Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (2)

Глава 2

Майлс с мъка се отърси от един сън, който се въртеше около косата на домакинята му и който, ако и да не беше еротичен, се отличаваше със смущаваща доза чувственост. Освободена от строгата прическа, която притежателката й бе предпочела снощи, тя бе разкрила дълбокия си тъмнокестеняв цвят с кехлибарени оттенъци, копринена маса, която се стелеше хладна между късите му пръсти — прие, че ръцете са били негови, в края на краищата нали той беше сънувал. „Събудих се прекалено рано. По дяволите!“ Видението поне не беше опетнено от кървавите гротески на редките му кошмари, от които се будеше изстинал и потънал в пот, а сърцето му биеше като полудяло. Сега му беше топло и приятно в глупавото луксозно гравитолегло, което беше настояла да му поръча.

Мадам Ворсоасон нямаше вина, че принадлежеше към един особен физически тип, който събуждаше стар резонанс в спомените на Майлс. Някои мъже бяха вманиачени на далеч по-странни теми… неговата идея фикс, както унило си бе признал много отдавна, беше насочена към високи студени брюнетки с излъчване на тиха резервираност и с топли алтови гласове. Разбира се, в един свят, където хората променяха лицата и телата си почти толкова лесно, колкото подменяха гардероба си, в красотата й нямаше нищо необичайно. Докато човек не си спомнеше, че тя не е оттук, и не си дадеше сметка, че бялото й лице едва ли е имало среща с пластични хирурзи… Дали беше разбрала, че идиотизмите, които й беше наговорил на балкона, не са нищо друго освен потисната сексуална паника? Беше ли онази странна забележка за дълга на ворските жени завоалирано предупреждение да се оттегли? Но той не беше направил нищо, поне не съзнателно. Нима бе толкова прозрачен?

Не бяха минали и пет минути от пристигането им, когато Майлс си даде сметка, че въобще не е трябвало да се оставя на сърдечния и многословен Вортис да го придума да слезе с него долу, но пък старецът изглеждаше принципно неспособен да зареже колегата си в орбита и сам да се наслади на домашната атмосфера. А мисълта, че радостта от семейната среща може и да не е чак толкова приятна за един външен човек — или за домакините, на които е бил натрапен — явно въобще не беше хрумнала на професора.

Майлс въздъхна, изпълнен със завист към домакина си. Администратор Ворсоасон, изглежда, бе извадил най-големия ворски късмет. Разбира се, бил е достатъчно умен да заработи по въпроса преди десетина години. Вносът на галактическа технология за предварителен избор на пола бе предизвикал недостиг на женски бебета на Бараяр. Тази оскъдица на жени бе достигнала най-заплашителното си ниво при поколението на Майлс, макар че напоследък родителите като че ли бяха започнали да идват на себе си. Въпреки това всички ворски жени на възраст близка до неговата, които Майлс познаваше, вече бяха женени, и то от години. Нима щеше да му се наложи да чака още две десетилетия за своя собствена булка?

„Ако се налага. Никакво заглеждане подир омъжени жени, момче. Сега си имперски ревизор.“ От деветимата имперски ревизори се очакваше да бъдат образци на висока нравственост и почтеност. Не помнеше някога да е чувал и за сянка от сексскандал, свързан с някой от лично подбраните наблюдатели на император Грегор. „Естествено, че няма да си чувал. Другите ревизори са на по осемдесет години и през последните петдесет от тях са женени.“ Майлс изсумтя. Пък и тя вероятно го мислеше за мутант, макар че, за щастие, беше твърде възпитана, за да го каже на глас. В лицето му.

„Ами тогава да разберем дали има сестра, а?“ Измъкна се от предизвикващата мързел хватка на гравитолеглото и седна, насилвайки мозъка си да смени скоростите. Дори според най-консервативната преценка, денят щеше да го засипе с нова информация в рамките на неколкостотин хиляди думи относно инцидента с огледалото и последствията от него. Реши да започне с един студен душ.

