Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (6)

Глава 6

Майлс дълго се кисна под горещия душ и за да се стопли, и за да подреди мислите си. Бързо бе осъзнал, че настойчивите въпроси на мадам Ворсоасон за майка му прикриват тревогата й за нейния собствен син, и й бе отговарял възможно най-открито и внимателно. И бе възнаграден — по време на изключително приятната им сутрешна експедиция, — като я виждаше как постепенно се отпуска и все повече се открива пред него. Когато се засмееше, светлосините й очи искряха. Оживената интелигентност бе просветлила лицето й и се бе разляла по цялото й тяло, отпускайки и смекчавайки защитната му скованост. Чувството й за хумор, изпълзяло бавно от прикритието си, бе оцеляло дори след като бяха паднали в онова идиотско езеро.

Краткият й ужасен поглед, когато се бе съблякъл до кръста в колата, почти го бе върнал в ранните му пристъпи на болезнена срамежливост — но не съвсем. Изглежда, най-после бе започнал да се чувства удобно в собственото си онеправдано тяло и мисълта за това му бе дала куража да се опита да изчисти нещата помежду им. Така че, когато лицето й се затвори след признанието му, че си е пъхал носа във файловете й… това го бе наранило дълбоко.

Беше се справил доста добре за кофти ситуация като тази, нали? Да? Не? Сега му се искаше да си бе държал устата затворена. Не. Лъжата, стояла помежду им, беше непоносима за него. „Непоносима? Не е ли малко силничко това определение?“ „Неловка“ — слезе няколко нива по скалата на емоциите той. Е, поне смущаваща.

Но изповядването на греховете би трябвало да е последвано от опрощение. Само ако проклетата кола отново бе попаднала в задръстване, само ако имаше още десетина минутки с нея, може би щеше да оправи нещата. Не трябваше да се опитва да разсее напрежението с онази тъпа шега: „Мога да ви покажа как става…“

Нейното ледено, бронирано „не се нуждаем от съдействие“ го накара да се почувства сякаш… сякаш не е успял да я улови. Той е принуден да продължи напред, а тя се превърта в облаците и изчезва завинаги.

„Прекалено драматизираш, момче.“ Мадам Ворсоасон не се намираше в зона на бойни действия, нали?

Напротив. Просто падаше към смъртта си в изящно забавен каданс.

Изпитваше отчаяна нужда да пийне едно. Няколко, за предпочитане. Вместо това се избърса, облече поредния си ревизорски костюм и отиде да поговори с професора.

 

 

Майлс се наведе над комтаблото на професора в стаята за гости, която Тиен Ворсоасон използваше и като домашен кабинет, и впери изучаващ поглед в обезобразеното лице на мъжа над видеоплочата. Надяваше се да види нещо в изражението — изненада, гняв или страх — нещо, което да му подскаже как е загинал човекът. Освен че е било внезапно. Но лицето просто си беше мъртво, а изкривяванията при замръзването — напълно в границите на физиологическото и обичайното.

— Първо на първо, сигурни ли са, че наистина е наш? — попита Майлс и седна. Вървеше записът от прегледа на неизвестния медицински техник — жена, — а коментарът й звучеше с равния клиничен тон, повсеместно използван в моменти като този. — В смисъл да не е долетял от някъде другаде.

— Не, за съжаление — каза Вортис. — Скоростта и траекторията му го поставят точно на мястото на нашия инцидент и по-точно в момента на сблъсъка, часът на смъртта също съвпада.

Майлс се бе надявал на пробив в разследването, на някаква нова следа, която да го поведе в по-плодотворна посока и с по-бърз темп. Нямаше представа, че желанията му имат такава магическа сила. „Внимавай какво си пожелаваш…“

— Могат ли да определят дали е бил на кораба, или на станцията?

— Само по траекторията — не.

— Хм, наистина. Не е имал работа нито на едното, нито на другото място. Е… в такъв случай ще изчакаме идентифицирането му. Надявам се, че новините за тази находка още не са станали обществено достояние, нали?

— Не. Просто да не повярваш.

— Ако не се намери солидно обяснение за присъствието му там, докладите от втора ръка няма да са достатъчни. — Господ му беше свидетел, че през последните две седмици беше прочел достатъчно доклади да му държат влага за година напред.

— Труповете са по твоята част. — Професорът му прехвърли този с махване на ръка и с охота, която очевидно бе примесена с облекчение. Над видеоплочата аутопсията отиваше към края си. Никой не посегна към бутона за повторение.

Е, ако Майлс трябваше да е точен, политическите последици бяха по неговата част. Наистина трябваше в най-скоро време да посети Равноденствие, макар че в планетарната столица бе много по-вероятно един имперски ревизор да си намери майстора. Точно затова бе предпочел първо да погледне нещата от този провинциален ъгъл, далеч от изтънченостите на ВИП-хореографията.

— Инженерните съоръжения са по моята — добави Вортис. — Прибрали са и някои от контролните системи на кораба, които чаках. Мисля, че скоро пак ще се наложи да отида на станцията.

— Довечера? — Майлс можеше да се изнесе и да отиде на хотел, под претекст на заминаването му. Би било облекчение за всички.

— Ако тръгна сега, ще пристигна точно за лягане. По-добре да почакам до сутринта. Открили са и някои странни неща. Които не са описани в инвентарния списък.

— Странни неща? Нови или стари? — На станцията бяха открили тонове непотребна машинария, остаряла и изхабена технология, трупана цял век — беше било по-евтино да я складират, отколкото да я извозят за старо желязо. Щом техниците от екипа се бяха заели с незавидната задача да огледат и сортират всичко, значи най-приоритетните задачи по прибирането на отломките вече бяха приключени.

— Нови. Точно това е странното. А и траекториите им са свързани с този нов труп.

— Досега не съм виждал кораб, без един-двама от екипажа да са си сглобили незаконен дестилатор за алкохол или друга машинарийка, свряна в някой килер.

— Нито станция, като става дума за това. Но нашите комарски момчета имат достатъчно ум да разпознаят един дестилатор за алкохол.

— Може би… и аз ще дойда с теб утре — замислено каза Майлс.

— Би било добре.

 

 

Майлс събра остатъците от куража си и тръгна да търси мадам Ворсоасон. Предполагаше, че това ще е последният му шанс да поговори с нея насаме. Стъпките му ехтяха кухо през празните стаи. Беше излязла, сигурно за да вземе Николай от училище или нещо друго. „Пак пропусна. По дяволите.“

Майлс занесе записа от аутопсията в работната й стая, за да го изгледа по-подробно. Купчинката вчерашни инфодискове с докладите за тераформирането остави за после. Седна пред таблото и го включи, което му припомни за срамните му действия от предния ден. Гузната му съвест панически му нашепваше, че Екатерин може всеки момент да нахлуе в стаята и да провери какво прави. Не, много по-вероятно бе просто да го избягва. Майлс въздъхна унило и включи видеото.

