Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (13)

Глава 13

Екатерин седна пред комтаблото в работната си стая и се зае да сортира отломките от живота си. Оказа се по-просто, отколкото си бе представяла през очите на страха — толкова малко беше останало, в края на краищата. „Как станах толкова малка?“

Направи списък на средствата си. Първо и най-важно — медицинското осигуряване на семейството на починал служител беше гарантирано до края на тримесечието, което скоро изтичаше. Нещо като вратичка във времето. Преброи дните наум. Щяха да са достатъчно за Ники, стига да действаше бързо.

В домакинската й сметка бяха останали неколкостотин марки, още толкова имаше и в тази на Тиен. Правата й върху апартамента също важаха до края на тримесечието. После трябваше да го опразни за следващия администратор, когото щяха да назначат на мястото на Тиен. Това не я притесняваше — нямаше никакво намерение да остава тук след този срок. Никаква пенсия естествено. Тя се намръщи. Безплатно пътуване до Бараяр, от което не можеше да се възползва, докато Тиен беше жив, но което се полагаше на нея и на Ники след смъртта му. Слава Богу, Тиен не беше измислил начин да осребри и тези пари.

Вещите, които притежаваше, бяха по-скоро бреме, отколкото актив, като се имаше предвид, че трябваше да ги транспортира със скоков кораб. Необлагаемият товарен лимит не беше голям. По-добре Ники да се възползва от него — малките му съкровища значеха за него повече, отколкото големите за нея. Би било глупаво да се чувства отговорна за побиращи се в няколко стаи вещи, които само допреди десетина часа беше склонна да изостави. И сега можеше да ги изостави, нали? Беше станала редовен клиент на магазинче за втора употреба в един от по-западналите квартали на купола, откъдето купуваше дрехи за себе си и за Ники. Можеше да продаде дрехите и другите лични вещи на Тиен там — задача, която нямаше да й отнеме повече от два часа. Ако зависеше от нея, предпочиташе да пътува без никакъв багаж.

От другата страна на счетоводната страница бяха дълговете й — също толкова ясни, макар и доста по-впечатляващи. Първо, двайсетте хиляди марки, които Тиен бе взел на заем и не беше върнал. После — беше ли задължена от кодекса на честта, заради ворската чест и фамилното име на Ники, да възстанови на Империята парите, които Тиен бе приел като подкуп? „Е, днес не можеш да го направиш. Първо се погрижи за онова, което ти е по силите.“

Беше правила проучвания за местните клиники, занимаващи се с генетични увреди, докато информацията не бе издълбала коловози в мозъка й — въображаеми решения на проблема, които параноята на Тиен и законното му право да определя съдбините на наследника си й бяха попречили да осъществи. Технически погледнато, в момента законният настойник на Ники беше някакъв трети братовчед на Тиен, който живееше на Бараяр и когото Екатерин никога не беше виждала. Тъй като Ники не наследяваше нито богатство, нито графство, прехвърлянето на настойничеството върху нея едва ли щеше да е проблем. По-късно щеше да се заеме и с тази законова прищявка. За момента й трябваха по-малко от девет минути, за да се свърже с най-добрата комарска клиника — в Равноденствие — и да ги убеди да назначат първия преглед на Ники за вдругиден, а не за след пет седмици, както й предложиха отначало.

Готово.

И съвсем просто. Потръпна от гняв — както към Тиен, така и към самата себе си. Можеха да направят това преди месеци, още когато пристигнаха на Комар, стига да беше събрала куража да се противопостави на Тиен.

Следващата й задача бе да уведоми майката на Тиен — най-близката му жива роднина. Щеше да остави на нея грижата да разпространи новината сред по-далечните му родственици на Бараяр. Нямаше сили да запише видеосъобщение, затова реши да го изпрати в писмена форма, като се надяваше да не прозвучи твърде студено.

Злополука с дихателна маска, която Тиен забравил да провери. Нищо за комарците, нищо за незаконното присвояване, нищо, на което ИмпСи да възрази. Майка му можеше така и да не разбере за безчестието на сина си. Смирено запитване за предпочитанията й относно церемонията и погребението на тленните останки. Най-вероятно щеше да поиска да бъде върнат на Бараяр, за да го положат до брат му. Екатерин не можа да потисне представата как би се чувствала самата тя след години, ако повери Ники на булката му с всичките щедри обещания на младия му живот, а след това й го върнат като купчинка пепел в кутия. Придружена от съобщение. Не, трябваше да се заеме лично. Но и това трябваше да почака. Все пак изпрати съобщението.

