Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (10)

Глава 10

Майлс седеше на комтаблото на администратор Ворсоасон и методично изчиташе файловете на всички служители в отдела по Отпадъчната топлина. Там, изглежда, работеха много повече хора, отколкото в другите отдели. Отпадъчната топлина определено беше любимото дете на Проекта, поне ако се съдеше по разпределението на бюджета. Явно повечето от служителите прекарваха голяма част от времето си в експерименталната станция, защото тукашните кабинети на отдела бяха повече от скромни на брой. Майлс със закъснение — защо ли му се случваше толкова често? — със закъснение съжали, че не бе започнал разследването си за живота на Радовас именно там. Така може би щеше да ги хване в крачка и да свърши нещо, вместо цял ден да се мотае из тази цитадела на бюрократичната скука. Нещо повече — съжаляваше, че не им се бе натресъл още при онази първа обиколка… всъщност не. Тогава нямаше да знае какво да търси.

„А сега знаеш, така ли?“ Поклати измъчено глава и отвори поредния файл. Тумонен си бе извадил копие от списъка на личния състав и рано или късно щеше да разпита повечето от тези хора, освен ако не се случеше нещо, което да отклони разследването в друга посока. Като да открият Мари Трогир например — това беше първото нещо в пожелателния списък на Майлс за ИмпСи. Раздвижи рамене да отпусне схванатите мускули на гърба си — усещаше как цялото му тяло се вдървява от дългото седене в студената стая. Тези серифозци не знаеха ли, че трябва да произвеждат повече отпадъчна топлина?

Нечии бързи стъпки спряха за секунда в коридора, после свърнаха към външния офис и Майлс вдигна очи. Тиен Ворсоасон, леко задъхан, замръзна за миг на прага, после се втурна вътре. Носеше две дебели якета — своето и онова на съпругата си, което Майлс бе ползвал предния ден — както и една дихателна маска с надпис „Посетител, среден размер“. Усмихна му се, едва сдържайки възбудата си.

— Милорд ревизор. Толкова се радвам, че ви заварвам тук.

Майлс затвори файла и огледа Ворсоасон с интерес.

— Здравейте. Какво ви връща тук?

— Вие, милорд. Трябва веднага да говоря с вас. Трябва да… да ви покажа нещо, което открих.

Майлс посочи комтаблото, но Ворсоасон поклати глава.

— Не тук, милорд. В експерименталната станция.

„Аха.“

— Сега ли?

— Да, тази вечер, докато няма никой. — Ворсоасон остави допълнителната дихателна маска върху комтаблото, пъхна глава в един вграден в отсрещната стена шкаф и изрови собствената си лична маска. Преметна каишките през врата си и нервно занаглася тези на гърдите, които трябваше да държат допълнителната бутилка кислород. — Изисках един летателен скутер, чака ни долу.

— Добре… — За какво беше всичко това? Щеше да е прекалено да се надява, че Ворсоасон е открил Мари Трогир, заключена в някой килер на станцията. Майлс провери маската си — индикаторните нива на захранването и кислорода показваха, че наскоро е презареждана — и я нахлузи. Пое няколко пъти въздух, за да се увери, че функционира нормално, после я дръпна под брадичката си да не му пречи и навлече якето.

— Оттук… — Ворсоасон го поведе с дълга крачка, което особено много подразни Майлс. Нямаше намерение да тича, за да не изостава от него. Администраторът се принуди да го изчака при асансьора, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак. Този път, когато стигнаха до гаража, скутерът наистина ги чакаше. Беше не особено луксозно двуместно правителствено возило, но изглеждаше в чудесно състояние.

Майлс далеч не би казал същото за шофьора.

— За какво е цялото това бързане, Ворсоасон?

Ворсоасон го погледна. Изражението му бе толкова натегнало от зле прикрити чувства, че изглеждаше страховито.

— Какви са правилата, за да се обявиш за имперски свидетел?