Оказа се, че няма много за добавяне към резюмето на професора. Тайнствената осма жертва беше на средна възраст, със среден ръст и тегло като за комарец, ако беше комарец. На този етап беше невъзможно да се каже дали е бил красавец, или грозник. По-голямата част от дрехите му бяха разкъсани или изгорени при катастрофата, включително евентуалните джобове, съдържащи кредитни карти, които да могат да се проследят и така нататък. Оцелелите парцали приличаха на анонимните трикотажни комбинезони, предпочитани от астронавтите — наистина бяха удобни, ако непрекъснато трябва да си в готовност да се напъхаш в компресионен костюм.

Защо се бавеше идентификацията на мъжа? Майлс съзнателно се отказа от теориите, които мозъкът му напираше да избълва. Копнееше незабавно да хукне към орбиталната станция, където бяха прибрали тялото, но ако се появеше лично, дишайки във врата на разследващия екип, само щеше да отвлече вниманието на хората и да забави нещата. След като си изпратил най-подходящите хора да свършат дадена работа, трябва да се довериш както на тях, така и на собствената си преценка.

Онова, което можеше да направи, без да предизвика забавяне, бе да обезпокои друг безполезен високопоставен наблюдател като самия себе си. Избра личния код на шефа на комарската служба за сигурност в кабинета му в Равноденствие — той му го бе изпратил още с пристигането им в космическото пространство на Комар.

Генерал Ратиенс се появи веднага. Изглеждаше на средна възраст, нащрек и потънал в работа — все качества, подходящи за ранга и положението му. Майлс си отбеляза наум интересния факт, че генералът се е възползвал от последните и носи дрехи в цивилен ежедневен комарски стил вместо непарадната зелена имперска униформа, което навеждаше на мисълта, че или притежава тънък политически усет, или държи на удобството си. Майлс заложи на първото. Ратиенс беше най-важният човек на ИмпСи тук и докладваше директно на Дъв Галени в щабквартирата на ИмпСи във Ворбар Султана.

— Да, милорд ревизор. Какво мога да направя за вас?

— Интересува ме новото тяло, което са открили тази сутрин и което очевидно е свързано с нашата катастрофа. Чухте ли вече за това?

— Току-що. Нямах време да прегледам предварителния доклад.

— Аз пък тъкмо свърших с него. Не съдържа много информация. Кажете ми, каква е стандартната ви оперативна процедура за идентифицирането на жертви? Кога очаквате да разберете нещо съществено?

— Идентификацията на жертви при обикновени злополуки, било долу на планетата, или на орбиталните станции, обикновено е работа на местната гражданска сигурност. Тъй като в този случай жертвата е свързана с евентуален саботаж, ние провеждаме свое разследване, паралелно с комарските власти.

— Сътрудничите ли си?

— О, да. Тоест те си сътрудничат с нас.

— Разбирам — любезно каза Майлс. — Колко време ще ви трябва за идентифицирането?

— Ако човекът е комарец или галактианец, преминал през митницата в някоя от скоковите станции, би трябвало до няколко часа да разполагаме с нещо. Ако е бараярец, ще отнеме повече време. Ако по някаква причина е бил нерегистриран… е, тогава ще се изправим пред проблем от съвсем различно естество.

— Да разбирам ли, че не сте го свързали с някой от хората, за чието изчезване е докладвано на властите?

— Това щеше да ускори нещата. Не.

— Значи го е нямало от три седмици, без да липсва на никого. Хм.

Генерал Ратиенс погледна встрани към някакво съобщение, излязло на екрана на собственото му комтабло.

— Знаете ли, че се обаждате от необезопасено комтабло, лорд Воркосиган?

— Да. — Именно по тази причина неговите и на професора доклади и сводки от станцията се носеха на ръка от местния клон на ИмпСи. Не бяха очаквали, че ще останат достатъчно дълго, за да си правят труда да изискват от ИмпСи инсталиране на собствена обезопасена машина. „А трябваше.“ — За момента просто търся някаква обща информация. Как ще уведомите роднините, когато откриете кой е този човек?

— Обикновено местната куполна служба за сигурност изпраща свой служител, стига да е възможно. В случай като този, потенциално свързан с работата на ИмпСи, изпращаме и свой агент, който да направи предварителна оценка и да препоръча какъв да бъде ходът на по-нататъшното разследване.

— Хм. Ще ви моля да ме уведомите предварително. Може би ще реши да отида с тях като наблюдател.

— Може да е през нощта.

— Няма значение. — Искаше да захрани мозъка си и с нещо друго освен с информация от втора ръка. Искаше действие за неспокойното си тяло. Искаше да се махне от този апартамент. Първата вечер беше решил, че се чувства неудобно, защото не познава домакините си, но то беше нищо в сравнение с неудобството, което изпитваше сега, когато бе започнал да ги опознава.

— Ще бъде направено, милорд.

— Благодаря, генерале. Това е всичко засега. — Майлс прекъсна връзката.

Въздъхна и се зае с купчинката доклади по тераформиране, започвайки с прекомерно подробното изложение за енергийните потоци на купола, изготвено от отдела по управление на отпадъчната топлина. Двете гневни светлосини очи, прогарящи дупки в тила му, съществуваха единствено във въображението му.

Беше оставил вратата отворена с мисълта — надеждата? — че ако мадам Ворсоасон случайно мине и случайно поиска да поднови прекъснатия им разговор, може би ще усети намека, че има поканата му да го направи. Мисълта, че така остава да седи сам и с гръб към вратата, го споходи едновременно с усещането, че вече не е сам. Едно скришно подсмърчане откъм вратата го накара да извика на лицето си своята най-предразполагаща усмивка и да завърти стола си на сто и осемдесет градуса.

Беше Ники — пристъпяше от крак на крак на прага и го гледаше неуверено и преценяващо. После върна погрешно адресираната усмивка на Майлс в по-срамежлив неин вариант.

— Здравей — осмели се най-накрая да каже момчето.

— Здравей, Ники. Прибираш се от училище, а?

— Да.

— Обичаш ли да ходиш на училище?

— Тц. — Очевидно отрицание.

— Така ли? Как беше днес?

— Досадно.

— Какво учите, че е толкова скучно?

— Нищо.

Каква ли радост бяха тези едносрични отговори за родителите му, които плащаха за скъпото частно училище? Усмивката на Майлс се разшири. Изглежда, окуражено от искриците смях в очите му, момчето пристъпи в стаята и огледа Майлс по-неприкрито, отколкото го беше правило досега. Майлс беше свикнал да го оглеждат. „Да, свиквай с мен, хлапе.“

— Наистина ли си бил шпионин? — неочаквано попита Ники.

Майлс вдигна вежди.

— Откъде ти хрумна тази идея?

— Дядо Вортис каза, че си бил в ИмпСи. Галактически операции — припомни му Ники.

А, да, онази първа вечер на масата.

— Бях куриер. Разнасях съобщения.

Челото на Ники се смръщи неуверено.

— Беше ли опасно?

— Не, никак. Обикновено отивах на някое място, предавах съобщението и веднага потеглях обратно. Повечето време прекарвах на път. Четях. Пишех доклади. И, и… учех. От ИмпСи ни пращаха обучаващи програми, с които да се занимаваме през свободното си време, после им ги връщахме.