Материалната част беше лесна — можеше да приключи и да опакова багажа за седмица. Финансовата обаче… не, просто не беше възможно да се разреши веднага. Най-вероятно трябваше да вземе дългосрочен заем, за да върне първия — и то в случай, че се намереше някой, който да заеме пари на една бедна безработна вдовица. „Завещанието“ на Тиен помрачаваше блясъка на новото бъдеще, което така копнееше да нарече свое. Представи си птичка, пусната след десет години затворничество в клетка, на която й е казано, че най-сетне може да литне на свобода — само дето на крачката й са вързани оловни тежести.

„Не знам дали съм птичка, но ще стигна до целта си, дори ако трябва да се влача дотам по корем!“

Комтаблото иззвъня, откъсвайки я от изпълнените с решимост мечтания. Някакъв мъж, облечен по строгата комарска мода, се появи над видеоплочата. Не беше от колегите на Тиен.

— Здравейте, мадам — каза той. Гледаше я неуверено. — Казвам се Сер Анафи и представлявам борсова агенция „Риалто“. Търся Етиен Ворсоасон.

Името й беше познато — така се казваше компанията, чиито пари Тиен беше изгубил, закупувайки акциите на търговската флотилия.

— Той е… няма го. Аз съм съпругата му. За какво става въпрос?

Погледът, с който я фиксираше Анафи, стана по-суров.

— Това е четвъртото напомнително съобщение във връзка с неуредения баланс по заема му, чийто срок за погасяване изтече. Той трябва или да изплати цялата сума, или да направи незабавни постъпки за ново разсрочване на плащанията.

— Обикновено как се договаряте за подобно разсрочване?

Анафи, изглежда, се изненада от спокойната й реакция. Беше ли си имал работа с Тиен и по-рано?

— Ами… обикновено начисляваме определен процент от заплатата на клиента, който може да бъде намален при наличието на допълнителна гаранция.

„Аз не получавам заплата. Не притежавам никаква собственост.“ Подозираше, че Анафи няма да се зарадва, ако научи това.

— Тиен… загина при злополука. Снощи. Разбирате, че…

— О! Моите съболезнования, мадам — успя да каже той.

— Не знам, но… застрахован ли е заемът?

— Ще проверя, мадам Ворсоасон. Да се надяваме… — Анафи се обърна към комтаблото си и след миг се намръщи. — Неприятно ми е да го кажа, но няма застраховка.

„Ах, Тиен!“

— По какъв ред трябва да го изплатя?

Анафи помълча, сякаш обмисляше въпроса й.

— Ако решите да приподпишете заема, бих могъл още днес да ви изработя график за разплащане.

— Можете ли да го направите?

Откъм вратата се чу шум и тя се обърна. Лорд Воркосиган се бе върнал и стоеше на прага. Откога беше там? Махна й с ръка в мълчалив въпрос дали може да влезе и тя кимна. Воркосиган пристъпи в стаята, погледна Анафи на таблото и прошепна:

— Кой е този?

— Казва се Анафи. От компанията, която е заела на Тиен парите за флотските акции.

— Аха. Позволете на мен. — Той набра някакъв код. Образът се раздели на две и в едната половина се появи побелял мъж с полковнишки чин и очите на Хор на петлиците.

— Полковник Гибс — любезно каза лорд Воркосиган. — Имам нова информация за вас във връзка с финансовите дела на администратор Ворсоасон. Сер Анафи, това е полковник Гибс. От ИмпСи. Той има няколко въпроса към вас.

— ИмпСи! — ужасено извика Анафи. — ИмпСи? Какво общо… — И изчезна с кратко пропукване, щом лорд Воркосиган прекъсна с драматичен жест връзката.

— Дотук с Анафи — каза той удовлетворено. — Поне за следващите няколко дни.

— Това редно ли беше? — попита Екатерин, развеселена напук на всичко. — Те са дали заем на Тиен по всички правила на играта.