Днес нямаше да го огреят удобните трикотажни корабни гащеризони. След като избра един от трите нови официални цивилни костюма, които си бе донесъл от Бараяр — в нюанси на сиво, сиво и сиво — Майлс грижливо среса влажната си коса и се отправи към кухнята на мадам Ворсоасон, откъдето се носеха гласове и аромат на кафе. Там завари Николай, който дъвчеше овесени ядки с мляко в бараярски стил, администратор Ворсоасон — напълно облечен и явно готов за тръгване, и професор Вортис, все още по пижама, който преглеждаше нова доставка инфодискове и се мръщеше. До лакътя му се мъдреше недокосната чаша с розов плодов сок. Вортис вдигна очи и каза:

— А, добро утро, Майлс. Добре, че си станал вече.

Което бе последвано от любезния поздрав на Ворсоасон:

— Добро утро, лорд Воркосиган. Спахте добре, надявам се?

— Чудесно, благодаря. Какво има, професоре?

— От местния офис на ИмпСи ти изпратиха комуникатор. — Вортис посочи устройството до чинията си. — Не ми убягна от вниманието, че на мен не изпратиха.

Майлс смръщи чело.

— Баща ти не е бил толкова известен, когато сме завладели Комар.

— Вярно — съгласи се Вортис. — Старият джентълмен принадлежеше към онова уникално поколение между войните — твърде млад да се бие в Сетаганданската война и твърде стар, за да тормози бедните комарци. Тази липса на възможност да демонстрира войнствеността си бе източник на дълбоко лично неудовлетворение за него, както ни бе дадено да разберем на нас, децата.

Майлс закопча комуникатора на лявата си китка. Машинката за свръзка представляваше един вид компромис между него и ИмпСи в Серифоза, която в противен случай би носила отговорност за доброто му здраве, докато е тук. От ИмпСи предпочитаха да сгрешат в полза на предпазливостта и бяха настояли да го обградят с трудноподвижна тълпа от телохранители. Майлс бе решил да изпробва властта си на имперски ревизор, като им нареди да не му се мотаят в краката и, за негово удовлетворение, се беше получило. От друга страна, освен че му осигуряваше директна връзка с ИмпСи, комуникаторът следеше и местоположението му… Той се помъчи да не се чувства като опитно животинче, пуснато на свобода.

— А тези какви са? — Той кимна към инфодисковете.

Вортис вдигна дисковете и ги подреди във ветрило като карти.

— Куриерът, който дойде сутринта, донесе и записи от снощната реколта прибрани отломки. Както и нещо специално за теб, понеже бе така добър да се пишеш доброволец по медицинската страна на въпроса. Още една предварителна аутопсия.

— Да не би най-после да са открили пилота? — Майлс взе дисковете.

Вортис изкриви лице.

— Части от нея.

Мадам Ворсоасон влезе от балкона навреме, за да чуе последното.

— О, Боже. — Беше облечена както вчера, с ежедневно облекло по комарската мода в земни тонове — свободни панталони, блуза и дълго елече, които успешно скриваха фигурата й, каквато и да бе тя. Би била очарователна в червено, или зашеметяваща в светлосиньо с тези нейни сини очи… косата й отново беше вързана на стегната опашка, за голямо облекчение на Майлс. За миг се притесни от мисълта, че вследствие на последните си наранявания е развил и способността да предчувства, наред с онези отвратителни пристъпи.

Майлс й кимна за добро утро и предвидливо насочи вниманието си пак към Вортис.

— Явно съм спал добре. Въобще не съм чул кога е дошъл куриерът. Прегледа ли вече доклада?

— Отгоре-отгоре.

— Каква част от пилота са открили? — попита Николай, раздиран от любопитство.

— Не е твоя работа, младежо — твърдо заяви Вортис.

— Благодаря — прошепна мадам Ворсоасон и му кимна.

