Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Komarr, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Комар

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 25

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №81

ISBN: 954-585-176-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 4

Бюрократичното царство на Етиен Ворсоасон заемаше два етажа в една херметично запечатана кула, която иначе приютяваше правителствените служби на купол „Серифоза“. Кулата, в самия край на куполния град, не бе защитена от друга атмосфероподдържаща конструкция. Майлс огледа неодобрително преддверието със стъклен покрив, докато се изкачваха по спираловидния ескалатор в центъра му. Можеше да се закълне, че ушите му долавят слабото, далечно съскане на изтичащ въздух.

— И какво ще стане, ако някой счупи прозорец с камък? — промърмори той на професора, който се возеше едно стъпало зад него.

— Нищо особено — каза Вортис. — Ще изтече доста въздух, но разликата в налягането не е чак толкова голяма.

— Вярно. — Купол „Серифоза“ не беше съвсем като космическа инсталация, въпреки някои подвеждащи прилики в архитектурата. Тук въздухът вътре се създаваше от въздуха вън, поне в по-голямата си част. По цялата повърхност на куполния комплекс бяха пръснати вентилационни шахти, които всмукваха свободните летливи газове на комарската атмосфера, филтрираха излишния въглероден двуокис и малките количества други гадории, пропускаха азота непроменен и увеличаваха концентрацията на кислород до годна за дишане смес. Процентното съдържание на кислород в комарската атмосфера все още беше твърде недостатъчно за голям бозайник без дихателна маска, но абсолютното количество възлизаше на обем много по-голям дори от най-обширните куполни комплекси. — Поне докато им работи енергийната система.

Слязоха от ескалатора и последваха Ворсоасон по един коридор, който тръгваше встрани от централното фоайе. Минаха покрай стъклен шкаф с дихателни маски, закачен на стената до пожарогасителя, и видът му вдъхна на Майлс известна увереност — явно комарците не се отнасяха съвсем небрежно към рисковете на ежедневието си. Макар че шкафът изглеждаше подозрително прашен. Бяха ли го отваряли въобще след инсталирането му преди неизвестно колко години? Бяха ли проверявали дали може да се отвори? Ако това беше военна инспекция, Майлс можеше да се позабавлява, като спре групичката им още тук и скъса печатите на шкафа, за да провери дали захранването и резервоарните нива са в рамките на предписанията. Като имперски ревизор също можеше да го направи, разбира се, както и всичко друго, което му хрумне. Когато беше по-млад, имаше един грях, на който рядко успяваше да устои — импулсивността. В нощните часове на тъмни съмнения Майлс понякога се чудеше дали император Грегор не е сбъркал с последното си ревизорско назначение. Предполагаше се, че властта корумпира, но лично той се чувстваше по-скоро като дете, пуснато на воля в любимата си сладкарница. „Овладей се, момче.“

Шкафът с маските остана зад тях, без да предизвика инцидент. Ворсоасон, вживял се в ролята си на гид, им посочваше офисите на различните подотдели, които ръководеше, без обаче да ги кани вътре. Не че имаше кой знае какво да се види в тези канцеларии. Истински интересните неща и истинската работа се намираха извън купола, в експерименталните станции, в участъците и изолираните терени, пръснати из целия сектор, където се работеше върху местната флора и фауна. В тези скучни стаи Майлс щеше да открие само… комтабла. И комарци, разбира се, много комарци.

— Насам, господа. — Ворсоасон ги въведе в една просторна стая с голяма кръгла маса за холовидео-прожекции. Изглеждаше — и миришеше — като всяка друга конферентна зала, в която Майлс бе влизал за военни или секретни инструктажи и разбори по време на рано приключилата си кариера. „Мислех, че съм се отървал от това. Изглежда, най-голямото ми предизвикателство за този следобед ще е да не заспя на масата.“ Няколко мъже и жени седяха и чакаха, попипвайки нервно тефтери за записки и видеодискове, а други двама притичаха след ревизорите с полугласни извинения. Ворсоасон посочи местата, определени за гостите — отляво и отдясно на самия него. Майлс хвърли една обща усмивка за поздрав и седна.

— Лорд ревизор Вортис, лорд Воркосиган, позволете да ви представя началниците на отдели към клон „Серифоза“ на комарския Проект по тераформиране. — Ворсоасон назова всеки от присъстващите и съответните им отдели, които, под шапката на трите основни клона — Счетоводство, Операции и Изследвания — включваха такива колоритни названия като Въглеродна редукция, Хидрология, Парникови газове, Тестови участъци, Управление на отпадъчната топлина и Микробна рекласификация. Комарци, всичките до един. Ворсоасон беше единственият бараярец сред тях. Все още прав, той се обърна към един от новодошлите.

