Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Komarr, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Комар

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 25

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №81

ISBN: 954-585-176-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 9

Екатерин сгъна и последните дрехи на лорд Воркосиган в пътната му чанта, доста по-грижливо, отколкото бе присъщо на собственика им, ако се съдеше по смачканите по-долни пластове. Затвори кутийката с тоалетните му принадлежности и я сложи върху дрехите, сетне прибра и странната, подплатена с гел кутия, съдържаща някакво особено устройство, наглед с медицинско предназначение. Надяваше се, че не е някакво тайно оръжие на ИмпСи.

Историята за сержант Беатрис, която Воркосиган й бе разказал, прогаряше мислите й, както пареха и синините по китките й. Имал бе късмет, че не бе успял да я хване. Какво щеше да стане, ако бе разполагал с години, в които да обмисля това преди да се е случило? Часове, в които да изчислява масите, силите и вероятната траектория на падането? Какво щеше да бъде — страхливост или кураж — да изостави свой другар, когото не би могъл да спаси, за да запази поне себе си? Бил е командир, носил е отговорност и за други хора. „Какво щеше да ви коства на вас, капитан Воркосиган, ако бяхте разтворили пръстите си и я бяхте пуснали съзнателно?“

Затвори чантата и погледна часовника си. Да остави Николай в къщата на приятелчето му „за през нощта“ — това беше само първата й задача — й бе отнело повече време, отколкото бе планирала, а същото стана и с хората от компанията за вещи под наем, които трябваше да дойдат да си приберат гравитолеглото. Воркосиган бе споменал, че вечерта ще се мести на хотел, но не беше направил нищо по въпроса. Когато се върнеше с Тиен и откриеше, че не го очаква вечеря, че леглото му е изчезнало, а чантите му са опаковани и го чакат в коридора, със сигурност щеше да усети намека и да се изнесе незабавно. Сбогуването им щеше да е официално и окончателно и, преди всичко, кратко. Времето й почти изтичаше, а още не се бе заела със своите си задачи.

Занесе чантата на Воркосиган във вестибюла и се върна в работната си стая. Огледа преценяващо разсадите, осветителната система и инструментите си. Невъзможно бе да опакова всичко това в една чанта. Поредната изоставена градина. Поне ставаха все по-малки и по-малки.

Имаше време, когато искаше да култивира брака си като градина, като един от легендарните ворски паркове, които привличаха хора от далечни райони, дошли да се възхитят на цветовете и красотата на растенията през различните сезони, брак като парк от онзи вид, на който му трябваха десетилетия, за да стигне до пълния си разцвет, все по-богат и по-сложен с всяка изминала година. След като всички други страсти бяха умрели, останки от тази амбиция все още помръдваха в душата й и я изкушаваха с шепота си: „Ако опитам още веднъж…“ Устните й се извиха в студен присмех. Беше крайно време да си признае, че бракът не й се удава така добре като градинарството. „Преори го, излей отгоре му бетон и да те няма.“

Все пак реши да вземе библиотеката, свали стъкленото шкафче от стената и го сложи в една чанта. Импулсът да нахвърля набързо няколко вещи от първа необходимост в пазарската чанта и да избяга преди Тиен да се е върнал, беше силен. Но рано или късно трябваше да се изправи лице в лице с него. Заради Ники щеше да има преговори, официални планове, а накрая и законови искове, от чийто несигурен резултат й призляваше. Но тя от години пътуваше към този момент. Ако не можеше да го направи сега, когато гневът й бе в силата си, откъде щеше да намери кураж да посрещне останалото в по-спокойни дни?

Тръгна из стаите и заоглежда вещите, съставлявали досегашния й живот. А те никак не бяха много — мебелировката вървеше с апартамента и щеше да си отиде с него. Редките й усилия да украси това обиталище, да създаде някаква прилика с бараярски дом, часовете работа — беше като да решаваш какво да грабнеш при пожар, само дето не й се налагаше да бърза толкова. „Нищо. Нека всичко изгори.“

Изключение правеше само бонзаят. Той беше единственото нещо, напомнящо за живота й преди Тиен, и Екатерин го възприемаше като един вид свещен помен за мъртвите. Да гледаш нещо толкова глупаво и грозно цели седемдесет години, че и повече… е, типично занимание за една ворска жена. Екатерин се усмихна горчиво — как ли трябваше да го опакова? Чу, че входната врата се отваря, притаи дъх и се опита да изтрие всяко изражение от лицето си.

