Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (16)

Глава 16

Рано на следващата сутрин Майлс, с риза и панталон, но с боси крака, излезе в коридора, стиснал несесера си с тоалетни принадлежности. Трябваше да напомни на Тумонен да му върне пристъпния стимулатор. Техниците от ИмпСи едва ли бяха открили някакво експлозивно устройство в него, иначе досега щяха да го уведомят. Мъглявите му размишления бяха прекъснати грубо, когато завари Екатерин, още по халат и с необичайно, но очарователно разрошена коса, да стои пред вратата на банята.

— Ники! — изсъска тя. — Отвори веднага вратата! Не можеш да се криеш там цял ден.

Младото му гласче отвърна упорито отвътре:

— Мога.

Тя потропа отново — настоятелно, но тихо — забеляза Майлс, подскочи стреснато и прибра деколтето на халата си.

— О, лорд Воркосиган.

— Добро утро, мадам Ворсоасон — любезно каза той. — Някакъв проблем ли има?

Тя кимна измъчено и зашепна:

— Правилно си мислех, че вчерашният ден мина прекалено лесно. Ники каза, че бил болен и не трябвало да ходи на училище — заради дистрофията. Обясних му, че болестта не е такава, но той се заинати и започна да ме моли да си остане вкъщи. Не, не е само инат. Мисля, че е уплашен. Не е обикновено симулантство. — Тя кимна към заключената врата. — Опитах се да бъда по-твърда, но това явно не беше правилната тактика. Сега се е паникьосал и…

Майлс се наведе да огледа ключалката. Беше от обикновения механичен вид. Жалко, че не беше дланова — знаеше някой и друг номер с длановите ключалки. А освен това не беше с болтове, а с нитове. Щеше да е необходим лост. Или хитрост…

— Ники — извика с надежда Екатерин. — Лорд Воркосиган е тук. Трябва да се измие и да се облече, за да отиде на работа.

Мълчание.

— Не знам какво да правя — прошепна Екатерин. — След няколко седмици си заминаваме. Някой и друг пропуснат урок не е от значение, но… не е там работата.

— Когато бях на неговите години, учех в частно ворско училище, подобно на неговото сега — на свой ред прошепна Майлс. — Знам от какво го е страх. Но мисля, че инстинктите ви са верни. — Той се намръщи замислено, после остави несесера си на пода, изрови тубичката си с депилатоарен крем, размаза го обилно по наболата си през нощта брада и подвикна:

— Ники? Може ли да вляза? Целият съм в депилатоарен крем и ако не го измия, ще започне да ми разяжда кожата.

— Няма ли да се сети, че можете да се измиете в кухнята? — прошепна Екатерин.

— Възможно е. Но той е само на девет и залагам на факта, че депилацията все още е мистерия за него.

След няколко секунди Ники извика отвътре:

— Можеш да влезеш. Но аз няма да изляза. И пак ще заключа.

— Става — съгласи се Майлс.

От другата страна на вратата се чу шумолене.

— Да го грабна ли, когато отвори? — попита Екатерин колебливо.

— Не. Това би нарушило споразумението ни. Нека вляза, после ще видим какво ще стане. Поне ще имате шпионин във вражеската крепост.

— Не ми изглежда редно да ви използвам за тази цел.

— Мм, работата е там, че децата смеят да предизвикват само онези, на които имат пълно доверие. За него аз все още съм повече или по-малко непознат, което ми дава предимство. Защо да не го използвате?

— Има нещо такова. Ами… добре.

Вратата се открехна предпазливо. Майлс изчака. Отвори се още малко. Майлс въздъхна и се вмъкна странично в банята. Ники моментално тресна вратата и щракна ключалката.

Момчето беше облечено за училище в строгата си сиво-кафява униформа, но без обувки. Ники отстъпи назад и приседна на ръба на ваната. Майлс остави несесера си на плота и нави ръкави, като се опитваше да мисли бързо — нещо, което рядко му се удаваше преди сутрешното кафе. Или да мисли въобще. В миналото красноречието му бе вдъхновявало неговите войници да се изправят срещу смъртта — или поне той имаше смътен спомен в този смисъл. „Така, сега да опитаме нещо наистина трудно.“ Печелейки време и вдъхновение, той си изми грижливо зъбите, а когато приключи с тях, депилатоарът вече си беше свършил работата. Той отми лепкавата пяна, подсуши лицето си с хавлиена кърпа, преметна я през рамо и се облегна с гръб на вратата, като се зае бавно да развива ръкавите си и да закопчава маншетите.

— Та така, Ники — каза най-накрая той. — Защо не искаме да отидем на училище тази сутрин?

Размазаната влага около непокорните очи на момчето просветна, уловила светлината.

— Болен съм. От онова ворзонско нещо.

— То не е заразно. Никой не може да го прихване от теб. — „Освен по начина, по който ти си се сдобил с него.“ От изражението на Ники стана ясно, че идеята да представлява опасност за околните никога не му е хрумвала. А, да, когато си дете, целият свят се върти около теб. Майлс се поколеба. Чудеше се как да подходи към сърцевината на проблема. И за пръв път се запита как ли са изглеждали някои аспекти от собственото му детство в очите на родителите му. От двойната гледна точка му се зави свят. „Как, по дяволите, се озовах от противниковата страна?“

— Нали знаеш — престраши се той, — че никой няма да разбере за болестта ти, освен ако ти не му кажеш. Не е като да могат да я надушат или нещо такова.

Инатливото изражение на Ники се втвърди още повече.

— Така казва мама.

Толкоз по въпроса за общественото мнение. Пък и секретността си беше проблем сама по себе си, както бе демонстрирал приживе Тиен. Потискайки мимолетното желание да удуши момчето, задето точно сега е намерило да тревожи майка си, Майлс попита:

— Закуси ли вече?

— Да.

Значи гладът и подкупът под форма на храна отпадаха от уравнението.

— Ами… да сключим сделка тогава. Аз няма да ти кажа, че вдигаш много шум за нищо, ако ти не ми казваш, че нищо не разбирам.

Ники вдигна поглед към него — най-после беше приковал вниманието му. „Точно така. Виж ме, хлапе.“ Майлс обмисли — и моментално отхвърли — всеки аргумент, който намирисваше на заплаха или целеше да подгони Ники във вярната посока чрез увеличаване на натиска. Например аргументът, който започваше така: „Мислиш ли, че ще имаш смелостта да пилотираш кораб, щом нямаш куража да се изправиш лице в лице с това?“ В момента Ники беше притиснат до стената, принуден да потърси убежище. Увеличаването на натиска само щеше да го смаже. Номерът беше да направи стената по-мека.