— Това беше последното неоткрито тяло. Добре — каза Майлс. — Толкова е тежко за роднините, ако нямат дори тяло, което да погребат. Когато бях… — Той премълча останалото. „Когато бях командир на флот за секретни операции, обръщахме небето наопаки, докато не открием телата на нашите другари и не ги върнем на семействата им.“ Тази глава от живота му беше приключила.

Мадам Ворсоасон, тази прекрасна жена, му подаде чаша черно кафе. После попита гостите какво биха искали за закуска. Майлс остави Вортис да отговори пръв, а сетне се присъедини към избора му в полза на овесените ядки. Докато тя се суетеше, сервирайки закуската и разчиствайки след Николай, администратор Ворсоасон каза:

— Докладът на моя отдел ще бъде готов днес следобед, ревизор Вортис. Сутринта Екатерин се чудеше дали не би искал да разгледаш училището на Николай. А след като изслушате доклада, може би ще ни остане време за един оглед отвисоко на някои от проектите ни.

— Не звучи зле за дневен ред. — Професор Вортис се усмихна на Николай. В бързината около внезапното им тръгване от Бараяр той — или може би професорката — не бяха забравили да му купят подарък. „Трябваше да взема нещо за хлапето — със закъснение се сети Майлс. — Най-сигурният начин да се подмажеш на една майка.“ — А, Майлс?

Майлс потупа купчинката дискове до купичката си.

— Няма да ми липсват занимания до обяд. Мадам Ворсоасон, забелязах, че в работната ви стая има комуникационно табло. Може ли да го използвам?

— Разбира се, лорд Воркосиган.

Ворсоасон любезно се извини, че трябвало да огледа нещата в отдела си преди изслушването на докладите, и тръгна. След малко станаха и всички други. Майлс, с дисковете в ръка, се върна в стаята за работа/гости на мадам Ворсоасон.

Преди да се настани зад комтаблото й, той се помота пред херметически затворения прозорец, вперил поглед в парка и в прозрачния купол. Бледото комарско слънце не се виждаше, но линията на утринната му светлина бавно пълзеше през другия край на парка. Следващото го осакатено слънчево огледало още не беше изгряло, за да направи сенките двойни.

„Означава ли това седем хиляди години нещастие?“

Той въздъхна, затъмни поляризираното стъкло на прозореца — което едва ли беше необходимо, — настани се зад комтаблото и започна да вкарва информацията от дисковете. За последната нощ бяха прибрани двайсетина прилично големи отломки. Той изгледа видеозаписите, на които се виждаше как те се въртят бавно из космоса, докато корабите по прибирането се приближават. Теорията гласеше, че ако откриеш всички фрагменти, ако направиш прецизни записи на въртенето и траекториите им, а после ги пуснеш отзад напред, може да получиш компютърно генериран модел на самата катастрофа и така да определиш причината. Уви, в истинския живот нещата никога не сработваха толкова гладко, но и най-малката информация беше от полза. Комарската ИмпСи продължаваше да пресява орбиталните трансферни станции в търсене на туристи с видеокамери, евентуално снимали въпросния участък от космоса в момента на сблъсъка. Но нямаше смисъл, опасяваше се Майлс — в подобни случаи хората сами бързаха да се обадят на властите, развълнувани и водени от желание да помогнат.

Вортис и екипът, работещ върху вероятната причина, бяха стигнали до предварителното заключение, че шлепът с руда не е бил цял, когато се е сблъскал с огледалото — хипотеза, която още не беше направена обществено достояние. Така че изникваше въпросът — била ли е унищожилата доказателствата експлозия на двигателите причина или следствие от катастрофата? И в кой момент тези разкъсани парчета метал и пластмаса са се сдобили с някои от по-интригуващите си деформации?