— Кат? — Тиен подаде глава в кухнята. — Къде е вечерята?

„Моят първи въпрос би бил: «Къде е Николай?» Колко ли време ще му трябва преди да се сети да го зададе.“

— Къде е лорд Воркосиган?

— Остана в офиса. Щял да мине по-късно, да си вземе нещата.

Тя осъзна, че някаква мъничка част от нея се е надявала да проведе предстоящия разговор, докато Воркосиган все още прибира последните си вещи — присъствието му гарантираше известна сигурност, известни социални задръжки от страна на Тиен.

— Седни, Тиен. Трябва да поговорим.

Той вдигна неуверено вежди, но все пак седна на масата, вляво от нея. Тя би предпочела да седи срещу нея.

— Напускам те. Тази вечер.

— Какво?! — Удивлението му изглеждаше искрено. — Защо?

Тя се поколеба: не искаше да бъде въвлечена в спор.

— Ами… ами защото стигнах до края на самата себе си. — Само че сега, когато погледнеше назад към дългите сушави години, даваше ли си сметка колко много от нея е имало за пресушаване? Нищо чудно, че бе отнело толкова дълго време. Сега всичко беше изчезнало.

— Защо… защо сега? — Поне не каза: „Сигурно се шегуваш“. — Не разбирам, Кат. — Вече го виждаше как търси слепешката път, но не към разбирането, а в обратната посока, колкото се може по-далеч. — Заради болестта ли? По дяволите, знаех си…

— Не се прави на глупак, Тиен. Ако това беше причината, отдавна да съм те напуснала. Заклех се да бъда до теб в болест и в здраве.

Той се навъси.

— Има някой друг. Има, нали!

— Сигурна съм, че ти се иска да има. Защото тогава би било заради него, а не заради теб. — Гласът й беше напълно безизразен. Но отвътре й кипеше.

Тиен очевидно беше потресен и започваше леко да трепери.

— Това е лудост! Не те разбирам.

— Нямам какво повече да кажа. — Тя понечи да се изправи. Единственото й желание бе да си тръгне незабавно, да се махне далече от него. Можеше да го направи и по комтаблото, но…

„Не. Изрекла съм клетвата си лично. И ще я престъпя по същия начин.“

Той също се изправи и я стисна за ръката.

— Има и нещо друго.

— Ти вероятно знаеш повече за това „друго“, отколкото бих могла да зная аз, Тиен.

Той се поколеба — изглежда, наистина започваше да се страхува. Това може и да не се окажеше по-безопасно за нея. „Досега никога не ме е удрял, поне това трябва да му призная.“ На част от нея почти й се искаше да го беше правил. Тогава всичко щеше да е ясно, вместо да се лута в тази безкрайна мъгла.

— Какво искаш да кажеш?

— Пусни ме.

— Не.

Тя погледна ръката му върху китката си — стискаше я здраво, но без да я наранява. Беше много по-силен от нея. Надвишаваше я с половин глава и тежеше трийсет килограма повече. Бе очаквала, че страхът й от физическо насилие ще е по-голям. Навярно бе изгубила чувствителността си. Вдигна лице към него. Гласът й стана рязък.

— Пусни ме!

За нейна изненада той го направи и ръката му вяло се отпусна.

— Трябва да ми кажеш защо. Или наистина ще повярвам, че ме напускаш, за да отидеш при любовника си.

— Вече не ми пука в какво вярваш.

— Комарец ли е? Някой проклет комарец?

