Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Komarr, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Комар

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 25

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №81

ISBN: 954-585-176-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 3

Екатерин не си бе дала сметка до каква степен едно посещение на имперски ревизор ще хвърли в смут ръководството на училището на Николай. Но професорът, самият той с дълъг преподавателски стаж, бързо им даде да разберат, че не е дошъл на официална инспекция, и само с няколко изречения успя да ги успокои. Все пак тя и вуйчо Вортис не останаха в училището толкова дълго, колкото й бе заръчал Тиен.

За да убият малко време, тя го заведе на бърза обиколка из най-хубавите места в Серифоза — най-красивите градини, най-високите платформи за наблюдение, от които се виждаше съсухреният комарски пейзаж отвъд запечатаната градска зона. Серифоза беше столицата на този планетен сектор — все още трябваше да полага усилие, за да не мисли за него като за бараярски окръг. Границите на бараярските окръзи бяха по-органични, безразборно очертани територии, следващи речни корита, планински вериги и криви линии там, където графските армии бяха губили исторически битки. Комарските сектори представляваха чистички геометрични порязаници, разделящи безпристрастно планетата. Макар че така наречените куполи — всъщност хиляди взаимосвързани структури с най-различни форми — бяха загубили още преди векове първоначалната си геометрична организация вследствие на случайните външни достроявания и несиметричните изблици на архитектурно обновяване.

С известно закъснение Екатерин осъзна, че би трябвало да разведе заслужилия инженер из най-дълбоките комунални тунели и да му покаже енергийните станции и тези за пречистване на въздуха. Но вече бе станало време за обяд. Обиколката им ги бе отвела близо до любимия й ресторант, чиито маси се кипреха в следващ контурите на естествения релеф парк под остъкленото небе. Повреденото слънчево огледало вече се виждаше, пълзящо по еклиптиката, макар и полускрито зад воал от прозирни облаци, сякаш се срамуваше от обезобразеното си лице.

Огромната власт на Имперски глас, с каквато се ползваха ревизорите, не беше променила много вуйчо й, с удоволствие забеляза Екатерин. Беше запазил ентусиазма си на тема десерти и, под нейно ръководство, подбра менюто си отзад напред, като започна със сладките неща. Не би могла да каже „не, въобще не се е променил“ — изглежда, се бе сдобил с някак по-силно изразена предпазливост в общуването и паузите пред думите му едва ли се дължаха само на професорската му разсеяност. Но като че ли не успяваше да отмине и с пълно безразличие новите и пресилени реакции на околните.

Дадоха поръчката си и той вдигна очи към небето, по-точно към огледалото. Екатерин проследи погледа му и каза:

— Нали няма наистина опасност Империята да изостави проекта за слънчевото огледало? Ще трябва поне да го поправим. Искам да кажа… сега изглежда толкова нестабилно…

— Всъщност в момента наистина е нестабилно. Слънчев вятър. Ще трябва да направят нещо по този въпрос, при това скоро — отвърна той. — Аз поне със сигурност не бих искал да го видя изоставено. То беше най-голямото инженерно постижение на старите комарски колонизатори, заедно със самите куполи, разбира се. Израз на най-доброто у човека. Ако е било саботаж… тогава значи е било израз на най-долното у човека. Вандализъм, безсмислен вандализъм.

Дори и художник, говорещ за обезобразяването на велик шедьовър, не би го направил с по-пламенно възмущение.

— Чувала съм по-старите комарци да разказват как са се чувствали, когато нашественическата армия на адмирал Воркосиган завзела огледалото — първото му завоевание всъщност — каза Екатерин. — Едва ли е имало голяма тактическа стойност при високите скорости, с които са се водели космическите битки, но определено е нанесло сериозен психологически удар на противника. Било е почти сякаш сме пленили самото им слънце. Според мен това, че преди няколко години го върнахме под комарски граждански контрол, беше много добър политически ход. Надявам се, че този инцидент няма да провали всичко.