— О — каза Ники, явно разтревожен от мисълта, че дори и големите не могат да избягат от домашните работи, и огледа Майлс с малко повече симпатия. После очите му засвяткаха. — Но е трябвало да пътуваш със скокови кораби, нали? Имперски бързи куриери и такива работи?

— О, да.

— И ние пътувахме със скоков кораб, за да дойдем тук. Беше „Делфин“, клас 776 с четворно-вихърни външни контролни кабини, двойни норм-пространствени ускорители и дванайсетчленен екипаж. Със сто и двайсет пътнически места. И беше пълен. — На лицето му се появи замислена физиономия. — Нищо и никаква бракма в сравнение с имперските бързи куриери, но мама придума скоковия пилот и той ми позволи да разгледам контролната кабина. Даде ми да седна на пилотското кресло и да си сложа слушалките. — При спомена за този върховен момент очите му пламнаха.

Майлс беше експерт по фикс-идеите.

— Да разбирам ли, че си падаш по скокови кораби?

— Искам да стана скоков пилот, когато порасна. Ти никога ли не си искал? Или… или не са ти позволили? — Част от предишната предпазливост се върна на лицето му. Бяха ли го предупредили родителите му да не споменава уродливата външност на Майлс? „Да, нека всички се преструваме, че не забелязваме очевидното. Това трябва да проясни мирогледа на детето.“

— Не, исках да бъда стратег. Като баща ми и като дядо ми. И без това никога нямаше да издържа теста за физическа годност, на който подлагат кандидатите за пилоти.

— Моят татко е бил войник. Обаче това е досадно. През цялото време е бил само в една база. Аз искам да стана имперски пилот, на най-бързите кораби, и да ходя на най-различни места.

„Много далеч оттук.“ Да. Това Майлс го разбираше. Внезапно му хрумна, че дори нищо друго да не направеха дотогава, един военен тест за физическа подготовка щеше да разкрие заболяването на Ники. А дори и лечението да беше успешно, болестта щеше да го дисквалифицира от обучението за военен пилот.

— Имперски пилот? — Майлс повдигна вежди. — Е, всъщност… но ако наистина искаш да ходиш на най-различни места, военната кариера не е най-добрият начин.

— Защо?

— Като се изключат малобройните куриерски и дипломатически задачи, военните скокови пилоти просто пътуват от Бараяр до Комар, оттам до Сергияр и обратно. Все едни и същи маршрути. И трябва да чакаш цяла вечност да ти дойде редът за дежурство, както съм чувал от пилотите, които познавам. Виж, ако наистина търсиш приключения, с комарските търговски флотилии ще стигнеш много по-далече в космоса — чак до Земята, че и отвъд. Пътуванията са много по-дълги и местата — много повече. А има и повече видове кораби. Пилотите прекарват значително повече време в контролната кабина. А когато стигнеш до някое интересно място, си много по-свободен да разглеждаш забележителностите.

— Така ли? — Ники замълча, смилайки новата информация. После каза: — Чакай малко. — И изхвърча от стаята.

След няколко секунди се върна: носеше кутия, претъпкана с модели на скокови кораби.

— Това е „Делфин-776“, с който пътувахме — обяви той и подаде на Майлс един от моделите, за да го разгледа. Разрови кутията за друг. — Пътувал ли си на бързи куриери като този?

— „Сокол-9“? Да, случвало ми се е. — Един от моделите привлече вниманието му и, без да се замисля, Майлс клекна на пода до Ники, който подреждаше флотилията си за инспекция. — Боже, това да не би да е товарен RG?

— Истинска антика. — Ники му подаде модела.

Майлс го пое и очите му светнаха.

— Имах един от последните, когато бях на седемнайсет. Виж, той наистина беше бракма.

— Модел като този ли? — колебливо попита Ники.

— Не, кораб.

— Имал си истински скоков кораб? Твой собствен? — Детето си пое рязко дъх.

— Е, аз и шайка кредитори. — Майлс се усмихна на спомена.

— Пилотирал ли си го? В нормално пространство, искам да кажа, не в скокове.

— Не, по онова време не можех да управлявам дори совалки. Научих се по-късно, в Академията.

— Какво стана с RG-то? Още ли е твой?

— О, не. Или… е, не съм съвсем сигурен. Претърпя инцидент близо до Тау Верде, нахака се… сблъска се с друг кораб. Неклиновите му тръби отидоха по дяволите. Нямаше да може да скача повече, така че го дадох под наем като товарен кораб за близки разстояния и го оставихме там. Казах на Ард — той е мой приятел, скоков пилот — че ако успее да намери тръби за подмяна, може да го вземе.

— Имал си скоков кораб и си го подарил?! — Очите на Ники се ококориха невярващо. — Имаш ли и други?

— В момента не. О, виж, крайцер клас „Генерал“. — Майлс посегна към него. — Ако не се лъжа, някога баща ми е командвал такъв. Да ти се намира някой бетански наблюдателен кораб?

Сбрали глави, двамата подреждаха малката флотилия на пода. Ники, с удоволствие забеляза Майлс, беше подробно осведомен за техническите спецификации на всеки от корабите, чиито модели имаше. Отпускаше се бързо — гласът му, отначало стеснително тих в присъствието на странния възрастен непознат, стана по-силен и сипеше с невероятна скорост и неосъзнат ентусиазъм всякакви подробности за колекцията. Рейтингът на Майлс растеше главоломно, колкото повече лични познания демонстрираше относно повечето от оригиналите на наредените по пода модели, а когато обогати и без това впечатляващите познания на Ники с няколко интересни незасекретени случки за скокови кораби, окончателно се издигна в очите на детето.

— Но — каза Ники след кратка пауза, колкото да си поемат дъх — как можеш да станеш пилот ако не си военен?

— Завършваш специално училище и караш стаж. Самият аз знам за най-малко четири училища, тук, на Комар, и още две у дома, на Бараяр. Сергияр още си няма.

— И какво трябва да направиш, за да те приемат?

— Кандидатстваш и плащаш.

Ники го погледна подозрително.

— Колко?

— Хм, не повече, отколкото във всеки друг колеж или търговско училище. Най-скъпо е хирургическото имплантиране на невралгичния интерфейс. Но си струва да платиш за най-добрия. — Майлс добави окуражително:

— Можеш да станеш какъвто искаш, но трябва сам да помогнеш на късмета си. Има някои стипендии и договори за бъдеща служба, които могат да ти помогнат да влезеш, стига да се пребориш за тях. Все пак трябва да си най-малко на двайсет години, така че разполагаш с достатъчно време да планираш всичко.

— О! — Ники, изглежда, се замисли за този безкраен период — равняващ се на целия му досегашен живот.

Майлс опита да се постави на неговото място и да си представи как би се почувствал, ако някой му каже, че трябва да чака още трийсет години за нещо, което страстно желае. Опита се да се сети за нещо, което желае страстно. И което би могъл да има. Резултатът бе потискащо малоброен, всъщност никакъв.