— Ами… разнообразни, предполагам, в зависимост от ситуацията. — Майлс със закъснение осъзна, че не е толкова на „ти“ с по-специфичните моменти на бараярското законодателство, колкото се очакваше от един имперски ревизор. Трябваше да се порови в бумагите. — Имам предвид, че… според мен това не е нещо, което можеш да направиш сам. Обикновено се договаря между потенциалния свидетел и службата, занимаваща се с криминалното разследване. — И се случваше рядко. След края на Изолацията, когато на Бараяр бяха възприети фаст-пентата и другите галактически наркотици, използвани при разпит, на властите вече не им се налагаше да се пазарят за нечии свидетелски показания, поне не обикновено.

— В нашия случай вие сте правителствената служба — каза Тиен. — Правилата са такива, каквито вие кажете, нали? Защото сте имперски ревизор.

— Ами… може би.

Ворсоасон кимна удовлетворено, вдигна купола и се настани на пилотското място. Майлс се вмъкна на седалката до него, сложи си предпазния колан, скутерът се издигна и се плъзна към транспортния шлюз на гаража.

— И защо се интересувате? — внимателно попита Майлс. Ворсоасон имаше класическото излъчване на човек, който гори от нетърпение да изплюе наистина интересно камъче. За нищо на три свята Майлс не би допуснал да го подплаши в момент като този. В същото време трябваше много да внимава какво обещава. „Той е роднина на колегата ти ревизор. Току-що стъпи на високо опънато въже, момко.“

Ворсоасон не отговори веднага, вместо това издигна летателния скутер нагоре в нощното небе. Светлините на Серифоза придаваха цвят на малките перушинести облачета от безценна влага, които замазваха блясъка на звездите. Но когато се отдалечиха от куполния град, светлата омара изтъня и звездите заискриха с пълната си сила. Пейзажът далеч от куполите беше съвсем тъмен, лишен от селцата и фермите, които никнеха като гъби по повърхността на други, не толкова враждебни светове. Само един релсов път се точеше на югозапад — едва забележима бледа линия сред пустошта.

— Смятам… — най-после каза Ворсоасон и преглътна. — Смятам, че вече разполагам с достатъчно доказателства за престъпление срещу Империята, въз основа на които да се заведе дело. Надявам се, че не съм изчакал прекалено дълго, но първо исках да съм сигурен.

— В какво?

— Суда се опита да ме подкупи. Не съм сигурен дали не е подкупил и предшественика ми.

— Така ли? Защо?

— Управлението на отпадъчната топлина. Целият отдел е една празна черупка. Не съм съвсем сигурен от колко време поддържат този сапунен мехур. Самият мен успяваха да заблудят в продължение на… на месеци. Искам да кажа… цяла сграда, пълна с оборудване в спокоен работен ден, как можех да зная какво правят с него? Или не правят? Или че всички дни са спокойни?

— Откога… — „знаеш“. Последното Майлс го предъвка. На този въпрос още не му беше дошло времето. — Какво точно правят?

— Отклоняват пари от проекта. Доколкото знам, може да е започнало на дребно, или по случайност — някой напуснал служител по погрешка е останал в списъка на личния състав и Суда е намерил начин да прибира заплатата му. Мъртви души — отделът му е пълен с фиктивни служители и всичките получават заплати. И оборудване се купува за същите тези мъртви души — Суда е подкупил една жена от счетоводството да го прикрива. Всичките им документи са в ред, всички цифри съвпадат. Измъквали са се сухи и аз не знам от колко финансови ревизии, защото ревизорите, които щабът изпраща, не разбират от наука, а знаят само как да проверяват документи.

— А кой разбира достатъчно от наука, за да направи необходимите проверки?

— Точно там е работата, милорд ревизор. Никой не очаква от проекта за тераформиране да даде бързи резултати, не и в обозримото бъдеще. Суда пише технически доклади, както си му е редът, в големи количества и точно по график, но според мен просто преписва по-раншни резултати на другите отдели и ги доукрасява с разни измишльотини.

