Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Komarr, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Комар

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 25

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №81

ISBN: 954-585-176-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 11

Екатерин остави куфарите си до тези на лорд Воркосиган във вестибюла и се върна за една последна машинална проверка на жилището, за последна патрулна обиколка на стария си живот. Всички лампи бяха изгасени. Всички прозорци — запечатани. Всички домакински уреди — изключени…

Комтаблото иззвъня тъкмо когато излизаше от кухнята.

Поколеба се. „Остави го. Зарежи всичко.“ Но после й хрумна, че може да е Тумонен или някой друг, който иска да се свърже с лорд Воркосиган. Или вуйчо й, макар да не беше сигурна, че иска да говори с него, поне тази вечер. Върна се при машината, посегна да я включи, после дръпна ръка. Можеше да е Тиен. „Ако е той, просто ще изключа комтаблото.“ Ако беше Тиен, решил да пробва с поредната молба, заплаха или убеждаване, поне щеше да е сигурна, че не идва насам и че ще може да тръгне спокойно.

Но лицето, което се появи над видеоплочата, беше на една комарка от отдела на Тиен. Лена Фоскол. Екатерин я беше виждала само няколко пъти, но веднага се сети за думите на Суда по същата тази видеоплоча предната нощ: „Лена Фоскол от счетоводството е най-педантичният крадец, когото познавам.“ О, Господи! Тя беше една от тях. Фонът зад нея не беше на фокус, но жената беше облечена с дебел анорак, наметнат над обикновено градско облекло, което означаваше, че или се готви да излезе от купола, или се връща отвън. Екатерин я погледна с едва прикрито отвращение.

— Мадам Ворсоасон? — жизнерадостно се осведоми Фоскол и продължи, без да изчака отговора на Екатерин: — Моля, елате да приберете съпруга си от експерименталната станция на Отпадъчна топлина. Ще ви чака навън, от северозападната страна на производствената сграда.

— Но… — Какво правеше Тиен там толкова късно? — Как е стигнал дотам, няма ли скутер? Не може ли да се прибере с колата на някой друг?

— Всички други си тръгнаха. — Усмивката й се разшири и тя прекъсна връзката.

— Но… — Екатерин вдигна ръка в безсмислен протест. Беше твърде късно. — По дяволите! — А след секунда добави: — Гадост!

Да прибере Тиен от експерименталната станция щеше да й отнеме най-малко два часа. Първо трябваше да отиде с кола до някой гараж за летателни скутери, после да вземе един под наем, тъй като нямаше право да изиска такъв от отдела на Тиен. Сериозно беше обмисляла възможността да прекара нощта на някоя пейка в парка, за да не харчи от оскъдните средства, с които трябваше да посрещне идните несигурни дни, докато не си намери някаква работа, само дето патрулиращите полицаи не позволяваха на скитници да се мотаят по местата, където би се чувствала в безопасност. Фоскол не беше казала дали лорд Воркосиган е с Тиен, което означаваше, че не е, което на свой ред означаваше, че ще трябва да лети обратно до Серифоза сама с Тиен, който щеше да настои да пилотира скутера, и какво щеше да стане, ако заплахите му за самоубийство този път бяха сериозни и той решеше да ги изпълни по средата на обратния полет и да повлече и нея след себе си? Не. Не си струваше рискът. Нека гние там до сутринта или се обади на някой друг.

Вече бе вдигнала куфара, когато отново премисли ситуацията. Заложник на съдбата в цялата тази бъркотия, или поне на доброто поведение на всички наоколо, си оставаше Ники. Отношението на Тиен към сина му бе в повечето случаи небрежно, стигащо на моменти до откровен тормоз, но с достатъчно прояви на внимание, благодарение на които Ники, изглежда, все още изпитваше някаква привързаност към него. Между двамата винаги щеше да съществува връзка, независимо от нейните отношения с всеки от тях. Тя и Тиен щяха да бъдат принудени да си сътрудничат за доброто на Ники — броня от повърхностна любезност, която не бива да се пропуква. Гневът и потенциалната бруталност на Тиен не бяха по-голяма заплаха за бъдещето й от някой закъснял опит за помирение. Вече можеше да обърне гръб и на двете с еднакво безразличие.

„Не съм стигнала дотук, за да търся отдушник на чувствата си. Стигнала съм дотук, за да постигна целта си.“ Да. Явно това щеше да бъде новата й мантра през идните седмици. Сви устни, отвори куфара и извади личната си дихателна маска. Провери резервоарите й, навлече анорака си и тръгна към спирката.

 

 

Забавянията оправдаха и най-лошите й очаквания. Комарците, с които беше в една кола, поискаха две допълнителни спирки. Почти беше стигнала целта си, когато попадна в трийсетминутно задръстване, а когато системата я изплю при най-западния шлюз на купола, беше на крачка да зареже плана си за дипломатични отношения и да се върне в апартамента. Спря я само мисълта за още едно трийсетминутно задръстване по обратния път. Летателният скутер, който й дадоха, беше старичък и не особено чист. Когато най-после остана сама, на път през дълбоката тишина на комарската нощ, душата й се поотпусна и тя започна да си представя как лети някъде другаде, където и да било, само за да удължи още малко божественото усамотение. Може и да съществуваше по-голямо удоволствие от липсата на болка, но в момента поне тя не се сещаше за такова. Липсата на болка и на други човешки същества с техните притискащи я от всички страни нужди й се струваше истински рай. Рай, който изглеждаше близо, но не съвсем.

Освен това тя си нямаше другаде. Дори не можеше да се върне на Бараяр с Ники, без преди това да е спечелила достатъчно пари, за да плати билетите, или да вземе назаем от баща си, или от братята си, с които отдавна бе изгубила връзка, или от вуйчо Вортис. Неприятна мисъл. „Няма значение какво чувстваш, момиче — напомни си тя. — Имаш цели. И ще направиш необходимото.“

Ярките светлини на експерименталната станция, самотна сред голата пустош, оформяха на хоризонта сияние, което привличаше погледа от километри. Екатерин последва черната копринена лента на реката, която се виеше покрай съоръжението. Когато приближи, забеляза няколкото превозни средства на паркинга и ядосано се намръщи. Фоскол я беше излъгала, че на станцията не е останал никой, който да докара Тиен. От друга страна, може би сега нямаше да й се наложи да пътува сама с Тиен до Серифоза… Потисна импулса си да обърне скутера и кацна на паркинга.

