Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (15)

Глава 15

Екатерин спа по-добре, отколкото беше очаквала. Когато се събуди обаче, осъзна, че е изкарала вчерашния ден единствено благодарение на адреналина. Днешният обаче — посветен на трепетното очакване, съпровождащо всяко жизненоважно събитие — щеше да бъде по-труден. „Чаках девет години. Мога да се справя с още деветнайсет часа.“ Докато лежеше в леглото, я налегна някаква изтръпнала, неясна тъга, въпреки облекчението, че най-после се е отърсила от хаоса в живота на Тиен. Затова стана, облече се грижливо, мина на пръсти покрай охранителя в дневната, приготви закуската и зачака.

Ревизорите станаха малко след това, хапнаха набързо в кухнята, благодариха за закуската, но кафето си занесоха при обезопасеното комтабло. Скоро не й остана какво друго да разчиства и излезе на балкона, но там стоеше на пост друг охранител, което зачеркваше и тези няколко квадратни метра като възможно място за отмора. Така че тя занесе кафе на охранителите, върна се в кухнята и продължи да чака.

По някое време лорд Воркосиган се появи отново, отхвърли предложението й за още кафе и седна на масата.

— От ИмпСи изпратиха доклада от аутопсията на Тиен. Искате ли да знаете подробностите?

Споменът за вкочаненото тяло на Тиен, увиснало в мразовития въздух, проблесна в главата й.

— Открили ли са нещо особено?

— По отношение на причината за смъртта — не. Разбира се, открили са дистрофията му.

— Да. Горкият Тиен. Всичките тези години живя в страх от болестта си, а накрая да умре от нещо толкова различно. — Поклати глава. — Толкова усилия, и така погрешно насочени. Колко е напреднала, могли ли са да определят?

— Пораженията върху нервите са били видими, според съдебния медтехник. Макар че как могат да различат едно микроскопично петънце от друго, не знам… Външните симптоми, ако правилно съм разбрал медицинския жаргон, много скоро вече е нямало да могат да се прикриват.

— Да. Досещах се за това. По-скоро се чудех за вътрешното развитие. Кога е започнало. И до каква степен лошите преценки и цялостното поведение на Тиен са били резултат от болестта. — Трябвало ли бе да издържи по-дълго, въпреки всичко? Би ли могла? И каква ли друга отчаяна развръзка би сложила край на поредния й опит?

— Увредите се развиват бавно и за дълъг период. При различните хора болестта засяга различни части на мозъка. При него са били засегнати главно моторните функции и периферната нервна система. Макар че е възможно по-късно да припишем някои от действията му на болестта, ако възникне необходимост да запазим донякъде репутацията му.

— Колко… типично политически. Да се запази репутацията му — заради кого? Аз поне не държа на това.

Той се усмихна малко горчиво.

— Не съм си го и помислял. Но имам неприятното усещане, че рано или късно този случай ще излезе от рамките на чистичките инженерни проблеми и ще се превърне в сложен политически въпрос. Никога не отхвърлям с лека ръка възможните резервни изходи. — Сведе поглед към ръцете си, които лежаха с хлабаво преплетени пръсти на масата. Сивите му ръкави не скриваха напълно превръзките около китките му. — Ники как прие новината снощи?

— Не беше лесно. Още преди да му кажа, започна да ме увещава да му позволя да остане още една нощ. Беше превъзбуден, цупеше се, знаете ги какви са децата. Толкова много ми се искаше да можех да го оставя и да не се налага да му казвам. Не можах да го подготвя така, както ми се искаше. Накрая трябваше да го накарам да седне и да му го съобщя направо. „Ники, трябва веднага да си дойдеш вкъщи. Снощи татко ти загина при злополуки с дихателната си маска.“ Това просто… сякаш го изпразни от съдържание. Почти ми се прииска отново да захленчи. — Екатерин погледна встрани. Питаше се какви ли неясни форми ще приеме реакцията на Ники по-късно и дали тя ще е в състояние да ги разпознае. Или да се справи с тях по най-добрия начин. Или не… — Не знам как ще тръгнат нещата в по-далечна перспектива. Когато загубих майка си… бях по-голяма, освен това знаехме, че краят наближава, и въпреки всичко беше истински шок, в онзи ден, в онзи час. Бях живяла с мисълта, че още има време.

— Моите родители още са живи — каза Воркосиган. — С бабите и дядовците е по-друго, струва ми се. Те са стари — така им е писано, някак си. Когато дядо почина, бях потресен, но светът ми не се срина. За разлика от този на баща ми, струва ми се.