— Учех в частно училище, което много приличаше на твоето. Не помня да е имало и ден, в който да не е трябвало да се справям с начина, по който ме виждаха съучениците ми — като ворско мутантче. Когато станах на твоите години, вече си бях изработил няколко стратегии. Е, признавам, че някои от тях имаха точно обратния ефект.

Беше изтърпял медицинския ад на детството си, без да му мигне окото. Но още помнеше как някои от другарчетата му в игрите, след като откриха, че чупливите му кости правят физическия тормоз прекалено опасен — за тях, когато разбраха, че няма как да прикрият доказателствата — се бяха научили да го докарват до сълзи от унижение само със силата на думите си. Сержант Ботари, който всеки ден доставяше Майлс в това академично чистилище, бързо се превърна в експерт по обезоръжаването, прибирайки от джобовете му и другите скришни места най-разнообразни оръжия, като се започне от кухненски ножове и се стигне до един военен зашеметител, който Майлс беше откраднал от кобура на капитан Куделка. По-късно Майлс бе повел една по-незабележима война. Бяха му необходими почти две години, докато научи определени свои съученици да го оставят на мира. И добре ги научи. При повторно обмисляне обаче реши, че да предлага на сегашната си възраст стратегии, които са му служили, когато е бил между девет и дванайсет, може и да не се окаже най-добрата идея… всъщност да позволи на Ники дори да разбере какви бяха някои от тях, можеше да се окаже изключително лоша идея.

— Но това беше преди двайсет години, при това на Бараяр. Времената се промениха. Какво точно си мислиш, че ще ти направят тукашните ти приятели?

Ники вдигна рамене.

— Де да знам.

— Ами опитай се да предположиш. Никой не може да планира стратегия, ако не разполага с добро разузнаване.

Ники отново вдигна рамене и след малко добави:

— Не е какво ще ми направят. А какво ще си помислят.

Майлс издиша шумно.

— Това… е доста оскъдна информация, с която да работя, ако разбираш какво имам предвид. Какво щял да си помисли някой, някога си. Обикновено се налага да използвам фаст-пента, за да разбера какво наистина си мислят хората. А дори и фаст-пентата няма да ми каже какво ще мислят в бъдеще.

Ники прегърби рамене. Майлс със съжаление се отказа от следващата си идея — да му каже, че ако продължава да се прави на костенурка, гръбначният му стълб ще замръзне в това положение, също като неговия. Имаше слаба, но ужасяваща вероятност момчето да му повярва.

— Знаеш ли какво ни трябва? — въздъхна Майлс. — Един агент от ИмпСи. Някой специалист по разузнаване на непознат терен — там не знаеш какво ще направят или ще си помислят непознатите, с които се срещаш. Слушаш внимателно, наблюдаваш, запомняш и докладваш в щаба. И го правиш отново и отново, всеки път на ново място. Първия път е доста страшничко.

Ники вдигна очи.

— Откъде знаеш? Нали каза, че си бил куриер.

По дяволите, хлапето беше умно.

— Аз, хм, не би трябвало да говоря за това. Нямаш нужното ниво на достъп. Но мислиш ли, че училището ти е по-опасно от, да речем, Джаксън Хол, или Ета Сета? И това са само два, ъъъ, случайно подбрани примера.

Ники го гледаше с мълчаливо и, както се опасяваше Майлс, справедливо презрение, предизвикано от това типично за възрастните увъртане.

— Но ще ти кажа нещо, което научих със сигурност.

Изглежда, привлече вниманието му.

„Задоволи се с това, повече едва ли ще получиш.“

— Втория път не е чак толкова страшно. По-късно ми се искаше да бях започнал направо от втория път. Но единственият начин да стигнеш до втория е като минеш през първия. Изглежда парадоксално, че най-бързият начин да стигнеш до лесното е като минеш през трудното. Във всеки случай не мога да ти отделя агент от ИмпСи, който да провери училището ти за антимутантски настроения.

Ники изсумтя бдително. Вътрешният му слух беше настроен да улавя и най-незначителния намек за външно покровителство.

Майлс погледна детето с горчиво разбиране.

— Освен това би било престараване, не мислиш ли?

— Сигурно. — Същата нацупена физиономия и свити рамене.

— Пък и без това съвършеният разузнавач би бил някой, който ще може да се слее с пейзажа. Някой, който познава територията и който няма да направи опасни грешки от незнание. Някой, който може да разчита на преценките си и който няма да позволи на предразсъдъците си да влияят на наблюденията му. И който няма да предизвиква спречквания, защото това ще му провали прикритието. Добрите имперски агенти, които познавам, са много практични хора. — Той погледна замислено Ники. Изглежда, тактиката му не се възприемаше добре. „Да опитаме с нещо друго.“ — Най-младият подагент, с когото съм работил, беше на десет. Не на Бараяр естествено, но не ми се вярва ти да си по-глупав или некомпетентен от нея.

— На десет? — повтори Ники, временно изтръгнат от нацупената си апатия. — Нея?

— Беше обикновена куриерска задача. Тя можеше да мине незабелязано там, където униформен наем… където униформен възрастен не би могъл. Виж, нямам нищо против да ти бъда технически консултант в тази… тази мисия по училищно внедряване, но не мога да работя без разузнавателни данни. А най-добрият агент, който може да ги събере, в нашия случай вече е на оперативния терен. Готов ли си?

Ники вдигна рамене. Но каменно-киселата му физиономия се беше претопила в замислено изражение.

— На десет… момиче?…

„Право в десятката, определено право в десятката.“

— Вписах я във финансовия бордови дневник като местен информатор. Беше й платено, разбира се. Същата надница като за възрастен. Малък, но ценен принос за успешното приключване на акцията. — Майлс впери за миг невиждащ поглед в стената, придавайки си онзи добродушно замислен вид, който обикновено предхождаше дългите и отегчителни истории на възрастните. Когато прецени, че стръвта е захапана, се престори, че идва на себе си и се усмихна лекичко на Ники. — Е, стига за това. Дългът ме зове. За разлика от теб, аз още не съм закусил. Ако решиш да излезеш, ще бъда тук още десетина минути.

После отключи вратата и излезе. Не вярваше Ники да се е вързал и на една трета от думите му, макар че — за разнообразие и за разлика от някои предишни негови преговори — този път всяка една отговаряше на истината. Но поне бе успял да му предложи път за отстъпление от една невъзможна ситуация.

Екатерин стоеше в коридора. Той сложи пръст на устните си и изчака няколко секунди. Вратата остана затворена, но ключалката не се превъртя. Майлс направи знак на Екатерин да го последва и тръгна на пръсти към дневната.

— Уф. Това май беше най-трудната публика, пред която съм играл.

— Какво стана? — тревожно настоя Екатерин. — Ще излезе ли?