— Господа, позволете да ви представя и Сер Вение, моя административен помощник. Вение е подготвил за вас едно резюме, след което екипът ми с радост ще отговори на въпросите ви.

Ворсоасон седна. Вение кимна поред на двамата ревизори и измърмори нещо под нос. Беше слаб мъж, по-нисък от Ворсоасон, с тревожни кафяви очи и злополучно тясна челюст, която, прибавена към стреснатото му държане, оставяше впечатлението за заек на ръба на нервна криза. Той застана на подиума с контролното табло на холовидеото, потри ръце и дълго рови из купа инфодискове, преди да се спре на един, който после върна при останалите. Изкашля се и успя някак да заговори.

— Господа. Позволете да започна с един кратък исторически преглед. — Кимна им отново, като задържа за миг погледа си върху Майлс. Вкара един диск в машината и върху видеоплочата се появи привлекателна, тоест артистично ретуширана гледка на въртящия се около оста си Комар. — Ранните изследователи на възлената връзка преценили, че Комар е подходящ кандидат за евентуално тераформиране. Нашата почти девет десети стандартна гравитация, изобилният местен резерв на газообразен азот, инертният буфер от други газове и от достатъчно вода под формата на лед, правели проблема неимоверно по-лесен за разрешаване в сравнение с такива класически студени и сухи планети като Марс, да кажем.

„Наистина са били ранни тези изследователи — помисли си Майлс, — щом са пристигнали и са се заселили тук преди откриването на далеч по-здравословни светове.“ Което бе направило подобни амбициозни проекти икономически безинтересни, освен ако вече не живееш тук, разбира се. Но пък… оставаха точките за скок.

— Имало значителни пречки обаче — продължи Вение. — Концентрацията на атмосферен въглероден двуокис била твърде висока и токсична за хората, а в същото време слънчевото греене било толкова недостатъчно, че никакъв парников ефект, било то контролиран или естествен, не можел да улови топлината, необходима за поддържането на течна вода. Вследствие на това Комар бил един мъртъв свят, студен и тъмен. Най-ранните изчисления показали, че ще е необходима повече вода, и за тази цел предците ни организирали няколко така наречени нискоударни кометни сблъсъка, на които можем да благодарим за южните си кратерни езера. — Шарен, макар и малко прекалено, рояк от светлинки бръсна долното полукълбо на планетата и се превърна в броеница от сини петънца. — Но растящата нужда от кометна вода и летливи газове в горната част на йоносферата за поддържане на орбиталните и възлови станции скоро сложила край на това. Както и страховете на ранните заселници от зле изчислени траектории, разбира се.

Много ясно изразени страхове, доколкото си спомняше Майлс от часовете си по комарска история. Хвърли бърз поглед към Вортис. Професорът изглеждаше напълно доволен от образователната лекция на Вение.

— Всъщност — продължи Вение — по-късните проучвания показали, че водният лед в полярните шапки е по-дебел, отколкото се смятало първоначално, макар и не в такова изобилие като на Земята. И така започнала борбата за топлина и светлина.

Майлс напълно разбираше ранните комарци. Самият той питаеше страстна ненавист към студа и тъмнината.

— Предците ни построили първото слънчево огледало, заменено едно поколение по-късно с нов модел. — Холовиден макет, отново в нереален мащаб, се появи до планетата и бавно се преля в друг. — Век по-късно той на свой ред бил заменен от този, който познаваме и днес. — Шестоъгълникът със седем диска се появи над холоплочата и започна да обикаля около планетата. — Слънчевото греене при екватора се увеличило достатъчно, за да позволи съществуването на течна вода и зараждането на растителност, която намалявала концентрацията на въглерод и освобождавала при фотосинтезата така необходимия кислород. През последвалите десетилетия в горните слоеве на атмосферата пълноспектрална смес от изкуствени парникови газове била освободена с цел да спомогне задържането на новата енергия. — Вение протегна ръка към таблото и четири от седемте диска на огледалото изгаснаха. — После ни сполетя катастрофата. — Комарците около масата се взираха мрачно в осакатеното огледало.

— Спомена се за преценка на бъдещите щети от охлаждането. В цифри? — любезно го подкани Вортис.

— Да, милорд ревизор. — Вение плъзна един диск по полираната повърхност на масата към професора. — Администратор Ворсоасон ми каза, че сте инженер, и аз записах всички изчисления на диска.

Човекът от Управление на отпадъчната топлина, Суда, също инженер, примигна и прехапа палеца си при това наивно неведение за статута на Вортис в инженерните науки. Самият Вортис каза единствено:

— Благодаря.

„А моето копие къде е?“ — не попита на глас Майлс.

— Бихте ли били така добър да резюмирате заключенията си за нас, неинженерите, Сер Вение?