— Да. — Тя вдигна очи и го погледна с благодарност. — Точно в това е разликата. Като земетресение е. Нещо, което не би трябвало да се движи, изведнъж се срутва върху главата ти. Мисля, че тази сутрин за Ники светът ще бъде много по-страшно място.

— А за болестта казахте ли му?

— Реших да го оставя да поспи. Ще му кажа след като закуси. Не съм толкова глупава, че да стресна дете, докато нивото на кръвната му захар е ниско.

— Странно, аз разсъждавам по същия начин относно войниците. Мога ли… да помогна с нещо? Или предпочитате да му кажете насаме?

— Не знам. Днес и без това не е на училище. Нямаше ли да ходите с вуйчо до експерименталната станция тази сутрин?

— Отиваме директно там. Но това може да почака още един час.

— Мисля… бих предпочела да сте тук. Няма да е хубаво Ники да остане с впечатлението, че болестта му е някаква строго охранявана тайна, която е толкова ужасна, че за нея дори не може да се говори. Тиен направи тази грешка.

— Да — окуражи я той. — Тя е просто нещо, за което човек взема мерки.

Екатерин вдигна вежди.

— Нещо като „всяко нещо по реда си“?

— Да, нещо такова. — Той й се усмихна и около сивите му очи се врязаха бръчици. Дали благодарение на късмета си, или на добрите бараярски хирурзи, но лицето му не бе загрозено от белези. — Върши работа — като тактика, ако не като стратегия.

 

 

Верен на думата си, лорд Воркосиган се появи в кухнята, докато Ники привършваше със закуската си. Помота се насам-натам, разбърквайки кафето си, и накрая се облегна на плота на мивката. Екатерин си пое дълбоко дъх и седна до Ники. Собствената й полупразна чаша с изстинало кафе изпълняваше функцията на помощно средство, което да държи ръцете й заети. Ники я погледна разтревожено.

— Утре няма да ходиш на училище — започна тя, надявайки се да е налучкала верния тон.

— Утре ли ще е погребението на татко? Аз ли трябва да изгоря приношението?

— Не още. Баба ти пожела да върнем тялото му на Бараяр, за да го погребат до чичо ти, който почина, когато ти беше малък. — Отговорът на свекърва й бе пристигнал тази сутрин по комтаблото, излъчен и препредаден скоково и писмено, също като съобщението на Екатерин, а навярно и по същите причини — писмената реч позволяваше много неща да останат неказани. — Тогава ще извършим церемониите и ще изгорим заупокойните приношения, та всички да могат да присъстват.

— Ще го вземем ли с нас на скоковия кораб? — смутено попита Ники.

От другия край на кухнята, лорд Воркосиган каза:

— Всъщност ИмпГрас — Имперската гражданска служба — ще се погрижи за всички тези неща, с ваше разрешение, мадам Ворсоасон. Той вероятно ще си бъде вкъщи преди вас, Ники.

— О — каза детето.

— О — каза и Екатерин. — Аз… чудех се за това. Благодаря ви.

Той се поклони.

— Позволете ми да предам на службата адреса и инструкциите на свекърва ви. В момента си имате достатъчно други грижи.

Тя кимна и отново се обърна към сина си.

— Както и да е, Ники… двамата с теб утре ще ходим в Равноденствие, в една клиника. Досега не сме ти казвали, но имаш едно заболяване, наречено дистрофия на Ворзон.

Ники изкриви колебливо лице.

— Какво е това?

— Това е заболяване, при което с възрастта тялото ти престава да произвежда определени протеини в съвсем правилната им форма и те не могат да си свършат работата. В наши дни лекарите могат да ти дадат ретрогени, които произвеждат правилно протеините и се справят с недостига. Още си твърде малък, за да имаш симптоми, а след като ти назначат лечение, те въобще няма да се появят. — При възрастта на Ники и на този първи етап едва ли беше необходимо да се споменава за усложненията, които щяха да възникнат, когато сам поискаше да има деца. Някак отстрани Екатерин отбеляза наум, че е успяла да изнесе дълго обмисляното си слово, без нито веднъж да използва думата „мутация“. — Събрала съм много статии за дистрофията на Ворзон, които можеш да прочетеш, когато поискаш. Повечето от тях са твърде технически, но има една-две, които би могъл да разбереш с малко помощ. — Готово. Стига да не задействаше алармената му система, която надаваше вой при всяко споменаване на домашна работа, това би трябвало да му отвори един разумно неутрален път към информацията, която имаше право да получи, при това със скорост, каквато сам си избереше.

Ники изглеждаше разтревожен.

— Ще боли ли?

— Е, със сигурност ще трябва да ти вземат кръв, както и тъканни проби.