Ники се зае да прибере моделите си в подплатената им кутия. Настани „Сокол-9“ в гнездото му, погали с пръстче имперските му военни знаци, после попита:

— Още ли пазиш имперските си сребърни очи?

— Не, накараха ме да ги върна, когато ме увол… когато си подадох оставката.

— Защо напусна?

— Не исках да напускам. Но се разболях.

— И са те направили имперски ревизор?

— Нещо такова.

Ники явно се чудеше как да продължи този учтив разговор.

— Харесва ли ти?

— Малко е рано да се каже. Изглежда, е свързано с много домашни. — Той погледна виновно към купчинката инфодискове, които го чакаха на комтаблото.

Ники го погледна с разбиране.

— Лошо.

В този момент гласът на Ворсоасон накара и двамата да подскочат.

— Ники, какво правиш тук? Стани веднага от пода.

Ники се изправи и Майлс остана да седи сам. Усети, че сутринта май наистина се е простудил — всичко го болеше.

— Защо тормозиш лорд ревизора? Моля да го извините, лорд Воркосиган! Много е невъзпитан. — Ворсоасон влезе в стаята.

— О, няма нищо. Водехме интересен разговор на тема скокови кораби. — Майлс се замисли над проблема как да се изправи грациозно пред погледа на сънародник бараярец, без да залитне или да се препъне, оставяйки погрешно впечатление за немощ. Протегна се, както седеше, за да се подготви.

Ворсоасон се намръщи раздразнено.

— А, да, най-новата му мания. Внимавайте да не стъпите бос върху някое от тези проклети неща, защото ще ви оса… ще ви заболи. Е, всяко момче минава през този етап. После всички го надрастваме. Ники, събери си играчките.

Ники гледаше надолу, но от мястото си Майлс забеляза, че очите му се присвиха възмутено при тези думи. Момчето се наведе да събере остатъка от миниатюрната си флотилия.

— Някои хора порастват заедно с мечтите си, вместо да ги надраснат — промърмори Майлс.

— Зависи от това дали мечтите са разумни — каза Ворсоасон и устните му потрепнаха в тъжна усмивка. А, да. Ворсоасон сигурно много добре осъзнаваше пазения в тайна здравословен проблем, който стоеше между Ники и неговата мечта.

— Не, не зависи. — Майлс се усмихна леко. — Зависи от това колко силен ще израснеш. — Беше трудно да се прецени как точно възприе това момчето, но определено го чу, защото погледът му отскочи обратно към Майлс, докато носеше кутията със съкровищата си към вратата.

Ворсоасон се намръщи — явно не знаеше как да тълкува това противопоставяне — но каза само:

— Кат ме изпрати да кажа на всички, че вечерята е сложена. Върви да си измиеш ръцете, Ники, и повикай дядо си Вортис.

 

 

Последната семейна вечеря на Майлс със семейство Ворсоасон беше изпълнена с напрежение. Мадам Ворсоасон непрекъснато си намираше работа около сервирането на чудесно приготвената храна, а едва доловимата скованост в изправения й гръб беше също толкова красноречива, колкото ако си беше окачила плакат с надпис „Оставете ме на мира“. Разговорът беше оставен на професора, който се бе отнесъл някъде, и на Тиен, който, лишен от насока, говореше насила и без особена задълбоченост за комарската политика, като обясняваше авторитетно начина на мислене на хора, които, доколкото можа да разбере Майлс, никога не беше срещал. Николай явно не смееше да повдигне отново въпроса за скоковите кораби пред баща си.

Майлс се чудеше как е могъл да сбърка мълчаливостта на мадам Ворсоасон през онази първа вечер за признак на душевно спокойствие, а напрежението у Етиен Ворсоасон за енергия. Преди да види с очите си кратките изблици на оживление по-рано същия ден, не бе и подозирал каква голяма част от личността й се губи от поглед или се окопава дълбоко в присъствието на съпруга й.

Сега, когато знаеше за какви признаци да следи, от погледа му не убягна нито лекият сивкав оттенък на Тиен, нито слабият издайнически тремор, прикрит под маската на обичайната за един едър мъж непохватност с дребни предмети. В началото Майлс се бе опасявал, че болната е тя, и бе на крачка да предизвика Тиен на дуел, задето не е предприел незабавни мерки за решаването на проблема. Ако мадам Ворсоасон беше негова съпруга… Но явно Тиен си играеше тези малки игрички на отлагане със собственото си здраве. Майлс познаваше, по-добре от всички, дълбоко залегналия бараярски страх от всякакви генетични увреди. „Смъртен срам“ не бяха само думи. Вярно, че и самият той не развяваше наляво и надясно невидимия си проблем с пристъпите — макар да бе изпитал искрено облекчение, когато го сподели с нея. Не че имаше значение, след като и без това си тръгваха. Тиен бе избрал отрицанието, колкото и глупав да изглеждаше този избор — може пък да се надяваше да го удари метеор преди болестта да се е развила. Потиснатата му склонност към убийство надигна глава при мисълта, че по този начин Тиен е избрал същото и за Николай.

Тъкмо се наслаждаваха на основното ястие — ароматно филе от риба, печено върху картофи с чесън — когато на вратата се позвъни. Мадам Ворсоасон побърза да стане. С неясното чувство, че не е безопасно да отива сама, Майлс я последва. Николай, навярно подушил приключение, понечи да ги придружи, но баща му го върна към недоядената му вечеря. Мадам Ворсоасон погледна към Майлс през рамо, но не каза нищо, провери екрана за посетители до вратата и каза:

— Още един куриер. Я, капитан този път. Обикновено ви изпращат сержант. — После отключи. На прага стоеше млад мъж в непарадна зелена бараярска униформа с отличителния знак на ИмпСи — очите на Хор — на яката.

— Заповядайте.

— Мадам Ворсоасон. — Мъжът кимна отсечено, влезе в коридора и премести поглед върху Майлс. — Лорд ревизор Воркосиган. Аз съм капитан Тумонен. Ръководя офиса на ИмпСи в Серифоза. — Тумонен изглеждаше към трийсетте, с тъмна коса и кафяви очи като повечето бараярци, и малко по-спретнат и в по-добра форма от средния военен на административна служба, макар че лицето му бе придобило обичайната за живота под купол бледност. В едната си ръка държеше кутийка за дискове, а в другата — по-голяма кутия, така че само кимна, вместо да отдаде чест.

— Да, генерал Ратиенс спомена името ви. За нас е чест да имаме такъв куриер.

Тумонен вдигна рамене.

— Серифозкият клон на ИмпСи е много малък, милорд. Генерал Ратиенс нареди да бъдете уведомен веднага щом новото тяло бъде идентифицирано.

Очите на Майлс отскочиха към запечатаната кутийка в ръката на капитана.