— Трудно е да се каже. — Пак тази нова предпазливост.

— Говореше се, че пак ще отварят за туристи наблюдателната му платформа. Макар че сега сигурно са доволни, че не са го направили.

— Все още организират доста ВИП-обиколки. Самият аз го разгледах преди няколко години, когато водех един кратък курс в Равноденственския университет. За щастие, в деня на катастрофата горе не е имало туристи. И все пак редно е да го отворят за обществеността, има какво да си види и научи горе. Да се направи както трябва, защо не и с един музей, който да разказва как е било построено. Огледалото е велико постижение, въпреки че основната му задача е да създаде тресавища.

— Тресавищата обаче създават годен за дишане въздух. Рано или късно. Късно. — Тя се усмихна. В съзнанието на вуйчо й чистата инженерна естетика очевидно засенчваше лепкавата биологична крайна цел на проекта.

— Като нищо ще започнеш да защитаваш и плъховете. Тук май наистина има плъхове, доколкото разбрах?

— О, да, в куполните тунели има плъхове. И хамстери, и други гризачи. Децата ги ловят за домашни любимци, каквито вероятно са били първоначално, като се замислиш. Аз например намирам черно-белите плъхове за изключително сладки. На контрольорите от Борба с вредителите им се налага да работят в пълна тайна от по-младите си роднини. Освен това си имаме и хлебарки, но пък къде ли няма хлебарки? А в Равноденствие имат диви папагали. Какаду. Няколко двойки избягали или били пуснати на свобода преди няколко десетки години. И сега из целия град хвърчат големи птици с цветовете на дъгата, превърнали са се във всеобщи любимци и не страдат от недояждане. От санитарния контрол искали да се отърват от тях, но акционерите на купола гласували против.

Сервитьорката донесе салатите им и изстудения чай, което доведе до кратка пауза в разговора, докато вуйчо й се наслаждаваше на пресния спанак, мангото, червения лук и захаросаните орехи. Както и бе предположила, захаросаните орехи му харесаха. Хидропонната градинска продукция на Серифоза беше сред най-добрите на Комар.

Екатерин се възползва от паузата в разговора, за да го насочи към темата, която най-силно гъделичкаше любопитството й.

— Твоят колега лорд Воркосиган наистина ли е бил тринайсет години в Имперската служба за сигурност? — „Или ти просто се беше ядосал на Тиен?“

— Три години в Имперската военна академия и десет в ИмпСи, ако трябва да сме точни.

— Как въобще са го приели, как е минал теста за физическа годност?

— С връзки, предполагам. В известен смисъл. Но справедливостта изисква да отбележа, че след това, изглежда, рядко се е възползвал от положението на семейството си. Имах възможността да се запозная с пълното му засекретено военно досие, когато Грегор помоли мен и колегите ми ревизори да обмислим кандидатурата на Воркосиган преди да подпише назначението му. Удивително четиво.

Екатерин беше разочарована.

— Засекретено. Значи не можеш да говориш пред мен за това.

— Е — ухили се той с пълна със салата уста, — там беше и онази история с Дагула IV. Сигурно си чула — масовото бягство на марилаканците от сетаганданския военнопленнически лагер преди няколко години.

Тя имаше само смътен спомен за събитията. По онова време беше затънала до гуша в майчинските си задължения и почти не обръщаше внимание на новините, особено на галактическите, които бяха толкова далеч от малкия й свят. Но кимна утвърдително, подтиквайки го да продължи.

— Стара история. Разбрах от Воркосиган, че марилаканците са се хванали да правят холовидео-драма за случилото се. „Великото бягство“ или нещо такова, така са я кръстили. Направили опит да го наемат — или по-скоро личността под прикритие, под която го познават — за технически консултант по сценария, предложение, което със съжаление трябвало да откаже. Но упорството, с което ИмпСи продължава да класифицира като строго секретна информацията за събития, върху които в същото време марилаканците правят филм, който ще се гледа по цялата планета, ми се струва прекалено дори за ИмпСи. Във всеки случай Воркосиган е бил бараярският агент, организирал бягството.