Воркосиган вметна:

— На самия мен са го правили стотици пъти и по най-различни медицински причини. Когато ти вземат кръв, боли само за секунда, след това болката изчезва. Взимането на тъканна проба не боли, защото използват медицински микрозашеметител, но когато действието му премине, за известно време ще усещаш болка. От теб ще им трябва една съвсем малка проба, така че болката няма да е силна.

Ники, изглежда, смилаше информацията.

— Ти имаш ли това ворзонско нещо, лорд Воркосиган?

— Не. Майка ми е била отровена с един химикал, наречен солтоксин, още преди да се родя. Той е увредил костите ми, затова съм и толкова нисък. — Приближи се бавно до масата и седна при тях.

Екатерин очакваше следващият въпрос на Ники да бъде нещо от сорта на „И аз ли ще съм нисък?“, но вместо това кафявите му очи се разшириха от искрена тревога.

— Тя умря ли?

— Не. За щастие. На всички ни. Сега си е съвсем добре.

Момчето поглъщаше думите му.

— Било ли я е страх?

Екатерин си даде сметка, че Ники още не е свързал майката на лорд Воркосиган с хората, за които бе учил в часовете си по история. Лорд Воркосиган вдигна вежди. Изглеждаше донякъде смутен.

— Не знам. Можеш сам да я попиташ някой ден, когато… ако се запознаете. Самият аз с удоволствие бих изслушал отговора й. — Той улови неспокойния поглед на Екатерин, но веждите му не се покаяха.

Ники го огледа колебливо.

— И твоите кости ли са ги оправили с ретрогени?

— Не, за съжаление. За мен щеше да е много по-лесно, ако беше възможно. Изчакаха, докато се разбра, че няма да раста повече, и ги замениха със синтетични.

Това окончателно прикова вниманието на Ники.

— Как може да се заменят кости? Как ги изваждат?

— Разрязват те — Воркосиган махна с дясната си ръка по протежение на лявата, от лакътя до китката, сякаш държеше скалпел, — махат старата кост, слагат новата, свързват наново ставите, трансплантират костния мозък в новата матрица, залепват разреза и чакат да зарасне. Много гадна работа.

— Болеше ли?

— Бях заспал — под въздействието на упойка. Имаш късмет, че ще се отървеш само с ретрогените. Няколко нищо и никакви инжекции и край.

Ники изглеждаше силно впечатлен.

— Може ли да видя?

След миг колебание Воркосиган разкопча маншета на ризата си и дръпна нагоре левия си ръкав.

— Тази тънка светла линия тук, виждаш ли? — Очите на Ники светеха заинтригувано и се местеха ту към ръката на Воркосиган, ту замислено към неговата собствена. Размърда пръсти, загледан в движението на мускулите и костите под кожата.

— И аз имам рана — каза той. — Искаш ли да я видиш? — Дръпна несръчно крачола на панталона си, оголи коляното и показа последния сувенир от детската площадка. Воркосиган огледа сериозно зарастващата рана, съгласи се, че коричката е хубава и че без съмнение ще падне съвсем скоро, и, да, навярно ще остане белег, но майка му е права, като му казва да не я чопли. За облекчение на Екатерин, след това всички си оправиха дрехите и състезанието не стигна по-далеч.

След този кулминационен момент разговорът позамря. Ники побутна остатъците от овесените ядки на дъното на чинията си и попита:

— Може ли да си отида в стаята?

— Разбира се — каза Екатерин. Той изтича навън и тя каза неуверено: — Мина по-добре, отколкото очаквах.

Воркосиган й се усмихна окуражително.

— Подходихте делово и това го подлъга да реагира по същия начин.

След кратко мълчание Екатерин каза:

— Била ли е уплашена? Майка ви.

Усмивката му се изкриви.

— До смърт, струва ми се. — Очите му омекнаха и светнаха топло. — Но не дотам, че да си загуби ума, доколкото знам.

 

 

Малко след това двамата ревизори тръгнаха към експерименталната станция на Отпадъчна топлина за планираната инспекция на място. Екатерин изчака малко, после извика Ники в работната си стая, за да прочете най-достъпно и ясно написаната статия върху дистрофията на Ворзон, която беше открила. Сложи го да седне в скута си пред комтаблото — нещо, което правеше рядко, откакто се беше източил толкова. Той не се възпротиви на гушкането, нито на „заповедите“ й, което бе знак за скритата му несигурност. Той изчете статията без особени затруднения, само от време на време спираше, за да попита къде е ударението на някоя по-дълга дума или какво означават непознатите термини, или пък я молеше да му обясни някое по-увъртяно изречение. Ако не беше в скута й, нямаше да усети лекото стягане на телцето му, докато четеше следния откъс: „… по-късните проучвания доказват, че тази естествена мутация за пръв път се появява в окръг Воринис в края на Изолацията. Едва след прилагането на галактическата молекулярна биология било установено със сигурност, че болестта няма връзка с няколкото стари земни генетични заболявания, чиито симптоми понякога наподобява.“

— Някакви въпроси? — попита Екатерин, когато Ники най-сетне стигна до края на статията.

