Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (17)

Глава 17

На следващата сутрин Екатерин излезе рано, за да посрещне вуйна си след неприятния полет от Бараяр. Фериботът от Комар до възлената скокова станция излезе от орбита преди обяд по централното равноденственско време. Екатерин се настани в единичната си спална каюта с доволна и малко виновата въздишка.

Типично за вуйчо Вортис да й осигури такъв комфорт — той не правеше нищо наполовина. „Никакъв изкуствен дефицит“ — почти можеше да чуе ентусиазираното му боботене, макар че обикновено рецитираше този лозунг във връзка с десертите. И какво ако можеше да застане в средата на каютата и да докосне стените с протегнати ръце. Радваше се, че няма да се свива в претъпканата туристическа класа, както бе станало при първото й пътуване, макар полетът от орбитата на Комар до дока на скоковата станция да траеше само осем часа. Тогава беше седяла между Тиен и Ники в кулминацията на седемдневния преход от Бараяр, без да може да определи кой от тях е по-уморен, напрегнат и изнервен, включително и самата тя.

Ако беше приела предложението на Вение, нямаше да й се налага да минава повторно през това уморително пътуване — точка в негова полза, за която Вение не би могъл да се сети. Още по-добре. Замисли се за неочакваното му предложение снощи в кухнята и устните й се свиха при спомена за неудобството, напушилия я смях и онзи странен проблясък на гняв. Как въобще му бе хрумнало на Вение, че е на разположение? Вечно нащрек заради непредсказуемата ревност на Тиен, Екатерин беше смятала, че отдавна е изкоренила от поведението си всички възможни подканящи сигнали. Или наистина изглеждаше толкова жалка, че дори скромен човечец като Вение се бе възприел като неин спасител? Ако беше така, то вината определено не беше негова. Нито ентусиазираните планове на Вение, нито тези на Воркосиган, за бъдещото й образование и професионална реализация й бяха неприятни… напротив, те съвпадаха със собствените й мечти, и все пак… и двамата сякаш намекваха: „Можеш да станеш достоен човек, но само ако играеш нашата игра.“

„Защо не мога да бъде достойна там, където съм?“ По дяволите, нямаше да позволи на тази каша от емоции да й развали няколкото ценни часа уединение. Измъкна четящото устройство от сака си, нагласи щедрото количество възглавнички и се изпъна на койката. В моменти като този наистина не разбираше защо смятат единичните килии в затворите за толкова жестоко наказание. Там поне никой не ти се мотае в краката. Тя размърда доволно пръстите на краката си.

Чувстваше се виновна заради Ники, когото бе зарязала безмилостно при едно от приятелчетата му под предлог да не губи от училище. Ако, както понякога си мислеше Екатерин, наистина по цял ден не върши нищо стойностно, тогава защо днес й се наложи да притесни толкова много хора, които да поемат задълженията й? Сметката нещо не излизаше. Не че мадам Ворторен, чийто съпруг беше помощник на заместник-директора на Имперската социална служба в Серифоза, не бе приела с желание да помогне на наскоро овдовялата жена. Нито временното присъствие на Ники щеше да натежи на семейния й бюджет — самата тя имаше четири деца, които успяваше да нахрани, облече и направлява сред постоянния хаос в дома й, който така и не успяваше да смути характерното й излъчване на добродушна разсеяност. Децата на мадам Ворторен рано се бяха научили на самостоятелност и нима това беше толкова лошо? Екатерин бе отхвърлила молбите на Ники да я придружи и освен това му напомни, че фериботните пилоти имат строги правила да не допускат пътници в кабината си, пък и фериботът дори не е скоков кораб, в края на краищата. В действителност Екатерин с нетърпение очакваше възможността да поговори на спокойствие с вуйна си за Тиен и за съвместния им живот, без Ники да чува всяка дума. Чувстваше потиснатите си мисли като препълнен резервоар, който се плиска без отдушник в главата й.

Почти не усети ускорението, докато фериботът тръгваше. Сложи в четящото си устройство диска за имуществено и финансово управление, който съветникът й бе препоръчал, и се облегна на възглавниците. Съветникът бе потвърдил предположението на Воркосиган, че дълговете на Тиен могат да бъдат покрити само със собственото му имущество. След десетгодишен брак щеше да си тръгне с празни ръце, точно както беше встъпила в него. С изключение на натрупания ценен опит… тя изсумтя презрително. След като размисли обаче, реши, че предпочита да не дължи нищо на Тиен. Нека всички дългове бъдат опростени.