— Отлично. Влезте и седнете, моля. — Поведе капитана към мекия нисък диван в средата на дневната. Както и повечето от останалите мебели, диванът беше от стандартния комарски куполен тип. Дали мадам Ворсоасон нямаше от време на време усещането, че живее на хотел, вместо да създава свой собствен дом? — Мадам Ворсоасон, бихте ли помолили вуйчо си да дойде при нас? След като се нахрани, разбира се.

— Бих искал да говоря и с администратор Ворсоасон, след като се навечеря — каза й Тумонен. Тя кимна и излезе, очите й бяха потъмнели от любопитство, но излъчването й си оставаше все така затворено, самозаличаващо се някак, сякаш й се искаше да стане невидима за очите на Майлс.

— С какво разполагаме? — продължи Майлс и се настани на дивана. — Казах на Ратиенс, че може би ще искам да присъствам на първия контакт на ИмпСи по този въпрос. — Би могъл да си събере чантата, да я вземе със себе си довечера и да не се връща повече.

— Да, милорд. Точно затова съм тук. Вашият мистериозен труп се оказа местен човек, от Серифоза. Бил е служител в местния клон на проекта за тераформиране.

Майлс примигна.

— Да не е инженер? Радовас?

Тумонен го зяпна.

— Откъде знаете?

— Просто предположих, защото от няколко седмици се води изчезнал. О, по дяволите, обзалагам се, че Ворсоасон щеше да го разпознае веднага. Или… може би не. Беше доста очукан. Хм. Шефът на Радовас смяташе, че е избягал с техничката си, една млада дама на име Мари Трогир. Да не би и нейното тяло да се е появило горе?

— Не, милорд. Но изглежда, ще трябва да започнем да търсим и него.

— Да. При това с целия наличен състав на ИмпСи, както и пълна проверка на миналото й, така мисля. Не знаем дали е мъртва, а ако е жива, със сигурност ще искаме да я разпитаме. Има ли нужда да ви издавам специално нареждане?

— Не е задължително, но със сигурност би ускорило нещата. — В очите на Тумонен светна слабо пламъче на ентусиазъм.

— В такъв случай смятайте, че сте го получили.

— Благодаря, милорд. Реших, че може би ще искате да видите това. — Той подаде на Майлс запечатаната кутийка. — Записах пълното досие на Радовас преди да изляза от офиса.

— ИмпСи води досиета на всички комарски граждани, или той е бил по-специален?

— Не, не държим такива досиета, но разполагаме с търсеща програма, която може да тегли и от най-дълбоките нива на информационната мрежа, при това много бързо. В първата половина на инфодиска е записана биографията му, с извадки от училищните архиви, от медицинските прегледи, финансови и пътни документи, обичайното. Имах време само да й хвърля бегъл поглед. Но Радовас има и малко досие в ИмпСи, датиращо от студентските му години по време на Комарския бунт. Било е затворено след амнистията.

— Интересно ли е?

— Не бих си извадил някакви крайни заключения само по него. Половината от комарското население от тази възрастова група е участвало в студентски протести или е членувало в някоя от никнещите като гъби по онова време революционни групировки, включително и собствената ми тъща. — Тумонен млъкна, за да види как Майлс ще реагира на тази пикантна новина.

— А, оженили сте се за местно момиче, така ли?

— Преди пет години.

— От колко време работите в серифозкия клон?

— От шест.

— Браво на вас. — „Да! Така е останала една бараярска жена в повече за нещастните ергени като мен.“ — Значи се разбирате добре с местните.

Тумонен се поотпусна.

— В повечето случаи. Освен с тъща ми. Но това едва ли е единствено на политическа основа. — Тумонен се подсмихна. — Затова пък малката ни дъщеричка направо я върти на пръста си.

— Ясно. — Майлс също се усмихна, сетне смръщи замислено чело, обърна кутийката, изрови от джоба си своя ревизорски печат и я отвори. — Анализаторският ви отдел отбелязал ли е тук нещо, на което да обърна особено внимание?

— Аз съм серифозкият анализаторски отдел — жално призна Тумонен, но в очите му проблесна бдителност. — Разбрах, че самият вие сте работили за ИмпСи, милорд. По-добре да ви оставя сам да го прочетете, преди да направя какъвто и да било коментар.

Майлс вдигна вежди. Дали Тумонен не вярваше на собствената си преценка, дали пристигането на двама имперски ревизори в сектора му го беше подплашило, или просто се възползваше от възможността за бърз обмен на идеи?

— А колко успяхте да изровите от мрежата за някой си Майлс Воркосиган, което да изчетете набързо, преди да излезете от офиса днес?

— Всъщност го направих онзи ден, милорд, когато бях уведомен за пристигането ви в Серифоза.

— И какво показва анализът ви на въпросната информация?

— Около две трети от кариерата ви е засекретена и за достъп до нея се изисква специално разрешение от щаба на ИмпСи във Ворбар Султана. Но незасекретените ви награди и отличия са статистически впечатляващи и следват твърд модел, съобразен с последователността на предполагаемите ви рутинни куриерски задачи по поръчение на Службата за галактически операции. Надвишават средно пет пъти наградите на следващия най-награждаван куриер в историята на ИмпСи.

— И какво е вашето заключение, капитан Тумонен?

Тумонен се усмихна леко.

— Въобще не сте били куриер, капитан Воркосиган.

— Знаете ли, Тумонен, имам чувството, че ще ми е приятно да работя с вас.

— Надявам се да сте прав, сър. — Той вдигна очи, когато професорът и Тиен Ворсоасон влязоха в дневната.

Вортис доизбърса устата си със салфетката и разсеяно я пъхна в джоба си, после се ръкува с Тумонен и му представи Ворсоасон. След като всички се настаниха, Майлс каза:

— Тумонен ни е донесъл идентификацията на излишното тяло.

— О, хубаво — каза Вортис. — Кой е бил онзи човечец?

Майлс наблюдаваше Тумонен, който каза, наблюдавайки Тиен:

— Колкото и да е странно, администратор Ворсоасон, бил е един от вашите служители. Доктор Барто Радовас.

Сивкавият тен на Ворсоасон стана още по-сив.

— Радовас! Какво е правил горе, по дяволите? — Шокът и ужасът върху лицето на Тиен бяха искрени, би се заклел Майлс, а изненадата в гласа му — неподправена.

— Надявах се, че може вие да имате някаква представа, сър — каза Тумонен.

— Абсолютно никаква. На станцията ли е бил, или на кораба?

— Това все още не сме определили.

— Наистина не мога да ви кажа много за този човек. Беше от отдела на Суда. Суда никога не се е оплаквал от работата му, поне пред мен. Заплатата му растеше според очакваното. — Тиен поклати глава. — Но какво, по дяволите, е правил… — Погледна разтревожено Тумонен. — Всъщност той не беше мой служител. Преди няколко седмици си подаде оставката.

— Пет дни преди смъртта си, според нашите изчисления — каза Тумонен.

Тиен смръщи вежди.

— Ами… в такъв случай не може да е бил на борда на онзи кораб с рудата, нали? Не е възможно да е отишъл чак до втория астероиден пояс и да се е качил на кораба преди дори да е напуснал Комар.