— Не. — Ники се изхлузи от скута й и стъпи на пода.

— Можеш да прочетеш още, когато решиш.

— Добре.

Екатерин с мъка се сдържа да не го притисне за някаква по-определена реакция — даваше си сметка, че я иска по-скоро заради себе си, отколкото заради него. „Добре ли си, наред ли е всичко, прощаваш ли ми?“ Той не би могъл да се справи с всичко това само за час, или за ден, или за година дори. Всеки ден щеше да носи своето предизвикателство и подходящата за предизвикателството реакция. „Всяко нещо по реда си“, беше казал Воркосиган.

 

 

Участието на лорд Воркосиган в експедицията им до Равноденствие стана причина за стряскащи промени в грижливо обмислените пътни планове на Екатерин. Вместо да станат посред нощ и да се класират за евтината туристическа класа в теснолинейката, те се наспаха нормално и се качиха на подорбитална куриерска совалка на ИмпСи, която беше изцяло на тяхно разположение и която щеше да покрие междинните часови зони така, че да им остане достатъчно време да обядват в столицата преди прегледа на Ники.

— Обичам теснолинейката — бе споделил извинително Воркосиган, когато тя се бе възпротивила притеснено при новината за тази промяна в плановете, съобщена й късно вечерта, когато двамата ревизори се бяха върнали след дневните си разследвания. — Всъщност мисля да накарам брат си Марк да инвестира в някои от компаниите, които се опитват да построят нови теснолинейки на Бараяр. Но с усложняването на случая от ИмпСи ми дадоха ясно да разбера, че биха предпочели за момента да не пътувам с обществен транспорт.

Освен това си имаха и двама телохранители, които носеха дискретни цивилни дрехи по комарската мода и поради това изглеждаха точно като двама бараярски военни телохранители в цивилни дрехи. Воркосиган, изглежда, можеше както да разговаря с лекота с тях, така и да не им обръща внимание, сякаш са невидими — по избор. Беше си взел доклади, които да прегледа по време на полета, но само им хвърли по един разсеян поглед. Екатерин се чудеше дали Ники, който не можеше да си намери място, е причината Воркосиган да не може да се съсредоточи и дали не трябва да се опита да укроти момчето. Но няколко тихи думи от страна на Воркосиган, когато се издигнаха в най-високата точка на пътуването, спечелиха на превъзбудения Ники покана да прекара десет минути в кабинката на пилота.

— Как върви случаят? — попита го Екатерин през тази спокойна интерлюдия.

— Точно както предсказах, за съжаление — каза той. — Неуспехът на ИмпСи да открие Суда става все по-тревожен с всяка минута. Наистина смятах, че досега ще са го хванали. С общите усилия на групата на полковник Гибс и отбора добросъвестни момчета от ИмпСи, които пратихме да броят джунджурии в експерименталната станция, моят списък с части започва да придобива някакъв вид, но ще мине поне още един ден, докато го завършат окончателно.

— Вуйчо хареса ли идеята?

— Аха. Каза, че била отегчителна, което вече го знаех. След което ми я иззе, което, доколкото разбирам, е знак за одобрение. — Той потри замислено устни. — Благодарение на вуйчо ви, снощи наистина съзряхме слаба светлинка в края на тунела. Той се сети да конфискува личната библиотека на Радовас, когато ходихме да говорим с жена му, и я изпратихме за анализ в щаба на ИмпСи. Техният аналитик потвърди интереса на Радовас към скоковата технология и възлената физика, което не ме учудва много, но получихме и един бонус. Суда или техниците му са свършили първокласна работа с изтриването на всички комтабла преди ИмпСи да се добере до тях, но явно никой не се е сетил за библиотеката. В някои от техническите трудове има бележки, вкарани под линия. Професорът беше доста развълнуван от математическите фрагменти, но още повече от паметните бележки, които Радовас е нахвърлял отстрани, за да му напомнят да сподели една или друга мисъл или изчисление с един или друг човек. Повечето са членове на групата от Отпадъчна топлина, но има и няколко други, включително и един, който, изглежда, е бил сред покойните членове на екипа, поддържащ станцията на слънчевото огледало. Сега работим по хипотезата, че Радовас и оборудването му са били вкарани тайно, с помощ отвътре, на огледалото с някаква цел, а не че се е намирал на борда на товарния кораб. Така стигаме до въпроса — било ли е слънчевото огледало жизненоважно за онова, което са правели, или просто са го използвали за експериментална платформа? В момента агенти на ИмпСи са плъзнали по цялата планета, разпитват и преразпитват колеги, роднини и приятели на всички, работили на огледалото или имали нещо общо със снабдителната им совалка. Утре ми предстои да изчета всичките им доклади.