— Разбира се, лорд ревизор… Воркосиган. Сериозните щети върху флората и фауната ни в най-северните и най-южните ширини, не само в сектор „Серифоза“, а по цялата планета, ще се усетят след един сезон. С всяка следваща година положението ще се влошава, а в края на петата кривата на охлаждане се покачва бързо към границата на екологичната катастрофа. Слънчевото огледало е било построено за двайсет години. Моля се да не ни е нужно също толкова време, за да го поправим. — Върху видеоплочата полярните шапки пълзяха като бели тумори и заплашваха да погълнат цялата планета.

Вортис погледна Суда и каза:

— Следователно на преден план излизат други източници на енергия, поне като временно решение.

Суда, едър мъж с големи ръце, се усмихна мрачно. Също като Вение, и той се изкашля преди да започне:

— В ранните етапи на тераформиране се е смятало, че отпадъчната топлина от нашите разрастващи се куполни системи ще допринесе значително за затоплянето на планетата. С течение на времето се разбрало, че тази преценка е твърде оптимистична. Планета, чиято хидросфера е в процес на зараждане, представлява гигантски термален буфер, да не говорим колко топлина е необходима за втечняването на всичкия този лед. Понастоящем — преди инцидента — смятахме, че е най-добре да използваме отпадъчната топлина за създаването на микроклимати около куполите, един вид резервоари за следващата вълна от по-висша флора и фауна.

— За един инженер предложението, че трябва да се влага повече енергия в загубата на топлина, би прозвучало безумно — съгласи се Вортис, — но предполагам, че тук подобна идея е съвсем разумна. Какви са възможностите за пренасочване на част от синтезните реактори изцяло към производство на топлина?

— Да подгряваме моретата чашка по чашка? — Суда се намръщи. — Възможно е, разбира се, и аз бих бил единствено доволен да увеличим приложението на техниката за развитие на малки площи в сектор „Серифоза“. Икономически изгодно — не. С оглед на резултатите, би излязло по-скъпо от поправката — или разширяването — на слънчевото огледало, нещо, за което от години изпращаме петиции на Империята. Без успех. А щом вече имаш реактор, по-добре е да го използваш за поддържането на куполни системи. В крайна сметка топлината пак ще се озове навън. — Той плъзна инфодискове по масата, този път и към двамата ревизори. — Това е доклад за настоящото състояние на проблема, с който се занимава нашият отдел. — После погледна един от колегите си. — Всички ние горим от нетърпение да минем към по-висши растителни форми преди да си отидем по реда, но засега най-големият ни, ако не успех, то дейност поне, остава в границите на микробното ниво. Филип?

Мъжът, който бе представен като шеф на Микробна рекласификация, се усмихна малко криво на Суда и се обърна към ревизорите.

— Ами да, така е. Бактериите направиха истински бум. Както нашите култури, така и дивите видове. Внесени са почти всички земни видове. За съжаление, микробният живот има склонността да се адаптира към околната среда по-бързо, отколкото околната среда се адаптира към нас. Отделът ми няма и миг почивка в усилията си да не изостава от мутациите. Както винаги, светлината и топлината са недостатъчни. А, честно казано, господа, същото се отнася и за отпусканите средства. Въпреки че нашата микрофлора расте бързо, тя и умира бързо и повторно освобождава в атмосферата въглеродните си съставки. Трябва да преминем към по-висши организми и да ограничим излишъка от въглерод според изискванията на плана за първото хилядолетие. Може би ти ще искаш да вземеш думата по този въпрос, Лиз? — обърна се той към една приятно закръглена дама на средна възраст, която бе представена като шеф на Въглеродна редукция.

Тя се усмихна доволно, от което Майлс заключи, че нещата в отдела й вървят добре.

— Да, господа. Разполагаме с немалко по-висши растителни форми, за които се грижим както в естествените условия на основните ни тестови участъци, така и в лабораториите ни, където ги подлагаме на генетично развитие и подобрение. Засега най-големият ни успех е при устойчивите на студ и въглероден двуокис торфени блата. Наистина, те се нуждаят от течна вода и, както всичко останало, биха се развивали по-добре при по-висока температура. Най-добре би било да се разположат в много ниски области, така че ограничаването на въглерода да бъде наистина дългосрочно, но в сектор „Серифоза“ нямаме такива. Така че се спряхме на най-големите падини, с които разполагаме, райони, които, след освобождаването на течна вода от полюсите, един ден ще бъдат покрити с езера и малки морета и уловеният въглерод ще бъда заключен под утаечна шапка. Ако се заложи правилно, процесът ще се развива напълно самостоятелно, без по-нататъшна намеса от наша страна. Ако ни се отпуснат необходимите средства, за да удвоим или утроим площта, заета с плантации, през следващите няколко години… е, тук са записани предвижданията ми. — Вортис прибра още един инфодиск. — Започнахме разработването на няколко тестови участъка за по-големи растения, чието предназначение е да оформят следващия слой над блатата. Тези по-големи организми са безкрайно по-податливи на контрол от бързо мутиращата микрофлора. Дори на този етап сме готови да разширим участъците им. Но за тях заплахата от намалената светлина и топлина е още по-голяма. Наистина трябва да разполагаме с достоверна преценка колко време ще отнеме поправката на огледалото, преди да продължим с плановете си по засаждането.