Майлс върна, за двайсети път тази седмица, компютърния запис на курса на товарния кораб преди сблъсъка и за стотен път се замисли над аномалиите му. На кораба беше бил единствено пилотът, а полетът бе рутинен — всъщност скучен до смърт — бавен преход от астероидния рудодобивен пояс до една от орбиталните рафинерии. Двигателите не би трябвало да са работили на специален режим по време на катастрофата — ускорението е било завършено, а забавянето на скоростта още не би трябвало да е започнало. Влекачът се бе движил пет часа преди графика си, но само защото е тръгнал по-рано, а не заради по-висока от обичайното скорост. Отклонението от курса беше около шест процента, в рамките на нормалните параметри — корекциите на този етап бяха излишни, макар че пилотът може да се бе опитал да прогони скуката, стараейки се да постигне по-голяма прецизност с помощта на микротласъци извън предварителното разписание. Дори преди минималните корекции в курса обаче пътят на влекача бе минавал на предостатъчните неколкостотин километра от огледалото, всъщност дори по-далеч, отколкото ако се беше движил точно по зададения курс.

Промяната в курса всъщност бе довела до това, че пътят на товарния кораб бе минал право през една от неизползваните комарски точки за скок. Космическото пространство около Комар бе необичайно богато на активни скокови точки, факт със стратегически и исторически последствия. Една от тях бе единственият достъп на Бараяр дотук. Именно заради контрола върху точките за скок, а не заради самата студена планета, бараярската флота се бе изсипала тук преди трийсет и пет години.

Тази точка за скок обаче не се използваше нито за транспорт, нито за търговия, нито беше от стратегически интерес. Изследователските експедиции, пътували през нея, бяха стигали до задънена улица, озовавайки се или в дълбокото междузвездно пространство, или близо до звезди, които нямаха нито обитаеми планети, нито полезни изкопаеми, чието добиване да е икономически изгодно. Никой не скачаше през тази точка, никой не би трябвало да скача през нея. Идеята как някой пират злодей с неясна мотивация изскача от възела, гръмва невинния товарен кораб — с оръжие, което не оставя никакви следи, забележете — и после изчезва, засега не бе подкрепена от никакви доказателства, макар районът да бе претърсен основно за такива. Това беше предпочитаният за момента сценарий на новинарската медия. Но в петизмерното пространство не беше засечена никаква следа, каквато оставяше след себе си всеки кораб, извършил скок.

Петизмерната аномалия при скок дори не се забелязваше с обикновени средства откъм триизмерното пространство и не би трябвало да се отрази по никакъв начин на влекача, дори ако той беше минал право през централния й вихър. Влекачът се използваше единствено за вътрешносистемни полети, не беше оборудван с неклинови тръби и не можеше да извършва скокове. И все пак… точката за скок беше там. За разлика от всичко останало.

Майлс потри тила си и извика доклада за аутопсията.

Зловещо, както винаги. Беше пилотирала комарка, към петдесетте. Може да беше бараярски сексизъм, но труповете на жени винаги го бяха притеснявали повече от труповете на мъже. Смъртта беше най-злонамереният унищожител на човешкото достойнство. И той ли бе изглеждал толкова уязвим и оголен, след като го бе покосил снайперисткият огън? По трупа на жената личеше обичайната последователност — бе премазан, декомпресиран, облъчен и замръзнал — всичко това беше типично за катастрофите в дълбокия космос. Едната ръка бе откъсната, по-скоро в началото на сблъсъка, отколкото по-късно, ако се съдеше по кадрите в близък план на ефекта на замръзване при течностите, изтекли от крайника. Поне смъртта й беше била бърза. Майлс имаше достатъчно опит в полза на обратното, за да добави „и почти безболезнена“. В замръзналите й тъкани не бяха открити следи от забранени наркотици или алкохол.

Наред с шестте си окончателни доклада комарският лекар, направил аутопсията, бе включил и една бележка, в която искаше да знае дали има позволението на Майлс да освободи телата на шестимата членове на екипа по поддръжка на огледалото и да ги предаде на семействата им. Боже, нима не го бяха направили вече?

Като имперски ревизор, от него не се очакваше да ръководи това разследване, а само да наблюдава и да докладва за него. Не искаше самият факт на присъствието му да смазва инициативността на останалите. Веднага изпрати нареждане да освободят телата.