Ники се върна и сложи край на този порой от информация. Скоро след това кацнаха на един от космодрумите на ИмпСи в края на огромната, скрита под куполи столица. Вместо да вземат обществения транспорт, им бе предоставен плъзгател с шофьор, който ги прекара през тунели с ограничен достъп по някакъв зашеметяващо пряк път, който ги отведе до целта им за две трети от времето, което щеше да им бъде необходимо, ако пътуваха с кола.

Първата им спирка беше на върха на една от най-високите кули в Равноденствие, в ресторант, който предлагаше на гостите си невероятна гледка към искрящата столица, разпростряла се досами хоризонта. Макар ресторантът да беше пълен, масите около тях останаха незаети, докато се хранеха, забеляза Екатерин. За разлика от тях, телохранителите не опитаха от вкусния обяд.

В менюто не бяха отбелязани цени, което хвърли Екатерин в краткотрайна паника. Нямаше как да насочи Ники, или себе си, към по-евтин избор. „Щом трябва да питаш, значи не можеш да си го позволиш.“ Първоначалната й решимост да плати своята част от сметката се изпари.

Ръстът и външността на Воркосиган предизвикаха обичайните скрити погледи. Макар да не излизаха за пръв път заедно, тя едва сега си даде сметка, че хората ги вземат за двойка, или дори за семейство. Брадичката й се вирна предизвикателно. Какво, смятат го за прекалено странен, за да задържи жена до себе си? Въобще не им влизаше в работата.

Следващата им спирка — и Екатерин се почувства изключително благодарна, че не й се налага сама да намери пътя дотам — беше клиниката, където пристигнаха петнайсет минути преди уговорения час. Воркосиган, изглежда, не намираше нищо кой знае колко впечатляващо в цялото това пътуване с вълшебно килимче, затова пък Ники не можеше да си намери място от вълнение. Беше ли Воркосиган планирал и това? Момчето внезапно утихна, когато се качиха в асансьора до фоайето на клиниката.

Въведоха ги в малкия офис на една служителка по приемането. Воркосиган издърпа един стол и седна точно зад Екатерин и Ники, а телохранителите се отдръпнаха дискретно, така че да не чуват разговора. Екатерин представи документите им за самоличност и здравна осигуровка и всичко вървеше гладко, докато компютърът на клиниката не изрови информацията, че бащата на Ники е починал наскоро и не изиска официално разрешение от настоящия законен настойник на детето.

„Това нещо е прекалено добре програмирано“ — помисли си Екатерин и се впусна да обяснява, че третият братовчед на Тиен се намира на Бараяр и че е жизненоважно лечението на Ники да приключи преди да са се върнали там. Комарската служителка я изслуша с разбиране и симпатия, но компютърната програма не беше съгласна и след няколко опита да я придума, жената отиде да извика контрольора си. Екатерин прехапа устни и изтри длани в панталона си. Да стигне толкова далеч, да е толкова близо и да се препъне в някаква глупава законова подробност…

Въпросният контрольор, приятен млад комарец, се върна заедно със служителката и Екатерин отново поде обяснението си. Той я изслуша, провери отново документите им и се обърна към нея с израз на искрено съжаление.

— Съжалявам, мадам Ворсоасон. Ако бяхте комарски планетарен акционер, а не бараярски поданик, правилата щяха да бъдат съвсем други.

— Всички комарски планетарни акционери са поданици на Бараяр — отбеляза зад нея лорд Воркосиган с безизразен глас.

Контрольорът успя да изпише върху лицето си измъчена усмивка.

— Боя се, че не точно това имах предвид. Работата е там, че само преди няколко месеца имахме подобен проблем, свързан със спешното лечение на едно ворско дете с родители бараярци, понастоящем живеещи на Комар. Ние подходихме по начин, който ни се стори напълно в съгласие със здравия разум. По-късно обаче законният настойник на детето оспори правилността на нашите действия и съдебните, ъъъ, преговори все още продължават. Тази грешка в преценката се оказа доста скъпа за клиниката ни. Като се има предвид, че дистрофията на Ворзон е хронично, а не непосредствено заплашващо живота заболяване и че на теория би трябвало да получите законното разрешение в рамките на една-две седмици, боя се, че ще трябва да ви помоля да си запишете нов час.