— Въпреки това не подписвайте нищо, преди да се консултирате с добър адвокат. Ако не сте знаели за заема, възможно е той да бъде поет от имуществото на Тиен, а не от вас. Кредиторите му ще се сборичкат за него, а каквото не успее да покрие, си е тяхна загуба.

— Но имуществото на Тиен се състои единствено от дългове. — „И от позор.“

— В такъв случай боричкането ще е кратко.

— Но дали е честно?

— Смъртта е обичаен риск в бизнеса — в някои поприща повече, отколкото в други, разбира се… — Усмивката му се появи и изчезна почти веднага. — Сер Анафи се канеше да ви придума да подпишете веднага. Това ме кара да мисля, че много добре съзнава какво е положението му и че се е надявал да ви прехвърли един дълг, който не е ваш, възползвайки се от тежкия за вас момент. Това е нечестно. Всъщност дори е в пълно противоречие с професионалната етика. Да, мисля, че можем да го оставим на ИмпСи.

Всичко това твърде много приличаше на своеволие, но… беше й трудно да устои на ентусиазирания блясък в очите на Воркосиган, когато той с един замах изпрати противника й в небитието.

— Благодаря ви, лорд Воркосиган. Но наистина трябва да се науча сама да се справям с тези неща.

— О, да — съгласи се той без никакво колебание. — Ще ми се Ципис да беше тук. Той се оправя с бизнес делата на семейството ни от трийсет години. Обожава да учи непосветените. Ако можех да ви го пусна, щяхте за нула време да наберете скорост, а той щеше да изпадне в екстаз. Боя се, че навремето му се сторих доста необещаващ ученик. Исках да уча само за военното дело. Най-накрая успя да вкара контрабандно в главата ми известни финансови знания, дегизирайки ги като материално-техническо снабдяване на военни части. — Седна на бюрото и продължи: — Смятате ли да се върнете на Бараяр в близкото бъдеще?

— Веднага щом стане възможно. Вече не мога да понасям Комар.

— Мисля, че ви разбирам. Къде… къде бихте отишли на Бараяр?

Тя впери празен поглед в празната видеоплоча.

— Не знам. Не и при баща ми, във всеки случай. — Да се върне към ограничаващия статут на дете… Представи си как пристига без стотинка в джоба и увисва като камък на шията на баща си или на някой от братята си. Те щяха да й позволят да живее на техен гръб, разбира се, но щяха и да се държат така, сякаш финансовата й зависимост я лишава от права, от достойнство и дори от интелигентност. После щяха да подредят живота й за нейно добро… — Сигурна съм, че ще бъда добре дошла, но се боя, че според него единственото решение на проблемите ми ще е да ме омъжи повторно. А в момента ми се повръща от самата мисъл за това.

— О — промърмори лорд Воркосиган.

Последва кратко мълчание.

— Какво бихте направили, ако имахте неограничен избор? — внезапно попита той. — Без да се съобразявате с наличните средства, без никакви съображения от практическо естество. Абсолютно неограничен избор.

— Аз не… Обикновено започвам от възможното и кастря оттам нататък.

— Опитайте се да увеличите мащаба. — Небрежно махване с ръка, обхващащо планетата от зенита до хоризонта, обясни каква е представата му за мащаб.

Тя се върна мислено назад, много назад, чак до онзи момент в живота си, когато бе завила в грешната посока. Толкова много изгубени години…

— Ами… Бих се върнала в университета. Но този път ще знам какво искам. Курсове по градинарство и теория на изкуството — заради оформлението на градините. Химия, биохимия, ботаника и генно инженерство. Истински знания, от онези, които ти гарантират, че никой не може да те сплаши или, или… да те убеди да се примириш с нещо глупаво, само защото си мислиш, че всичко живо във вселената знае повече от теб. — Тя се намръщи печално.

— Значи бихте могли да проектирате градини срещу заплащане?

— Повече от това. — Очите й се присвиха.

— Планети? Тераформиране?

— О, не! За това се учи десет години в университет и още десет се стажува, преди да придобиеш някаква що-годе нормална представа за невероятната сложност на процесите.

— Е и? Все трябва да назначат някого. Нали са назначили Тиен.

— Той беше обикновен администратор. — Екатерин поклати уплашено глава.