После зачете шестте доклада. Бяха по-подробни от предварителния, който бе прегледал току-що, но не криеха изненади. Беше стигнал дотам, че копнееше за някаква изненада, за нещо, каквото и да било, отвъд „Космически кораб избухва безпричинно, убива седем души“. Да не говорим за астрономическата цифра, на която възлизаха материалните щети. След три преглътнати доклада и символичната закуска, изпълваща стомаха му с носталгия, си позволи кратък период на умствено възстановяване.

Докато чакаше гаденето да премине, заразглежда разсеяно информационните файлове на мадам Ворсоасон. Файлът, озаглавен „Виртуални градини“, му прозвуча добре. Тя сигурно нямаше да възрази, ако той си направеше една виртуална разходка из тях. „Водна градина“ го съблазни окончателно и той я извика на видеоплочата.

Както бе предположил, файлът съдържаше програма за пейзажно оформление. Човек можеше да погледне от всякакъв ъгъл и разстояние — от миниатюрен изглед отгоре до увеличено подробно изображение на всяко отделно растение, можеше и да програмира разходка по алеите на градината на всякакво ниво. Той избра своето собствено, някъде, хм, под метър и петдесет. Отделните растения се развиваха според реалистичната програма, която взимаше предвид светлината, влагата, гравитацията, хранителните вещества и дори атаките на виртуални вредители. Градината беше запълнена около една трета с експериментални подредби на различни видове трева, теменужки, острица, водни лилии и хвощ. В момента страдаше от мощен взрив на водорасли. Цветовете и формите изчезваха внезапно по протежение на незавършените краища, сякаш нашествие от някаква непозната сива геометрична вселена бе на път да я погълне цялата.

Любопитството му се събуди и, в най-добрия стил на ИмпСи, той слезе в поднивото на програмата и потърси равнищата на активност. Откри, че най-използваният напоследък е озаглавен „Бараярска градина“. Качи се обратно на ниво изображение, избра отново собствения си ръст и влезе.

Не беше градина с хубави земни растения, разположена на удобно за целта, известно място на Бараяр. Беше градина, изградена изцяло и единствено от местни видове, нещо, което той не би сметнал за възможно и още по-малко за красиво. Винаги бе намирал еднообразните им червеникавокафяви оттенъци и ниските им разкривени стъбла, в най-добрия случай, досадни. Единствените бараярски растения, които бе в състояние да познае и назове без колебание, бяха онези, към които беше силно алергичен. Но мадам Ворсоасон бе използвала някак формите и натюрела, за да създаде хармония в червеникавокафяво. Камъни и течаща вода ограждаха в рамки различните растения — близо до земята се разстилаше бордюр от гъст карминеночервен любовен сърбеж покрай високи талази трева-бръснач, която, както го бяха уверили веднъж, не била трева от ботаническа гледна точка. Никой не оспорваше частта с бръснача обаче. Ако се съдеше по популярните им имена, изгубените бараярски колонисти не бяха обичали много растителния свят на новия си дом — дяволски бурен, кокоша пъпка, козя напаст… „Красиво е. Как е успяла да го направи красиво?“ Никога не беше виждал нещо подобно. Може би човек просто се раждаше с този усет за красивото — както и с идеален тембър на гласа, друго нещо, с което той не можеше да се похвали.

В имперската столица Ворбар Султана имаше една малка и глуповата градска градина в края на пресечката край замъка Воркосиган, на мястото на друга стара господарска къща, която отдавна бяха съборили. Малкият парк бе заравнен по-скоро от съображения за сигурността на лорд-регента, живеещ в съседство, отколкото по някакви естетически съображения. Нямаше ли да е прекрасно, ако се заменеше с по-голяма версия на тази великолепна и в същото време изящна градина, която да създаде у гражданите вкус към собственото им планетарно наследство? Дори ако се наложеше да минат години, докато израсте.