Дискът върху имущественото управление беше сух и скучен, но след като си научеше домашното, си бе приготвила за награда диск върху ескобарските водни градини. Вярно, че на този етап нямаше пари, които да управлява. Още нещо, което трябваше да се промени. Знанието може и да не беше сила, но незнанието със сигурност беше слабост, както и бедността. Беше крайно време да спре да се възприема като дете сред възрастни. „Веднъж вече преклоних глава. Това никога няма да се повтори.“

 

 

Прочете едната книга и преполови другата, почерпи се с два часа спокойна дрямка, после се събуди и се оправи точно преди фериботът да започне маневри за влизане в док. Събра си нещата в сака, метна го през рамо и отиде да погледа през люковете в панорамната зала, докато се приближаваха към станцията за прехвърляне и скоковия възел.

Станцията беше построена преди почти сто години, когато подновени изследвания на възления проход бяха довели до преоткриването на Бараяр. Изгубената колония била открита в края на сложен многоскоков маршрут, съвсем различен от онзи, по който били дошли първите колонисти. Станцията била обновена и разширена в периода на сетаганданското нашествие. Комарците бяха дали на гем-лордовете право на преминаване в замяна на огромни търговски концесии из цялата Сетаганданска империя, както и на дял от очакваните печалби от завоеванието — сделка, за която по-късно платили скъпо. Последвал сравнително спокоен период, докато бараярците, обучени в жестокото училище на сетаганданската окупация, на свой ред не се изсипали на Комар.

Под новото бараярско имперско управление станцията отново се бе разраснала, превръщайки се в огромна и хаотична структура, приютяваща повече от пет хиляди души обслужващ персонал, техните семейства, както и променлив брой транзитно преминаващи, и всяка седмица обслужваше стотици кораби по единствения маршрут към и от затънтения Бараяр. В момента се строеше нов, много дълъг док за пристан, който стърчеше като протегнат пръст от бодливата конструкция. Бараярската военна станция висеше като ярка точка в далечината, хванала във вилка невидимата петизмерна точка за скок. В момента половин дузина кораби се движеха между гражданската станция и точката за скок, маневрираха към и извън доковете, а два местни товарни кораба пухтяха, понесли съдържанието на трюмовете си към някоя от другите скокови точки. После и самият ферибот се плъзна в дока и огромната станция закри панорамата от погледа на Екатерин.

Пътниците бяха минали през досадните митнически процедури още при качването си в орбита около Комар и сега се заизсипваха бързо от ферибота. Екатерин направи справка с холокубчето с карта на станцията, без което трудно би се оправила в невероятния лабиринт на това място, и тръгна да запази хотелска стая, където да остави багажа си, а по-късно и да пренощуват с вуйна й преди обратния полет към Комар. Хотелът приличаше по-скоро на общежитие, стаята беше малка, но тиха. Екатерин се надяваше, че ще свърши работа, колкото бедната вуйна Вортис да се съвземе от скоковата си болест преди последния етап от пътуването. Искаше и тя да се бе радвала на същия лукс при собственото си пристигане тук. Знаеше, че на професорката няма да й е до ядене, така че спря да хапне набързо в една закусвалня близо до хотела и отиде да чака приставането на кораба й в най-близката зала за посрещачи.

Избра си място с добър изглед към херметичните врати и разсеяно си помисли, че би трябвало да си вземе четящото устройство, за да се занимава с нещо в случай, че корабът има закъснение. Но станцията и пътниците достатъчно ангажираха вниманието й. Къде отиваха всички тези хора и защо? Най-любопитни й бяха галактиците, които се познаваха от пръв поглед по странните си одежди. Какви бяха — бизнесмени, дипломати, бегълци или туристи? За целия си живот Екатерин беше видяла два свята. Щеше ли някога да види и други? Два, напомни си тя, е с един повече, отколкото повечето хора виждаха за целия си живот. „Не бъди алчна.“

Колко ли беше видял Воркосиган?