Нагласи дихателната си маска, вдигна купола и тръгна към административната сграда с надеждата да намери и трети пътник преди да се е видяла с Тиен. Шлюзът послушно се отвори, когато докосна с ръка контролния му панел. Нямаше основателна причина да заключват каквото и да било в този пущинак. Зави по първия осветен коридор и извика:

— Ехо?

Никой не отговори. Не личеше да има някой. Почти половината стаи бяха голи и празни. Останалите бяха доста разхвърляни. Едно комтабло беше отворено, вътрешностите му — изтръгнати… стопени всъщност. Трябва да е било зрелищна повреда. Стъпките й кънтяха, докато прекосяваше тръбата за пешеходци към производствената сграда.

— Ехо? Тиен? — И тук никакъв отговор. Двата големи монтажни цеха тънеха в зловещи сенки и бяха празни.

— Има ли някой? — Ако Фоскол не я беше излъгала, чии бяха всичките онези въздушни коли и летателни скутери на паркинга? Къде бяха отишли собствениците им и с какво?

„Ще ви чака навън, от северозападната страна на производствената сграда…“ Имаше съвсем бегла представа коя страна на сградата гледа на северозапад. Всъщност беше предполагала, че Тиен ще я чака на паркинга. Въздъхна притеснено, нагласи пак дихателната си маска и излезе през шлюза за пешеходци. За няколко минути щеше да обиколи сградата. „Искам да тръгна за Серифоза още сега. Тук нещо не е наред.“ С бавна крачка тръгна покрай сградата, стъпките й кънтяха по бетонната настилка в студения токсичен нощен въздух. Издигната алея, всъщност изравненият край на бетонните основи на сградата, обрамчваше стената. От външната й страна имаше парапет, а земята отвъд него пропадаше рязко надолу. Имаше чувството, че са я вкарали в някакъв капан. Зави покрай втория ъгъл.

Някъде към средата на алеята дребна човешка фигура се бе отпуснала на колене, ръцете й бяха разперени встрани, челото — опряно в парапета. Друга, по-едра фигура, висеше за китките между две пръчки, тялото й се полюляваше отвъд ръба на повдигнатата бетонна основа, краката бяха на петдесетина сантиметра от земята. „Какво е това?“ Тъмнината сякаш запулсира. Екатерин преглътна надигащата се паника и ускори крачка.

Висящата фигура беше на Тиен. Дихателната му маска се бе усукала на врата. Дори и на мътната разноцветна светлина от лампите се виждаше, че лицето му е лилаво и цялото на петна, студено и неподвижно, подпухнало като втасало тесто. Езикът му се подаваше от устата, изпъкналите очи бяха застинали и неподвижни. Съвсем, съвсем мъртъв. Стомахът й се обърна и се сви на топка, сърцето й прескочи в гърдите.

Коленичилата фигура бе на лорд Воркосиган, облечен в едно от най-хубавите й якета, което не бе открила, докато опаковаше багажа си преди цяла една кратка вечност. Дихателната му маска все още си беше на мястото… той обърна глава, очите му се разшириха и потъмняха, когато я видя, и Екатерин се разтопи от облекчение. Поне малкият лорд ревизор беше още жив. Благодари на всички богове, че не е сама с два трупа. Чак сега забеляза, че китките му са оковани към парапета също като тези на Тиен. Кръв се стичаше на капки от тях и се просмукваше в маншетите на якето.

Първата й свързана мисъл бе неизразимото облекчение, че не бе довела Ники със себе си. „Как ще му кажа?“ Утре, този проблем беше за утре. Нека тази вечер си играе в мехура на друга вселена — вселена, в която няма място за ужас.

— Мадам Ворсоасон. — Гласът на лорд Воркосиган беше глух и слаб под дихателната маска.

Тя страхливо докосна студените белезници около китките му. Разкъсаната плът се бе подула около тях и почти ги скриваше.

— Ще ида вътре да потърся нещо, с което да ги срежа. — За малко да добави: „Чакайте тук“, но навреме стисна устни.

— Не, чакайте — промълви той. — Не ме оставяйте сам… има ключ… би трябвало да има… ей там, до стената. — Той посочи с глава.

Екатерин го намери веднага — най-обикновено ключе. Беше студено и хлъзгаво и трябваше да опита няколко пъти, преди да го вкара в ключалките. После трябваше да свали белезницата от покритата с вкоравена кръв плът на лорд Воркосиган… сякаш я вадеше от гумено желе. Ръката му падна безжизнено. Когато освободи и другата му ръка, той за малко да се прекатури през ръба на бетонната алея. Екатерин го сграбчи и го довлече до стената. Ревизорът се опита да стане, но краката не го слушаха.

— Не бързайте — каза му тя. Опита се несръчно да разтрие краката му, за да възстанови кръвообращението дори през дебелите сиви панталони усещаше колко студени и вкочанени са те.

Екатерин се изправи с ключа в ръка и се втренчи объркано в тялото на Тиен. Съмняваше се, че дори с обединени сили двамата с Воркосиган биха могли да го изтеглят на алеята.

— Вече е много късно — каза Воркосиган, без да сваля очи от нея. Веждите му се бяха събрали разтревожено. — Съжалявам. Оставете го на Тумонен.

— Какво е това на гърба му? — Тя посочи странния предмет, който приличаше на пластмасово пакетче, залепено с широко тиксо.