И наистина, комарският проект за тераформиране беше едно бюрократично блато, към края на списъка с приоритети на Империята. Нищо критично — просто добро място да се паркират, да кажем, некомпетентни по-малки ворски синове, от които семействата им искат да се отърват. Където не ще могат да правят бели, защото проектът е огромен и тромав — достатъчно тромав, за да се изнижат преди белята да бъде дори забелязана.

— Като говорим за мъртви души, как се връзва смъртта на Радовас с цялата тази предполагаема измама?

Ворсоасон се поколеба.

— Не съм сигурен, че има такава връзка. Освен че насочи вниманието на ИмпСи към проекта и прикритието им е на път да отиде по дяволите. В края на краищата той е напуснал дни преди да умре.

— Суда твърди, че е напуснал. А според вас Суда е доказан лъжец и фалшификатор на информация. Възможно ли е, да речем, Радовас да е заплашил Суда, че ще го издаде, и да е бил убит, за да му се затвори устата?

— Но Радовас е бил в играта. От години. Имам предвид — няма начин инженерният персонал да не е знаел. Не е възможно да не са знаели, че не са свършили работата, която е в докладите.

— Мм, това може да е зависело от артистичния гений на Суда в съставянето на докладите. — Собственият файл на Суда с личния състав говореше, че човекът нито е глупав, нито е посредствен. Възможно ли бе и докладите да е изпипал така? „Ужас! Това означава, че няма да мога да разчитам дори на един файл от което и да било комтабло в целия проклет отдел.“ А днес бе загубил часове, ровейки се из тях. — Може пък Радовас внезапно да е получил просветление.

— Не знам — почти проплака Ворсоасон. После хвърли кос поглед към Майлс. — Не забравяйте, че аз разкрих това. Аз ги издадох. Веднага щом се почувствах сигурен в подозренията си.

Настоятелното му и нееднократно изтъкване на този факт прозвуча в ушите на Майлс като сигурно доказателство, че информацията за въпросното изумително присвояване е станала достояние на Ворсоасон далеч преди момента, в който „се е почувствал сигурен“. Бил ли е подкупът на Суда не само предложен, а и приет? Докато сапуненият мехур не се спукал. На кое ставаше свидетел Майлс — на патриотичен изблик от страна на Ворсоасон или на паническото желание да подложи крак на Суда и компания преди те да са подложили крак нему?

— Няма да го забравя — неутрално каза Майлс. Със закъснение си даде сметка, че да тръгне сам, през нощта, и с Ворсоасон към някаква станция в средата на нищото, на която няма жив човек, при това без дори да информира Тумонен за намеренията си, може и да не е най-умното нещо, което е правил през живота си. Но, от друга страна, не му се вярваше, че Ворсоасон би се държал толкова открито в присъствието на капитана от ИмпСи. Въпреки всичко щеше да е добре да не попарва надеждите на Ворсоасон относно шансовете му да се измъкне сух от тази каша преди да са се върнали по живо по здраво в Серифоза, а когато все пак го направеше, за предпочитане бе това да стане в присъствието на Тумонен и на неколцина яки охранители от ИмпСи. Зашеметителят в джоба му му вдъхваше известна самоувереност. Щеше да се свърже с Тумонен по комуникатора на китката си веднага щом си осигуреше няколко минутки далеч от ушите на Ворсоасон.

— И кажете на Кат — добави Ворсоасон.

Какво общо имаше пък мадам Ворсоасон с това?

— Нека да видим тези ваши доказателства, пък после ще говорим.

— Основното, което има да се види, е липсата на доказателства, милорд — каза Ворсоасон. — Едно огромно празно съоръжение… ей там.

Ворсоасон зави и скутерът започна да се снижава към експерименталната станция. Беше добре осветена с множество външни лампи, които, изглежда, се включваха автоматично след здрачаване, както реши Майлс, и грееше в ярък контраст с мрака наоколо. Когато се приближиха, Майлс установи, че паркингът отпред далеч не е празен — половин дузина летателни скутери и въздушни коли заемаха кръговете за приземяване. Прозорци светеха уютно тук-там по фасадата на малката административна сграда, а още повече светлинки се нижеха в редици по протежение на запечатаните тръби между отделните секции. Имаше два големи подемника, единият от които се движеше на заден ход към отворен товарен док в голямата производствена сграда без прозорци.