— Не съм сигурен още. Дадох му няколко нови насоки за размисъл. Накрая не изглеждаше толкова уплашен. Пък и скоро ще му стане доста скучно там. Нека му дадем малко време и ще видим.

Майлс тъкмо привършваше с овесените ядки и кафето, когато Ники подаде предпазливо глава през вратата на кухнята. Помота се на прага, подритвайки с пети касата. Екатерин, която седеше срещу Майлс на масата, сложи ръка на устните си и зачака.

— Къде са ми обувките? — попита Ники накрая.

— Под масата — каза Екатерин, налагайки си, с очевидно усилие, съвършено неутрален тон. Ники изпълзя под масата да ги вземе, седна на пода до вратата и започна да ги обува.

Когато отново се изправи, Екатерин го попита предпазливо:

— Искаш ли някой да дойде с теб?

— Не. — Погледът му се пресече с този на Майлс само за част от секундата, после Ники се помъкна към дневната да си вземе чантата. Миг по-късно входната врата се захлопна след него.

Екатерин, която се бе стегнала, се отпусна и възкликна:

— Боже! Обаче… Дали да не се обадя в училището, за да съм сигурна, че е пристигнал?

Майлс обмисли думите й.

— Да. Но по-добре Ники да не разбере, че сте проверявали.

— Правилно. — Тя разклати малкото кафе, останало на дъното на чашата й, и добави колебливо: — Как го направихте?

— Кое?

— Как го измъкнахте оттам? Ако беше Тиен… Понякога Тиен толкова се ядосваше на Ники, и не без основание, между другото. Щеше да го заплаши, че ще разбие вратата и ще го завлече до училището насила. А аз щях да търча около тях и да се опитвам да успокоя ту единия, ту другия, и да умирам от страх. Макар всъщност никога да не се е стигало чак дотам. Не знам дали е било заради мен, или… по-късно Тиен винаги се чувстваше засрамен, не че би се извинил, но винаги купуваше… е, сега това няма значение.

Майлс чертаеше решетка връз решетка с лъжицата си по дъното на чинията, надявайки се, че копнежът му да получи одобрението й не е прекалено очевиден.

— Решенията с груба сила никога не са ми се удавали. Аз само… си поиграх с ума му, освободих напрежението. Опитвам се никога да не отнемам достойнството на опонента си, когато водя преговори.

— Дори ако опонентът е дете? — Устните й потрепнаха, а веждите й литнаха нагоре в изражение, което Майлс не беше сигурен как да разбира. — Рядко срещан подход.

— Е, може пък тактиката ми да го е сварила неподготвен. Признавам, че за момент наистина се изкуших да повикам на помощ чирачетата от ИмпСи, но подобна заповед щеше да изглежда много глупаво. Достойнството на Ники не беше единственото, изложено на опасност.

— Ами… благодаря ви, че бяхте толкова търпелив. Човек обикновено не очаква заетите и влиятелни мъже да имат време за деца.

Гласът й беше топъл. Наистина беше доволна. „Благодаря ти, Господи!“ Той избъбри облекчено:

— Е, аз имам. За мен е нормално, тоест. Баща ми винаги имаше, нали разбирате — имаше време за мен. По-късно, когато разбрах, че не всички бащи го правят, просто приех, че това е типично само за най-заетите и най-влиятелните мъже.

— Хм. — Тя сведе поглед към ръцете си, отпуснати от двете страни на чашата, и се усмихна някак странно.

Професор Вортис влезе с гръм и трясък — беше с удобния си измачкан костюм, който не изглеждаше много по-представителен от пижамата му. Дрехата беше шита по поръчка, както подхождаше на статута му на Императорски глас, но, след кратко разсъждение реши Майлс, Вортис сигурно бе довел шивача си до истерия преди да го убеди да му ушие костюм точно според неговите изисквания — „с много място в джобовете“, както веднъж бе обяснил на Майлс, докато професорката отчаяно се взираше в тавана. Вортис тъпчеше тези просторни отделения с инфодискове.

— Готов ли си, Майлс? От ИмпСи току-що се обадиха да кажат, че изпращат въздушна кола с шофьор. Ще ни чакат при Западните шлюзове.

— Чудесно. — Майлс се усмихна извинително на Екатерин, изпи на екс остатъка от кафето си и стана. — Ще се справите ли сама днес, мадам Ворсоасон?

— Да, разбира се. Чака ме доста работа. Имам уговорена среща със съветник по имуществено право, както и куп неща за разпределяне и опаковане… охранителят няма да идва с мен, нали?

— Не, освен ако вие не пожелаете. Ще оставим един човек на пост тук, с ваше разрешение. Но ако нашите комарци са искали заложници, още първата нощ можеха да вземат мен и Тиен. — И да се обзаведат с многократно по-големи проблеми. „Само да го бяха направили“ — със съжаление си помисли Майлс. Разследването нямаше да зацикли така. Онзи Суда беше дяволски умен.

— Ако мислех, че двамата с Ники ви заплашва и най-малката опасност… — „Щях да измисля някакъв начин да ви използвам за примамка…“ Не, не! — Ако се чувствате и в най-малка степен застрашени, веднага ще прикрепя някой към вас.

— Не, няма нужда, наистина.

Пак онази неуловима усмивка. Майлс чувстваше, че с удоволствие би посветил остатъка от сутринта да изучава всички неуловими изражения на устните й. „Списъци с оборудване. Ще изучаваш списъци с оборудване.“

— В такъв случай ви пожелавам приятен ден, мадам.

 

 

Лорд ревизор Вортис, след като се бе запознал набързо с новото развитие, бе предпочел да разположи личната си щабквартира в експерименталната станция на Отпадъчна топлина. Майлс трябваше да признае, че от гледна точка на секретността, мястото е подбрано отлично. Нямаше вероятност някой да се озове там случайно, нито да се мотае незабелязан из пустошта наоколо. Е, той и Тиен го бяха направили, но тогава вниманието на хората вътре беше насочено другаде, а и Тиен явно бе притежавал необикновен късмет, граничещ с някаква извратена форма на гениалност. Майлс се чудеше с кое от двете Суда се е сдобил по-напред — дали служебният достъп до такъв идеален терен за секретна дейност е породил идеята за тайния му проект, или идеята е била първа и едва след това си е осигурил подходящото повишение, за да поеме контрола над станцията? Това беше само един от дългия списък с въпроси, които изгаряше от нетърпение да му зададе под влиянието на фаст-пента.