Предизвикваше я по обичайния начин, и защо не? Преди беше вършило работа — вкарваше я в правия път. Дори сега проработи — отчасти. Беше си обещала, че няма да повдига въпроса за действията и бездействията на Тиен. Да се оплакваш означаваше да молиш мълчаливо за помощ, за промяна, за… продължение. Да се оплакваш беше опит да прехвърлиш отговорността за решението върху друг. Да действаш означаваше да заличиш нуждата да се оплакваш. Тя щеше да действа — или да не действа. Но нямаше да хленчи. И с все същия спокоен глас тя каза:

— Разбрах за акциите ти, Тиен.

Той зяпна, после се окопити и каза:

— Мога да оправя нещата. Знам къде се обърка всичко. Мога да възстановя загубите.

— Едва ли. Откъде взе онези четиридесет хиляди марки, Тиен?

— Ами… — Можеше да го види на лицето му — как прехвърля наум евентуалните лъжи, търсейки най-подходящата. Спря се на една доста елементарна. — Една част спестих, друга взех на заем. Не само ти можеш да спестяваш.

— От Суда?

Той потръпна и после попита:

— Как разбра?

— Няма значение, Тиен. Няма да те предам. — Гледаше го уморено. — Вече не ме интересува какво правиш.

Той закрачи възбудено из кухнята, лицето му отразяваше паническата дейност, която кипеше в главата му.

— Направих го за теб — най-накрая каза той.

„Да. Следващият му спасителен изход е да ми внуши чувство за вина. За всичко аз съм виновна.“ Беше толкова познато — като стъпките на втръснал до болка танц. Тя го гледаше мълчаливо.

— Само заради теб. Ти искаше пари. Скъсвах си задника от работа, но на теб никога не ти беше достатъчно, нали? — Повиши глас, опитвайки се сам да се насъска до състояние на облекчаващ, праведен гняв. Но за опитното й ухо представлението звучеше неубедително. — Ти ме принуди да поема този риск, с постоянното си натякване. Е, не се получи, и сега ти искаш да ме накажеш, така ли? А щеше да ми се умилкваш, ако бях успял.

Добре му се удаваше, трябваше да го признае. Обвиненията му повтаряха като ехо собствените й съмнения. Тя слушаше образцовата му литания с някакво незаинтересовано възхищение, както преминалата отвъд всяка болка жертва на изтезания се възхищава от цвета на собствената си кръв. „Сега ще се опита да събуди жалостта ми. Но аз вече приключих със съчувствието. Приключих с всички чувства.“

— Пари, пари, пари, за това ли е всичко? Какво толкова искаш да си купиш, Кат?

„Твоето здраве, ако си спомняш. Както и бъдещето на Ники. И моето.“

Както крачеше и говореше разгорещено, погледът му падна върху яркочервения бонзай на масата.

— Ти не ме обичаш. Обичаш само себе си. Ти си егоистка, Кат. Обичаш тъпите си саксии повече, отколкото обичаш мен. Ето, ще ти го докажа.

Грабна саксията и натисна контролния панел на балконската врата. Тя се отвори само миг по-бавно от необходимото за драматичното му представление, но въпреки това той излезе на балкона и я попита:

— Кое да падне зад парапета, Кат? Скъпоценната ти саксия или аз? Избирай.

Тя нито каза нещо, нито помръдна. „Сега ще се опита да ме ужаси със заплахи за самоубийство.“ След като направи още и това, после какво? За четвърти път същата тактика? Козът, който винаги досега му бе печелил играта.

Той размаха бонзая високо над главата си.

— Аз или той? — Гледаше я в лицето и я чакаше да се пречупи. Едно почти патологично любопитство я изкуши да каже „ти“, само за да го види как ще се измъкне от собственото си предизвикателство, но продължи да мълчи. След като не каза нищо, той за момент се поколеба объркано, после метна саксията през балкона.

Пет етажа. Тя заброи наум секундите — чакаше трясъка долу. Чу се по-скоро като далечно тупване, последвано от пукота на експлодираща керамика.

— Голям задник си, Тиен. Дори не погледна дали долу няма някой.

С изражение на внезапна паника, която й се стори изключително смешна, той страхливо надзърна през парапета. Явно не беше успял да убие никого, защото се обърна към нея, влезе в кухнята, но не се приближи много.

— Кажи нещо, дяволите те взели! Какво трябва да направя, за да кажеш нещо?