— На мен ми изглежда доста оживено — каза Майлс. — Като за празна черупка.

— Не разбирам — измънка Ворсоасон.

Растителност, висока до над глезените на Майлс, се бореше успешно с тукашния студ, но не беше достатъчно гъста, за да прикрие скутера. Майлс понечи да предложи на Ворсоасон да изгаси светлините и да кацне зад едно малко възвишение, където машината нямаше да се вижда откъм станцията, въпреки неприятната разходка на връщане, която щяха да си осигурят по този начин. Но Ворсоасон вече снижаваше скутера към един празен кръг за приземяване на паркинга. Кацна, изключи двигателя и се втренчи неуверено в комплекса сгради.

— Може би… може би ще е по-добре да стоите далеч от погледа им — разтревожено каза той. — Моето присъствие няма да предизвика въпроси.

Явно не си даваше сметка колко много може да се прочете в това кратко изречение. Нагласиха маските си, после Ворсоасон свали купола. Майлс потрепери от студения нощен въздух и пъхна ръце в джобовете си все едно да ги стопли, провери бързо зашеметителя и последва администратора на крачка разстояние. Да стои далеч от погледите беше едно, да изпусне Ворсоасон от поглед беше друго.

— Най-добре първо да огледаме производствената сграда — извика Майлс през маската. — Да видим дали ще можем да разберем какво става преди да се свържете със… ъъъ, преди да се опитате да говорите с някого.

Ворсоасон зави към шлюза на товарния док. Майлс се зачуди дали има вероятност, ако някой погледне навън в мътната светлина, да го вземе за Николай, поне в първия момент. Комбинацията от драматичната криминална история на Ворсоасон и собствената му вродена параноя го държеше на тръни, въпреки че — според сметките на по-добрата част от мозъка му — имаха нелоши шансове всичко да протече безопасно, а не беше за пренебрегване и възможността Ворсоасон да е изпаднал в жестоко заблуждение.

Влязоха в товарния док през шлюза за пешеходци след кратка процедура по декомпресия. Ушите му заглъхнаха леко от разликата в налягането. Майлс реши да не сваля още дихателната си маска и двамата заобиколиха паркирания подемник. Щеше да се обади на Тумонен веднага щом се отървеше от…

Закова се на място, но беше закъснял със секунда, и на свой ред бе забелязан от двамата, които стояха спокойно до едно гравитопале, натоварено с машини. Жената, която държеше контролния панел на палето и насочваше увисналия във въздуха товар към подемника, беше мадам Радовас. Мъжът беше администратор Суда. И двамата вдигнаха рязко очи към неочакваните си посетители.

За миг Майлс не можа да реши дали да натисне бутона за спешни случаи върху комуникатора си, или да заложи на зашеметителя. Но когато Суда внезапно посегна към вътрешния джоб на якето си, бойните рефлекси на Майлс взеха връх и ръката му се стрелна към зашеметителя. Ворсоасон се обърна наполовина — устата му се беше отворила, както от изумление, така и в нереализиран предупредителен вик. Майлс би си помислил: „Тоя идиот току-що ме вкара в засада“, само дето Ворсоасон изглеждаше по-изненадан и от самия него.

Суда успя да извади и насочи зашеметителя си половин секунда преди Майлс да направи същото. „Ох, мамка му, така и не попитах доктор Ченко какво ще стане с чипа в главата ми, ако ме улучат със зашеметител…“ Лъчът на зешеметителя го уцели право в лицето. Главата му отхвръкна назад в милостиво краткотрайна агония. Беше изгубил съзнание още преди да се строполи на пода.