— Може да се е качил по пътя — каза Тумонен.

— Всъщност да, възможно е. Мили Боже! Той е женен. Беше женен. Съпругата му още ли е в града?

— Да — каза Тумонен. — Малко по-късно имам среща със служителя от куполната сигурност, който е натоварен да я уведоми за смъртта на съпруга й.

— Жената от три седмици чака, без да има вест от него — каза Майлс. — Още един час едва ли е от значение. Бих искал да прегледам доклада ви преди да тръгнем, капитане.

— Както обичате, сър.

— Професоре, ще дойдете ли с мен?

Накрая всички се събраха в кабинета на Ворсоасон. Майлс чувстваше, че спокойно може да мине и без Тиен, но Тумонен не даде знак, че иска да го изключи от предстоящото занимание.

Докладът все още беше далеч от задълбочения анализ, представляваше по-скоро сбор от необработена информация, подредена логически, с някои предварителни бележки и обобщения, които Тумонен бе смогнал да направи. Без съмнение по-късно щеше да пристигне и пълен анализ от комарския щаб на ИмпСи. Придърпаха си столове и се наблъскаха около видеоплочата. След като изчетоха началното резюме, Майлс остави на професора да проследи нишката на кариерата на Радовас.

— Прекъснал е следването си по средата и в продължение на две години е бил в Съпротивата — отбеляза Вортис. — По онова време университетът в Равноденствие го затвориха за известен период.

— Но изглежда, е натрупал някоя и друга точка с двегодишния си стаж на Ескобар — каза Майлс.

— Там може да му се е случило всичко — обади се Тиен.

— Обаче нищо особено не му се е случило, поне според това тук — малко сухо отговори Вортис. — Търговски операции на орбиталните им докове… дори свястна тема за изследователски труд не е могъл да изстиска от това. От университета в Равноденствие не са подновили договора му. Изглежда, не е имал дарба за преподавателска работа.

— Било му е отказано място в Имперския научен институт заради участието му в бунта — посочи Тумонен. — Въпреки амнистията.

— Единственото, което амнистията му е гарантирала, е че няма да го изритат посред нощ от леглото и да го разстрелят — с известно нетърпение каза Майлс.

— Но не му е била отказана на основание недостатъчна техническа компетентност — промърмори Вортис. — След това се хваща на работа, която е доста под образователния му ценз. В комарските орбитални докове.

Майлс сравни датите.

— По онова време вече е имал три малки деца. Нуждаел се е от повече пари.

— Следват няколко безинтересни години — продължи да чете монотонно професорът. — Сменя местоработата си само веднъж със значително увеличение на заплатата и ранга. След това е нает от — Суда е бил съвсем отскоро по онова време, но както и да е — нает е бил от Суда да работи за проекта и се установява тук за постоянно.

— Без увеличение на заплатата този път. Професоре… — Майлс се пресегна през колегата си и докосна с пръст екран, спирайки записа върху този момент от кариерата на покойния доктор Радовас. — Това низходящо развитие не ви ли се струва странно за човек със знания и опит в скоковите технологии? Бил е специалист по петизмерна математика.

Тумонен се усмихна многозначително, от което Майлс заключи, че е сложил пръст, в буквалния и преносния смисъл, точно на мястото, което бе обезпокоило и капитана.

Вортис сви рамене.

— Може да е имал някаква основателна причина. Старата работа да му е омръзнала, или да е започнал да се интересува от нови неща, или мадам Радовас да е решила, че повече не иска да живее на космическа станция. Мисля, че ще трябва да я попитате.

— И все пак е необичайно — предпазливо отбеляза Тумонен.

— Може би — каза Вортис. — А може и да не е.

— Е — въздъхна Майлс, след като мълчанието се проточи. — Хайде да вървим да свършим трудната част.

 

 

Апартаментът на семейство Радовас се оказа доста далеч от този на Ворсоасон, но късно вечерта нямаше задръствания. С Тумонен начело, Майлс, Вортис и Тиен — когото Майлс не помнеше да са канили, но който някак се бе прикачил към групичката им — влязоха във фоайето, където завариха да ги чака, не особено търпеливо, една млада жена в униформа на серифозката куполна служба за сигурност.

— А, местното ченге е жена — промърмори Майлс на Тумонен и хвърли през рамо поглед към кавалкадата им. — Добре. Така по̀ няма да приличаме на нашественическа армия.

— И аз така реших, милорд.

Представиха се набързо и взеха асансьора. Той ги остави в коридор, който почти не се различаваше от коридорите във всяка друга жилищна сграда в купола, която Майлс бе видял досега. Местното ченге — бе се представила като групов патрулиращ полицай Ригби — позвъни на вратата.

След пауза, достатъчно дълга Майлс да започне да се пита: „Вкъщи ли си е тя?“, вратата най-после се отвори.

Жената, която се появи на прага, беше стройна и спретнато облечена и за бараярското око на Майлс изглеждаше на трийсет и няколко, което вероятно означаваше, че е към петдесет. Носеше обичайните за Комар панталони и риза, както и дебел пуловер. Изглеждаше бледа и премръзнала, но във външността й определено нямаше нищо, което да отблъсне един евентуален съпруг.

Очите й се разшириха при вида на униформените хора, които явно носеха лоша новина.

— О — въздъхна уморено тя. Майлс, който се бе стегнал за пристъп на истерия, малко се поотпусна. Жената явно щеше да се окаже от онзи тип хора, които не дават израз на емоциите си. Реакцията й най-вероятно щеше да се прояви насаме и по-късно.

— Мадам Радовас? — попита полицайката. Жената кимна. — Аз съм групов патрулиращ полицай Ригби. За съжаление трябва да ви уведомя, че съпругът ви, доктор Барто Радовас, бе открит мъртъв. Може ли да влезем?

Мадам Радовас притисна устата си с ръка. За момент не каза нищо.

— Ами… — Погледна встрани. — Не съм толкова доволна, колко си мислех, че ще бъда. Как е станало? Онази млада жена… тя жива ли е?

— Може ли да влезем и да седнем? — повтори Ригби. — Боя се, че се налага да ви обезпокоим с няколко въпроса. Ние, от своя страна, ще се опитаме да отговорим на вашите.

Погледът на мадам Радовас се спря разтревожено върху зелената униформа на Тумонен.

— Да. Добре. — После отстъпи встрани и ги покани да влязат.

В средата на дневната се мъдреше поредната стандартна гарнитура. Майлс се настани в единия край, оставяйки на Тумонен да си подели с полицайката местата директно срещу мадам Радовас. Ригби ги представи един по един. Тиен се присъедини към тях и се сгъна някак на ниския диван, макар да си личеше колко му е неудобно. Професор Вортис поклати леко глава и остана прав, оглеждайки стаята.

— Какво се е случило с Барто? Катастрофа ли е станала? — Гласът на мадам Радовас прозвуча дрезгаво — явно се владееше с мъка, най-сетне осъзнала напълно новината.