След като въздушната кола достави двамата ревизори на място, Майлс отиде първо да провери напредъка на своите — или по-скоро на инженер-майора от ИмпСи Д’Емори — екипи по инвентаризацията. Дежурният сержант обеща, че до края на деня ще приключат с досадните идентификации, преброяване и повторна проверка на всеки преносим обект на територията на станцията. След това Майлс се върна при Вортис, който си бе свил нещо като инженерно гнезденце в една от дългите работни стаи на горния етаж на административната сграда, с големи маси, много светлина и множащ се боен ред от мощни комтабла. Професорът изръмжа някакво приветствие иззад цветните изображения на множество математически проекции, които се редяха като спагети над видеоплочата му. Майлс седна зад друго комтабло, за да прегледа растящия списък от реални обекти, които, според полковник Гибс, бяха платени от отдел „Отпадъчна топлина“, но понастоящем не се намираха на нито едно от местата, прилежащи към този отдел, с надеждата, че подсъзнанието му ще навърже наличните части в някой познат артилерийски модел.

След малко професорът изключи холоизображението и въздъхна.

— Е, няма съмнение, че са сглобявали нещо. Екипите горе са прибрали още фрагменти вчера, повечето стопени.

— Въпросът е дали инвентаризацията ни показва едно нещо, което е било унищожено заедно с Радовас, или две неща — каза Майлс.

— О, бих казал две, поне две. Макар че второто може да не е било сглобено докрай. Ако премислиш нещата от гледната точка на Суда, излиза, че е имал много лош месец.

— Да, в случай че цялата онази каша горе не е била някаква наистина откачена самоубийствена мисия или вътрешен саботаж, или… и къде все пак е Мари Трогир, по дяволите? Не съм сигурен, че и самите комарци знаеха къде е. Когато говорих със Суда, имах усещането, че се мъчи така да извърти разговора, че да разбере дали аз знам нещо за нея. Освен ако не е било поредният му опит да ни прати за зелен хайвер.

— Някакви идеи от инвентарния списък?

— Мм, не е точно това, което търся. В окончателния доклад от аутопсията на Радовас се споменава за известни клетъчни изменения в добавка към тежката — умишлено използвам този термин — увреда. Те донякъде ми напомнят за онова, което се случва с човешкото тяло, когато пострада от близък досег с гравитационен имплодиращ лъч. Директното попадение не може да се сбърка, разбира се, то е очевидно по един твърде кървав и натрапващ се начин, но близкият досег може да убие, без да взривява тялото. Още откакто видях резултатите от клетъчното сканиране на Радовас, се питам дали Суда не е преоткрил гравитационната имплодираща пика, или някое друго гравитационно бойно оръжие. Намаляването им до портативни размери за лично въоръжение е отдавнашна мечта на оръжейните специалисти. Но… списъкът с частите не потвърждава тази моя идея. Сред другите неща има и голямо количество трансмитерно оборудване за мощен енергиен пренос, но проклет да съм, ако знам към какво са щели да пренасят въпросната енергия.

— Математическите трудове, открити в библиотеката на Радовас, ми се струват изключително любопитни — каза Вортис. — Ти нали говори с математика на Суда — Капел. Какво ти е впечатлението от него?

— Трудно е да се каже — сега, когато знам, че ме е лъгал през целия ни разговор — мрачно каза Майлс. — Според мен Суда е разчитал на него да запази самообладание в момент, когато целият му екип е бил под пара, подготвяйки изтеглянето им. Сега си давам сметка, че Суда много е внимавал кого допуска до разговор с мен.

Майлс се поколеба. Не беше съвсем сигурен дали ще може да изложи логиката на следващото си заключение.

— Мисля, че Капел е бил ключова фигура. Може би вторият човек след самия Суда. Макар че счетоводителката Фоскол… не. Имаме тези четиримата — Суда, Фоскол, Капел и Радовас. Те са ядрото. Обзалагам се на бетански долари срещу пясък, че цялата история за любовна афера между Радовас и Трогир е пълна измишльотина — убедителна димна завеса, която са изфабрикували след катастрофата със слънчевото огледало, за да спечелят време. Но ако е така, тогава къде е Трогир сега? — И след кратко размишление добави: — И дали са възнамерявали сами да използват онова тяхно нещо, или да го продадат? Ако са смятали да го продадат, почти сигурно е, че са търсили клиент извън границите на Империята. Може би Мари Трогир е измамила всички и е избягала със спецификациите при някой купувач, който е предложил по-висока цена. ИмпСи държи под строго наблюдение всички скокови точки за излизане от космическото пространство на Империята. Нашите липсващи комарци имаха само няколко часа преднина, не може да са се измъкнали преди началото на наблюдението. Но Трогир има преднина от две седмици. Може отдавна да се е измъкнала.

Вортис поклати глава — явно отказваше да разсъждава по непотвърдени от информацията му хипотези. Майлс въздъхна и се върна към списъка си.

След един час очите му се кръстосваха от непрекъснато взиране в метър след метър наистина невероятно досадни инвентарни разпечатки. Мислите му се зареяха сред фантазии образи как се прикачва като свръхактивна пиявица към всички оперативни агенти, издирващи комарските бегълци. Един по един, предположи той — беше се научил да потиска желанието си да бъде близнаци, тризнаци или каквато и да било друга множественост на самия себе си. Сети се за стария бараярски виц за ворския лорд, който скочил на коня си и препуснал във всички посоки. Началната скорост сработва като стратегия само ако правилно си определил накъде сочи векторът й. В края на краищата лорд ревизор Вортис не тичаше в кръг — седеше си спокойно в центъра и оставяше всичко и всички да се стичат към него.

Размишленията на Майлс върху недостатъците на клонирането бяха прекъснати от обаждането на полковник Гибс. Полковникът се беше закичил със скромна усмивка на удивително самодоволство. Професорът се приближи в обсега на видеоизлъчвателя и се подпря на стола на Майлс, тъкмо когато Гибс казваше:

— Милорд ревизор. Милорд ревизор. — Кимна и на двамата. — Открих нещо странно, което сигурно ще искате да видите. Най-после успяхме да проследим истинските ордери за най-големите разноски по закупуване на оборудване от Отпадъчна топлина. За последните две години са закупили пет изработени по поръчка неклинови полеви генератора от една комарска фирма, произвеждаща енергийни устройства за скокови кораби. Разполагам с името и адреса на компанията, както и с копия от фактурите. „Дизайн Болън“ — това е фирмата производител — все още пази техническите спецификации на файл.

— Суда е строял скоков кораб? — измърмори Майлс, опитвайки се да си го представи. — Чакайте малко, неклиновите тръби работят по двойки… може би са счупили една? Полковник, от ИмпСи посетиха ли вече тези „Дизайн Болън“?