 

 

Събуди се със зашеметителна мигрена, която усукваше и бодеше с карфици областта зад очите му, метални стружки стопроцентова болка бяха заседнали в нещастния му мозък, от предния му дял та чак до гръбначния стълб. Моментално стисна очи пред непоносимо яркия блясък на лампите. Гаденето беше толкова силно, че всеки момент щеше да повърне. Следващото, което осъзна, бе, че все още е с дихателната си маска, и това разбуди астронавтските му инстинкти. Преглътна и пое дълбоко въздух, после пак, много внимателно, докато опасният момент не отмина. Беше му студено и се намираше в неудобно изправено положение, вързан за китките. Отвори отново очи и се огледа.

Беше навън в студения комарски мрак, прикован към един парапет покрай някаква алея откъм сляпата страна на, доколкото можеше да прецени, на производствената сграда на станцията. Цветни лампи, пръснати из растителността на два метра под него, осветяваха в пъстър десѐн сградата и издигнатата бетонна алея — те бяха и източникът на пронизващата очите светлина. Отвъд тях гледката беше рядко оскъдна откъм информация, теренът се спускаше рязко, а после отново се издигаше и преминаваше в гола пустош. Парапетът беше съвсем обикновен — метални пръчки, залети в бетона на метър разстояние, и други, с кръгло сечение, свързващи ги отгоре. Самият той беше на колене, бетонът студенееше под него, а китките му бяха оковани — оковани? Да, оковани, крайните брънки на веригите бяха заключени с обикновени метални ключалки — към две съседни вертикални пръчки. Беше полуразпънат.

Комуникаторът от ИмпСи все още се мъдреше на лявата му китка. Той, разбира се, не би могъл да го достигне с дясната си ръка. Нито — все пак опита — с главата си. Завъртя китката си, за да го притисне към перилото, но бутонът за спешни случаи бе вграден навътре, за да се избегне случайното му задействане. Майлс изруга и дихателната маска отново му напомни за себе си. Тя, изглежда, бе плътно прилепнала към лицето му, а ако не го лъжеха усещанията, кислородната бутилка също бе здраво закрепена на гърдите му под якето — кой беше вдигнал ципа чак до брадичката му? — но трябваше много да внимава да не размести маската си преди да е освободил ръцете си, за да я намести пак.

Така… зашеметителният лъч беше ли предизвикал криза, докато е бил в безсъзнание, или все още трупаше точки за следващата? На която почти й беше време, между другото. Той си пое дълбоко дъх, уж да се успокои, но въобще не успя да излъже тялото си.

Чак сега видя, че на няколко метра вдясно от него Тиен Ворсоасон е прикован по същия начин между две метални пръчки. Главата му висеше напред — явно още не се беше свестил. Майлс се опита да убеди възела от панически ужас в слънчевия си сплит, че с тази проява на поетична справедливост в цялата история се появява поне един светъл лъч. Усмихна се горчиво под маската си. С оглед на ситуацията, определено би предпочел Ворсоасон да беше свободен и в състояние да потърси помощ. Още по-добре — Ворсоасон да виси окован тук, а той да е свободен и да търси помощ.

„Ако искаха да те убият, вече щеше да си мъртъв“ — опита се да се убеди той. Освен, разбира се, ако не бяха садисти, наумили си бавно и грижливо обмислено отмъщение… „Какво толкова съм им направил на тези хора?“ Като се изключеше обичайното оскърбление, че е бараярец по принцип и син на Арал Воркосиган в частност…

Минутите се влачеха една подир друга. Ворсоасон се размърда и изпъшка, после отново потъна в блажено безсъзнание, но Майлс поне се успокои, че не е умрял. Все още. Доста по-късно звукът от нечии стъпки по бетонната алея накара Майлс да завърти предпазливо глава.

Заради дихателната маска и подплатеното яке на приближаващата фигура, в първия момент не можа да каже със сигурност дали е мъж, или жена, но когато онзи се приближи още малко, Майлс разпозна къдравата прошарено-руса коса и кафявите очи на една жена, която бе присъствала на първата среща с шефовете на отдели в конферентната зала. Беше счетоводителката — онази педантичната, която се бе погрижила да подготви допълнително копие от доклада си за Майлс, ха-ха. „Фоскол“ — прочете името й той върху дихателната маска.

Тя видя, че очите му са отворени.

