в този вид душене? Не достатъчно, подозираше тя, но все пак трябваше да опита.

„Започвай. Нарочно се бавиш.“

„Не. Бавя се, защото съм отчаяна.“

Финансовите дела на Тиен не бяха заключени с кодов печат, може би защото машината си беше лично негова. Приходите съвпадаха със заплатата му, разходите… като се приспаднеха всички рутинни сметки и харчове, остатъкът би трябвало да е в рамките на едни нормални спестявания. Тиен не се впускаше в излишни луксове, нито имаше скъпи хобита. Но сметката беше почти празна. Няколко хиляди марки бяха изчезнали безследно, включително нейните пари, прехвърлени вчера сутринта. Не, чакай… този трансфер още беше в списъка, явно го бе вкарал набързо и не бе имал време да го изтрие или скрие някъде. И беше трансфер, а не разход, към един файл, който се появяваше единствено тук.

Тя проследи трансферния маркер до една скрита сметка. Над видеоплочата се появи дланова ключалка.

Когато двамата с Тиен си бяха отворили сметки на Комар, преди по-малко от година, бяха предвидили възможността един или друг от тях да бъде временно възпрепятстван и всеки от тях имаше извънреден достъп до сметките на другия. Как беше задал Тиен тази сметка — напълно самостоятелно, или като дъщерна клетка на основната си финансова програма, оставяйки машината да свърши работата вместо него? „Може пък тайните агенти на ИмпСи да нямат патент над всички предимства“ — мрачно си помисли тя и сложи дясната си ръка в светлинната кутия. Решиш ли да предадеш нечие доверие, пред теб охотно се отваря удивителен диапазон от възможни действия.

Същото направи и файлът.

Тя си пое дълбоко дъх и се зачете.

Най-голямата част от запечатаната информация се оказа едно обстойно изследване, не много по-различно от нейното, върху дистрофията на Ворзон. Но новата мания на Тиен, изглежда, бяха комарските търговски флотилии.

Икономиката на Комар зависеше от неговите скокови точки, разбира се, и от обслужването на търговски кораби от други светове, които минаваха през тях. Но след като цялата тази печалба се натрупа, възниква въпросът къде да я реинвестираш? В края на краищата броят на точките в комарския космос не беше неограничен. Така че Комар се бе заел да създаде собствени търговски флотилии, които се впускаха в дълги и сложни маршрути, продължаващи месеци и дори години, и понякога се връщаха с приказни печалби.

А понякога не. Истории за най-големите и легендарни завръщания заемаха централно място във файловете на Тиен. Провалите, несъмнено по-малобройни, бяха сбутани на една страна. Тиен открай време си беше заклет оптимист. Всеки следващ ден щеше да му донесе големия удар — удара, който да го изстреля право на върха, прескачайки всички стъпала дотам. Той, изглежда, наистина вярваше, че в живота става така.

Някои от флотилиите бяха под строгия контрол на известните фамилни корпорации — комарските олигарси, като рода Тоскана например. Други предлагаха акции на борсата и всеки комарец можеше да си купи колкото иска, щом има пари за залагане. Почти всички комарци го правеха, макар и на дребно. Беше чула един бараярски бюрократ да се шегува, че това замествало почти всички други видове комар на Комар.

„А когато си на Комар, прави както правят комарците.“ Със свито сърце, тя извика финансовата част на файла.

Откъде, за Бога, беше взел Тиен сто хиляди марки, за да закупи флотски акции? Заплатата му не надвишаваше пет хиляди марки на месец. А и — след като го беше направил — защо беше заложил всичките сто хиляди на една флотилия?

Насочи вниманието си към първия въпрос, на който поне потенциално можеше да се намери отговор във финансовата страница на файла, без да е необходим психологически анализ. Отне й известно време да разбие кредитния поток според различните му източници. Отчасти отговорът се криеше в краткосрочен заем за шейсет хиляди марки при обезпокоително висока лихва, гарантиран с пенсионната му осигуровка, а останалите акции на стойност четиридесет хиляди марки бяха закупени с… какво? С пари, които, според наличната информация, бяха дошли отникъде.

От Суда? Това ли имаше предвид той под „мъртви души“?

Екатерин продължи да чете. Флотилията, на която Тиен бе заложил взетия заем, бе потеглила сред фойерверки и фанфарен гръм, а на вторичните пазари акциите й се бяха търгували при покачващи се цени седмици след отпътуването й. Тиен дори си бе направил многоцветна графика, отразяваща електронните му печалби. Сетне флотилията бе претърпяла катастрофа — беше загубила цял един кораб заедно с товара и екипажа му. И вече неспособна да изпълни много от планираните търговски обиколки, разчитащи на изгубения товар, се бе прибрала предсрочно у дома, подвила опашка между въображаемите си крака. Някои флотилии носеха на вложителите си печалба две към едно, макар че средната възвръщаемост беше в рамките на десетте процента, а Златното пътуване на Марат Гален през миналия век беше известно с приказното богатство от сто към едно за всяка закупена акция, което бе донесло на акционерите си.

Флотилията на Тиен обаче бе донесла на вложителите си загуба от четири към едно.