— Дори нямах представа, че наш агент е стоял зад това.

— Той е бил нашият човек на мястото.

Значи онази странна шега за хъркащите марилаканци… не бе… съвсем шега.

— Щом е бил толкова добър, защо е напуснал?

— Хм. — Вуйчо й отопи соса от салатата си с пълнозърнестото хлебче, после продължи: — За това мога да ти предам само редактираната версия. Не е напуснал по свое желание. Преди две години е бил ранен много тежко — толкова тежко, че се е наложило криозамразяване. Както самото раняване, така и криопроцедурата сериозно увредили здравето му, в някои отношения за постоянно. Бил принуден да се пенсионира по болест, което той… хм… не приел особено добре. Нямам право да обсъждам тези подробности.

— Ако е бил толкова тежко ранен, че да има нужда от криозамразяване, значи е бил мъртъв! — стреснато възкликна тя.

— Технически може и така да се каже, предполагам. „Жив“ и „мъртъв“ вече не са толкова ясно разграничени понятия, колкото са били по време на Изолацията.

И така, вуйчо й притежаваше точно онази медицинска информация за мутациите на Воркосиган, от която се нуждаеше тя, в случай че въобще беше обърнал внимание на тези данни. Военните медицински досиета бяха повече от подробни.

— Така че вместо да остави цялото това обучение и опит да отидат на вятъра — продължи той, — Грегор намери работа на Воркосиган в цивилния сектор. Повечето задължения на ревизорите не изискват особена физическа издръжливост… макар да си признавам, че се оказа полезно да имам до себе си някой по-млад и по-слаб, когото да изпращам на безкрайно дългите инспекции в компресионен костюм. Боя се, че може да съм злоупотребил с търпението му, но той се оказа рядко сговорчив човек.

— Значи наистина е твой помощник?

— В никакъв случай. Кой умник ти го каза? Всички ревизори са равни. Старшинството е от полза само ако трябва да насадиш някого с неприятна административна задача, и то в редките случаи, когато работим като екип. Воркосиган, като един добре възпитан млад човек, е склонен на отстъпки пред белите ми коси, но иначе е независим и пълноправен ревизор във всяко отношение и се води от собствената си преценка. За момента е преценил, че трябва да изучи методите ми. А аз със сигурност ще се възползвам от възможността да изуча неговите. Работата е там, че имперската ни служба не върви с наръчник за прилагане. Имало е предложение ревизорите сами да си съставят такъв, но те — много мъдро, според мен — са решили, че подобен документ би донесъл повече вреда, отколкото полза. Вместо това ние разполагаме само с архива си от имперски доклади, разчитаме на прецеденти, а не на правила. Напоследък с няколко мои колеги, от тези, които бяхме назначени през последните години, се стремим да изчитаме по няколко стари доклада всяка седмица, после се събираме на вечеря да обсъдим случаите и да анализираме взетите по тях мерки. Очарователно занимание. И вкусно. Готвачката на Воркосиган е изключителна.

— Но нали това му е първата задача? А и… е бил назначен просто така, по каприз на императора?

— Преди това беше временно назначен като Девети ревизор. Много трудна задача, вътре в самата ИмпСи. Лично аз не бих се заел с такова нещо.

Тя не беше чак толкова встрани от новините.

— О, Боже! Да не би да е имал нещо общо със смяната на шефовете на ИмпСи два пъти миналата зима?

— Инженерните разследвания ми допадат много, много повече — меко отбеляза вуйчо й.