Тя фиксира очаквателно Вортис, но единственото, което той каза, бе:

— Благодаря ви, мадам.

— Планирали сме полет над торфените плантации за днес следобед — уведоми я Ворсоасон, за да я удовлетвори поне временно.

Срещата продължи в същия дух, докато не се изказаха всички шефове на отдели, засипвайки ги с повече, отколкото Майлс искаше да знае за тераформирането на Комар, и с обиколни и не толкова обиколни апели за увеличаване на средствата, отпускани от Империята. И на светлината и топлината. „Властта корумпира, но ние искаме енергия.“ Само от Счетоводство и Управление на отпадъчната топлина бяха успели да приготвят допълнително копие от докладите си за Майлс. Той потисна внезапно обзелото го желание да посочи този факт някому. Наистина ли държеше на още неколкостотин хиляди думи, с които да се приспива вечер? Докато всички си кажат приказката, най-новите му белези започнаха да прещракват болезнено, без да се брои вчерашното физическо натоварване от външната инспекция на осакатеното огледало в компресионен костюм. Стана от стола си много по-непохватно, отколкото бе възнамерявал. Вортис понечи да го прихване за лакътя, но Майлс смръщи чело и професорът бързо се отказа. Не че наистина се нуждаеше от нещо за пиене, просто искаше да пийне.

— А, администратор Суда — каза Вортис, когато шефът на отдела по управление на отпадъчната топлина мина покрай тях на път за вратата. — Мога ли да поговоря с вас, ако обичате?

— Разбира се, милорд ревизор.

— Има ли някаква специална причина да не помогнете на онзи млад човек, Фар, да открие изчезналата си приятелка?

— Не ви разбрах.

— Човекът, който е търсил бившата ви служителка Мари Трогир. Имаше ли някаква причина да не му помогнете?

— А, той ли? За нея. Ами, вижте… възникнаха някои трудности. — Суда се огледа, но стаята се беше опразнила, с изключение на Ворсоасон и Вение, които чакаха да подкарат високопоставените си гости към следващия етап на туристическата им обиколка.

— Посъветвах го да подаде молба за издирване на изчезнало лице в куполната служба за сигурност. Може би ще имат въпроси към вас.

— Аз… не мисля, че ще съм в състояние да им помогна повече, отколкото на Фар. Наистина не знам къде е тя. Напусна и толкова. Съвсем внезапно, уведоми ме само ден предварително. Това създаде трудности на останалите ми служители, и то в момент, който се оказа твърде тежък. Не останах много доволен.

— Същото каза и Фар. Просто си мислех, че онова с котките е странно. Една от дъщерите ми има котки. Ужасни малки паразити, но тя си ги обича.

— Котки? — попита Суда. Изглеждаше все по-объркан.

— Трогир, изглежда, е оставила котките си при Фар.

Суда примигна, но все пак каза:

— Винаги съм смятал за нередно да се натрапвам в личния живот на подчинените си. Мъже или домашни любимци, това си е работа на Трогир, не моя. Стига да не пречат на професионалните им задължения по проекта. Аз… има ли нещо друго?

— Всъщност не — каза Вортис.

— В такъв случай, ако ме извините, милорд ревизор. — Суда се усмихна и се изниза през вратата.

— Какъв е проблемът всъщност? — попита Майлс, когато тръгнаха по коридора в обратната посока.

— Дребен служебен скандал, за съжаление — отговори Ворсоасон. — Една от техничките на Суда избяга с един от инженерите му. Суда е доста притеснен от случилото се.

— Вие откъде разбрахте за това?

— Младият Фар заговори Екатерин в един ресторант — каза Вортис.

— Голяма напаст се оказа този човек — въздъхна Ворсоасон. — Не се учудвам, че Суда гледа да си няма работа с него.

— Винаги съм смятал, че комарците са по-разкрепостени в това отношение — обади се Майлс. — В галактически стил и така нататък. Не толкова разкрепостени като бетанците, но все пак. Звучи ми като приставане в дълбоката бараярска провинция. — „Разбира се, без необходимостта да се спасяваш от обществения натиск на дълбоката провинция, като роднини със склонност към убийство, които са поели по пътеката на войната, за да защитят семейната чест например.“

Ворсоасон вдигна рамене.