— Оставете — каза някак по-рязко лорд Воркосиган. — Моля ви. — А после, на един дъх, заеквайки от тръпките, които го разтърсваха, продължи: — Съжалявам. Съжалявам. Не м-можах да с-скъсам веригите. Господи, и той не можа, а е по-с-силен от мен… Мислех, че ще м-мога да си счупя ръката и да я измъкна, но не можах. Съжалявам…

— Трябва да влезете вътре, на топло. Хайде. — Помогна му да се изправи, като хвърли последен поглед към Тиен, и поведе, почти повлече залитащия ревизор.

Преведе го през шлюза в административната сграда и му помогна да седне на един тапициран стол във фоайето — той по-скоро се срина, отколкото седна. Трепереше жестоко.

— Б-б-бутонът — успя да изрече някак и вдигна ръцете си към нея като животинче със счупени лапи.

— Какво?

— Малкият бутон отстрани на комуникатора на китката ми. Натиснете го!

Тя го натисна. Той въздъхна и се отпусна назад. Вкочанените му ръце задърпаха дихателната маска. Тя му помогна да я смъкне и свали и своята.

— Господи, колко се радвам да махна това нещо. Жив при това. М-мислех, че ще получа пристъп там навън… — Потри бледото си лице, чешейки червените вдлъбнати линии, където го бе притискала маската. — А и сърбеше. — Екатерин забеляза контролния панел на стената до тях и побърза да зададе повишаване на температурата във фоайето. Самата тя също трепереше, макар и не от студ — тръпките я връхлитаха внезапно, колкото и да се опитваше да ги овладее.

— Лорд Воркосиган? — Разтревоженият глас на капитан Тумонен прозвуча тъничко от комуникатора на китката му. — Какво става? Къде сте, по дяволите?

Воркосиган вдигна ръка към устата си.

— Експерименталната станция на Отпадъчна топлина. Идвай веднага. Трябваш ми.

— Какво… Да взема ли отряд?

— Не ни трябват пушки сега. Ще ти трябват юристи обаче. И лекарски екип.

— Ранен ли сте, милорд? — Гласът на Тумонен още повече изтъня от паника.

— Нищо съществено — каза той, явно забравил за кръвта, която все още се процеждаше от китките му. — Но администратор Ворсоасон е мъртъв.

— Какво… Защо не ме уведомихте преди да излезете извън купола, мамка му! Какво става там?!

— По-късно ще можем да обсъдим надълго и нашироко опущенията ми. Изпълнете заповедта, капитане. Воркосиган, край. — Ръката му се отпусна уморено. Вече не трепереше толкова. Облегна глава на тапицерията. Тъмните сенки от изтощение под очите му приличаха на синини от юмручен бой. Погледна тъжно към Екатерин. — Съжалявам, мадам Ворсоасон. Нищо не можех да направя.

— Не бих си го и помислила!

Той се огледа, присви очи и внезапно добави:

— Енергийната централа!

— Какво? — попита Екатерин.

— Трябва да проверим преди да са пристигнали войниците. Докато бях навън, имах доста време да се чудя дали не е била обект на саботаж.

Краката още не го държаха и тя го хвана под ръка.

— Натам — посочи той.

Явно щеше да му служи за опора. Той закуцука решително, увиснал на ръката й. Наложената й задача всъщност й помогна да си върне, ако не спокойствието, то поне някаква слаба физическа спойка — треперенето й намаля, а гаденето отмина, оставяйки в стомаха й някакво странно и горещо усещане. Друга тръба за пешеходци водеше към енергийната централа на самия бряг на реката. Реката беше най-голямата в сектора и основната причина експерименталната станция да бъде построена тук. По бараярските стандарти биха я нарекли поток. Воркосиган обикаляше накуцвайки контролната зала на енергийната централа, оглеждаше панелите и показанията на уредите.

— Всичко изглежда нормално — промърмори той. — Чудя се защо не са й задали програма за самоунищожение? Аз бих го направил… — Отпусна се на един стол.

Екатерин седна срещу него, наблюдаваше го уплашено.

— Какво стана?

— Аз… Тиен ме доведе тук… а вие как се озовахте тук, по дяволите?

— Лена Фоскол се обади у дома и каза, че Тиен искал да го закарам до купола. За малко да ме изпусне. Тъкмо се канех да излизам. Дори не ми каза, че и вие сте тук. Можеше още да…

— Не… не, почти съм сигурен, че щеше да измисли нещо друго, ако ви беше изпуснала. Колко е часът?

— Почти двайсет и един.

— Мислех, че е много по-късно… Първо ни зашеметиха. Не знам колко дълго… Тя в колко часа ви се обади?

— Малко след деветнайсет.

Той стисна силно очи, после отново ги отвори.

— Било е прекалено късно. Тогава вече е било прекалено късно, разбирате ли? — Ръката му посегна към нейната, която лежеше на коляното й, докато Екатерин се навеждаше към него да долови хрипкавите му думи, но после се отпусна безсилно.

— Не.

— В отдела по Отпадъчната топлина е ставало нещо нередно. Съпругът ви ме доведе тук да ми покаже… е, не съм съвсем сигурен какво си е мислил, че ще ми покаже, но налетяхме право на Суда и неговите съучастници, които се готвеха да си вдигат чуковете. Суда стреля по мен — зашемети и двама ни. Когато се свестих, вече бях окован за парапета. Не мисля — не знам… Не мисля, че са искали да убият съпруга ви. Работата е там, че не си беше проверил дихателната маска. Резервоарите му бяха почти празни. Комарците също не са я проверили преди да ни зарежат. Не знаех, никой не знаеше.

— Комарците не биха се и сетили — безизразно отбеляза Екатерин. — Свикват да проверяват редовно маските си още от тригодишни. Дори не би им хрумнало, че един голям човек може да излезе от купола с нередовна екипировка. — Ръцете й се свиха в скута. Сега вече можеше да възстанови във въображението си смъртта на Тиен.

— Стана… бързо — предложи й спасителна сламка Воркосиган. — Поне беше бързо.