Сандвичите им с ват-пилешка салата пристигнаха, докато Екатерин обмисляше новата информация. Що за успокоение търсеше тя, в крайна сметка? Ако трябваше да бъде честна, Воркосиган я смущаваше — с хладната си усмивка и топлите очи, — макар да не знаеше защо. Определено имаше нещо саркастично в поведението му. Не бе възможно да таи несъзнателни предразсъдъци към мутантите, когато собственият й син… „През Изолацията, ако ми се беше родило дете като Воркосиган, щеше да е мой майчински дълг към генома да му прережа гърлото.“

За щастие, Ники бе избегнал подобна съдба. За известно време.

Слава Богу, че Изолацията бе свършила отдавна и завинаги.

— Разбирам, че харесваш Воркосиган — отново подхвана темата тя, насочвайки събеседника си в желаната посока.

— Вуйна ти също. Канихме го няколко пъти на вечеря миналата зима и, да ти кажа, май точно оттам му е хрумнала идеята за дискусионните ни сбирки. Знам, че в началото е доста мълчалив — предпазлив, по-скоро — но може да бъде много забавен, щом се отпусне.

— За забавен ли го намираш? — Това определено не беше първото й впечатление от него.

Вортис преглътна поредната хапка от сандвича си и вдигна очи към бялото несиметрично сияние на слънчевото огледало зад облаците.

— Трийсет години преподавах инженерни науки. Имаше си и своите неприятни, досадни страни. Но всяка година имах удоволствието да открия сред студентите си няколкото най-добри и най-способни, които придаваха смисъл на работата ми. — Отпи от чая с подправки и продължи по-бавно: — Но много по-рядко — на пет или най-много на десет години — сред студентите ми се появяваше истински гений и удоволствието се превръщаше в привилегия, която ще стопля душата ми, докато съм жив.

— Мислиш, че е гений? — попита тя и вдигна вежди. „Ворският глупак със синя кръв?“

— Все още не го познавам достатъчно добре. Но подозирам, че е такъв, поне от време на време.

— Можеш ли да бъдеш гений от време на време?

— Всички гении, които познавам, са гении само от време на време. За да влезеш в класацията, е достатъчно веднъж да направиш нещо велико. Веднъж, но навреме. А, десертът! Боже, изглежда превъзходно! — Той се съсредоточи върху шоколадовата паста с бита сметана и орехи.

Екатерин се стремеше към лична информация, а продължаваше да получава само професионални резюмета. Налагаше се да поеме по по-пряк път, колкото и да беше неудобно. Докато загребваше бавно първата си лъжица от ябълковата пита със сладолед, най-накрая събра кураж да попита:

— Женен ли е?

— Не.

— Това ме учудва. — Или не? — Той е от висшата ворска каста, небеса, от най-висшата. Някой ден ще бъде окръжен граф, нали? Богат е, или поне така предполагам, заема важен пост… — Тя замълча. Какво искаше да каже? „Какво не му е наред, че още не се е сдобил със съпруга? Що за генетична увреда го е направила такъв и от кого я е наследил, от майка си, или от баща си? Импотентен ли е, стерилен ли е, как точно изглежда под скъпите си дрехи? Крие ли и други, по-сериозни деформации? Хомосексуалист ли е? Безопасно ли ще е да оставя Николай сам с него?“ Не можеше да зададе нито един от тези въпроси, а неясните й подхвърляния не бяха изтръгнали търсените отговори. По дяволите, нямаше да се сблъска с толкова проблеми в търсенето на информация, ако разговаряше с професорката, а не с професора.

— През последните десетина години не се е задържал много в границите на Империята — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Има ли братя и сестри? — „Нормални братя и сестри.“

— Не.

„Лош знак.“

— О, връщам си думите назад — добави вуйчо Вортис. — Има, но не в обичайния смисъл. Има клонинг. Макар че не прилича на него.

— Да, но… ако той е… не разбирам.

— Ще трябва да накараш Воркосиган да ти го обясни, ако те гризе любопитството. Сложно е дори по неговите стандарти. Самият аз още не съм се срещал с онзи приятел. — После добави между две хапки шоколад и сметана: — Като говорим за братя и сестри, не планирате ли някое братче или сестриче на Николай? Разликата ще стане твърде голяма, ако чакате още дълго.