— Добре — бодро каза той. — По-голямо от градина и по-малко от планета. Това все още оставя широк диапазон от възможности. Един бараярски окръг би бил добро начало. Окръг с недовършено тераформиране, да кажем, и с лесовъдни проекти, и, ох, с увредени площи, за които е дошло време да се погрижат, и с крещяща нужда от малко красота. А — продължи той — оттам до планетите има само една крачка.

Екатерин нямаше как да не се засмее.

— Каква е тази мания на тема планети? Нещо по-малко няма ли да ви е достатъчно?

— Ели Куин… една моя приятелка, обичаше да казва: „Цели се високо. Може и да не улучиш целта, но поне няма да си простреляш краката.“ — Той й намигна закачливо, поколеба се, сетне продължи по-бавно: — Знаете ли… баща ви и братята ви не са единствените ви роднини. Професорът и професорката не знаят мяра в ентусиазма си, стане ли въпрос за образование. Не можете да ме убедите, че те няма да ви приемат с отворени обятия, докато не си стъпите отново на краката. А и ще бъдете в самия Ворбар Султана, на крачка от Университета и от… от всичко. Добри училища за Ники и така нататък.

Тя въздъхна.

— За него би било толкова добре да се задържим някъде за по-дълго. Най-накрая ще може да си намери приятели, без да трябва да ги изостави година по-късно. Но… научих се да презирам зависимостта.

Той я погледна проницателно.

— Защото ви е предала?

— Или защото ме подлъга сама да предам себе си.

— Хм. И все пак има качествена разлика между… между оранжерията и криокамерата. И двете предлагат убежище, но първата подпомага растежа, а втората просто… — Той, изглежда, се оплете в собствената си метафора.

— Забавя гниенето? — любезно се опита да му помогне Екатерин.

— Именно. — Отново същата широка и кратка усмивка. — Както и да е, аз съм сигурен, че професорите са един вид оранжерия за човеци. Просто покрай студентите си са свикнали да гледат как хората порастват и продължават по пътя си. Смятат го за нормално. Мисля, че на вас би ви харесало там. — Отиде до прозореца и се загледа навън.

— Наистина ми харесваше там — тъжно призна тя.

— В такъв случай на мен ми звучи напълно осъществимо. Добре, значи въпросът е решен. Обядвахте ли?

— Какво? — Тя се засмя и уви една къдрица около пръста си.

— Обяд — повтори той съвсем сериозно. — Обикновено по това време на деня се яде.

— Вие сте луд — убедено заяви тя, без да обръща внимание на опита му да смени темата. — Винаги ли решавате бъдещето на другите по такъв безцеремонен начин?

— Само когато съм гладен.

Тя се предаде.

— Сигурно все ще успея да забъркам нещо…

— В никакъв случай! — възмутено заяви той. — Изпратих едно чираче. Преди малко го мернах да се връща през парка с една обещаващо голяма торба. Охранителите също трябва да ядат, нали разбирате.

Тя набързо си представи картинката как някой небрежно изпраща служител на ИмпСи да купи храна за вкъщи. Нямаше ли ограничения върху храненето по време на пост? Остави се Воркосиган да я заведе в собствената й кухня, където ги чакаха десетина кутии с храна. Екатерин тайничко отдели една плодова пита за Ники, а останалото изпратиха в дневната за пикника на охраната. Единственото, което Воркосиган й позволи да направи, бе по чаша прясно запарен чай.

— Открихте ли нещо ново тази сутрин? — попита тя, когато седнаха на масата. Опитваше се да не мисли за последния си разговор с Тиен в същата тази стая. „О, да, искам да си ида у дома.“ — Някакви новини за Суда и Фоскол?

— Засега не. Част от мен очаква ИмпСи да ги открие всеки момент. Друга част от мен… не е толкова оптимистично настроена. Непрекъснато ме гложди въпросът колко време са имали, за да подготвят заминаването си.

— Е… едва ли са очаквали пристигането на имперски ревизори в Серифоза. Поне това трябва да им е дошло като гръм от ясно небе.