— Не сме сигурни — каза Ригби. — Тялото му е било открито в космоса и смъртта му определено има връзка с катастрофата със слънчевото огледало отпреди три седмици. Знаехте ли, че е отишъл на станцията? Каза ли нещо преди да тръгне, което да хвърля светлина върху станалото?

— Аз… — Тя погледна встрани. — Не ми каза нищо. Постъпката му не беше от най-смелите. Беше ми оставил бележка на комтаблото. Докато не я намерих, мислех, че е обикновено работно пътуване.

— Може ли да я видим? — за пръв път се обади Тумонен.

— Изтрих я. Съжалявам. — Тя го погледна смръщено.

— Планът за това… заминаване — мислите ли, че е бил на съпруга ви, или на Мари Трогир? — попита Ригби.

— Виждам, че знаете всичко за тях. Нямам представа. Изненадах се. Не знам. — Гласът й стана по-остър. — Не се допитаха до мен.

— Често ли пътуваше по работа? — попита Ригби.

— На теренни тестове ходеше доста често. Понякога ходеше и на конференции по тераформиране в Равноденствие. При тези му пътувания обикновено го придружавах… — Гласът й секна.

— Какво взе със себе си? Нещо необичайно? — търпеливо продължи да я разпитва Ригби.

— Само каквото взимаше обикновено при продължителна работа на терен. — Поколеба се. — Беше си взел всичките лични файлове. Най-напред по това разбрах, че не смята да се връща.

— Говорихте ли с някого в службата му за неговото отсъствие?

Тиен поклати глава, но мадам Радовас каза:

— Говорих с администратор Суда. След като намерих бележката. Опитвах се да разбера… какво се е объркало.

— Администратор Суда помогна ли ви? — попита Тумонен.

— Не особено. — Тя отново се намръщи. — Изглежда, смяташе, че не е негова работа какво е станало след напускането на Барто.

— Съжалявам — каза Ворсоасон. — Суда не ми е докладвал за тази страна от въпроса. Ще го накажа. Не знаех.

„А не си и попитал.“ Но колкото и да му се искаше обратното, дори на Майлс му беше трудно да обвини Тиен, че е гледал да се държи настрана от една неприятна семейна ситуация. Студеният поглед, с който мадам Радовас фиксираше Ворсоасон, стана почти презрителен.

— Двамата със съпруга ви сте се преместили тук преди около четири години, нали? — попита Тумонен. — Подобен рязък завой в професионалното поприще изглежда необичаен — от петизмерното пространство към нещо, което на практика е вид гражданско инженерство. Съпругът ви отдавна ли се интересуваше от тераформиране?

За миг мадам Радовас сякаш се обърка.

— Барто милееше за бъдещето на Комар. На мен… на нас ни беше писнало от живота на станциите. Искахме нещо по-улегнало за децата. Доктор Суда търсеше хора за екипа си с различни специалности и с опит в решаването на различни научни проблеми. Сметна, че опитът, който Барто е натрупал по станциите, е ценен. Инженерството си е инженерство, нали така.

До този момент професор Вортис се бе разхождал ненатрапчиво из стаята, като следеше с едно ухо разговора и разглеждаше сувенирите от различни пътувания и снимките на деца от бебешка възраст нататък, които съставляваха принципната украса на помещението. Спря се пред претъпкания с дискове библиотечен шкаф на едната стена и започна да ги вади напосоки, преглеждайки заглавията. Мадам Радовас го стрелна с особен поглед.

— Поради необичайната ситуация, при която беше открито тялото на доктор Радовас, законът изисква извършването на аутопсия — продължи Ригби. — При дадените обстоятелства бихте ли желали тялото или прахът му да ви бъдат върнати след приключването й, или предпочитате да се свържем с друг от роднините му?

— О. Да. На мен, моля. Трябва да го погребем подобаващо. Заради децата. Заради всички. — Вече изглеждаше на крачка да загуби контрол, очите й бързо се пълнеха със сълзи. — Можете ли… не знам. Занимавате ли се с такива неща?

— Съветничката по семейни дела в отдела ни ще ви помогне. Ще ви дам номера й преди да си тръгнем.

— Благодаря.

Тумонен се изкашля.

— Поради странните обстоятелства около смъртта на доктор Радовас от комарската ИмпСи също бе поискано да се включи в разследването. Дали не бихте ни позволили да прегледаме комтаблото и личните ви записи, да видим дали няма да ни подскажат нещо.

Мадам Радовас докосна с пръст устните си.

— Барто взе личните си файлове. Останали са всъщност само моите.

— Понякога един професионален оглед може да разкрие повече.

Тя поклати глава, но все пак каза:

— Ами… добре, щом настоявате. — После добави язвително: — Не предполагах, че ИмпСи се нуждае от разрешението ми.

Тумонен не отрече, но каза:

— Предпочитам да запазя малкото учтивост, която е по силите ми, мадам, а тя не е много при естеството на нашата работа.

Откъм другия край на стаята се обади професор Вортис, ръцете му бяха пълни с дискове:

— Приберете и библиотеката.

В очите на мадам Радовас припламнаха объркване и гняв.

— И защо ви е библиотеката на бедния ми съпруг?

Вортис вдигна очи и й се усмихна обезоръжаващо.

— Библиотеката на един човек говори за начина на мисленето му така, както дрехите дават информация за формата на тялото. Взаимовръзките между неща, нямащи на пръв поглед нищо общо, може да съществуват единствено в мислите му. Някакъв странен разпад започва да се усеща във всяка библиотека, когато собственика й вече го няма. Струва ми се, че със съпруга ви бихме станали приятели, ако се познавахме. По този призрачен начин може би ще успея да го опозная, донякъде поне.

— Не виждам защо… — Устните й се свиха смутено.

— Ще ви я върнат след ден-два — успокоително каза Тумонен. — Има ли нещо в нея, което да ви трябва в момента?

— Не, но… ох… не знам. Вземете я. Вземете каквото искате, вече ми е все едно. — Сълзите й най-после рукнаха. Групов патрулиращ полицай Ригби й подаде хартиена кърпичка, която извади от един от многобройните джобове по униформата си, и се намръщи на бараярците.

Тиен се размърда смутено, а Тумонен запази професионалната си безизразност. Приемайки избухването й като знак, че е негов ред, капитанът от ИмпСи се изправи, занесе куфарчето си при комтаблото в ъгъла до отделената с портал трапезария, отвори го и включи една от стандартните черни кутии на ИмпСи в страничния вход на машината. По знак на Вортис Ригби и Майлс му помогнаха да свали библиотечния шкаф от стената и да го запечата преди транспортирането. Тумонен, след като изсмука до дъно комтаблото, прокара един скенер над библиотечката, която по преценка на Майлс съдържаше близо хиляда диска, и подаде вид-разписката на мадам Радовас. Тя пъхна тънката пластмасова лентичка в джоба на сивите си панталони, без дори да я погледне, и остана да стои със скръстени ръце, докато нашествениците се готвеха да си тръгват.

В последния момент обаче прехапа устни и изрече на един дъх:

— Администратор Ворсоасон. Няма ли… ще получа ли… полага ли ми се някаква застраховка?