Ленивите й мисли направиха кръг и се върнаха към личната й трагедия. Чувстваше се като жертва на наводнение, която рови из съсипаните си вещи след като водите са се оттеглили. Беше ли старият ворски идеал за брака и семейството принципно разрушителен за женската душа, или източникът на нейното собствено смаляване бе единствено Тиен? Не знаеше как да открие отговора на този въпрос без помощта на множество експерименти, а бракът определено не беше експеримент, който държеше да повтори. И все пак професорката бе живото доказателство, че е възможно и друго. Професионалните й постижения бяха за завиждане — беше историк, преподавател, владееше четири езика — имаше три пораснали деца и скоро щеше да празнува златната си сватба. Беше ли правила тайни компромиси? Беше постигнала много в професията си, но не би ли могла да се изкачи на самия връх? Имаше три деца, но не би ли могла да има шест?

„Ще участвате в състезание, мадам Ворсоасон. Как бихте желали да тичате — с отрязан ляв крак, или с отрязан десен крак?“

„Искам да тичам и с двата си крака.“

Вуйна Вортис беше тичала и с двата си крака и животът й бе протекъл сравнително спокойно — Екатерин беше живяла в дома й и не смяташе, че прекалено я идеализира — но пък тя бе омъжена за вуйчо Вортис. Кариерата на човек може и да зависеше единствено от собствените му усилия, но бракът беше лотария, в която теглиш билетчето си в ранна младост — възрастта на най-голям идиотизъм и липса на ориентация. А може би така беше по-добре. Ако хората бяха по-разумни, когато правеха този си избор, човешката раса като нищо можеше да изчезне от лицето на вселената. Еволюцията поощряваше максималното производство на деца, а не личното щастие.

„А как така ти се оказа без нито едно от двете?“

Екатерин изсумтя подигравателно, после се надигна, защото вратите се отвориха.

Повечето пътници бяха излезли, когато най-после видя нисичката жена с нестабилна походка, подкрепяна от един служител, който я преведе през вратите и й подаде водача на палето на въздушна възглавница, върху което беше натрупан багажът й. Екатерин се усмихна и тръгна напред. Вуйна й изглеждаше напълно изтощена, дългата й сива коса се измъкваше от кока на върха на главата и се вееше около лицето й, което бе изгубило нормалния си розов цвят в полза на болнав зеленикаво-сивкав оттенък. Синьото болеро и дългата й пола бяха измачкани, бродираните пътни ботушки се клатеха опасно върху купчината багаж, а краката й бяха обути в домашни пантофи.

Вуйна Вортис се отпусна в прегръдката на Екатерин.

— О! Толкова се радвам да те видя.

Екатерин се отдръпна лекичко, без да я изпуска, и я погледна в лицето.

— Много тежко ли беше пътуването?

— Пет скока — кухо изрече вуйна Вортис. — А корабът беше толкова бърз, че почти не ми оставаше време да дойда на себе си помежду им. Радвай се, че си от късметлиите.

— И на мен ми прилошава малко — утеши я Екатерин, разчитайки на теорията, че нещастието обича да си има компания. — Минава ми след около половин час. Виж, Ники е късметлия — на него, изглежда, въобще не му действа. — Тиен беше прикривал симптомите си зад маска на раздразнителност. Страхувал се бе да покаже нещо, което бе смятал за слабост. Трябваше ли тя да… „Вече няма значение. Забрави го.“ — Наех една хубава хотелска стая, където да си полегнеш. Може да си поръчаме и чай.

— О, прекрасно, мила.

— Така значи, багажът ти се вози, а ти ходиш. — Екатерин пренареди двете чанти върху палето и вдигна малката седалка. — Седни, а аз ще те тегля.

— Стига и от това возене да не ми прилошее. На всичкото отгоре от скоковете краката ми се подуват.

Екатерин й помогна да се настани, увери се, че се чувства добре, и бавно потегли.

— Извинявай, задето вуйчо те накара да дойдеш от толкова далеч заради мен. Едва ли ще остана тук повече от няколко седмици.

— И без това смятах да дойда, ако разследването му се проточи. Изглежда, не върви толкова бързо, колкото очакваше.

— Да. Като стигнем в хотела, ще ти разкажа всичките ужасни подробности. — Пълната с хора зала не беше най-подходящото място за подобни разисквания.

— Както кажеш, мила. Изглеждаш добре, макар да си заприличала на комарка.

Екатерин сведе поглед към кафявата си риза и бежовите панталони.

— Открих, че комарските дрехи са доста удобни, не на последно място защото ми помагат да се слея с тълпата.

— Някой ден ще се радвам да видя как избираш дрехите си с цел да се открояваш.

— Няма да е днес обаче.