— Културното заразяване между отделните светове не може да бъде само еднопосочно.

Продължиха към подземния гараж, но поръчаната от Ворсоасон въздушна кола не се виждаше никъде.

— Почакайте тук, Вение. — Ругаейки под нос, Ворсоасон отиде да види какво е станало. Вортис тръгна с него.

Възможността да разпита един комарец под прикритието на неофициален разговор не беше за изпускане. От кой вид комарци беше Вение? Майлс се обърна към него, но той го изпревари:

— За пръв път ли сте на Комар, лорд Воркосиган?

— Не. През космическите ви станции съм минавал много пъти, но рядко съм слизал на планетата. А в Серифоза съм за пръв път.

— Някога били ли сте в Равноденствие? Столицата на планетата.

— Разбира се.

Вение фиксира нещо неопределено в далечината, отвъд бетонните колони и слабото осветление, и се усмихна.

— А посещавали ли сте тамошния параклис на Клането?

„Нахален гаден комарец, ето от кой вид си.“ Равноденственското клане имаше позорната слава на най-грозния инцидент по време на бараярското нашествие. Двестате комарски съветници, членове на управляващия по онова време сенат, бяха обявили капитулация и малко по-късно бяха разстреляни от бараярските тайни служби в гимнастическия салон на едно училище. Политическите последствия се бяха колебали в тесните граници между сериозното и катастрофалното. Усмивката на Майлс позамръзна на устните му.

— Разбира се. Не бих могъл да пропусна, нали?

— Всички бараярци би трябвало да направят това поклонение. Според мен поне.

— Отидох с един мой близък приятел. Помогнах му да направи ритуално жертвоприношение за леля си.

— Роднина на един от Мъчениците ви е приятел? — За момент очите на Вение се разшириха от искрена изненада, което беше като свеж полъх в този иначе грижливо режисиран разговор, или поне на Майлс му се стори така. Колко ли пъти бе репетирал наум думите си Вение, докато отвътре го е сърбяло за възможност да ги изрече на глас?

— Да. — Майлс вложи в погледа си малко по-голяма доза открито предизвикателство.

Вение явно почувства тежестта му, защото пристъпи неспокойно от крак на крак и каза:

— Понеже сте син на баща си, просто съм малко изненадан, това е всичко.

„От кое, че имам приятели комарци?“

— Именно защото съм син на баща си, не би трябвало да сте изненадан.

Веждите на Вение подскочиха.

— Е… има една теория, че клането е било наредено от император Ецар без знанието на адмирал Воркосиган. Ецар със сигурност беше достатъчно безмилостен, за да направи такова нещо.

— Достатъчно безмилостен, да. Но не и достатъчно глупав. Тази брилянтна идея се е пръкнала в главата на главния политофицер на бараярската експедиция, за което баща ми се погрижил въпросният офицер да заплати с живота си. Не че това помогнало някому. Дори да оставим настрана моралния аспект на въпроса, клането е било един изключително глупав акт. Обвинявали са баща ми за много неща, но глупостта никога не е била сред тях. — Бе започнал да приказва опасно бързо. И опасно много.

— Сигурно никога няма да научим цялата истина — каза Вение.

„Това на отстъпка ли трябваше да прилича?“

— Може цял ден да ви повтарят истината, но ако предварително сте решили да не й повярвате, тогава да, не мисля, че някога ще я научите. — Той оголи зъби в усмивка, която не беше точно усмивка. „Не, овладей се. Защо да позволяваш на този комарски глупак да разбере, че те е засегнал?“

Вратите на близкия асансьор се отвориха и Майлс моментално забрави за съществуването на Вение, защото от кабинката излязоха мадам Ворсоасон и Николай. Тя беше облечена със същия безрадостен кафеникав тоалет, който носеше и сутринта, и носеше цял куп дебели якета. Махна им с ръка изпод тях и се приближи с бърза крачка.

— Много ли закъснях? — попита задъхано. — Добър ден, Вение.

Потискайки първия идиотизъм, който му дойде на езика, а именно: „Мога да ви чакам цял живот, милейди“, Майлс успя все пак да каже:

— Добър ден, мадам Ворсоасон. Здравей, Николай. И вие ли ще дойдете с нас? — „Мога ли да се надявам?“ — Съпругът ви тъкмо отиде да провери какво става с въздушната кола.

— Да, вуйчо Вортис реши, че това ще е един добър нагледен урок за Николай. А и самата аз не съм излизала много извън купола. Така че с удоволствие приех поканата. — Усмихна се, прибра назад един кичур коса, който бе успял да се измъкне от затвора си, и едва не изпусна купчината якета. — Не знаех дали ще кацнем някъде и ще се разходим навън пеша, но за всеки случай донесох няколко якета.