Тя се усмихна в пристъп на паника. Не можеше да му каже. Обвинението в предателство, което й бе отправил Тиен, прогори мислите й, но беше толкова уморена и така й бе втръснало от цялата тази глупава секретност. Само ако вуйна й беше тук…

Някъде дълбоко в съзнанието й постоянно я глождеше мисълта за противозачатъчния й имплантант — единствения продукт на галактическата технокултура, който Тиен бе прегърнал без колебание. Той й гарантираше стерилитет по галактически, но без да води след себе си усещането за галактическа свобода. Съвременните жени с готовност заменяха дяволската лотария на плодовитостта срещу гаранцията за здраве и сигурен резултат, осигурени от използването на утробен репликатор, но Тиен, с неговата мания за преследване, я бе лишил и от това улеснение. Дори ако самият той се излекуваше, гените му все още щяха да носят информацията за болестта и всяко бъдещо негово дете трябваше да премине през генетично сканиране. Нима възнамеряваше изцяло да се откаже от други деца? Когато се опитваше да повдигне въпроса, той неизменно отлагаше разговора с едно небрежно „дай да караме поред“, а настоеше ли, Тиен се ядосваше и я обвиняваше в егоизъм и психически тормоз. С което неизменно успяваше да й затвори устата.

Екатерин кривна по допирателната, избягвайки въпроса на вуйчо си:

— Местим се толкова често… Иска ми се първо Тиен да напредне в кариерата си и да се установим някъде за постоянно.

— Той наистина изглежда, ъъ, сякаш не може да си намери място. — Вуйчо й вдигна вежди, подканвайки я да… какво?

— Виж… няма смисъл да се преструвам, че Тиен е лесен човек. — Което си беше съвсем вярно. Тринайсет назначения за десет години. Това нормално ли беше за един издигащ се по служебната стълбица административен служител? Тиен казваше, че било необходимо, че никой шеф нямало да повиши свой досегашен служител, камо ли пък да издигне бивш подчинен за свой началник. Трябвало да си в непрекъснато движение, за да вървиш нагоре. — Местили сме се осем пъти. Вече изоставих шест свои градини, досега. Последните два пъти просто не засадих нищо, освен в саксии. А после се наложи да изоставя повечето от тях, когато се преместихме тук.

Може би Тиен щеше да се задържи на този комарски пост. Как би могъл да обере плодовете на повишението, на статута, за който толкова копнееше, при положение че не се задържаше на една работа достатъчно дълго, за да ги спечели? Първите му няколко назначения, за това Екатерин трябваше да се съгласи с него, бяха посредствени — по онова време не й беше трудно да разбере защо иска да върви бързо напред. Никой не очаква от едно младо семейство да се установи още през първите години на съвместния си живот, които са един вид преход към битието им на зрели хора. Е, за нея наистина бяха преход — беше само на двайсет, в края на краищата. Но Тиен беше на трийсет, когато се ожениха…

Всяко ново назначение бе приемал с изблик на ентусиазъм, работеше здраво — или поне до късно. Едва ли някой друг би работил толкова усилено. Сетне ентусиазмът му малко по малко секваше и идваше ред на недоволството — от прекалено многото работа, от прекалено слабата перспектива и прекалено бавните темпове, с която му я предлагаха. Мързеливи колеги, глупави шефове. Или поне той така казваше. Това се бе превърнало в тайния й сигнал за опасност — започнеше ли Тиен да пуска злобни шеги със сексуален привкус по адрес на началниците си, значи поредното назначение отиваше към края си. И започваше търсенето на ново… макар че напоследък му отнемаше все повече време да го намери. И ентусиазмът му отново изригваше и се завърташе поредният цикъл. Засега обаче свръхчувствителното й ухо не бе доловило сигнали за опасност във връзка с настоящата му работа, а бяха на Комар вече почти цяла година. Може би Тиен най-сетне бе открил своята… как го беше нарекъл Воркосиган? Своята страст. Този бе най-добрият му пост досега. Може би късметът най-после щеше да им се усмихне — за разнообразие. Стига Екатерин да успееше да изтрае достатъчно дълго, всичко щеше да се нареди и търпението й най-после щеше да бъде възнаградено. А и… с тази болест, надвиснала над главите им, Тиен имаше основателна причина да бъде нетърпелив. Времето му не беше неограничено.