— Направихме го, за да потвърдим фалшификацията на фактурите. „Дизайн Болън“, изглежда, е съвсем законна, макар и малка компания. В бизнеса са от трийсет години. Не са в състояние да се конкурират на равни начала с големи корабостроители като „Индустрии Тоскана“, така че са се специализирали в необичайни и експериментални изработки и в частни поръчки за ремонт на извънсистемни и остарели неклинови тръби за скокови кораби. Като компания, „Болън“, изглежда, не са в нарушение на законите и са работили със Суда както с всеки друг клиент. Фактурите са били подправени едва след като напуснали офиса на компанията, а именно в комтаблото на Фоскол. И все пак… главният изпълнителен инженер, работил по поръчката директно със Суда, не е на работа от три дни, а моят оперативен агент не можа да го открие и у дома му.

Майлс изпсува.

— Крие се от разпит с фаст-пента, без съмнение. Освен ако не открием трупа му в някоя канавка. На този етап не можем да изключим нито една от двете възможности. Предполагам, че сте издали заповед за задържането му?

— Разбира се, милорд. Да пратя ли всичко, до което се добрахме тази сутрин, по обезопасения ви канал?

— Да, моля — каза Майлс.

— И най-вече техническите спецификации — вметна Вортис над рамото му. — След като ги погледна, може би ще искам да си поговоря с хората от „Болън“, които все още са там. Мога ли да разчитам, че ИмпСи ще се погрижи никой от тях да не замине на импровизирана ваканция преди да съм се свързал с тях, полковник?

— Вече е направено, милорд.

Все така самодоволен, Гибс се изключи и образът му бе заменен от обещаните финансови и технически данни. Вортис се опита да пробута финансовата част на Майлс, който бързо-бързо я сложи на файл и отиде да хвърли един поглед на техническите спецификации, с които се занимаваше професорът.

— Ох — каза Вортис, когато, след повърхностен първоначален оглед, успя да превърне информацията в схематична холовидна проекция, която се въртеше бавно в цветно триизмерно изображение над видеоплочата. — Какво, по дяволите, е това?

— Надявах се ти да ми кажеш — отбеляза Майлс — беше негов ред да виси зад стола на професора. — Със сигурност не прилича на нито една неклинова тръба, която съм виждал. — Въртящите се във въздуха линии оформяха нещо, което приличаше на мелез между тирбушон и фуния.

— Всички модели имат дребни разлики помежду си — отбеляза Вортис, след като изведе още четири фигури, които увиснаха зад първата. — Ако се съди по датите, всеки следващ модел е бил с по-големи размери от предишния.

Според указаните отстрани габарити първите три бяха били сравнително малки — два метра дълги и около метър широки. Четвъртият беше два пъти по-голям от третия. Петият — навярно четири метра в най-голямата си ширина и шест метра в дължина. Майлс си представи вратите на монтажната зала в съседната сграда. Където и да беше доставен последният — преди месец? — не беше било тук. А деликатно устройство с прецизна настройка като неклиновата тръба не се оставя на открито да го вали дъждът и да го духа вятърът.

— И тези неща генерират неклинови полета? — попита Майлс. — В каква форма? При двойките тръби за скокови кораби полетата се завъртат в противоположни посоки и нагъват кораба през петизмерното пространство. — Той протегна ръце с дланите нагоре, после ги събра. Според метафората, която бе използвал, полето се обвиваше около кораба, създавайки петизмерна игла с безкрайно малък диаметър и неограничена дължина, която пробиваше и се провираше през районите на петизмерна слабост, наречени възлени проходи, след което се развиваше в триизмерния космос от другата им страна. През последния му семестър в Академията им бе демонстрирано и едно по-убедително математическо обяснение, чиито подробности — с които не му се бе наложило да се занимава нито веднъж впоследствие — се бяха изпарили от главата му малко след държавния изпит. Това беше много преди криосъживяването му, така че поне за този провал на паметта си не можеше да вини иглената граната. — Преди ги разбирах тези неща… — жално промърмори той.

Въпреки красноречивия намек професорът не се впусна в опреснителна лекция. Просто си седеше на стола, опрял брадичка върху дланта си. Миг по-късно се наведе напред и извика шеметна последователност от информационни файлове, натрупани при разследването на вероятната причина.

— А, ето! — Появи се някаква сложна диаграма. От едната й страна се точеше дълъг списък от елементи и проценти. След кратко търсене из данните на „Болън“ се появи още един, по-кратък списък и професорът се засмя доволно.

— Какво има? — попита Майлс.

— Не очаквах да извадя такъв късмет. Това — той посочи към първата диаграма — е анализ на химическия състав на един силно стопен и обезформен голям фрагмент, който открихме горе. Съставът му е почти същият като на четвъртото устройство тук. Цифрите, които не съвпадат напълно, отразяват количеството на по-леките и летливи елементи, които биха се изгубили при подобно топене. Хм. Не вярвах, че ще успеем да реконструираме първоначалния вид на това нещо. А сега дори не се налага да го правим.

— Ако това е четвъртият — бавно каза Майлс, — къде е петият?

Професорът вдигна рамене.

— Където са първият, вторият и третият.

— Имаш ли достатъчно информация от инвентарния списък, за да възстановиш енергийното му захранване? На този етап би трябвало да сме в състояние да възстановим пълната картинка, нали?

— Може би. Със сигурност ще ни даде някои параметри. Колко енергия? Постоянна или фазова? В „Болън“ трябва да знаят, иначе не биха могли да вградят подходящия съединител… — Той се разрови отново в спецификациите и впери замислено поглед в една сложна диаграма.

Майлс зачака и когато усети, че повече не е в състояние да издържа почтителното мълчание, без главата му да се пръсне, каза:

— Да, обаче какво прави това нещо?

— Точно каквото изглежда, вероятно. Генерира петизмерно изкривяващо поле.

— Което прави какво? На какво?

— Хм. — Професорът се облегна във въртящия се стол и потърка измъчено брадичката си. — Отговорът на тези въпроси може да отнеме известно време.

— Не можем ли да направим компютърни симулации?

— Можем, разбира се. Но за да получиш правилния отговор, първо трябва да оформиш правилно въпроса си. Трябва ми… трябва ми физик математик, специалист по теория на петизмерното пространство. Навярно доктор Рива ще помогне. От университета в Равноденствие.

— Тя е комарка. ИмпСи ще се противопостави.

— Да, но затова пък е тук, на планетата. И преди съм се консултирал с нея, когато разследвах един политически подозрителен инцидент при скок по маршрута към Сергияр, беше преди две години. Нестандартното й мислене е по-добро от това на всички петизмерници, които познавам.

Майлс беше останал с впечатлението, че всички експерти по петизмерна математика мислят нестандартно в сравнение с останалата част от човечеството, но все пак кимна.

— Искам я и ще я имам. Но преди да я измъкна от уютното й академично ежедневие, мисля лично да посетя онези приятелчета от „Болън“. Твоят полковник Гибс е много добър, но едва ли се е сетил за всички възможни въпроси.