Голяма, херметично затваряща се въздушна кола с две купета се показа съскайки иззад ъгъла и кацна с въздишка до тях. Предната врата се отвори, Ворсоасон слезе и поздрави съпругата и сина си. От предната седалка професорът наблюдаваше с усмивка краткото объркване по разпределянето на двете купета между шестимата пътници, но Николай бързо разреши въпроса, като настоя да седне както до дядо си Вортис, така и до татко си.

— Може би днес Вение ще ни бъде пилот? — свенливо предложи мадам Ворсоасон.

Мъжът й й хвърли неочаквано злобен поглед.

— Напълно съм в състояние да пилотирам.

Устните й помръднаха, но тя не възрази. „Избирай, милорд ревизор — помисли си Майлс. — Кое предпочиташ — да те вози човек, който навярно страда от първите симптоми на дистрофията на Ворзон, или комарец със силно патриотично чувство, чиято кола е пълна с изкушаващи бараярски ворски мишени?“

— Аз нямам предпочитания — съвсем искрено измърмори той.

— Донесох якета… — каза мадам Ворсоасон и им ги раздаде. Тя, съпругът й и Николай облякоха собствените си. Професорът срещна известни затруднения със средните копчета на временно поверената му и принципно принадлежаща на Ворсоасон дреха.

Дебело подплатеното яке, което Екатерин подаде на Майлс, беше нейно — моментално заключи той, воден от аромата, уловен в подплатата. Навлече го и прикри дълбокото вдишване, свирайки нос в яката.

— Благодаря, ще свърши чудесна работа.

Ворсоасон пъхна глава в задното купе, извади дихателни маски и им ги раздаде. Двамата с Вение си имаха свои с имената им, изписани отстрани. Останалите бяха с надпис „посетител“ — една голяма, две средни и една малка.

Мадам Ворсоасон преметна своята през ръката си и се наведе да нагласи маската на Николай, проверявайки нивата на енергийно захранване и кислород.

— Вече ги проверих — каза Ворсоасон. В гласа му се долавяше раздразнение. — Не е необходимо и ти да го правиш.

— О, извинявай — каза Екатерин. Но Майлс, който по навик проверяваше своята, забеляза, че тя довърши проверката преди да се заеме със своята маска. Забеляза го и Ворсоасон. И се намръщи.

След още няколко минути, посветени на дискусия в бетански стил, групата се раздели на две, като Ворсоасон, синът му и професорът се настаниха в предното купе, а Майлс, мадам Ворсоасон и Вение — в задното. Майлс не знаеше дали да се радва, или да съжалява за спътниците, които му се паднаха. Сигурен беше, че е в състояние да завърже приятен, макар и твърде различен разговор с всеки от тях, стига другият да не присъстваше. Всички свалиха маските на вратовете си, така че да не им се пречкат и в същото време да са подръка в случай на нужда.

Излязоха през транспортния шлюз на гаража и колата се издигна във въздуха. Вение се върна към първоначалния си скован професионален лекторски тон, насочвайки вниманието им към различните терени, върху които работеха. От тази скромна височина човек наистина можеше да придобие някаква представа за успехите на местното тераформиране, най-вече по оскъдните земно-зелени петна в падините и по мъхнатите следи от лишеи върху скалите. Мадам Ворсоасон, с лице, залепено към стъклото, задаваше на Вение достатъчно на брой интелигентни въпроси, спестявайки на Майлс усилията в тази посока, за което той й бе изключително благодарен.

— Изненадан съм, мадам Ворсоасон, че при вашия интерес към ботаниката не сте накарали съпруга си да ви намери работа в отдела — каза Майлс след малко.

— О — отвърна тя, сякаш идеята беше нова за нея. — Не бих могла да направя такова нещо.

— Защо не?

— Не би ли било връзкарство? Или някакъв вид сблъсък на интереси?

— Не и ако си вършите работата добре, в което не се съмнявам. В края на краищата, цялата бараярска ворска система разчита на семейните връзки. За нас това не е порок, а начин на живот.

Вение потисна някакъв неочакван звук, навярно сумтене, и погледна Майлс с подновен интерес.

— Защо вие да правите изключение? — продължи Майлс.

— Това ми е само хоби. Нямам достатъчно технически опит. Ще трябва да опресня значително познанията си по химия, и то само като за начало.

— Бихте могли да започнете от най-ниската техническа длъжност — и да посещавате вечерни курсове, за да попълните пропуските в знанията си. За нула време и със собствени сили може да си спечелите работа, която наистина да ви е интересна. Все трябва да наемат някого. — На Майлс със закъснение му хрумна, че ако тя, а не мъжът й, носи дистрофията на Ворзон, може да има основателни причини, поради които не се е хвърлила в едно поглъщащо толкова време и енергия предизвикателство. Усещаше някаква скрита енергия у нея, сякаш бе вързана на възли, заключена, циркулираща в омагьосан кръг, без друг отдушник освен саморазрушението. Страхът от надвисналата болест ли бе направил това с нея? По дяволите, кой от тях я носеше? Предполагаше се, че вече е велик детектив, нали така, значи би трябвало да е в състояние да разреши тази загадка.