— Да, сигурно няма. Смяташ ли да носиш традиционния траур, когато се прибереш у дома?

— Да, идеята ми се струва превъзходна. Това може да ми спести… да ми спести доста неща, с които нямам желание да се разправям в момента.

— Разбирам. — Въпреки скоковата си болест, вуйна Вортис разглеждаше с интерес нижещата се покрай тях станция и скоро се зае да опресни информацията на Екатерин относно живота на братовчедите й.

Вуйна й имаше внуци, помисли си Екатерин, и въпреки това изглеждаше по-скоро на средна възраст, отколкото стара. В периода на Изолацията бараярските жени изглеждали стари на четирийсет и пет и вече били с единия крак в гроба — ако въобще успеели да доживеят до тази възраст. През последния век продължителността на живота им се бе удвоила, а може би вече се движеше към тройната порция, която се приемаше за нещо нормално от галактици като бетанците. Възможно ли бе ранната смърт на собствената й майка да й бе завещала невярно усещане за времето и за разписанието й в живота? „Имам два живота срещу единия на жените преди мен.“ Два живота, в които да постигне двойната си цел. Ако човек можеше да ги разтегне, вместо да ги трупа един върху друг… А и въвеждането на утробните репликатори също бе променило всичко — из основи. Защо бе пропиляла цяло десетилетие, опитвайки се да играе по старите правила? И все пак едно десетилетие на двайсет едва ли е същото като десетилетие на деветдесет. Трябваше да помисли върху това…

Колкото повече се отдалечаваха от района на доковете, толкова повече оредяваше тълпата. Станцията живееше не толкова според ритъма на денонощието, колкото според ритъма на корабите — пристигнеше ли кораб, всички се втурваха на работа, товареха и разтоварваха като луди, защото времето беше пари. Нямаше ли кораби, се възцаряваше спокойствие — и така животът течеше в ритъм, който не съвпадаше задължително с централното равноденственско време, което се съблюдаваше в космическото пространство на Комар.

Екатерин сви по един тесен снабдителен коридор. По-рано беше установила, че оттам се стига напряко до закусвалнята, в която се беше нахранила, и до хотела отзад. В една от миниатюрните закусвални печаха традиционен бараярски хляб и хитроумно бяха насочили вентилацията от фурните си към пасажа, за да привличат клиенти. Екатерин усещаше уханието на мая, кардамон и горещ плодов сироп. Комбинацията навяваше спомени за бараярския Зимен празник и сърцето й се стегна от пристъп на носталгия.

По иначе безлюдния коридор, заедно с уханието, към тях се носеше и един мъж, облечен в работен комбинезон. Търговското лого вляво на гърдите му гласеше: ЮЖЕН ТРАНСПОРТ, ООД, изписано с наклонени, някак забързани букви. Носеше два големи плика, пълни с кутии от ресторант за бързо хранене. Мъжът спря като закован и се втренчи смаяно в нея. Същото направи и тя. Беше един от инженерите от отдела за Управление на отпадъчната топлина — казваше се Арози.

— Мадам Ворсоасон! — И после, някак отпаднало: — Каква неочаквана среща. — Огледа се ужасено като уловено в капан животинче. — Администраторът с вас ли е?

Екатерин тъкмо съставяше план как ще измърмори едно: „Съжалявам, не мисля, че се познаваме“, а след това ще го заобиколи небрежно, без да се обръща, ще стигне до ъгъла и оттам ще хукне като луда към най-близката кабина за спешна връзка. Но Арози пусна чантите, измъкна зашеметител от джоба си и успя да го насочи преди тя да е изрекла нещо повече от: „Съжалявам, но…“

— И аз съжалявам — искрено каза той и стреля.

 

 

Очите на Екатерин се отвориха и се втренчиха кривогледо в тавана на коридора. Чувстваше цялото си тяло като набеден с карфици игленик, който отказва да се подчини на настойчивите й заповеди да се раздвижи. Езика си чувстваше като натъпкан в устата й чорап.

— Не ме принуждавайте да ви зашеметя — убеждаваше някого Арози. — Защото ще го направя.

— Вярвам ви — чу се задъханият глас на вуйна Вортис току зад ухото на Екатерин. Което й подсказа, че се намира на палето, облегната на гърдите на вуйна си, а краката й лежат безчувствено върху пренаредения багаж отпред. Професорката я стисна за рамото. Арози се огледа отчаяно, сложи кутиите с храна в скута й, взе водача на палето и тръгна по коридора с най-високата скорост, която скърцащото, претоварено пале позволяваше.