Дали не беше материално затруднена? Двете й по-малки деца все още бяха студенти, според файловете на Тумонен, и бяха на издръжка на родителите си. Разбира се, че беше затруднена. Но Ворсоасон поклати тъжно глава.

— Боя се, че не, мадам Радовас. Смъртта му е настъпила след като е напуснал работа.

Ако беше обратното, за ИмпСи проблемът би бил далеч по-интересен.

— Значи няма да получи нищо, така ли? — попита Майлс. — Без да има никаква вина, е лишена от нормалното вдовишко обезщетение само заради — той отхвърли няколко по-обидни определения, — заради лекомислието на покойния си съпруг?

Ворсоасон вдигна безпомощно рамене и се обърна към вратата.

— Чакайте — каза Майлс. От сутринта не беше свършил нищо полезно и това го дразнеше. — Грегор не одобрява да се изхвърлят вдовици на улицата. Повярвайте ми. Ворсоасон, идете в службата си и направете необходимото жената да си получи обезщетението.

— Не мога… как… да не искате да променя датата на напускането му?

„И да създадеш любопитния законов казус за човек, подал оставката си един ден след като е умрял? По какъв начин, с помощта на спиритист?“

— Не, не, разбира се. Просто го направете по имперска заповед.

— Във формулярите няма място за вписване на имперски заповеди! — каза Ворсоасон.

Майлс успя някак да преглътне последното. Тумонен ги наблюдаваше, ококорил очи, пълни с възхищение и трудно потискан смях. Дори челото на мадам Радовас се навъси от изумление. Погледна право към Майлс, сякаш го виждаше за пръв път. Най-накрая Майлс каза спокойно:

— Пропуск в оформлението, който ще трябва да отстраните, администратор Ворсоасон.

Тиен отвори уста за ново възражение, но после — умно от негова страна — я затвори. Професор Вортис се отпусна облекчено. Мадам Радовас, притиснала длан до бузата си в израз на изумление, се обърна към Майлс.

— Благодаря ви… лорд Воркосиган.

След обичайната за такива случаи заключителна реплика „ако се сетите за още нещо, обадете се на този номер“, глутницата им се изнесе по коридора. Вортис връчи библиотечния шкаф на Тиен да го носи. Във фоайето на сградата груповата патрулираща полицайка попита:

— Има ли още нещо, което ИмпСи би искала да направим? Смъртта на доктор Радовас, изглежда, е извън юрисдикцията на Серифоза. Близките роднини автоматично се смятат за заподозрени в случай на неизяснена смърт, но тя е била тук през цялото време. Не виждам как би могла да има нещо общо с тяло, открито в космоса.

— Нито пък аз, поне за момента — призна Тумонен. — Засега продължете с нормалните си процедури и изпратете в офиса ми копия от всичките си доклади и файлове с доказателствен материал.

— Услуга, която едва ли бихте ни върнали, предполагам. — Ако се съдеше по кривата й усмивка, Ригби знаеше отговора.

— Ще видя какво мога да направя, в случай че се появи нещо, което да засяга вътрешната сигурност на купола — предпазливо обеща Тумонен. Веждите на Ригби подскочиха изненадано дори при тази нищожна отстъпка от страна на ИмпСи.

— Утре сутринта трябва да излетя — каза Вортис на Тумонен. — Няма да имам време сам да прегледам подробно библиотечните дискове. Опасявам се, че ще трябва да натоваря с тази задача ИмпСи.

Тумонен огледа преценяващо дисковете и перспективата явно го хвърли в ужас. Майлс побърза да добави:

— По мое нареждане изискайте специалист-анализатор от щаба за тази работа. Един от умниците в сутерена, най-добре с инженерно и математическо образование… нали така, професоре?

— Да. Най-добрият специалист, до когото можете да се доберете — каза Вортис.

Тумонен определено изглеждаше облекчен.

— Какво бихте искали да търсим в дисковете, милорд ревизор?

— Не съм съвсем сигурен — каза професорът. — Нали затова държа на анализатор от ИмпСи? В основни линии, искам от него да създаде независим психологически портрет на Радовас на базата на тази информация, които по-късно да сравним с впечатленията от други източници.

— Непредубеден поглед към ума, събрал тази библиотека — замислено промърмори Майлс. — Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш. Поговори с човека, Майлс, ти познаваш начина им на работа. А знаеш и ние какво искаме.

— Разчитай на мен, професоре.

Връчиха библиотечния шкаф на Тумонен, а групов патрулиращ полицай Ригби си тръгна. Наближаваше полунощ.

— Е, в такъв случай аз ще занеса тия неща в офиса си — каза Тумонен — и ще се обадя в щаба да им съобщя новината. Още колко време ще останете в Серифоза, лорд Воркосиган?

— Не съм сигурен. Засега оставам. Трябва да поговоря със Суда и с останалите колеги на Радовас, преди да се върна на орбита. Аз… мисля утре да се преместя в някой хотел, след като професорът тръгне за орбиталната станция.

— Добре дошли сте да останете в дома ми, лорд Воркосиган, — каза Тиен — формално и определено без да настоява.

— Благодаря ви, администратор Ворсоасон. Кой знае, може би ще съм готов да последвам професора още утре вечерта. Ще видим как ще се завъртят нещата.

— Ще ви бъда признателен, ако държите службата ми в течение на плановете си — каза Тумонен. — Вие, разбира се, бяхте в правото си да отмените обичайната охрана за хора от вашия ранг, лорд Воркосиган, но сега, когато случаят, по който работите, изглежда, придобива местен привкус, аз силно ви препоръчвам да преосмислите този въпрос.

— Охраната на ИмпСи обикновено е съставена от много приятни хора, но на мен наистина не ми се ще да се спъвам в тях на всяка крачка — отвърна Майлс и потупа комуникатора на ИмпСи, който изглеждаше неестествено голям върху лявата му китка. — Нека засега се придържаме към първоначалния компромис. Ако ми потрябвате, ще викам за помощ, обещавам.

— Както желаете, милорд — неодобрително каза Тумонен. — Имате ли нужда от нещо друго?

— Тази вечер не — каза Вортис с прозявка.

„Имам нужда всичко това да придобие някакъв смисъл. Имам нужда от половин дузина ревностни информатори. Искам да остана сам в заключена стая с Мари Трогир и доза фаст-пента. Дори и онази бедна огорчена вдовица бих искал да натъпча с фаст-пента.“ На Ригби щеше да й трябва съдебно нареждане за подобна агресивна и обидна стъпка. Майлс би могъл да го направи с едно щракване на пръстите и с помощта на Императорския глас, който бе взел на заем — стига да нямаше нищо против да се превърне в един извънредно неприятен лорд ревизор. Просто все още нямаше достатъчно основания за подобно нещо. „Но Суда по-добре да внимава какво ще ми каже утре.“ Майлс поклати глава.

— Не. Вървете да се наспите.

— По-късно. — Тумонен се усмихна криво. — Лека нощ, милорди, лека нощ, господин администратор.