Предназначението на виртуалната градинарска програма бе да се избегнат изяждащите време и средства дизайнерски грешки. Но ако единствените градини, които можеш да имаш, трябва да се побират в ръчния ти багаж, тя можеше да се превърне в хоби сама по себе си. И със сигурност беше по-чиста и по-лесна за поддържане от реалния си вариант. И все пак… защо ли му се струваше, че виртуалната градина едва ли радва Екатерин повече, отколкото холоизображението на вечеря, която не можеш да изядеш?

„А може би просто я мъчи носталгия по дома.“ Той неохотно излезе от файла.

По навик следващата му стъпка бе да отвори финансовата й програма за един бърз анализ. Оказа се, че файлът съдържа домакинския й баланс. Бюджетът, с който поддържаше дома си, бе доста свит, като си имаше предвид каква заплата би трябвало да получава администратор Ворсоасон. Седмичният бюджет беше направо оскъден. За ботаническото си хоби тя харчеше доста по-малко, отколкото подсказваха резултатите. Други хобита, други пороци? Следата, която оставяха парите, като правило разкриваше най-вярно истинската природа на хората. ИмпСи наемаше най-добрите счетоводители в империята, за да изнамерят хитроумни начини да прикрият собствените й дейности именно по тази причина. Харчеше дяволски малко за дрехи, освен за тези на Николай. Майлс беше чувал свои познати да се оплакват колко е скъпо да облечеш едно дете, но това тук наистина минаваше всички разумни граници… чакай, парите не бяха похарчени за облекло. Средства, отклонени от няколко места, неизменно се вливаха в една малка частна сметка, озаглавена „Николай, лечение“. Защо? Като подопечни на бараярски бюрократ, работещ на Комар, медицинските им такси не се ли покриваха от империята?

Той извика сметката. Годишните спестявания от домакинския й бюджет не възлизаха на нищо впечатляващо, но моделът на прехвърлянето им беше неизменен до натрапчивост. Озадачен, той излезе от файла и извика целия програмен списък. Търсеше нещо, за което да се хване.

Един файл, към края на списъка, нямаше име. Той го извика моментално. Оказа се, че е единственият документ в комтаблото й, който изискваше кодова дума за достъп. Интересно.

Работната програма на таблото беше от най-опростения и евтин вид за широко потребление. Кадетите в ИмпСи разфасоваха подобни програми като загряващо упражнение. На свой ред Майлс усети убождането на носталгията. Слезе в поднивото и за пет-шест минути го накара да изплюе кодовата си дума. „Дистрофия на Ворзон?“ Виж, точно за тази парола едва ли би се сетил веднага, каквато и мнемонична техника да използваше.

Рефлексите надвиха растящото му неудобство. Даде команда за отваряне на файла, като в същото време със закъснение си помисли: „Вече не работиш за ИмпСи. Не би трябвало да вършиш такива работи.“

Файлът съдържаше статии, достатъчни за цял университетски курс по медицина, събрани от всички възможни бараярски и галактически източници, върху едно от редките и непроучени бараярски генетични заболявания. Дистрофията на Ворзон се бе появила в периода на Изолацията, предимно, както подсказваше и името й, сред ворската каста, макар да не бе диагностицирала като мутация преди завръщането на галактическата медицина. Първо, при нея липсваха външните белези, благодарение на които, хм, той например би се озовал с прорязано гърло още при раждането си. Тази болест се развиваше в по-зряла възраст, започвайки с объркващо разнообразие от леки симптоми и завършвайки с умствен срив и смърт. В по-дивия свят на бараярското минало носителите на болестта често бяха срещали смъртта си по други причини, след като бяха родили или създали деца, но преди симптомите да се изявят. Лудостта се предаваше в немалко семейства — „Включително и сред някои от скъпите ми ворски предци“ — и по други причини, така че късното начало често се бъркаше с нещо друго. Гадна работа, откъдето и да я погледнеш.