„Помощ — помисли си Екатерин. — Отвлечена съм от комарски терорист.“ Писъкът й, когато завиха по друг коридор и минаха покрай някаква жена в сервитьорска униформа, се реализира под формата на слабовато изпъшкване. Жената им хвърли разсеян поглед. Гледката не беше необичайна — двама повалени от тежка форма на скокова болест пътници, теглени към кораба им за връзка или към някой хотел, а може би и към лечебницата. Или моргата… Беше чувала, че тежкото зашеметяване изкарва хората от строя за часове. Нейното явно беше от леките. Това нещо като услуга ли беше? Не усещаше крайниците си, но усещаше сърцето си, което се блъскаше тежко в гърдите, докато притокът на адреналин водеше обречена битка с неоткликващата й периферна нервна система.

Още завои, още спускания, още нива. Дали кубчето с картата беше още в джоба й? Напуснаха пътническите райони и се озоваха в служебните нива, където се извършваха товаро-разтоварни и ремонтни дейности. Най-накрая стигнаха до една врата с надпис: ЮЖЕН ТРАНСПОРТ, ООД в същия калиграфски стил като логото върху работния комбинезон на Арози, и друг надпис с по-големи червени букви: ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Арози продължи по един страничен коридор, изтегли ги през още няколко херметично затварящи се врати и надолу по някаква рампа до голям товарен док. Миришеше някак студено — всепроникваща воня на машинно масло, озон и остра гадна миризма на пластмаса. Намираха се някъде в най-външната част на станцията. И преди беше виждала логото на „Южен транспорт“, осъзна Екатерин. Беше една от онези дребни, едва връзващи бюджета си транспортни фирми, които успяваха някак да си изкарат хляба в малкото незаети ниши, оставени от големите комарски фамилни компании.

Висок мъж, също в работни дрехи, прекоси дока и се приближи към тях; стъпките му ехтяха кухо. Беше доктор Суда.

— Най-после вечеря — започна той, после видя палето. — По дяволите, Роз, какво е това? Мадам Ворсоасон! — Втренчи се слисано в нея. Тя му отвърна с ненавист, доколкото можеше да изобрази такава със зашеметения си поглед.

— Налетях на нея, докато се връщах от закусвалнята — обясни Арози и приземи палето. — Нямаше начин да ги избегна. Тя ме позна. Не можех да я оставя да докладва от първата кабина, така че я зашеметих и я доведох тук.

— Роз, идиот такъв! Само заложници ни липсват в момента! Със сигурност ще забележат отсъствието й, при това скоро.

— Нямах избор!

— Коя е другата дама? — Той кимна учтиво за поздрав на професорката, което беше доста странно при дадените обстоятелства.

— Казвам се Хелен Вортис.

— Не сте съпругата на лорд ревизор Вортис, нали?

— Съм. — Гласът й беше студен и равен, но с възстановяването на усещанията си Екатерин почувства как тялото на вуйна й трепери лекичко под нейното.

Суда изпсува през зъби.

Екатерин преглътна, обходи с език устата си и се помъчи да седне. Арози успя да хване кутиите преди да са се изсипали на пода, после със закъснение извади зашеметителя си. Привлечена от разменените на висок глас реплики, една жена се приближи иззад някакво опаковано оборудване. На средна възраст, с къдрава, сивееща руса коса, тя също беше облечена в работен комбинезон с логото на „Южен транспорт“. Беше Лена Фоскол, счетоводителката.

— Екатерин — дрезгаво прошепна вуйна Вортис, — кои са тези хора? Познаваш ли ги?

Екатерин каза високо, макар и малко неясно:

— Те са престъпниците, които откраднаха голяма сума от проекта за тераформиране и убиха Тиен.

Фоскол избъбри стреснато:

— Какво? Нищо подобно не сме направили! Беше жив, когато го оставих!

— Когато го оставихте прикован за един парапет с празна кислородна бутилка, която не сте си направили труда да проверите. А след това се обадихте на мен да го прибера. С час и половина закъснение. — Думите й излизаха с презрително съскане. — Умно измислено. Лудият император Юри би го сметнал за истинско произведение на изкуството.