„Не беше. Нито бързо, нито чисто.“

— Моля ви, не ме лъжете. Моля ви никога да не ме лъжете.

— Добре… бавно каза той. — Но не мисля… не мисля, че беше убийство. Да подредят нещата така и после да се обадят на вас… — Поклати глава. — Непредумишлено убийство в най-лошия случай. Смърт при злополука.

— Смърт от глупост — горчиво го поправи тя. — До края остана верен на себе си.

Той вдигна очи към нея, не толкова стреснат, колкото нащрек.

— Моля?

— Лорд ревизор Воркосиган. — Тя преглътна. Гърлото й беше толкова стегнато, че го чувстваше като мускулен спазъм. Тишината вътре и извън сградата беше зловеща. Тя и Воркосиган със същия успех можеха да бъдат последните останали живи хора на планетата. — Редно е да знаете… Когато казах, че Фоскол се е обадила, докато съм се канила да излизам… Аз всъщност напусках Тиен. Казах му го, когато се прибра тази вечер от службата, всъщност точно преди да се върне, за да вземе вас, предполагам. Какво направи той?

Майлс възприе думите й без да реагира особено, сякаш ги премисляше.

— Добре — най-накрая каза той и я погледна. — В общи линии, дойде в кабинета си — говореше несвързано за някаква схема за присвояване, която действала в отдела за управление на отпадъчната топлина явно от доста време. Намекна, че искал да се обяви за имперски свидетел. Изглежда, смяташе, че това ще го спаси от съдебно преследване, и искаше да разбере какво мисля аз. Не е толкова просто обаче. Не му обещах нищо конкретно.

— Тиен винаги чуваше онова, което искаше да чуе — тихо каза Екатерин.

— Аз… и аз така реших. — Поколеба се, наблюдавайки внимателно лицето й. — Откога… какво знаете вие за всичко това?

— И откога го знам? — Екатерин направи гримаса и потри лицето си, сякаш още усещаше сърбежа от дихателната си маска. — Не толкова отдавна, колкото би трябвало. Тиен говореше от месеци… Трябва да разберете, той изпитваше ирационален страх, че някой може да разбере за заболяването му.

— Не ми е трудно да го разбера — опита се да я окуражи той.

— Да… и не. Отчасти виновен е братът на Тиен. Проклинам го от години. Когато се проявили неговите симптоми, той избрал стария ворски изход и се разбил със скутера си. Тиен така и не се отърси от впечатлението, което му направи тази постъпка. Брат му му остави в наследство един недостижим пример. Нямахме представа, че тази мутация се предава в семейството им, докато Тиен, когото брат му бе посочил като изпълнител на завещанието си, не се разрови в документите и двамата не разбрахме, че злополуката не е била злополука и защо. Ники тъкмо се беше родил…

— Но не трябваше ли да… чудех се, докато четях файла ви — дефектът би трябвало да се открие при генетичното сканиране, преди ембрионът да бъде прехвърлен в утробния репликатор. Носи ли Ники заболяването, или…

— Ники се роди по стария начин. Без генетично сканиране. По стария ворски начин. Старите вор имат добра кръв, нали знаете — няма нужда да се проверява нищо.

Той изглеждаше така, сякаш беше захапал лимон.

— И чия беше тази гениална идея?

— Не си… не си спомням съвсем ясно как се стигна до това решение. Двамата с Тиен го решихме заедно. Бях млада, току-що се бяхме оженили, главата ми беше пълна с глупави романтични представи… предполагам, че по онова време ми се е струвало героично.

— На колко години бяхте?

— На двайсет.

— Аа. — Устата му потрепна в изражение, което тя не успя да разчете докрай — тъжна смесица от ирония и разбиране. — Да.

Окуражена, без да знае точно от какво, тя продължи:

— Планът на Тиен как да се справи с дистрофията, без никой да разбере, че е болен, бе да си уреди галактическо лечение, някъде извън границите на Империята. Това значително и ненужно оскъпяваше лечението. От години се опитвахме да спестим пари, но незнайно как нещо все се объркваше. Така и не постигнахме голям напредък. Но през последните шест или осем месеца Тиен все ми повтаряше да спра да се притеснявам и че държал всичко под контрол. Само че… Тиен винаги си говореше така и аз не му обърнах внимание. После снощи, след като вие си легнахте… чух ви да му казвате изрично, че искате днешната инспекция в отдела му да бъде изненадваща, чух ви… та той стана през нощта и се обади на администратор Суда да го предупреди. Слушах… чух достатъчно, за да разбера, че правят някакви фалшификации с ведомостта, и се страхувам, че… не. Сигурна съм, че Тиен е взимал подкупи. Защото… — тук спря и си пое дълбоко дъх — днес сутринта проникнах в комтаблото на Тиен и прегледах финансовата му страница. — Вдигна очи да види как Воркосиган ще реагира на това. На устата му отново се появи онази крива усмивка. — Съжалявам, че ви се развиках онзи ден, задето се бяхте ровили в моите файлове — добави тя.

Той отвори уста, после я затвори, без да каже нищо. Само й махна лекичко с ръка да продължи и се сви още повече в стола си. Слушаше я с изключително внимание. Да, слушаше я!

Тя продължи на бързи обороти, не от страх, че нервите ще й изневерят, защото в момента едва ли чувстваше нещо съществено, а с надеждата да надбяга изтощението.

— Имал е поне четиридесет хиляди марки, чийто произход не можах да открия. Не ги е спестил от заплатата си, това поне беше сигурно.

— Имал?

— Ако информацията в комтаблото му е вярна, освен тези четиридесет хиляди марки е взел заем и за още шейсет хиляди, вложил ги е в акции на една комарска търговска флотилия и ги е изгубил.

— Всичките?

— Е, не съвсем всичко. Около три четвърти. — Воркосиган я гледаше толкова невярващо, че тя добави: — Тиен никога не е имал късмет.

— Преди непрекъснато твърдях, че късметът ти е такъв, какъвто сам си го направиш. Макар че достатъчно често съм се задавял със същите си тези думи и вече гледам да не ги казвам.