Майлс се замисли дали да не отрече личните си права на собственост върху ИмпСи и служителите й. Трябваше да признае обаче, че понастоящем всички го приемаха като ревизора за връзка с ИмпСи, както приемаха Вортис като главния инженерен експерт по случая. „Това е проблем от компетенцията на ИмпСи — представи си той как заключават колегите му на някоя бъдеща сбирка. — Дайте го на Воркосиган.“

— Добре.

 

 

Пътуването до завода на „Дизайн Болън“ не се оказа толкова интересно, колкото Майлс се бе надявал. След кратък преход с подорбитална совалка до някакъв купол един сектор западно от Серифоза, Майлс и Вортис се озоваха лице в лице с разстроените собственици на „Болън“. По искане на ИмпСи те вече бяха отворили всичките си архиви и почти нямаше какво друго да предложат на имперските ревизори. Хората от администрацията познаваха само финансовите и договорни подробности, свързани с митичния „частен изследователски институт“ на Суда, който уж беше дал поръчката. Няколкото техници, работили в производствения цех, не можаха да добавят кой знае какво към спецификациите, с които Вортис вече разполагаше. Ако и липсващият инженер беше бил в същото неведение относно истинската самоличност на клиента и целта на устройството като останалите служители на „Болън“, значи не бе имал причини да бяга. „Дизайн Болън“ не бяха извършили никакво престъпление, или поне Майлс не можа да открие такова.

Все пак техниците си спомниха някои от датите, когато хора, отговарящи на описанията на Суда, Капел и Радовас, бяха идвали в завода. Най-категорични бяха за последното появяване на Суда — миналата седмица. Началникът им никога не ги бил канил на тези работни срещи. Било им казано да не обсъждат странните неклинови генератори извън работната си група, защото устройствата били експериментални и още не били патентовани, един вид търговска тайна, която скоро щяла да даде печалба (или загуба). Както вървели нещата, цялата работа им намирисвала по-скоро на загуба, отколкото на печалба.

Клиентите винаги си прибирали сами завършените устройства, вместо да поръчват доставката им на място. Майлс си отбеляза да провери дали в „Остатъчна топлина“ са разполагали със свой собствен едрогабаритен транспорт, и ако не, да накара хората от ИмпСи да проверят всички наемани напоследък подемници, достатъчно големи, за да транспортират последните два генератора.

Докато душеше из завода, след като професорът беше превключил на инженерен жаргон с двуезичните, Майлс усети как все повече клони в полза на хипотезата, че главният изпълнителен инженер е изчезнал по собствено желание. При по-внимателен оглед се оказа, че много от личните бележки на човека очевидно са изчезнали заедно с него. Заводската охрана на „Болън“ не беше на военно равнище, но би било прекалено предположението, че притиснатите от времето комарци на Суда първо са убили човека, а после преспокойно и с хирургическа прецизност са изтрили всичките липсващи компютърни файлове от всичките комтабла, в които са се намирали, при това без помощ отвътре. Както и да е, Майлс не искаше човекът да лежи мъртъв в някоя канавка. Искаше го съвсем жив и пред хипоспрея на Тумонен. Точно там беше проблемът — хората вече очакваха да ги разпитват с фаст-пента. Съвременните конспиратори бяха много по-предпазливи от колегите си в лошото старо време на обикновени физически изтезания. Ако преди три дни някой му беше казал, че Гибс ще му поднесе на тепсия пълните спецификации на тайното оръжие на Суда, Майлс със задоволство щеше да реши, че случаят му е кажи-речи приключен. Ха!

 

 

Вечерта Майлс и Вортис се прибраха в апартамента на Екатерин прекалено късно за вечеря, но навреме за домашно приготвения десерт — очевидно съобразен с вкусовете на професора, — който съдържаше шоколад, сметана и огромно количество орехи. Всички се настаниха около кухненската маса и се посветиха на кулинарната наслада. Каквито и преживявания да бе имал Ники със съучениците си през изминалия ден, те не се бяха отразили на апетита му, забеляза с одобрение Майлс.

— Как беше училището днес? — попита го той и моментално се засрами, че такава смъртно досадна баналност се е отронила от устата му, но как иначе да разбере, в края на краищата?

— Добре — отговори Ники; устата му бе пълна със сметана.

— Мислиш ли, че ще имаш някакви неприятности утре?

— Не. — Тонът му се бе върнал към нормалното предпубертетско бдително безразличие. Нямаше и помен от задъханата паникьосана пискливост, която се бе прокрадвала в гласчето му сутринта.

— Хубаво — дружески кимна Майлс. Очите на Екатерин се усмихваха, забеляза той след един кос поглед. „Хубаво.“

След като Ники изгълта десерта си и изхвърча в галоп от кухнята, тя попита закачливо:

— А как беше работата днес? Чудех се дали закъснението ви означава напредък, или тъкмо обратното.

„Как беше работата днес.“ Тонът й, изглежда, целеше да извини прозаичното естество на въпроса. Майлс се зачуди как да й обясни, че го намира за изключително приятен и би се радвал да го чуе отново. И отново, и… Парфюмът й изпълваше животинската част от мозъка му с желание да легне по гръб и да залае радостно, а дори не беше сигурен, че си е сложила парфюм. Тази разтапяща мозъка му смесица от сласт и домашарство беше съвсем нова за него. Е, наполовина нова — знаеше как да се оправя със сластта. От двете домашарството беше вирусът, прецакал от засада защитните му рефлекси.

— Напреднахме до нови и смайващи нива на объркване — каза й Майлс.

Професорът отвори уста, затвори я, после пак я отвори и каза:

— Това май обобщава ситуацията. Хипотезата на лорд Воркосиган се оказа вярна. Присвояването е имало за цел да финансира производството на… ново по същността си устройство.

— Тайно оръжие — поправи го Майлс.

Очите на професора засвяткаха развеселено.

— Уточни термините си. Ако е оръжие, то коя е мишената му?

— Толкова е тайно — обясни Майлс на Екатерин, — че дори не можем да разберем какво прави. Така че съм поне наполовина прав. — Хвърли поглед към посоката, в която беше изчезнал Ники. — Да разбирам ли, че нещата са се успокоили след края на тазсутрешния бунт?

— Да. Бях почти сигурна, че ще стане така — каза Екатерин. — Толкова съм ви признателна за помощта, лорд Воркосиган. Благодаря ви, че…

На вратата се позвъни, което спести на Майлс заформящото се неудобство. Екатерин отиде да отвори и професорът я последва, което попречи на Майлс да изпробва планираната си домашарска контрареплика: „Как мина при съветника по имуществено право? Бях сигурен, че ще се справите.“ Охранителят от ИмпСи още стоеше на пост в коридора, напомни си Майлс — не му трябваше да прави публично представление. Скъта репликата на сигурно място в главата си за по-нататъшно ползване, натисна контролното табло за дехерметизация на вратата и излезе на балкона.