— О, добър вечер, лорд ревизор Воркосиган. — Погрижи се гласът й да бъде висок и ясен, така че да компенсира заглушаващия ефект на маската.

— Добър вечер, мадам Фоскол — успя да каже той, също толкова високо и ясно. Ако само успееше да я накара да говори и да слуша…

Тя измъкна ръката си от джоба и извади нещо лъскаво и метално.

— Това е ключът от белезниците на китките ви. Ще го оставя тук, встрани. — Тя внимателно го сложи върху бетонната алея на половината разстояние между Майлс и администратора, досами стената на сградата. — Внимавайте някой да не го изрита по невнимание от алеята. Доста ще ви е трудно да го откриете долу. — Тя погледна замислено към тъмната растителност под парапета.

„Намеква, че някой може да се появи — спасителен отряд? Освен това намеква, че самата тя, Суда и мадам Радовас — мадам Радовас, тя пък какво прави тук? — няма да се наблизо.“

Жената бръкна отново в джоба си и извади инфодиск в пластмасово калъфче.

— Това, милорд ревизор, е пълен списък на приетите от администратор Ворсоасон подкупи, възлизащи на сумата от около шейсет хиляди марки за последните осем месеца. Номера на сметки, проследяване на данни, дати на присвояване — въобще всичко, което е необходимо за завеждане на наказателно дело. Щях да ги пратя по пощата на капитан Тумонен, но така е по-добре. — Очите й се присвиха, когато му се усмихна над дихателната си маска. Наведе се и залепи здраво диска на гърба на якето на Ворсоасон. — Беше ми приятно да работя с вас, милорд. — Тя отстъпи назад и изтупа ръце една в друга с жест на човек, справил се успешно с някаква мръсна работа.

— Какво правите? — започна Майлс. — Какво правят хората ви тук всъщност? Защо мадам Радовас е…

— Хайде, хайде, лорд Воркосиган — прекъсна го Фоскол. — Нали не очаквате, че ще стоя тук и ще си бъбря с вас?

Ворсоасон се размърда, изпъшка и се оригна. Въпреки презрението, което се четеше в очите й, докато оглеждаше свитата му фигура, тя изчака още минута, за да е сигурна, че няма да повърне в дихателната си маска. Ворсоасон се втренчи замаяно в нея — мигаше объркано и, Майлс не се съмняваше в това, от болка.

Майлс сви юмруци и напъна веригите. Фоскол погледна към него и добави любезно:

— Не се наранявайте излишно. Накрая все ще се появи някой да ви прибере. Само съжалявам, че няма да съм тук, за да го видя с очите си. — Обърна се и си тръгна. След минута до слуха му долетя слабият шум на излитаща машина. Но посоката за Серифоза се намираше от другата страна на сградата и Майлс не можеше да види каква точно е машината.

„Суда е добър инженер. Дали не е настроил местния реактор да се самоунищожи?“ беше следващата вдъхновена мисъл, която се роди в главата му. Това би заличило всички доказателства, включително Ворсоасон и него самия. Ако Суда бе преценил добре момента, можеше да види сметката и на спасителния отряд от ИмпСи… но от думите на Фоскол излизаше, че дискът, залепен за гърба на администратора, бе предназначен да оцелее, което изключваше сценария, според който експерименталната станция се превръща в дупка лъскаво стъкло по подобие на изгубения град Воркосиган Вашной. Суда и компания, изглежда, не разсъждаваха по военному. И слава Богу. По всичко личеше, че настоящата сцена е режисирана с цел максимално унижение, а никой не можеше да унижи мъртвите.

Близките им обаче… Майлс си помисли за баща си и потръпна. И Екатерин и Николай и, разбира се, лорд ревизор Вортис. О, да.

Ворсоасон, най-после свестил се напълно, понечи да се надигне и откри ограниченията на оковите си. Изпсува неясно, сетне с все по-недвусмислени изразни средства, и се задърпа като полудял. След около минута престана. Огледа се и забеляза Майлс.

— Воркосиган. Какво става, по дяволите?