Е, лесно можеше да го направи. Само трябваше да постъпи непочтено — да се обади в комарската ИмпСи и да поиска пълна медицинска проверка на домакините си. Просто да размаха вълшебната си ревизорска пръчка и да нахлуе в личния им живот. Не! Всичко това нямаше нищо общо с инцидента със слънчевото огледало. Както показа и тазсутрешното недоразумение с комтаблото й, беше крайно време да започне да разграничава личното от професионалното си любопитство също толкова стриктно, колкото разграничаваше личните си средства от тези, които му отпускаше Империята. Не злоупотребявай — нито с чуждите пари, нито с чуждия живот. Трябваше да си поръча табелка с това мото и да си я закачи на стената да му напомня. Поне парите не го изкушаваха. Подушваше слабия й аромат — телесния и цветните мотиви на парфюма й — на фона на пластмасата, метала и рециклирания въздух…

За учудване на Майлс, Вение каза:

— Наистина трябва да го обмислите, мадам Ворсоасон.

Изражението й, което по време на полета постепенно се бе съживило, сега отново си върна старата сдържаност.

— Аз… ще видим. Може би догодина. След като… ако Тиен реши да остане.

Гласът на Ворсоасон, по интеркома откъм предното купе, ги прекъсна, за да насочи вниманието им към торфеното блато в една дълга тясна долина под тях. Майлс не беше очаквал гледката да е толкова внушителна. Първо, цветът му бе яркозелен, и второ — беше дълго километри.

— Този вид произвежда шест пъти повече кислород от земния си предтеча — гордо отбеляза Вение.

— Значи… ако се изгубиш навън без дихателна маска, можеш ли да долазиш до него и да оцелееш, докато те спасят? — практично попита Майлс.

— Ммм… ако можеш да задържиш дъха си за стотина години.

Майлс започваше да подозира Вение в наличие на чувство за хумор, скрито под маската на нервак. Както и да е, въздушната кола заслиза по спирала към участък с оголени скали и вниманието на Майлс бе привлечено от терена им за кацане. Бе имал неприятен и дълбок, така да се каже, личен опит с коварството на арктическите блата. Но Ворсоасон успя да приземи колата с успокоително хрущящо дрънчене върху твърда скала и всички нагласиха дихателните си маски. Капакът се вдигна и в лицата ги удари студен, негоден за дишане въздух. Излязоха от колата и заслизаха предпазливо по скалите, за да огледат отблизо кашкавите зелени растения. Бяха си кашкави зелени растения, нямаше второ мнение. И бяха много. Чак до хоризонта. Много. Кашкави. Зелени. С известно усилие Майлс възпря вдъхновения си мозък от съставянето на дълъг доклад до императора в този стил и вместо това се опита да оцени подобаващо изобилстващия с технически термини трактат на Вение на тема потенциалните щети от дълбокото замразяване върху не знам си какъв химически цикъл.

След като се наслаждаваха още известно време на гледката — която си беше все същата, а Ники, въпреки че подскачаше наоколо като бълха, следван героично от майка си, не успя да падне в блатото — се качиха във въздушната кола. След полет над една съседна зелена долина и над една друга в мрачно кафяво — необработена — за сравнение и контраст, се насочиха обратно към купол „Серифоза“.

Една доста голяма инсталация, перчеща се със собствения си синтезен реактор, и буйната разнообразна зеленина, разливаща се около нея, привлякоха вниманието на Майлс към левия хоризонт.

— Какво е това? — попита той Вение.

— Главната експериментална станция на „Отпадъчна топлина“ — отговори той.

Майлс натисна интеркома.

— Някаква възможност да кацнем за малко долу и да огледаме?

Гласът на Ворсоасон прозвуча колебливо:

— Не знам дали ще успеем да се върнем в купола преди мръкване. Не ми се иска да рискуваме.

На Майлс не му беше хрумвало, че нощните полети са толкова опасни, но вероятно Ворсоасон знаеше докъде стигат собствените му възможности. Освен това на борда бяха жена му и детето му, да не говорим за целия този имперски товар в донякъде непредразполагащото лице на Майлс и професора. И все пак изненадващите инспекции винаги бяха най-забавните, ако искаш да получиш вярната картинка. За миг той се изкуши да настои. По ревизорски.

— Със сигурност би било интересно — промърмори Вение. — Самият аз не съм бил там от години.

— Може би някой друг ден? — предложи Ворсоасон.