Както слънцето, така и слънчевото огледало бяха залезли преди часове. Единствено градът излъчваше мека светлина в мрака. Редки пешеходци пресичаха парка долу — влизаха и излизаха от сенките, бързаха от и към спирката на колите или се разхождаха бавно по двойки. Майлс се облегна на парапета и се загледа в една небързаща за никъде двойка — неговата ръка преметната през раменете й, нейната увита около кръста му. При нулева гравитация подобна разлика в ръста щеше да е без значение. Как ли се справяха с тези неща живеещите в космоса четириръки? Навремето се беше запознал с една четириръка музикантка. Сигурен беше, че трябва да има четирирък еквивалент на тази универсална човешка прегръдка…

Лениво завистливите му размишления бяха прекъснати от гласове, долитащи откъм апартамента. Екатерин посрещаше гост. Мъжки глас, комарски акцент — Майлс изтръпна, разпознал бързата реч на заекоподобния Вение.

— От ИмпСи освободиха личните му вещи по-скоро, отколкото очаквах. Полковник Гибс каза, че мога да ви ги донеса.

— Благодаря, Вение — отвърна Екатерин с тих глас, който Майлс се бе научил да свързва с пристъпите й на болезнена предпазливост. — Просто оставете кутията на масата, моля.

Изтракване.

— Няма кой знае какво, писалки и подобни неща, но реших, че сигурно ще искате видеоалбума с холоснимки на вас и на сина ви.

— Да, наистина.

— Всъщност посещението ми не е единствено с цел да разчистя офиса на администратор Ворсоасон. — Вение си пое дълбоко дъх. — Исках да говоря с вас на четири очи.

Майлс, който тъкмо се канеше да влезе в кухнята, замръзна на място. По дяволите, от ИмпСи бяха разпитали Вение и той се бе оказал чист, нали така? Каква ли нова тайна се канеше да разкрие, и то точно пред Екатерин? Ако Майлс влезеше, нямаше ли Вение да промени решението си?

— Ами… добре. Седнете, моля.

— Благодаря. — Стържене на столове.

Вение започна наново:

— Мислех си колко неудобно трябва да е положението ви тук след смъртта на администратора. Съжалявам, но през всичките тези месеци нямаше как да не забележа, че нещата между вас и покойния ви съпруг не вървяха.

— Тиен… беше труден човек. Нямах представа, че си личи.

— Тиен беше истински задник — откровено заяви Вение. — Това си личеше. Извинете. Но е вярно и ние и двамата го знаем.

— Това вече няма значение. — Тонът й не беше окуражаващ.

Въпреки това Вение продължи:

— Чух как проиграл пенсията ви. Смъртта му ви хвърли в чудовищно положение. Разбрах, че сте принудена да се върнете на Бараяр.

Екатерин каза бавно:

— Възнамерявам да се върна на Бараяр, да.

„Би трябвало да се изкашлям — помисли си Майлс. — Да се спъна в балконския стол. Да се втурна през вратата и да извикам: «Я, Вение, каква неочаквана среща!»“ Вместо това той започна да диша през устата за по-тихо.

— Осъзнавам, че моментът не е подходящ да повдигам този въпрос, че е твърде скоро — продължи Вение. — Но ви наблюдавам от месеци… Начинът, по който се отнасяха с вас — на практика като към затворник в един традиционен бараярски брак. Не знам доколко доброволно сте приемали затворничеството си, но сега… мислили ли сте да останете на Комар? Да не се връщате обратно в килията си? Имате този шанс да избягате, ако ме разбирате.

Майлс усещаше как сърцето му излиза от ритъм и подхваща канонадата на панически страх. Накъде биеше Вение, по дяволите?

— Аз… от финансова гледна точка… билетите ни до Бараяр се поемат от посмъртната застраховка. — Пак същата тиха предпазливост.

— Мога да ви предложа алтернатива. — Вение преглътна. Майлс можеше да се закълне, че е чул тихия гъргорещ звук в тънкия му врат. — Омъжете се за мен. Така ще получите законовата защита, необходима ви, за да останете тук. И никой няма да може да ви принуди да се върнете. Аз ще ви издържам, докато завършите образованието си и си стъпите на краката — ботаника или химия, или каквото друго си изберете. Можете да постигнете толкова много. Не мога да ви опиша как ми се обръщаше стомахът, като гледах такъв голям човешки потенциал да се похабява заради онзи бараярски шут. Давам си сметка, че за вас връзката ни ще започне като брак по сметка, но като за всеки вор, подобна идея със сигурност не ви е чужда. А може да прерасне и в нещо повече, с течение на времето, убеден съм, че е възможно. Знам, че е твърде скоро, но скоро вие ще си заминете и тогава ще е твърде късно!

Вение спря да си поеме дъх. Майлс се преви на две, устата му зееше отворена в безмълвен вик. „Моите думи! Моите думи! Това бяха моите думи, по дяволите!“ Беше очаквал ворски съперници за ръката на Екатерин да се заизсипват на рояци веднага щом вдовицата стъпи във Ворбар Султана, но боже мой, та тя дори още не беше излетяла от Комар! Не беше мислил за Вение или за друг комарец като за възможна конкуренция. Не, Вение не беше конкуренция — идеята за него като за конкуренция беше смешна. Майлс имаше повече власт, социални преимущества, пари, положение, които да сложи в краката й, когато моментът най-после узрееше — Вение дори не беше по-висок от Екатерин, беше най-малко с четири сантиметра по-нисък…

Единственото, което Майлс не можеше да предложи, беше живот далеч от Бараяр. В това Вение имаше предимство, което Майлс никога не би могъл да стопи.

Последва дълго, ужасяващо мълчание, по време на което Майлс крещеше наум: „Кажи не, кажи не! Кажи НЕ!“

— Много любезно от ваша страна — най-накрая каза Екатерин.

„Какво, по дяволите, трябва да означава това?“ Дали и Вение си задаваше същия въпрос?

— Любезността няма нищо общо. Аз… — Вение се изкашля отново — много ви се възхищавам.

И побърза да добави:

— Кандидатирах се за поста на административен ръководител на тераформирането тук. Мисля, че шансовете ми са добри. Заради хаоса в отдела, от щаба сигурно ще предпочетат да има известна приемственост. Ако пък калта е опръскала и невинните наред с виновните, ще направя всичко, което е необходимо, за да получа още една възможност, шанс да изчистя професионалната си репутация — мога да превърна сектор „Серифоза“ в истинска витрина, знам, че мога. Ако останете, мога да ви осигуря акции с право на глас. Можем да го направим заедно — можем да превърнем това място в градина. Останете тук и ми помогнете да построим един свят!