— Не си прави труда — безизразно каза тя. — Не мога да си представя какво още би могъл да направиш, което да ме ядоса повече, отколкото вече съм ядосана.

Беше изчерпал докрай стратегическото си меню и стоеше безмълвен. Гласът му изгуби силата си.

— Какво искаш?

— Искам си честта. Но ти не можеш да ми я върнеш.

Гласът му стана още по-слаб, ръцете му се разпериха умолително.

— Съжалявам за бонзая. Не знам какво ме…

— Съжаляваш ли за присвояване в големи размери и за предателство в малки? За подкупите и злоупотребите?

— Направих го за теб, Кат!

— За единайсет години — бавно каза тя — явно така и не си разбрал що за човек съм. За мен това е непонятно. Как е възможно да живееш с някого в такава близост, толкова дълго, без така и да го видиш истински? Може би си живял с някаква друга Кат, холопроекция на собствения ти мозък, не знам.

— Какво искаш, по дяволите? Не мога да върна времето назад. Не мога да си призная. Това би означавало обществен позор! За мен, за теб, за Ники, за вуйчо ти — едва ли искаш това!

— Искам никога повече да не ми се налага да изричам лъжи, докато съм жива. Какво ще правиш ти си е твоя работа. — Пое си дълбоко дъх. — Но запомни едно. Каквото и да направиш, или не направиш отсега нататък, гледай да засяга само теб. Мен повече не ме търси. — Приключено веднъж — приключено завинаги. Повече никога не желаеше да преминава през това.

— Мога… мога да поправя нещата.

За какво говореше — за нейния бонзай, за брака им, за престъплението си? Каквото и да имаше предвид — грешеше.

Когато тя продължи да мълчи, той каза отчаяно:

— Николай е мой, по бараярския закон.

Интересно. Ники беше единствената тактика, която досега не беше използвал. Беше знак, че най-после е разбрал колко сериозни са намеренията й. Добре. Той се огледа и попита със закъснение:

— Къде е Ники?

— На сигурно място.

— Не можеш да ми го вземеш!

„Мога, ако си в затвора.“ Не си направи труда да го казва на глас. Предвид обстоятелствата, Тиен едва ли щеше да оспорва родителските й права пред закона. Но тя искаше да държи Николай възможно най-далеч от най-грозната част на всичко това. Нямаше намерение сама да започва тази война, но ако Тиен се осмелеше да го направи, щеше да я завърши тя, а не той. Изгледа го по-студено от всякога.

— Наистина ще оправя нещата. Мога да го направя. Имам план. Днес цял ден го обмислях.

Тиен с план беше почти толкова успокоителна гледка, колкото двегодишно дете със заредена плазмена пушка. „Не. Повече никога няма да поемаш отговорността вместо него. Точно за това става въпрос, не помниш ли?“

— Прави каквото искаш, Тиен. А аз ще отида да си доопаковам багажа.

— Чакай… — Той я заобиколи с няколко големи крачки. Екатерин се притесни, когато застана между нея и вратата, но се постара страхът й да не проличи. — Чакай. Ще оправя всичко. Ще видиш. Ще го оправя. Чакай тук!

Размаха тревожно ръце, хукна към входната врата и излезе.

Тя се ослуша дали стъпките му няма да се върнат. Едва когато чу лекия шепот на асансьора, излезе на балкона и погледна през парапета. Далече долу останките от бонзая образуваха несиметрично влажно петно върху плочите на тротоара: пречупените алени вейки приличаха на разплискана кръв. Някакъв минувач го оглеждаше любопитно. След минута тя видя Тиен да излиза от сградата. Тръгна през парка към спирката, като от време на време бързите му крачки преминаваха в бяг. На два пъти погледна през рамо към балкона и тя се отдръпна в сенките. После стигна до спирката и се скри от погледа й.

Всяко мускулче по тялото й се бе стегнало от напрежение. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Влезе в кухнята и изпи чаша вода, която й помогна да поуспокои дишането и стомаха си. После отиде в работната си стая да вземе кофа, найлонови пликчета и лопатка, за да изчисти тротоара.