— Е… сигурно е така, иначе как е възможно все да няма късмет? Единственият постоянен фактор в целия този хаос беше Тиен. — Тя уморено въздъхна. — Макар че е възможно да съм била аз, по някакъв начин. — „Тиен често казваше, че аз съм виновната.“

След кратко мълчание той попита колебливо:

— Обичахте ли съпруга си, мадам Ворсоасон?

Тя не искаше да отговаря на този въпрос. Истината я изпълваше със срам. Но беше приключила с преструвките.

— Сигурно съм го обичала, някога. В началото. Вече ми е трудно да си спомня. Но не можех да спра да… да се грижа за него. Да почиствам след него. Докато грижите ми не станаха все по-неохотни и по-неохотни, и най-накрая… не изчезнаха. Твърде късно. Или прекалено рано, не знам. — Но ако не беше скъсала с Тиен точно сега и точно по този начин, той нямаше тази вечер да… Това „ако обаче“ можеше със същото основание да се каже за всяка брънка от веригата на семейния им живот, разбира се. — Мислех си, че ако го пусна, той ще падне — каза тя и се втренчи в ръцете си. — Някога. Не очаквах, че ще се случи толкова скоро.

Чак сега започна да осъзнава колко неприятности щеше да стовари на главата й смъртта на Тиен. Щеше да замени болезнените правни въпроси по раздялата със също толкова болезнените и трудни правни въпроси, произтичащи от банкрута му. А какво щеше да прави с тялото му, с погребението, как щеше да уведоми майка му и… и все пак разрешаването дори на най-тежкия проблем без Тиен вече й се струваше хиляда пъти по-лесно, отколкото разрешаването и на най-обикновения с Тиен. Край на почтителните преговори за позволение, одобрение или съгласие. Можеше просто да го направи. Чувстваше се като… като пациент, излекуван от парализа, който за пръв път раздвижва ръце и с изненада открива, че са силни.

Тя се намръщи объркано.

— Ще бъдат ли повдигнати обвинения? Срещу Тиен?

Воркосиган вдигна рамене.

— Обикновено не съдят мъртвите, макар че е правено и това. В периода на Изолацията. Лорд Ворвента например, дважди обесеният. Не. Ще има разследване, ще има доклади — много доклади — на ИмпСи, мои, а вероятно и на куполната служба за сигурност — очаквам да възникне спор относно юрисдикцията, — възможно е да поискат от вас да свидетелствате на съдебните процеси срещу другите… — Той млъкна, изви се, както си седеше на стола, и пъхна в джоба си вече не толкова вкочанената си от студа ръка. — Които, изглежда, са се измъкнали със зашеметителя ми… — По лицето му пролази тревога, той скочи като ужилен, измъкна и двата джоба на панталона си, после провери в якето, свали го и прокара ръце по предницата на сивата си туника. — По дяволите!

— Какво има? — разтревожено попита Екатерин.

— Изглежда, са взели ревизорския ми печат. Освен ако не е изпаднал от джоба ми при цялото обикаляне насам-натам тази вечер. О, Господи! Той може да отвори всяко правителствено комтабло в Империята, както и тези на Службата за сигурност. — Пое си дълбоко дъх, после лицето му се проясни. — От друга страна, печатът има локаторна верига. От ИмпСи ще могат да го проследят, стига да са достатъчно близо! — След известни трудности Воркосиган принуди червените си подути пръсти да отворят канал по комуникатора на китката му. — Тумонен?

— Летим към вас, милорд — моментално се чу гласът на Тумонен. — По моя преценка сме на половината път. Бихте ли били така добър да оставите канала отворен?

— Слушай. Мисля, че нашите хора са духнали заедно с ревизорския ми печат. Прати някого веднага да се заеме с проследяването му. Намериш ли него, ще намериш и тях, освен ако не съм го изпуснал някъде тук. Тази възможност ще я провериш, когато пристигнете.

След това Воркосиган настоя да направят още една обиколка на сградата. Смръщи вежди при вида на разтопеното комтабло, както и на празните стаи, и огледа с присвити очи неразборията от оборудване. Тумонен и хората му пристигнаха точно когато двамата се връщаха във фоайето.

Лорд Воркосиган сви развеселено устни, когато двама тежковъоръжени охранители с насочени зашеметители скочиха през херметизиращата се врата. Кимнаха нетърпеливо на Воркосиган, на което той отговори с измъчен жест, който трябваше да наподобява военен поздрав, после хукнаха един след друг из сградата в една доста шумна проверка на сигурността. Воркосиган зае демонстративно отпусната поза, като се подпря на един тапициран стол. Капитан Тумонен, още един тежковъоръжен бараярски войник и трима мъже с медицинско оборудване влязоха във фоайето.

— Милорд! — възкликна Тумонен веднага щом смъкна дихателната си маска. Тонът му прозвуча по майчински познат за тренираното ухо на Екатерин, нещо средно между „Слава Богу, че си добре“ и „Ще те удуша със собствените си ръце“.

— Добър вечер, капитане — любезно отвърна Воркосиган. — Радвам се да ви видя.

— Не ме уведомихте!

— Да, и грешката е изцяло моя. Което не ще пропусна да спомена в доклада си — успокоително каза Воркосиган.

— Не става въпрос за това, по дяволите! — Тумонен тръгна решително към него, подканяйки с жест един от медиците да го последва. Чак сега забеляза раздраните китки на Воркосиган и окървавените му ръце. — Кой ви направи това?

— Всъщност боя се, че сам си го направих. — Позата му на демонстративна небрежност се изпари, заменена от първоначалното му мрачно настроение. — Можеше да бъде и по-лошо, както скоро сам ще се убедиш. От другата страна на сградата. Искам да направиш пълен запис, пълно сканиране. Ако се колебаеш за нещо, остави го на експертите от щаба. Искам екип от най-добрите юридически съветници в Равноденствие веднага да тръгне насам. Два екипа, един за тук и още един за онези невероятно разбърникани комтабла в офисите на Тераформиране. Но най-напред мисля, че — той погледна към медиците, после и към Екатерин — трябва да свалим тялото на администратор Ворсоасон.