„Но вече се лекува, нали?“

Да, макар и срещу много пари — това се дължеше на факта, че се срещаше рядко, а евтини бяха само услугите за масово потребление. Майлс прегледа набързо статиите. Симптомите бяха податливи на различни скъпи биохимични буламачи, които изтръгваха и заместваха увредените молекули. Ретрогенетичното окончателно лечение беше достъпно на по-висока цена. Е, почти окончателно лечение — бъдещото потомство при всички случаи трябваше да бъде сканирано за заболяването, за предпочитане по време на зачатието и преди да го мушнат в утробния репликатор, заместващ бременността.

Нима малкият Николай не беше износен в утробен репликатор? Боже, не бе възможно Ворсоасон да е настоял жена му — и детето му — да рискуват с опасностите на старомодното телесно износване, нали? Само малка част от най-консервативните стари ворски семейства все още се придържаха към него — обичай, върху който собствената му майка изливаше най-язвителната критика, която Майлс бе чувал да излиза от устата й.

„Какво става тук, по дяволите?“ Той стисна устни. Ако, както излизаше от файловете, Николай носеше, или имаше подозрение, че носи дистрофията на Ворзон, то единият или и двамата му родители също я имаха. Откога знаеха за това?

Внезапно си даде сметка за нещо, което трябваше да забележи много по-рано, още в първия момент, когато му бе натрапена илюзията за блажен семеен уют, която Ворсоасон успяваше да внуши. Това винаги беше най-трудното — да видиш липсващите парченца. В случая — липсващите две-три дечица. Няма ли някое малко сестриче за Николай бе, хора? Не, нямаше. „Значи са разбрали най-късно малко след раждането на сина си.“ Каква лична трагедия! „Но той ли е носителят, или тя?“ Надяваше се да не е мадам Ворсоасон. Изтръпваше от мисълта как ведрата й хубост се срива под яростната атака на болестта…

„Защо трябваше да науча всичко това?“

Празното му любопитство бе справедливо наказано. Подобно тъпанарско душене определено не подобаваше на един имперски ревизор, колкото и да се бе сраснало с мисленето на един агент по секретни операции към ИмпСи. Бивш агент. Къде беше останала лъскавата му нова ревизорска неподкупност? Със същия успех можеше да си навре любопитния нос в чекмеджето с бельото й.

Години наред се бе дразнил до смърт от военните правилници, с които бе принуден да се съобразява, докато най-после се бе сдобил с работа, за която не съществуваха писани правила. Усещането, че е умрял и е отишъл в рая, бе продължило около пет минути. Имперският ревизор беше Гласът на императора, неговите очи и уши, а понякога и ръце — чудесно описание, докато не спреш да се кефиш и не си зададеш въпроса какво, по дяволите, означава тази поетическа метафора.

Щеше ли да е полезен тест, ако се запиташе: „Мога ли да си представя Грегор да прави това?“ Външната студенина на Грегор прикриваше почти болезнена срамежливост. Мислите му се оплетоха като пате в кълчища. „Добре, нека променим въпроса: Мога ли да си представя Грегор в кабинета си като император да прави това?“ Кои точно действия, нередни за отделния индивид, бяха законни за един изпълняващ дълга си имперски ревизор? Много, според прецедентите, за които беше чел. Това означаваше ли, че истинското правило гласи: „Прави каквото знаеш, докато допуснеш грешка, а после ние ще ти видим сметката“? Съвсем не беше сигурен, че това му се нрави.

А дори и докато работеше за ИмпСи, ровенето в частните файлове беше запазено за враговете или, в най-лошия случай, за заподозрените. Е, и за бъдещите новобранци. И за неутралните, на чиято територия се очаква да оперираш. И… и… той изсумтя, изпълнен със самопрезрение. Грегор поне имаше по-добри маниери от ИмпСи.

Окончателно объркан, Майлс затвори файловете, изтри всяка следа от вмешателството си и извика следващия доклад от аутопсия. Разгледа внимателно уликите, които успя да събере от частите от разкъсани тела. Смъртта си имаше температура и тя беше дяволски ниска. Спря, колкото да нагласи термостата в стаята с няколко градуса по-нагоре, после продължи.