Екатерин си пое дълбоко дъх, без сама да е сигурна дали събира сили да спори, или да закрещи. Но лорд Воркосиган се наведе над рамото й и се усмихна на човека.

— Бихте ли ми подали онова четящо устройство?

Смутеният контрольор изпълни молбата му. Воркосиган бръкна в джоба си и извади златния си ревизорски печат, махна капачето му и го притисна към устройството заедно с дясната си длан. После заговори в гласовия рекордер:

— По моя заповед и за доброто на Империята, моля и настоявам за пълно съдействие, а именно за необходимото медицинско лечение на Николай Ворсоасон. Воркосиган, имперски ревизор. — Сетне го върна на контрольора. — Вижте дали това няма да подобри настроението на машината ви. — И прошепна на Екатерин: — Също като да трепеш мухи с лазерно оръдие. Малко е трудно да се прицелиш точно, но със сигурност си решил проблема си с мухите.

— Лорд Воркосиган, не мога… — Тя спря. „Не мога какво?“ Това не беше като да се препират кой да плати сметката в ресторанта. Здравната осигуровка на Тиен щеше да покрие лечението на Ники, стига да убедяха комарците да я използват. Нямаше начин да откаже помощта на Воркосиган.

— Не е нещо, което почитаемият ви вуйчо не би направил за вас, ако можеше да е тук вместо мен днес.

Изражението на контрольора прерасна от подозрително в зашеметено, когато комтаблото му смля новата информация.

— Вие сте лорд ревизор Воркосиган?!

— На вашите услуги.

— Аз… аа… в качеството си на какъв сте тук, милорд?

— Приятел на семейството. — Усмивката на Воркосиган се изкриви почти незабележимо. — В качеството си на прът в колелата на бюрократичната машина и ускорител на общо основание.

Трябваше да се признае на контрольора, че все пак успя да не запелтечи, а освободи служителката, ускори процедурите по приемането и лично ги придружи до горния етаж и ги предаде в ръцете на медтехниците от генетичното отделение. След това изчезна, но оттук нататък нещата тръгнаха удивително гладко.

— Не ми изглежда много честно — промърмори Екатерин, когато един техник заведе Ники да пишка в епруветка.

— Да, ами… миналата зима открих, че ревизорският печат има същия съживителен ефект и върху клиниката за ветерани към Имперската военна служба, чиито коридори са доста по-проветриви и очукани от тези тук, а за чакането там се носят легенди. Направо магически ефект. Бях очарован. — Лицето на Воркосиган стана някак замислено. — Боя се, че още не съм открил точката си на равновесие с това ревизорско нещо. Докъде стига справедливото използване на силата му и откъде започва злоупотребяването с нея? Можех да наредя мадам Радовас да бъде разпитана с фаст-пента, можех да наредя на Тиен да кацне на експерименталната станция още първия път, и нещата нямаше да се развият така… е, не бих могъл да знам как точно щяха да се развият, но със сигурност положението щеше да бъде различно от сегашното. Но не исках да… — Не се доизказа и за миг под обичайната му маска на ирония и самоувереност на Екатерин й се мерна изражението на един много по-млад мъж. „Той не е по-голям от мен, в края на краищата.“

— Очаквахте ли, че може да възникне проблем с разрешението? Предполагам, че сама трябваше да се сетя, но те приеха цялата информация, когато се обадих да уговоря прегледа, без да кажат нищо, и аз помислих, реших, че…

— Точно това не бях очаквал. Но се надявах, че ще имам възможност да ви помогна с едно или друго днес. Радвам се, че беше толкова лесно.

Да, завистливо осъзна тя, той можеше с едно махване на ръката да отстрани всички обикновени проблеми от пътя си. За разлика от необикновените… завистта й се сви засрамено. Със закъснение й хрумна, че навярно и той чувства известна вина за смъртта на Тиен и затова си прави толкова труд да помогне на вдовицата и сирачето му. Чак такава загриженост изглеждаше ненужна и тя се зачуди как да го увери, че не го обвинява, без да създаде повече неудобство, отколкото щеше да премахне.

Ники премина през цял куп изследвания за половината от времето, което Екатерин си бе представяла, че ще е необходимо. Малко след това комарската лекарка ги покани в хубавия си кабинет. Воркосиган отпрати телохранителите да дебнат в коридора.