„А твоето е, така ли?“ Тя отпъди последната мисъл.

— Вуйна ти не е сигурна дали нещата при теб са наред. Не ти ли харесва Комар?

— О, харесва ми — побърза да го увери тя. — Признавам, че ми е мъчно за вкъщи, но това не значи, че тук не ми харесва.

— Тя мислеше, че ще се възползваш от възможността да запишеш Ники в комарско училище, заради, ако трябва да използвам нейните думи, културния обмен. Не че училището му не е хубаво, разбира се, че не, както и ще й докладвам, за да се успокои, обещавам.

— Изкушавах се да го направя. Но като бараярец, като чужденец, за Ники можеше да се окаже трудно в комарско училище. Знаеш какви са децата на тази възраст — склонни са да тормозят всеки, който е по-различен от тях. Тиен реши, че в това частно училище ще му е много по-добре. Смяташе, че Ники може да си създаде полезни приятелства.

— Не останах с впечатлението, че Ники храни подобни амбиции — отбеляза вуйчо й, като смекчи хладния си тон със закачливо намигване.

Как трябваше да отговори на това? Да защити едно решение, с което сама не беше съгласна? Да признае, че според нея Тиен е сгрешил? Започнеше ли да се оплаква от Тиен, не знаеше дали ще може да спре преди да е изляла и най-голямата си тревога. А и хората, оплакващи се от половинките си, открай време й бяха неприятни.

— Е, полезни за мен, най-малкото. — Не че досега бе успяла да събере необходимата енергия, за да ги преследва толкова неуморно, колкото Тиен смяташе за необходимо.

— Хубаво е, че завързваш приятелства.

— Да. Ами… да. — Тя се опита да обере остатъците от ябълковия сироп.

Когато вдигна очи, погледът й попадна върху един симпатичен млад комарец, който стоеше до външната врата на ресторантския двор и я гледаше. Миг по-късно влезе, приближи се към масата им и неуверено каза:

— Мадам Ворсоасон?

— Да? — предпазливо отговори Екатерин.

— О, хубаво, опасявах се, че съм се припознал. Казвам се Андро Фар. Запознахме се на приема за служителите в серифозкия клон на проекта по тераформиране на Зимния празник. Помните ли?

Смътно.

— А, да. Бяхте нечий гост, нали?

— Да. Бях с Мари Трогир. Тя е инженерен техник в отдела по Управление на отпадъчната топлина. Или по-скоро беше… Познавате ли я? Искам да кажа, разговаряла ли е тя с вас?

— Не, всъщност не. — Екатерин се бе засичала с младата комарка два или три пъти по време на прецизно дирижирани светски прояви, свързани с проекта. При всеки от тези случаи самата тя се бе чувствала твърде напрегната от мисълта да не изложи Тиен и от необходимостта сърдечно да поздравява всички присъстващи, така че не й бе останало време или сили за по-лични разговори. — Искала е да говори с мен?

Младият мъж изглеждаше разочарован.

— Не знам. Помислих, че може да сте били приятелки, или познати поне. Говорих с всички нейни приятели, които успях да открия.

— Така ли? — Екатерин никак не беше сигурна, че следва да окуражи този разговор.

Фар, изглежда, усети неохотата й и се изчерви.