Още едно дълго, ужасяващо мълчание. После Екатерин каза:

— Предполагам, че ако заемете поста на Тиен, ще ви дадат този апартамент.

— Той върви с него — неуверено отговори Вение. Правилно, това нямаше шанс да я подкупи, макар Майлс да не беше сигурен, че Вение го знае. „Вече не мога да търпя това място“, беше казала тя.

— Предложението ви е мило и щедро, Вение. Но погрешно сте разбрали положението ми. Никой не ме принуждава да се върна у дома. Комар… боя се, че от тези куполи ме хваща клаустрофобия. Всеки път, когато си сложа дихателна маска, ще се сещам за грозния начин, по който е умрял Тиен.

— О — каза Вение. — Разбирам. Но може би, след време…

— А, да. Време. Според ворските обичаи вдовиците трябва да носят едногодишен траур. — Майлс не можа да отгатне какъв жест, какво изражение придружаваше тези думи. Гримаса? Усмивка?

— Нима се придържате към този архаичен обичай? Трябва ли? Защо? Винаги ми е бил непонятен. Мислех, че по време на Изолацията са се опитвали да държат жените непрекъснато омъжени.

— Всъщност според мен е било практично. Така е имало време да се износи детето, в случай че такова е било заченато преди смъртта на съпруга, и да се роди, докато жената все още е под контрола на семейството на покойния, така че да могат да изискат настойничество, ако детето е момче. И все пак дали вярвам в обичайния траур, или не, е без значение в случая. Щом хората смятат, че се придържам към него, мога да го използвам, за да се защитя от… от нежелано ухажване. Толкова много се нуждая от време и от спокойно място, за да възстановя равновесието си.

Последва кратко мълчание. После Вение каза вдървено:

— Да се защитите? Не исках предложението ми да ви прозвучи като нападение, Кат.

— Не съм си помислила такова нещо, разбира се — тихичко отвърна тя.

„Лъжа, лъжа.“ Разбира се, че си бе помислила точно това, по дяволите! За Екатерин бракът се бе превърнал в безкрайна обсада на душата й. След десет години с Тиен сигурно се отнасяше към женитбата така, както Майлс се отнасяше към иглените гранати. Това бе много лошо за Вение. Хубаво. Но беше точно толкова лошо и за Майлс. Лошо. Хубаво. Лошо. Хубаво. Лошо…

— Кат, аз… няма да ви се натрапвам. Но помислете за това, помислете за всички алтернативи, преди да направите нещо, от което няма връщане назад. Аз все още ще бъда тук.

Още едно ужасно мълчание. Сетне:

— Не бих искала да ви причинявам болка, защото и вие не сте ми причинили, но е грешно да оставяш хората да живеят с фалшиви надежди. — Накъсан дъх, сякаш събираше целия си кураж. — Не.

И после, с по-слаб глас:

— Но ви благодаря за загрижеността, наистина.

По-дълго мълчание. Сетне Вение каза:

— Исках да помогна. Сега виждам, че само съм влошил нещата. Ще тръгвам — стана късно, а трябва да си взема и нещо за ядене на път за вкъщи.

„Да, и ще си го ядеш сам, заек нещастен! Ха!“

— Лека нощ, мадам Ворсоасон.

— Нека ви изпратя до вратата. Още веднъж ви благодаря, че донесохте нещата на Тиен. Надявам се да получите поста му, Вение. Сигурна съм, че ще се справите добре. Крайно време е отново да започнат да издигат комарци на ръководни административни постове…

Майлс бавно се размрази, чудейки се как щеше да се промъкне покрай нея сега. Ако Екатерин се отбиеше да нагледа Ники, което не бе невъзможно, той можеше да се шмугне незабелязано в работната й стая и да се престори, че е бил там през цялото време…

В същия този момент чу стъпките й да се връщат към кухнята. Изстъргване и дрънчене, въздишка, после по-силно дрънчене — съдържанието на кутията очевидно се бе озовало целокупно в шахтата за отпадъци. Някакъв стол бе придърпан или избутан. Майлс се плъзна няколко сантиметра напред да надникне през прозорчето на вратата. Пак беше седнала на масата, притиснала ръце към очите си. Плачеше? Смееше се? Екатерин потри лице, отметна глава назад, стана и се обърна към балкона.

Майлс бързо отстъпи, огледа се и седна на най-близкия стол. Протегна крака, отметна артистично глава назад и затвори очи. Трябваше ли да захърка, или щеше да е прекалено?

Стъпките й замлъкнаха. О, Боже, ами ако херметизираше вратата и го заключваше отвън като улично коте? Какво щеше да прави — да тропа или да остане на балкона през цялата нощ? Щеше ли някой да забележи липсата му? Можеше ли да се спусне по балконите до тротоара и да се върне през входната врата? От тази мисъл го побиха тръпки. Беше рано за следващия пристъп, но човек никога не знае — нали именно неизвестността водеше до пристъпите…

Стъпките й се чуха до вратата. Той остави устата си да провисне убедително, после се размърда, замига и засумтя. Тя го гледаше изненадано, изящните й черти се открояваха в ясен релеф на слабата светлина от кухнята.

— О! Мадам Ворсоасон. Изглежда, съм бил по-уморен, отколкото смятах.

— Спяхте ли?

„Да“-то му мутира в едно слабовато „мм“, когато си спомни за обещанието си да не я лъже. Потри врата си.

— Щях да се вдървя на този стол.

Веждите й се свъсиха насмешливо и тя скръсти ръце.

— Лорд Воркосиган. Не мислех, че имперските ревизори следва да увъртат по този начин.

— Какво… толкова ли си личи? — Майлс въздъхна. — Извинявайте. Излязох да се порадвам на гледката и не реагирах, когато Вение влезе, после помислих, че може да е нещо, свързано със случая, а после беше твърде късно да кажа каквото и било, без да поставя всички в неудобно положение. Получи се също толкова лошо като онази история с комтаблото ви, съжалявам. И двата пъти беше случайно. Не съм такъв, наистина.

Тя килна глава и ъгълчето на устните й се кривна в странна усмивка.

— Какъв — безкрайно любопитен и напълно лишен от социални задръжки? Напротив, такъв сте. И не заради обучението в ИмпСи. Вие сте природен талант. Нищо чудно, че сте се справили толкова добре в Службата.

Това комплимент ли беше, или обида? Не можеше да прецени. Хубаво, лошо, хубаво-лошо-хубаво?… Той стана, усмихна се, заряза идеята да я пита за срещата й със съветника по имуществено право и позорно избяга.