— Генетичното сканиране на Ники показва, че дистрофийният му комплекс в голяма степен се покрива с класическия случай на заболяването — каза лекарката, след като Екатерин и Ники седнаха един до друг пред бюрото й. Воркосиган, както и преди, седна отзад и се задоволи да наблюдава. — Има някои нетипични усложнения, но не е нещо, с което нашата лаборатория да не може да се справи.

Тя илюстрира думите си с холоизображение на увредените хромозоми и с компютърно генериран образ, на който се виждаше как точно ретровирусът щеше да пренесе снадката, която да компенсира недостатъците им. Ники не зададе толкова въпроси, колкото Екатерин бе мислила, че ще зададе — уплашен ли беше, или уморен, или отегчен?

— Смятам, че гентехниците ни ще могат да приспособят ретровируса към специфичните нужди на Ники за около една седмица — каза в заключение лекарката. — Тогава ще те повикам пак, за да ти сложим инжекцията, Ники. Имайте предвид, че ще трябва да пренощувате в Равноденствие, мадам Ворсоасон, за да го прегледаме отново на следващия ден, а ако е възможно, трябва да дойдете и на контролен преглед преди да напуснете Комар. След това Ники трябва да минава на подобен преглед всеки месец в продължение на три месеца, което можете да направите в една клиника във Ворбар Султана, чийто адрес ще ви дам. Ще пратим по вас диск с пълен запис на лечението и те би трябвало да поемат нещата в свои ръце. След това, при положение че всичко върви добре, един контролен преглед годишно би трябвало да е достатъчен.

— И това е всичко? — попита Екатерин, изтръпнала от облекчение.

— Това е всичко.

— И няма поражения? Дошли сме навреме?

— Да, нищо му няма. При дистрофията на Ворзон е трудно да се предскаже, но в неговия случай забележимите тежки клетъчни увреди биха се проявили в края на пубертета или в началото на двайсетте му години. Дойдохте съвсем навреме.

Докато излизаха, Екатерин стискаше силно ръката на Ники и крачеше вдървено, за да попречи на краката си, които напираха да затанцуват сами. С едно „Ох, мамо!“ Ники издърпа ръката си и закрачи наперено до нея. Воркосиган, пъхнал ръце в джобовете на сивите си панталони, ги следваше усмихнат.

 

 

В совалката Ники заспа с глава в скута на Екатерин. Тя го гледаше с обич и го галеше по косата — лекичко, за да не го събуди.

Воркосиган, седнал срещу тях с четящото устройство в скута, на свой ред наблюдаваше нея. По някое време промърмори:

— Всичко наред ли е?

— Да — тихо каза тя. — Но чувството е толкова странно… Болестта на Ники се беше превърнала в център на живота ми от години. Малко по малко загърбих всичките си други проблеми, за да се съсредоточа единствено върху този — най-главния. Сега имам чувството, че през цялото време съм събирала кураж да пробия една непробиваема стена. И после, когато най-после съм си поела дълбоко дъх, навела съм глава и съм се втурнала напред, тя просто… се е сринала, изведнъж, ей така. И сега се препъвам сред праха и тухлите и мигам замаяно. Сякаш съм загубила чувството си за равновесие. Къде съм сега? Коя съм сега?

— О, ще намерите центъра на тежестта си. Не може да сте го загубили напълно, дори ако сте се въртели в орбита около други хора. Дайте си време.

— Мислех, че ворската ми същност трябва да бъде центърът на равновесието ми, като на жените преди мен. — Погледна към него, зачудена как по-точно да се изрази. — Когато избрах Тиен… трябва да ме разберете, изборът наистина беше мой. Женитбата ми беше уредена, предложена, но никой не ме е насилвал. Исках я, исках да имам деца, да създам семейство, да продължа традицията. Да си създам свое местенце в този… и аз не знам, в това карнавално шествие на поколенията.

— Аз съм единайсетият с това име. Знам всичко за ворското карнавално шествие.

— Да — кимна признателно Екатерин. — Не е като да не съм избрала, което съм искала, или да съм се отказала доброволно от центъра си, нито друго подобно нещо. Но някак си в крайна сметка не се получи красивата ворска шарка, която се опитвах да изтъка. В крайна сметка останах с тази… с това кълбо объркана прежда. — Тя размаха ръце в нагледно изображение на въпросния хаос.

Воркосиган изкриви уста в някаква замислена самоирония.

— Аз съм експерт по оплитането на конци.

— Да, но експерт ли сте по… е, сигурно е така, но… Онази работа с тухлената стена. Провалът, провалът ми бе станал като втора природа. Даже се чувствах удобно с него, почти, след като спрях да му се съпротивлявам. Не знаех, че успехът е толкова опустошителен.