— Ето ключа — безизразно каза Екатерин и го извади от джоба си.

— Благодаря — каза Воркосиган и го взе. — Изчакайте тук, моля. — Вирна брадичка, провери и нахлузи маската си, и поведе все още протестиращия Тумонен към херметично затварящите се врати, като махна авторитетно на медиците да го последват. Дрънченето и напрегнатите резки гласове на въоръжените войници кънтяха някъде дълбоко в административната сграда.

Екатерин се чувстваше много странно, че не бе тръгнала с другите към Тиен. Но изглежда, този път някой друг щеше да се оправи с всичко. Няколко сълзи се стекоха по бузите й, навярно утайка от физическия шок, защото със сигурност не изпитваше повече чувства, отколкото ако беше буца олово.

След доста време мъжете се върнаха във фоайето и Тумонен най-после убеди Воркосиган да седне и да позволи на медика да се погрижи за наранените му китки.

— Не за това лечение се безпокоя най-много в момента — оплака се Воркосиган, когато един хипоспрей със стимулант изсъска отстрани на врата му. — Трябва да се върна в Серифоза. В багажа имам нещо, което ми трябва спешно.

— Да, милорд — успокоително каза медтехникът и продължи да почиства и бинтова.

Тумонен отиде при въздушната си кола, за да докладва в резюме за събитията на шефовете си в Равноденствие, после се върна, подпря се на облегалката на един стол и зачака медикът да си свърши работата.

Воркосиган погледна Екатерин и каза:

— Мадам Ворсоасон. Спомняте ли си съпругът ви да е споменавал нещо, което да подсказва, че целта на цялата тази схема не е била само паричното облагодетелстване?

Екатерин поклати глава.

Тумонен, с много сериозен тон, се намеси:

— Мадам Ворсоасон, опасявам се, че ИмпСи ще трябва да изиска тялото на съпруга ви. Трябва да се направи пълна аутопсия.

— Да, разбира се — тихичко каза Екатерин и след кратка пауза продължи: — И после какво?

— Ще имаме грижата да ви уведомим, мадам. — Той се обърна към Воркосиган, явно продължавайки разговора: — И какво друго ви хрумна, докато бяхте вързан отвън?

— Единственото, за което наистина можех да мисля, бе кога ще започне следващият ми пристъп — измъчено каза Воркосиган. — По някое време мисълта за това стана наистина натрапчива. Но не ми се вярва Фоскол да е знаела за този мой скрит дефект.

— Все още ми се иска да го определя като убийство и опит за убийство в заповедта за кризисна готовност, която ще пусна до всички сектори — каза Тумонен. — А опитът за убийство на имперски ревизор го квалифицира като държавна измяна, което би направило излишни всички спорове относно изземането на информация.

— Да, добре — предаде се Воркосиган. — Все пак гледай фактите в доклада ти да са ясни.

— Ясни от моя гледна точка, милорд. — Тумонен се намръщи, после избухна: — По дяволите, като си помисля от колко време е продължавало това, точно под носа ми…

— Не е в твоята юрисдикция, капитане — отбеляза Воркосиган. — Било е работа на Имперската счетоводна служба да забележи подобна финансова измама в гражданския сектор. И все пак… нещо тук съвсем не е наред.

— На мен ли го казвате!

— Не, имам предвид извън очевидното. — Воркосиган се поколеба. — Изоставят всичките си лични притежания и в същото време вземат най-малко два въздушни подемника с оборудване.

— За да… го продадат? — предположи Екатерин. — Не, в това няма смисъл…

— Мм, и тръгнаха на група, не се разделиха. На мен тези хора ми приличат на някакъв вид комарски патриоти. Мога да си представя как определят кражбата от Бараярската империя като нещо средно между хоби и патриотичен дълг, но… да откраднат от Комарския проект за тераформиране, надеждата на бъдещите им поколения? А ако не е било просто за да си напълнят джобовете, за какво, по дяволите, са използвали всичките тези пари? — Той се намръщи. — Е, това ще трябва да го разберат екипите на ИмпСи по съдебно счетоводство. А тук искам екип от инженерни експерти, да видим дали ще могат да разберат нещо от бъркотията, която са ни оставили. И от това, което не са оставили. Ясно е, че хората на Суда са майсторили нещо в производствената сграда, и според мен то не е имало нищо общо с отпадъчната топлина. — Потри чело и промърмори: — Обзалагам се, че Мари Трогир може да ни каже. Проклет да съм, но ми се ще да бях разпитал с фаст-пента мадам Радовас, когато имах тази възможност.

Екатерин преглътна една буца от ужас и унижение.

— Ще трябва да кажа на вуйчо си.

Воркосиган вдигна поглед към нея.

— Аз ще се заема с това, мадам Ворсоасон.

Тя свъси чело, разкъсвана между нещо, което й приличаше на недостатъчна благодарност, и изпълващо я с ужас чувство за дълг, но не намери сили да спори с него. Медикът приключи с превръзката на Воркосиган.

— Налага се да оставя станцията под твое командване, капитане, и да се върна в Серифоза. Не смея сам да пилотирам. Мадам Ворсоасон, ще бъдете ли така добра да…

— Ще вземете охранител — каза Тумонен с тон, който обещаваше спорът да бъде опасен за здравето.

— Трябва да върна скутера — каза Екатерин. — Под наем е. — Примижа, осъзнала колко глупаво бе прозвучало. Но това беше единственият фрагмент от някакъв ред в този отвратителен хаос, който понастоящем бе по силите й да възстанови. А сетне, със закъснение, осъзна и нещо много важно. „Мога да си ида у дома. Нищо не ми пречи да си ида у дома.“ Гласът й доби увереност. — Разбира се, лорд Воркосиган.