— Изглежда, са ни паркирали тук, за да не им се пречкаме в краката, докато си вдигнат на спокойствие чуковете от експерименталната станция. Явно са осъзнали, че времето им изтича. — Майлс се зачуди дали е редно да спомене на Ворсоасон за диска, но реши да не го прави. Ворсоасон псува още известно време, после, изглежда, осъзна, че е започнал да се повтаря, и млъкна.

— Разкажете ми още за схемата на присвояване, която е измислил Суда — предложи Майлс, за да наруши зловещата тишина: нито бръмчене на насекоми, нито птичи песни не съживяваха комарската нощ, нямаше и дървета, чиито листа да шумолят на слабия студен вятър. Сградата зад тях беше замлъкнала окончателно. Единственият звук идваше от шепота на филтрите и регулаторите на дихателните им маски. — Кога разбрахте за всичко това?

— Едва… вчера. Вчера стана една седмица. Суда се опита да ме подкупи. Не исках да поставям вуйчото на Кат в неудобна ситуация, като раздухам случилото се, докато е тук. А и исках да съм сигурен преди да започна да сипя обвинения наляво и надясно.

„Фоскол казва, че лъжеш.“ Майлс вече не знаеше на кого от двамата вярва по-малко. Фоскол можеше да е съчинила доказателствата срещу Ворсоасон, възползвайки се от същите умения, които й бяха помогнали да прикрива кражбите на Суда. Трябваше да остави това на юридическите експерти на ИмпСи, които да го разнищят.

Майлс донякъде симпатизираше на колебанието, ръководило действията на Ворсоасон според собствените му твърдения, и в същото време дълбоко се съмняваше в съществуването му — причиняващо световъртеж противоречие като капак на главоболието от зашеметителя. Никога не бе мислил за фаст-пентата като за средство против главоболие, но в момента имаше огромното желание да разполага с един хипоспрей с въпросното вещество, за да го натика в задника на Ворсоасон. „По-късно — обеща си той. — Няма къде да ми избяга.“

— Само с това ли са се занимавали, как мислите?

— Какво искате да кажете?

— Не съм съвсем… ако аз бях на мястото на Суда и групата му и бягах от местопрестъплението… по всичко личи, че са имали достатъчно време да подготвят оттеглянето си. Може би цели три или четири седмици, ако са знаели, че има вероятност тялото на Радовас да бъде открито в космоса. — „А какво, по дяволите, е правило тялото на Радовас там? Все още нямам никаква представа.“ — И повече, ако редовно са осъвременявали плановете си за бягство, а Суда е инженер до мозъка на костите си и няма начин в схемата му да не е имало варианти за измъкване в случай на провал. Нямаше ли да е по-разумно, ако се бяха разпръснали и се измъкнеха поединично или по двойки извън границите на Империята, натоварени само с личния си багаж… а не да се оттеглят вкупом, и то с два подемника, пълни с… не знам с какво, но цели два подемника! Не са им трябвали, за да транспортират парите си, това поне е сигурно.

Ворсоасон поклати глава, с което размести дихателната си маска и се наложи да потрие лице в парапета, за да я намести обратно. След малко каза съвсем тихо:

— Воркосиган…

Смиреният му тон вдъхна у Майлс надеждата, че той най-после е на крачка да направи искрено признание.

— Да? — окуражи го той.

— Кислородът ми е на свършване.

— Не провери ли… — Майлс се опита да извика в пулсиращия си мозък образа на Ворсоасон в момента, когато бе измъкнал дихателната си маска от вградения шкаф в кабинета и си я бе сложил. Не. Нищо не беше проверил. При нормални обстоятелства една заредена до пълен капацитет маска щеше да е достатъчна за дванайсет до четиринайсет часа активна дейност извън купола. Маската на Майлс явно бе взета от някой централен склад, където си имаше техник, чиято работа бе да проверява и зарежда използваните маски, преди да ги сложи на рафта, готови за следващия посетител. „Не забравяй да си презаредиш маската“ — беше казала на Ворсоасон съпругата му и бе скастрена, задето му опява. Имаше ли Ворсоасон навика да захвърля екипировката си непрегледана? Мадам Ворсоасон не би могла да върви след задника му в кабинета по същия начин, по който без съмнение го правеше у дома.