— Хм. — Той се бе облегнал назад, четящото устройство лежеше забравено в скута му, и я наблюдаваше съсредоточено. — Да… световъртежът на върха, а? И наградата за добре свършена работа е друга работа, и „какво сте свършили за нас напоследък“, и „това ли е всичко, лейтенант Воркосиган, и…“ … даа. Успехът е опустошителен, или най-малкото те обърква, и никой не те предупреждава. Мисля, че се дължи на внезапната смяна на скоростта и посоката.

Тя примигна.

— Колко странно. Очаквах да ми кажете, че се държа като глупачка.

— Да отрека съвършено нормалната ви реакция? Откъде ви хрумна това?

— Навик… предполагам.

— Хм. Знаете ли, човек може да се научи да цени усещането от победата, след като е надмогнал първоначалния световъртеж. Това е вкус, който се придобива с времето.

— А на вас колко време ви бе нужно, за да го придобиете?

Той се усмихна бавно.

— Стана от първия път.

— Това не е вкус, я пристрастеност.

— Пристрастеност, която би ви отивала.

Очите му грееха смущаващо. Предизвикателно? Тя се усмихна смутено и впери поглед към потъмняващото комарско небе. Совалката захождаше за кацане. Воркосиган потри устни, без с това да изтрие докрай странната им извивка, и пак насочи вниманието си към докладите си.

 

 

Вуйчо Вортис ги посрещна на вратата на апартамента, с инфодискове в ръка и отнесена усмивка на лицето. Стисна топло ръката на Екатерин и отблъсна незабавния опит на Ники да го конфискува за подробен разказ относно чудесата на служебната совалка.

— Само малко ме изчакай, Ники. Ще седнем в кухнята за десерта и тогава ще ми разкажеш всичко. Екатерин. Чух се с професорката. Взела е кораб от Бараяр и след три дни пристига. Не исках да ти казвам, докато не е сигурно, че ще може да се измъкне.

— О! — Екатерин само дето не подскочи от радост, която моментално бе засенчена от пристъп на притеснение. — О, не, вуйчо, да не искаш да кажеш, че си накарал бедната жена да изтърпи петте скока от Бараяр дотук заради мен? Винаги я хваща скокова болест!

— Всъщност идеята беше на лорд Воркосиган — каза вуйчо й.

При тези думи Воркосиган изобрази една слънчево притеснена усмивка и вдигна предпазливо рамене.

— Макар че самият аз имах твърдото намерение да я извикам тук, заради самия себе си — продължи вуйчо Вортис, — щом семестърът свърши. Това просто ускори нещата. Тя наистина обича Комар — и като си почине един ден, ще се възстанови от скоковата болест. Мислех, че ще се зарадваш.

— Не трябваше… но, о, наистина се радвам, много!

При тези думи усмивката на Воркосиган стана самодоволна, което й се стори невероятно забавно. Не беше сигурна дали тя е започнала да разчита по-добре тънкостите на изражението му, или той вече не ги крие толкова грижливо.

— Ако ти дам билет, би ли отишла да я посрещнеш на скоковата станция? — добави вуйчо Вортис. — Боя се, че няма да ми остане време, а тя не обича да пътува сама. Така ще я видиш един ден по-рано и ще можете да се наприказвате на воля по пътя насам.

— Разбира се! — Екатерин едва не потръпна, когато осъзна колко силно копнее да се види с вуйна си. Толкова дълго бе живяла в орбитата на Тиен, че бе приела изолацията си за нещо нормално. Професорката бе една от малкото й родственици, с които й бе хубаво. Приятелка — не, съюзница! Комарките, които Екатерин познаваше, бяха приятни жени, но имаше толкова неща, които не разбираха… Вуйна Вортис може и да си падаше по язвителните коментари, но разбираше всичко.

— Да, да, Ники, след малко… — каза вуйчо Вортис. — Майлс. Когато си готов, ще те чакам в моята стая да прегледаме днешното развитие.

— Има ли такова? Интересно ли е?

Вортис направи неопределен жест и каза:

— За мен ще е интересно ти какъв модел ще съзреш в постъпилата информация, ако въобще има такъв.

— На твое разположение съм. Чукни ми на вратата, когато си готов. — Воркосиган се усмихна на Ники, махна на професора в бледо подобие на военен поздрав и се оттегли.

Ники, който нетърпеливо чакаше да му дойде редът, повлече дядо си към кухнята, както му беше обещано. Екатерин, благодарна на Бога, че от днешните събития совалката на ИмпСи му бе направила многократно по-голямо впечатление от медицинския преглед, ги последва доволно.