— Моля да ме извините. Изглежда, се озовах в една твърде неприятна ситуация, а не знам защо. Дойде ми като гръм от ясно небе. Но… вижте… преди месец и половина Мари ми каза, че заминава извън града заради някакъв теренен проект на отдела й и че ще се върне след месец, но не беше съвсем сигурна. Не ми даде комуникационен код, на който да я търся, каза, че едва ли ще може да ми се обажда и да не се притеснявам.

— Вие… вие заедно ли живеете?

— Да. Както и да е, времето си минаваше, а тя все не се обаждаше… така че най-накрая се свързах с шефа на отдела й, администратор Суда. Той не ми каза нищо конкретно. Всъщност мисля, че се опита учтиво да ме разкара. Така че отидох лично и поразпитах. Когато най-накрая го притиснах, той каза… — Фар преглътна измъчено, — каза че Мари внезапно си била подала оставката и напуснала. Както и нейният пряк началник, инженер Радовас — същият, с когото каза, че отива на теренния проект. Суда, изглежда, смяташе, че са… че са заминали заедно. В което няма никакъв смисъл.

Идеята да избягаш от някого, без да оставиш адрес за връзка, й се струваше напълно смислена, но едва ли беше нейна работа да му го казва. Кой знае колко признаци за дълбоко неудовлетворение бе пропуснал да долови Фар у дамата си?

— Съжалявам. Нищо не знам за това. Тиен не го е споменавал.

— Моля да ме извините за безпокойството. — Той се поколеба преди да си тръгне.

— Говорихте ли с мадам Радовас? — неуверено попита Екатерин.

— Тя отказа да разговаря с мен. Нищо чудно, ако застаряващият й съпруг бе избягал с по-млада и по-хубава жена.

— Подадохте ли молба за издирване на изчезнало лице в куполната служба за сигурност? — попита вуйчо Вортис. Екатерин осъзна, че не го е представила, но, след кратък размисъл, реши да остави нещата така.

— Не знаех дали… Май ще го направя.

— Хм — каза Екатерин. Наистина ли искаше да окуражи младия мъж да преследва момичето? То явно бе успяло да се измъкне. Защо беше избрала този начин да прекрати връзката им — защото тя бе глупачка, или защото той беше чудовище? Нямаше как да прецени отстрани. Никога не знаеш какви тайни пороци таят хората зад широките си усмивки.

— Остави всичките си неща. Остави котките си. Не знам какво да правя с тях — жално каза той.

Екатерин беше чувала за отчаяни жени, зарязали всичко, включително и децата си, но вуйчо Вортис се намеси в разговора:

— Това наистина изглежда странно. На ваше място бих отишъл в службата за сигурност, ако не за друго, поне за да съм чист пред съвестта си. Винаги можете да се извините по-късно, ако е необходимо.

— Аз… сигурно ще го направя. Довиждане, мадам Ворсоасон. Сър. — Той прокара ръце през косата си, отдалечи се и излезе през малката врата от имитация на ковано желязо, която водеше към парка.

— Вече трябва да се прибираме — каза Екатерин на вуйчо си. — Дали да не вземем обяд за лорд Воркосиган? Тук може да се поръча за вкъщи.

— Не съм сигурен дали забелязва, че си е пропуснал обяда, когато е затънал в някой проблем, но идеята е добра.

— Имаш ли представа какво обича?

— Всичко, предполагам.

— Има ли някакви хранителни алергии?

— Доколкото знам, не.

Тя подбра набързо едно добре балансирано и хранително меню, като се надяваше, че красиво аранжираните зеленчуци няма да свършат в кофата за боклук. Но никога не се знае, щом си имаш работа с мъже. Когато донесоха поръчката, двамата си тръгнаха и Екатерин поведе вуйчо си към най-близката станция. Докато пътуваха към куполната секция, където се намираше домът й, си даде сметка, че все още няма ясна представа как Воркосиган се е справил толкова успешно с положението си на мутант в техния осакатен от мутации свят, освен, може би, че бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот извън него. Щеше ли тази информация да помогне по някакъв начин на Николай?