Имаше време, когато Майлс можеше да счупи собствените си крехки кости и да измъкне ръката си от оковите преди плътта му да е отекла прекалено. Дори го беше правил веднъж — в напрегнат и страховит момент, който никога нямаше да забрави. Но понастоящем костите на ръцете му бяха от здрава синтетика, по-нечупливи дори от нормалните човешки кости. Колкото и да напрягаше мускули, успя единствено да разкървави вече ожулените си китки.

Китките на Ворсоасон също започнаха да кървят, докато опъваше веригите като обезумял.

— Ворсоасон, престани! — настоятелно му извика Майлс. — Пести си кислорода. Някой вече трябва да е тръгнал насам. Отпусни се, дишай повърхностно и ще ти стигне за по-дълго време. — Защо идиотът му с идиот не го бе споменал по-рано, да беше казал на Майлс, на Фоскол дори… или Фоскол се бе стремила именно към този резултат? Може би искаше и двамата да умрат, един след друг… след колко време щеше да ги прибере обещаният някой? След няколко дни? Убийството на имперски ревизор по време на разследване се смяташе за държавна измяна, по-страшна от убийството на окръжен граф, и само малко по-лека от убийството на самия император. Нищо не би пратило с по-голяма сигурност цялата сила на ИмпСи по следите на избягалите измамници, при това с неумолима решителност, потенциално простираща се в рамките на десетилетия, включваща огромни разстояния и отвъд всякакви дипломатически бариери. Беше или самоубийствена постъпка, или акт на безразсъдна смелост. — Колко ти остава?

Ворсоасон прибра брадичка към тялото си и се опита да разчете показанията върху кислородната бутилка.

— Стрелката е на нулата!

— Тези неща винаги имат скрити резерви. Стой неподвижно!

Вместо това Ворсоасон започна да се мята като обезумял. Хвърляше се напред и назад с цялата сила на атлетичното си тяло, опитвайки се да счупи парапета. Капки кръв захвърчаха от обелената кожа на китките му, пръчките на парапета вибрираха и накрая се извиха, но не се пречупиха. Той прибра колене към тялото си и се хвърли надолу през еднометровия отвор между пръчките, опитвайки се да увисне с цялата си тежест на веригите. Те обаче издържаха, а бясно драпащите му крака не успяха да го върнат върху алеята. Задави се от усилието и повърна в дихателната си маска. При последните напъни на стомаха му маската милостиво се плъзна около врата му, само дето под нея се показаха изкривените му, посиняващи черти. Но виковете и молбите престанаха, а след тях и ужасните звуци на човек, който напразно се опитва да си поеме въздух. Ритащите крака потрепнаха за последно, после увиснаха безжизнено.

Майлс се бе оказал прав — Ворсоасон можеше да си спечели цели двайсет или трийсет минути кислород, ако бе запазил присъствие на духа. Самият той стоеше напълно неподвижен, дишаше много бавно и трепереше от студ. Имаше неясния спомен, че треперенето изразходва повече кислород, но не можеше да се спре. Тишината беше абсолютна, нарушавана единствено от съсъка на филтрите и регулаторите на маската и от канонадата на кръвта в ушите му. Беше виждал смъртта на много хора, включително и собствената си, но тази със сигурност беше една от най-грозните. Треморът от закъснелия шок разтърсваше тялото му, а мислите му се въртяха в безполезен кръг — и при всяко завъртане се връщаха към лъжливо спокойното заключение, че тъпият спрей с фаст-пента вече няма да му е от полза.

Ако получеше конвулсии и в резултат разместеше дихателната си маска, най-вероятно щеше да умре от задушаване преди дори да се е свестил. Хората от ИмпСи щяха да го намерят тук, провиснал до Ворсоасон, удавил се в съдържанието на собствения си стомах. А нищо не отключваше пристъпите му така сигурно като стреса.