 

 

Присъствието на свития на четири млад охранител в задната част на скутера, изтощението на Воркосиган и емоционалната дезориентация на Екатерин се комбинираха в един вял разговор по време на обратния полет към Серифоза. Когато приземи скутера пред компанията за даване под наем, Екатерин привлече всички погледи с ескорта си — огромен тежковъоръжен войник и дребен като джудже мъж с окървавени дрехи и бинтовани китки, но пък, от друга страна, това им осигури самостоятелна кола до апартамента й. Този път в системата нямаше задръствания, забеляза с уморена ирония Екатерин. Чудеше се дали ще дойде момент — след като се измъкнеха от цялата тази каша — да провери дали упоритото настояване на Воркосиган, че вече е било твърде късно за Тиен, когато Фоскол й се бе обадила, отговаря на истината.

В коридора забърза. Чувстваше се като ранено животно, чието единствено желание е да се скрие в дупката си. Пред входната врата се закова на място и си пое рязко дъх. Таблото с длановата ключалка висеше, изтръгнато частично от стената, а плъзгащата се врата не бе затворена докрай. Тънка линия светлина се процеждаше покрай ръба. Екатерин отстъпи крачка назад и посочи вратата.

Воркосиган прецени от пръв поглед ситуацията и направи знак на охранителя, който, също толкова мълчаливо, пристъпи към вратата и извади зашеметителя си. Воркосиган сложи пръст на устните си, хвана Екатерин за лакътя и я дръпна назад към асансьорите. Механизмът за автоматично отваряне не работеше и се наложи охранителят да натисне с рамо. С вдигнат заглушител и свален визьор, той се плъзна безшумно в апартамента. Сърцето на Екатерин прескочи.

След няколко минути охранителят от ИмпСи, вече с вдигнат визьор, подаде глава през вратата.

— Някой е тършувал, милорд. Но сега няма никой. — Воркосиган и Екатерин влязоха вътре.

Както неговите, така и нейните куфари, които бе оставила на пода във вестибюла, бяха отворени. Дрехите им бяха разбъркани и натрупани на купчини по целия под. В самия апартамент нямаше много следи от претърсване — няколко чекмеджета зееха отворени — съдържанието им явно бе преровено, но като се изключеше неразборията, нищо не беше потрошено. Можеше ли това да се смята за влизане с взлом в чужда собственост, след като самата тя бе напуснала това място и бе изоставила тези вещи? Вече не знаеше какво да мисли.

— Не така оставих нещата си — мило отбеляза Воркосиган, когато се върнаха във вестибюла след първия повърхностен оглед на щетите.

— И аз не ги оставих така — каза тя с прозиращо в гласа й отчаяние. — Мислех, че ще се приберете заедно с Тиен, а после ще си тръгнете, така че ги опаковах, за да са готови.

— Не пипайте нищо, особено комтаблата, докато не пристигнат хората от съдебния отдел — каза Воркосиган.

Тя кимна разбиращо. И двамата съблякоха дебелите си якета и Екатерин по навик ги закачи на местата им.

След това Воркосиган престъпи собствената си забрана, клекна във вестибюла и започна да рови из разхвърляния багаж.

— Прибрахте ли кодираната ми кутийка с инфодискове?

— Да.

— Няма я. — Той въздъхна, включи комуникатора на китката си и уведоми за новото развитие на нещата капитан Тумонен, който все още беше в експерименталната станция. Капитанът изпсува кратко и нареди на войника си да се залепи като гербова марка за лорд ревизора и да не мърда, докато някой не дойде да го смени. Като никога, Воркосиган не възрази.

Вместо това отново се зае с бъркотията на пода.

— Ха! — извика той и грабна кутията със странното устройство и я отвори с треперещи пръсти. — Слава Богу, че не са взели това. — Вдигна очи към Екатерин и я погледна преценяващо. — Мадам Ворсоасон… — Авторитетният му при нормални обстоятелства тон прозвуча неуверено. — Питам се дали бихте… дали бихте ми помогнали с това.

Тя почти каза „да“, без да се замисля за смисъла на молбата му, но успя да промени думата на „Какво?“, преди да е излязла от устата й.

Той се усмихна напрегнато.

— Споменах ви за пристъпите, които получавам. За тях няма лечение. Но моите бараярски лекари измислиха нещо, което донякъде решава проблема. С помощта на тази малка машинка мога да предизвикам пристъп когато и където пожелая аз, така че да не изпадам в неудобна ситуация на обществени места. Пристъпите, изглежда, се влияят от стреса. — Ако се съдеше по гримасата му, той сигурно си представяше студената алея зад производствената сграда. — Подозирам, че съм закъснял. Ще ми се да приключа с това още сега.

— Разбирам. Но аз какво трябва да правя?

— Лекарите изрично подчертаха, че трябва да имам наблюдател. Който да внимава да не си изплюя предпазителя за уста или… или да не се нараня, или да счупя нещо, докато трае пристъпът. Всъщност не е кой знае какво.

— Добре…

Под подозрителния поглед на охранителя от ИмпСи Екатерин го последва в дневната. Той се насочи към дивана.

— Ако легнете на пода — нерешително предложи тя, все още без да е наясно доколко зрелищно представление да очаква — няма да има опасност да паднете.

— Права сте. — Той се настани на пода, с отворената кутийка в ръка. Екатерин се погрижи пространството наоколо да е чисто и коленичи до него.

Воркосиган извади устройството, което приличаше на слушалки с наушник от едната страна и с тайнствена топка от другата, сложи го на главата си и нагласи накрайниците върху слепоочията си. Усмихна се на Екатерин с поглед, който тя със закъснение разчете като израз на върховно смущение, и промърмори:

— Боя се, че цялата работа изглежда доста глуповата.

После нагласи гумения предпазител на зъбите си и легна.

— Чакайте — внезапно извика Екатерин, когато той посегна към слепоочието си.

— Какво?