С остатъка от двайсет и пет хиляди марки, с четирите хиляди на Екатерин, с личните си спестявания и с нищожната си пенсионна осигуровка Тиен бе в състояние да върне само две трети от дълга си, чийто срок изтичаше. Всъщност вече беше изтекъл, ако се съдеше по агресивния тон на съобщенията от кредиторите, които се бяха натрупали във файла. Когато бе казал на Суда, че му трябват двайсет хиляди марки веднага, Тиен не беше преувеличил. Тя не можа да се сдържи да не пресметне колко години ще й трябват, за да спести двайсет хиляди марки от домакинския си бюджет.

Какъв кошмар! За малко да й стане жал за бедния човечец.

Ако не беше малкият проблем с произхода на онези първи четиридесет хиляди марки.

Екатерин разтърка челото си. Имаше ужасното чувство, че няма да й е трудно да възстанови неизвестните величини в цялата тази логическа верига. Сложната и дълбоко окопана система за злоупотреби в проекта за тераформиране едва ли беше дело на Тиен. Всичките му предишни мошеничества бяха дребни — премълчано по-голямо ресто, леко завишаване тук и там в отчетите за служебни разноски — обичайната незначителна ерозия на характера, от която страдат почти всички в моменти на слабост. Не беше крал обаче. Суда пък работеше за проекта повече от пет години. А престъплението определено беше с местен, комарски произход. Тиен, наскоро назначен за шеф на серифозкия клон, навярно се бе натъкнал на него и Суда бе купил мълчанието му. Значи… дали и предишният бараярски администратор, на чието място бе дошъл Тиен, също бе взимал своя дял? Въпрос, без съмнение достоен за ИмпСи.

Но Тиен беше затънал до гуша и сигурно в един момент си бе дал сметка за това. Оттам и идеята за акциите, заложени на търговската флотилия. Ако вложението му се бе върнало четири към едно, вместо обратното, Тиен щеше да е в състояние да върне взетия подкуп, да се разплати с кредиторите и да изплува на чисто. Дали бе хранел някаква подобна безумна надежда в сърцето си?

И ако късметът му се бе усмихнал, вместо да му обърне гръб, щеше ли този импулс да оцелее достатъчно дълго, за да се превърне в реалност?

„И ако Тиен бе измъкнал от шапката си сто хиляди марки и ти бе казал, че ги е спечелил от флотски акции, щеше ли да го попиташ за произхода на първоначалния му капитал? Или щеше да подскачаш от щастие и да го сметнеш за неподозиран финансов гений?“

Беше се превила на две върху стола. Болеше я цялото тяло — болката пълзеше нагоре по гърба, оттам — по врата, после в главата, после навън и оттам — в сърцето. Очите й бяха сухи.

Всяка ворска жена дължеше вярност първо на съпруга си. Дори в държавна измяна, дори в смърт. Шестата графиня Ворвейн бе последвала съпруга си досами стегалките, от които щял да виси, докато умре от глад, заради участието си в Селитрения заговор. Седнала в краката му, отказвайки да се храни, и умряла, всъщност един ден преди него, от срам. Велика трагическа история беше тази — една от най-добрите кървави мелодрами от периода на Изолацията. Даже бяха направили холовидео по нея, макар че във видеоверсията двамата умираха в един и същ миг, сякаш в резултат на едновременен оргазъм.

„Това означава ли, че ворските жени нямат своя си чест? Преди Тиен да влезе в живота ми, не съм ли била цялостна личност?“

„Да, бях, и заложих личността си на брачната си клетва. Кажи-речи същото като да купиш акции само от една флотилия.“

Ако Тиен се бе посветил на някоя велика, макар и заблудена политическа страст — ако бе свързал съдбата си с губещата страна във Вордарианското претендентство или нещо друго — ако бе следвал убежденията си, тя вероятно би го последвала, и то съвсем доброволно. Но тук не ставаше въпрос за вярност към велика кауза или дори към някоя величествена в своя трагизъм грешка.

Беше просто глупост като капак на користолюбие. Не беше трагедия, а фарс. Съвсем в стила на Тиен. Но тя не виждаше никаква чест и в това да предаде собствения си болен съпруг на властите.

„Ако продължавам да се смалявам в стремежа си ръстът ми да не надвишава неговия, скоро съвсем ще изчезна.“

Но ако не беше ворска жена, какво беше тогава? Да отстъпи от мястото си до Тиен означаваше да престъпи през ръба на пропаст, отвъд който има само мрак.

Беше, как му казваха, вратичка за бягство. Ако си тръгнеше преди да се е отприщила кризата, преди цялата тази отвратителна бъркотия да е станала обществено достояние, нямаше да е напуснала Тиен в момент на най-голяма нужда, нали?

„Попитай воинското си сърце, жено. Да дезертираш в нощта преди битката по-приемливо ли е от това да дезертираш в разгара й?“

Ако не си тръгнеше, значеше мълчаливо да се примири с този фарс. Само незнанието беше невинност, блаженство. Знанието беше… всичко друго, но не и сила.

Никой нямаше да й се притече на помощ. Никой не би могъл. Само да отвореше уста и да прошепнеше „помощ“, означаваше да даде знак за унищожаването на Тиен.

Дълго седя неподвижна като камък в тишината на празния апартамент.