— О… — Фоскол дишаше тежко. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — Вярно ли е? Лъжете. Никой не би излязъл извън купола с празна бутилка!

— Познавахте Тиен — каза Екатерин. — Как мислите?

Фоскол замръзна. Суда беше пребледнял.

— Съжалявам, мадам Ворсоасон. Ако наистина е станало така, значи е било злополука. Намерението ни беше той да живее, кълна се.

Екатерин стисна устни и не каза нищо. Седнала на палето, с крака, твърдо стъпили на пода, можеше да огледа товарния док, без помещението да се люлее пред очите й. Беше около трийсет на двайсет метра, ярко осветено, с висящи пътеки и провиснали енергийни кабели, пресичащи тавана във всички посоки. В дъното, срещу широката рампа, по която бяха влезли, имаше контролна кабина със стъклени стени. Части от оборудване лежаха разхвърляни около някакъв огромен предмет в центъра на помещението. Основната му част се състоеше от странен конус с форма на тромпет, направен от някакъв тъмен лъскав материал — метал? стъкло? — придържан от дебело подплатени стеги върху приземена рама на въздушна възглавница. Към тесния му край бяха включени множество енергийни кабели. Устата на камбаната беше два пъти и повече по-висока от Екатерин. Това ли беше „тайното оръжие“ на лорд Воркосиган?

И как въобще го бяха прекарали, пък и самите себе си, през ситото на ИмпСи? От ИмпСи със сигурност проверяваха всяка совалка, напускаща повърхността на планетата — сега, осъзна Екатерин. Това нещо може да беше транспортирано преди седмици, преди търсенето да е започнало. А и хората от ИмпСи навярно концентрираха вниманието си върху скоковите кораби и техните пътници, а не върху товарните влекачи, които се движеха само в местното космическо пространство. Конспираторите на Суда бяха разполагали с години, за да усъвършенстват фалшивите си самоличности. Държаха се така, сякаш притежаваха това място — а може би наистина го притежаваха.

— Ние не сме убийци — обади се накрая Фоскол. — Не сме като бараярците.

— Аз не съм убивала никого през живота си. Като за неубийци, броят на труповете, които оставяте след себе си, е наистина внушителен — отговори на удара Екатерин. — Не знам какво е станало с Радовас и Трогир, но какво ще кажете за шестимата нещастници от обслужващата станция на слънчевото огледало и за пилота на онзи товарен кораб… и за Тиен? Това прави най-малко осем, а може би и десет. — „А може би дванайсет, ако не внимавам какво говоря.“

— Бях студентка в университета в Равноденствие по време на Бунта — изръмжа Фоскол, явно силно разтърсена от новината за смъртта на Тиен. — Видях как убиват мои приятели и състуденти по улиците, докато траеха безредиците. Помня как изтеглиха въздуха от купола на Зеления парк. Да не сте посмели — една бараярка! — да си седите тук и да ми говорите за убийства.

— Била съм на пет години по време на Комарския бунт — уморено каза Екатерин. — Какво е трябвало да направя според вас, а?

— Щом ще се връщаме в историята — вметна суховато професорката, — именно вие, комарците, пуснахте сетаганданците на Бараяр. Пет милиона от моите сънародници загинаха преди да е умрял първият комарец. Ако ще плачем за мъртъвците си, точно това преброяване вие никога не бихте могли да спечелите.

— Това е било много отдавна — с известно отчаяние заяви Фоскол.

— Аха. Разбирам. Значи разликата между един престъпник и един герой е редът, по който са били извършени гнусните им престъпления — каза професорката с фалшива сладникава сърдечност. — И справедливостта се раздава със задна дата. В такъв случай по-добре да побързате. Нали не искате героизмът ви да се вмирише?

Фоскол изправи рамене.

— Нямаме намерение да убиваме никого. Всички ние видяхме със собствените си очи безсмислието на този вид героизъм преди двайсет и пет години.

— В такъв случай нещата май не вървят точно според плана, нали? — промърмори Екатерин и потри лицето си. Вече не беше толкова изтръпнало. Де да можеше да каже същото и за ума си. — Забелязах, че не отричате да сте крадци.

— Просто си връщаме част от своето — озъби й се Фоскол.

— Парите, наливани в тераформирането на Комар, не носят никаква директна полза на Бараяр. Вие крадете от собствените си внуци.

— Онова, което сме взели, сме го взели за да направим инвестиция за Комар, която ще се изплати хилядократно на бъдещите ни поколения — отвърна Фоскол.