Майлс се отказа. Двамата с Вортис си играеха на високопоставени гости тук, а не на генерални инспектори. Истинската криза беше там горе.

— Може би. Ако остане време.

След още десетина минути купол „Серифоза“ изникна на хоризонта. Беше импозантна и пищна гледка на фона на здрачаващото се небе с примигващите си нишки от светлинки, с лупингите на транспортните тръби, с топлия блясък на куполите, с искрящите кули. „Ние човеците се справяме доста добре — помисли си Майлс, — ако ни погледнеш откъм правилния ъгъл.“ Въздушната кола се плъзна през транспортния шлюз и кацна в гаража.

Вение продължи с въздушната кола, а Ворсоасон събра допълнителните дихателни маски. Мадам Ворсоасон буквално грееше, възбудена от обиколката извън купола.

— Не забравяй да включиш маската си в презаредителя — изчурулика тя на съпруга си, докато му подаваше своята.

Лицето на Ворсоасон потъмня и той много бавно и отсечено изсъска:

— Не ми казвай какво да правя!

Тя се дръпна леко и лицето й помръкна, сякаш някой бе хлопнал кепенците на прозорец. Майлс заразглежда съсредоточено колоните, преструвайки се любезно, че нито е чул, нито е забелязал кратката размяна на реплики. Едва ли можеше да се похвали с експертни познания по семейно неразбирателство, но дори и той можеше да види къде беше дало на късо в този случай. Нейният може би несполучливо подбран израз на любов и загриженост бе възприет от очевидно пренапрегнатия и уморен Ворсоасон като обида към неговата компетентност. Мадам Ворсоасон заслужаваше да я чуват по-добре, но Майлс не можеше да предложи съвет. Самият той можеше само да си мечтае за съпруга, с която да има неразбирателства. Не че не се беше опитвал да си намери такава…

— Така, така — каза Вортис, също преструвайки се жизнерадостно, че не е забелязал сценката. — Всички ще се почувстваме по-добре с една лека вечеря, какво ще кажеш, Екатерин? Позволете ми аз да черпя. Имаш ли си и друго любимо местенце, също толкова прекрасно, като онова, в което обядвахме?

Мимолетното напрежение бе освободено в поредната бетанска дискусия относно мястото за вечеря. Този път предложението на Ники бе успешно отхвърлено от по-висшата инстанция на възрастните. Майлс не беше гладен, а изкушението да освободи Вортис от днешната му колекция инфодискове и да избяга при най-близкото комтабло беше силно, но може би някоя чашка, или три чашки, щяха да му помогнат да издържи поредната семейна вечеря със семейство Ворсоасон. Последната, обеща си Майлс.

 

 

Малко по-пиян от предварително планираното, Майлс се съблече за още една нощ във взетото под наем гравитолегло. Остави новия куп инфодискове върху комтаблото да почакат утрото, кафето и по-ясната му мисъл. Преди да си легне, разрови куфара си и измъкна стимулатора за контролирани пристъпи. Седна с кръстосани крака на леглото и впери мрачен поглед в него.

Бараярските лекари не бяха открили лечение за посткрионичните пристъпи, сложили край на военната му кариера. Това беше най-доброто, което му предложиха — задействащо устройство, което да освобождава конвулсиите при по-ниски стойности на невротрансмитери в мозъка му, в избрани от него време и място, т.е. насаме, вместо произволно в моменти на стрес и на обществени места. Проверката на невротрансмитерните нива се бе превърнала за Майлс в ежевечерен хигиенен навик, също като миенето на зъбите — точно както бяха препоръчали лекарите. Опипа дясното си слепоочие за имплантанта и намести четящото устройство. Усети само леко затопляне на мястото.

Нивата бяха под опасната зона. Още няколко дни преди да си сложи предпазителя за уста и да го направи отново. Беше оставил на Бараяр своя личен гвардеец Пим, който обикновено играеше ролята и на камериер и прислужник, така че трябваше да си намери друг наблюдател. Лекарите бяха настояли да има наблюдател, докато прави това грозно нещо. Определено би предпочел да бъде безпомощен и в безсъзнание — и да се мята като риба на сухо, както предполагаше че прави, макар именно той да бе единственият човек, комуто никога не се налагаше да наблюдава това — в пълно усамотение. Може би щеше да помоли професора.

„Ако имаше съпруга, тя можеше да ти бъде наблюдател.“

„Боже, каква привилегия за горката жена.“

Направи физиономия и внимателно прибра устройството в кутийката, после се пъхна в леглото. Може би в сънищата му космическият корабокрушенец щеше да си направи самовъзстановка, също като при компютърна реконструкция, и да разкрие тайните на сполетялата го беда. По-добре да сънува катастрофата, отколкото труповете.