— Възможно ли е… този, който е идвал тук, да е бърникал в това нещо? Може би е редно първо да го проверите.

Широко отворените му очи срещнаха нейните. Също толкова сигурно, колкото ако притежаваше телепатични способности, Екатерин знаеше, че във въображението и на двамата се вихри представата как главата му се взривява на парчета секунда след като е задействал стимулатора. Той дръпна слушалките от главата си, седна, изплю предпазителя и извика:

— Мамка му! — След миг добави, с овладян тон, макар гласът му да бе с половин октава по-висок от нормалното: — Абсолютно права сте. Благодаря. Въобще не помислих. Стотици… стотици пъти си обещах, че ако стигна жив дотук, това ще е първата ми работа, и никога никога никога няма пак да го отложа дори с един ден. — Той се втренчи в устройството.

После очите му изведнъж се подбелиха и той падна назад. Екатерин успя да хване главата му миг преди да се е ударила в пода. Устните му бяха разкривени в гротескна усмивка. Тялото му се разтресе на вълни, които се спускаха надолу към пръстите на краката и ръцете, но не се мяташе диво, както тя беше очаквала. Охранителят влетя паникьосан. Екатерин грабна предпазителя и го пъхна между зъбите му. Задачата не се оказа толкова трудна, колкото си бе мислила. Въпреки че оставяше такова впечатление, тялото му не беше сковано.

Тя клекна и впери поглед в него. „Задейства се от стрес. Да. Сега вече разбирам.“ Лицето му беше… променено, душата му явно я нямаше тук, но състоянието му не приличаше нито на сън, нито на смърт. Струваше й се ужасно непочтително да го наблюдава в момент, когато е толкова уязвим, възпитанието й диктуваше да отклони поглед. Но пък той изрично й бе поставил тази задача.

Погледна часовника си. Около пет минути, толкова беше казал, че продължавало това нещо. Стори й се като цяла вечност, но всъщност не бяха минали и три минути, когато тялото му спря да се тресе. Още една минута той лежа отпуснат в безсъзнание, после си пое накъсано дъх. Очите му се отвориха и зашариха неразбиращо из стаята. Поне разширените му зеници бяха с еднаква големина.

— Съжалявам. Съжалявам… — глуповато промърмори той. — Не исках да става така. — Лежеше, вперил поглед нагоре, и мръщеше вежди. След малко добави: — Как изглежда всъщност?

— Доста странно — откровено каза Екатерин. — Но лицето ви ми харесва повече, когато сте с ума си. — Не беше осъзнавала колко мощно, а може би недоловимо, душата съживява чертите му, докато не бе видяла какво е лицето му без нея.

— Не съм го виждал другояче — прошепна той. Стисна силно очи, сетне пак ги отвори. — Сега вече няма да ви се пречкам. — Ръцете му се свиха и той се опита да седне.

Според Екатерин още му беше рано да става и тя решително го натисна с ръка върху гърдите.

— Де не сте посмели да отвеждате охраната преди да ми оправят вратата. — Не че скъпата й електронна ключалка бе свършила някаква работа.

— О, не. Не, разбира се — безсилно пророни той.

Беше повече от очевидно, че изричното му твърдение, според което излизал от пристъпите си свеж като краставичка, беше, е, ако не лъжа, то безобразно преувеличение. Изглеждаше ужасно.

Тя вдигна очи да улови погледа на притеснения охранител.

— Ефрейтор. Бихте ли ми помогнали да сложа лорд Воркосиган на легло, докато се почувства по-добре? Или поне докато не пристигнат хората ви.

— Разбира се, мадам. — Изглежда, се почувства облекчен, след като му казаха какво да прави, и й помогна да изправят Воркосиган.

Екатерин светкавично прецени ситуацията. Леглото на Ники беше най-близо, а и в стаята му нямаше комтабло. Ако Воркосиган заспеше, от което очевидно имаше отчаяна нужда след тазвечерните изпитания, имаше шанс да не се събуди дори когато дойдеха хората от ИмпСи.

— Насам — кимна тя на охранителя и го поведе по коридора.

Несвързаните протести на Воркосиган окончателно я убедиха, че постъпва правилно. Отново беше започнал да трепери. Помогна му да съблече туниката си, накара го да легне, издърпа ботушите му, зави го с две одеяла, нагласи термостата в стаята на по-висока температура, намали осветлението и излезе.

Нямаше кой да сложи нея в леглото, но тя не си направи труд да завърже разговор с охранителя, който застана на пост в дневната й, чакайки закъсняващото подкрепление. Усещаше тялото си изтръпнало като след побой. Изпи няколко болкоуспокояващи и се просна облечена на спалнята. В главата й се блъскаха хиляди противоречиви мисли какво следва да направи.

Тялото на Тиен, което бе дишало до нея предната нощ, вероятно вече се намираше в ръцете на съдебните лекари от ИмпСи, положено голо и неподвижно върху студена метална количка в някоя клинична лаборатория. Надяваше се, че ще се отнесат към вкочанената му обвивка с известно уважение, а не с неспокойния хумор, който смъртта понякога предизвикваше.

Когато се случеше това легло да й се стори непоносимо през нощта, имаше навика да се промъква в работната си стая и да си играе със своите виртуални градини. Напоследък изборът й все по-често падаше на бараярската. Липсваше й допирът, миризмите и бавното, дълбоко удовлетворение на истинската градина, но въпреки това виртуалният свят бе успявал да успокои душата й. Но първо стаята й бе окупирана от Воркосиган, а сега той й бе забранил да се докосва до комтаблата, докато ИмпСи не ги изцеди до дъно. Тя въздъхна и се обърна на другата страна, свита на топка в своя си край на леглото, макар сега цялото да беше на нейно разположение. „Искам да се махна оттук веднага щом стане възможно. Искам да отида някъде, където Тиен никога не е бил.“

Не мислеше, че ще заспи, но дали от болкоуспокояващите, или от изтощението, или от комбинацията им, най-накрая се унесе в неспокойна дрямка.