Бяха ли я ужилили думите на Екатерин? Може би. Суда изглеждаше така, сякаш мисли на бързи обороти, и непрекъснато местеше поглед от едната бараярка на другата, „Карай ги да спорят — помисли си Екатерин. — Хората не могат едновременно да спорят и да мислят“ — или поне много от хората, които познаваше, имаха този проблем. Ако успееше да ги накара да говорят, докато тялото й се възстанови още малко от зашеметяването, можеше да… какво? Погледът й попадна върху алармената система при пожар и спешни случаи в основата на входната рампа, на около десетина крачки от нея. Тревога, фалшива тревога, която да привлече вниманието на вбесените власти към „Южен транспорт“… Можеше ли Арози да я зашемети повторно преди да е направила десетте крачки? Облегна се отново върху краката на вуйна си, придавайки си възможно най-изтощен вид, и обви ръка около глезена на професорката, все едно търси утеха. Странното устройство се издигаше мълчаливо и заплашително в средата на помещението.

— И какво смятате да правите? — саркастично попита Екатерин. — Да затворите възления проход и да ни откъснете от останалите светове? Или смятате да… — Гласът й замря, когато шокираната тишина, предизвикана от последните й думи, стигна до съзнанието й. Впери невярващ поглед във всеки от тримата комарци, които на свой ред я гледаха ужасено. Когато продължи, гласът й бе изгубил силата си: — Не може да направите това. Можете ли?

Имаше военна маневра, с помощта на която можеше временно да се наруши проходимостта на даден възел. За тази цел трябваше да се жертва един кораб — и неговият пилот — по време на скок. Но постигнатият по този начин срив беше краткотраен. Да, възлените проходи се отваряха и затваряха, но те бяха астрономически явления като звездите, съществуващи по разписание и работещи с енергии, които човекът все още не можеше да контролира.

— Не можете да го направите — малко по-твърдо заяви Екатерин. — Какъвто и срив да предизвикате, рано или късно възелът отново ще стане проходим и тогава ще сте загазили двойно повече от сега. — Освен ако конспирацията на Суда не беше само върхът на айсберга и съществуваше огромен и координиран план целият Комар да се надигне срещу бараярското управление в нов комарски бунт. Нова война, още кръв под стъклени похлупаци — от куполите на Комар може и да я хващаше клаустрофобията, но при мисълта комарските й съседи да бъдат подложени на унищожение в поредния рунд на тази безкрайна борба, стомахът й се обръщаше в пристъп на гадене. Бунтът се бе отразил зле и на бараярците. Ако бъдеха възпламенени нови враждебни действия и ако продължаха достатъчно дълго, Ники щеше да порасне и да бъде засмукан от военната машина… — Не можете да го държите затворен. Няма да издържите дълго тук. Нямате отбрана.

— Можем и ще го направим — твърдо заяви Суда.

Кафявите очи на Фоскол засвяткаха.

— Ще затворим прохода за постоянно. Веднъж завинаги ще се отървем от бараярците, без да сме дали и един изстрел. Една напълно безкръвна революция, на която не могат да се противопоставят по никакъв начин.

— Революция на инженерите — каза Суда и призрачно подобие на усмивка разтегли устните му.

Сърцето на Екатерин заблъска като чук в гърдите й и ехтящият товарен док сякаш се наклони. Тя преглътна и изрече с усилие:

— Смятате да затворите възления проход към Бараяр, когато Касапина на Комар и три четвърти от бараярските военни сили, базирани в космоса, са от тази страна? И според вас това ще е безкръвна революция? Ами хората на Сергияр? Вие сте идиоти!

— Според първоначалния план — напрегнато каза Суда — трябваше да ударим по време на императорската сватба, когато на Комар и три четвърти от космическите сили щяха да бъдат в орбита около Бараяр.

— Заедно с много невинни галактически дипломати. И немалко комарци!

— Каква по-подходяща съдба за всички онези колаборационисти по върховете — каза Фоскол — от тази да бъдат изолирани заедно с бараярските си приятелчета? Старите ворски лордове вечно разправят колко по-добре бил устроен светът им по време на Изолацията. Ние просто изпълняваме желанието им.

Екатерин стисна глезена на професорката, бавно се изправи и се олюля замаяно. Искаше й се нарушеното й чувство за равновесие наистина да беше артистично представление, целящо да залъже бдителността на комарците. Омразата в гласа й бе пропита със смъртоносна отрова:

— През Изолацията щях да съм мъртва на четирийсет. През Изолацията щеше да е мой дълг да прережа гърлата на децата си мутанти пред погледа на роднините си от женски пол. Гарантирам, че поне половината от населението на Бараяр не е съгласно със старите ворски лордове, включително и повечето от старите ворски дами. Обричате всички ни да се върнем там, и наричате това безкръвно!

— В такъв случай може да благодарите на късмета си, че се намирате от комарската страна на прохода — студено каза Суда. — Хайде, народе, чака ни работа, а времето ни е по-малко от всякога. Броено от сега, всички прекъсвания за сън се отменят. Лена, иди да събудиш Капел. И трябва да измислим къде да заключим тези дами, така че да не ни се пречкат в краката.

Изглежда, комарците нямаше да чакат императорската сватба, която да им осигури идеалния тактически момент. Колко близо бяха до активирането на устройството си? Достатъчно близо изглежда, щом дори появата на двама нежелани заложници не бе достатъчна, за да ги отклони.

Вуйна Вортис се мъчеше да седне по-удобно. Арози гледаше към кутиите с изстиваща храна в краката му. Сега!

Екатерин се хвърли напред, блъсна Арози и хукна покрай него. Арози се завъртя след нея, но бе временно възпрепятстван от един син ботуш, метнат с изненадваща точност, ако не и с безгранична сила, от вуйна Вортис, който отскочи от главата му. Суда и Фоскол хукнаха едновременно след Екатерин, но тя стигна до алармената система, натисна силно лоста и увисна на него преди зашеметяващият лъч на Арози да я настигне. Този път я заболя повече. Пръстите й потрепнаха конвулсивно, отвориха се и тя падна. Първият пронизителен вой на алармата проглуши ушите й — миг преди да потъне в мрака на безсъзнанието.

 

 

Екатерин отвори очи и видя лицето на вуйна си, някак накриво. Осъзна, че лежи с глава в скута на професорката. Примигна и се опита да навлажни устни с език. Тялото й отново се бе превърнало в игленик, но този път иглите потъваха дълбоко и болезнено в плътта й. Стомахът й се обърна. Усети, че ще повърне, и се помъчи да се обърне настрани. Спазмите отминаха без последствия, само се оригна тихо и се превъртя по гръб.

— Спасени ли сме? — промълви тя. Не й приличаха на спасени. Приличаха й на две жени, които седят на твърдия и студен под на малка тоалетна.

— Не — с отвращение я уведоми професорката. Лицето й беше бледо и напрегнато, а по меката кожа на лицето и врата се виждаха червени следи. Половината й коса беше изпадала от кока и бе полепнала по лицето й. — Запушиха ми устата и ни довлякоха зад онова нещо. Охраната на станцията нахлу както си му беше редът, но Суда ги засипа с многословни извинения. Каза, че станало случайно, когато Арози се блъснал в стената, и се съгласи да плати някаква огромна такса или нещо такова заради фалшивата тревога. Опитах се да вдигна шум, но не помогна. После ни заключиха тук.

— О! — каза Екатерин. — Гадост. — Може и да беше прекалено възпитана, но по-силните думи й се струваха също толкова неадекватни.

— Именно, скъпа. Но беше добър опит. За миг си помислих, че ще се получи, а същото си помислиха и твоите комарци, между другото. Бяха много разстроени.

— Така ще ни е по-трудно при следващия опит.

— Твърде вероятно — съгласи се вуйна й. — Трябва да го обмислим внимателно. Едва ли ще имаме трети шанс. Бруталността, изглежда, не им е присъща, но са подложени на силно напрежение. Не мисля, че в момента може да се разчита на нормално поведение от тяхна страна, а това, че те познават, ги изнервя още повече. Според теб кога ще открият липсата ни?

— Няма да е много скоро — със съжаление каза Екатерин. — Пратих съобщение на вуйчо веднага щом запазих стая в хотела. Едва ли ще се разтревожи преди утре вечер фериботът да пристигне без нас.

— Е, тогава ще направят нещо — каза професорката. Тонът й на спокойна увереност бе подкопан от тихичко добавеното: — Сигурно.

„Да, но какво ще стане между сега и тогава?“

— Да — каза Екатерин като ехо и огледа заключената тоалетна. — Сигурно.