— Права сте! Разбрах защо всичко това ми се струва толкова странно. Имам чувството, че мозъкът ми страда от времево изместване, и това не е само заради проклетите пристъпи. От погрешната страна съм. От страната на проклетата защита, а не от тази на нападението. Непрекъснато съм с една крачка назад. Реагирам, вместо да действам — и изтръпвам при мисълта, че това може да се окаже характерно качество на новата ми работа. — Той отхапа от сандвича си. — Освен ако не пробутам на Грегор идеята за ревизор-провокатор… Както и да е, хрумна ми една идея, която смятам да подхвърля на вуйчо ви, когато пристигне. — Той млъкна, после добави: — Ако издадете някой окуражаващ звук, ще продължа.

Беше я хванал с пълна уста.

— Хммм?

— Чудесно! Разбирате ли, да предположим… да предположим, че планът на Суда не е бил обикновена схема за присвояване. Може би са отклонявали всичките тези имперски фондове, за да финансират истински проект за проучване и развитие, макар той да не е имал нищо общо с управлението на отпадъчната топлина. Сигурно се дължи на професионално изкривяване от моя страна, но все си мисля, че може да са създавали оръжие. Някаква нова разновидност на гравитационна имплодираща пика, не знам. — Той отпи от чая си.

— Не останах с впечатление Суда или някой от другите комарци в проекта за тераформиране да са милитаристично настроени. Тъкмо обратното.

— Не е необходимо да са милитаристи, за да организират саботаж. Но някакъв глупав злобарски жест… непрекъснато се притеснявам за предстоящата сватба на Грегор.

— Суда не е по жестовете — бавно каза Екатерин. — Нито пък е злобен. — Не се съмняваше, че смъртта на Тиен е била злополука.

— Нито е глупав. — Воркосиган въздъхна със съжаление. — Просто си приказвам, колкото да не заспя. Но да предположим, че е било оръжие. Възможно ли е да са атакували онзи товарен кораб като един вид проба? Доста злобничко. И въпросната проверка да не е протекла според предвижданията? Произтеклата повреда на слънчевото огледало случайна ли е била, или нарочна? Или е станало обратното? Състоянието на трупа на Радовас навежда на мисълта, че нещо се е провалило. Свада между крадци? Както и да е, за да вържем този порой от предположения към някакъв материален факт, смятам да получа подробен списък на цялото оборудване, което Суда е закупил за отдела си, да отметна по него всичко, което са оставили тук, и да получа списък с частите на тайното им оръжие. Оттам нататък гениалността ми дава на късо и смятам да прехвърля въпроса на вуйчо ви.

— О! — възкликна Екатерин. — Това ще му хареса. Има да ви мърмори…

— Това добър знак ли е?

— Да.

— Хм. Ако приемем, че действително става въпрос за саботаж с тайно оръжие… колко ли близо са били до успеха? Непрекъснато се връщам — моля да ме извините — към странния начин, който Фоскол избра да ни даде доказателствата срещу Тиен. Сякаш искаше да заяви — няма значение дали са уличени комарците, защото… и следва: „Моля, попълнете квадратчетата“. Защото защо? Защото няма да са тук, за да си понесат последствията? Това означава, че окончателно са си обрали крушите, което противоречи на хипотезата за оръжието, която изисква да останат наблизо, за да го използват.

— Или са смятали, че вас няма да ви има, за да се погрижите да си понесат последствията — каза Екатерин. Бяха ли планирали и Воркосиган да умре? Или… какво?

— О, хубаво. Това звучи успокояващо. — Той войнствено захапа сандвича си.

Екатерин опря брадичка на ръката си и го погледна любопитно.

— В ИмпСи знаят ли, че говорите толкова много?

— Само когато съм много уморен. Освен това обичам да мисля на глас. Това забавя нещата и ми дава възможност да ги огледам добре. Вече имате представа какво е да се живее в главата ми. Признавам, че не са много хората, които издържат да ме слушат дълго. — Той й хвърли странен кос поглед. И наистина, винаги когато жизнеността му намалеше оборотите си — което не се случваше често, — отдолу проблясваше някаква сива умора. — Пък и вие ме окуражихте. Казахте „Хм“.

Тя го погледна с престорено възмущение и отказа да захапе стръвта.

— Извинете — тихо каза той. — Просто в момента съм малко объркан. Всъщност дойдох тук, за да си почина. Не е ли разумно от моя страна? Сигурно остарявам.

Животът и на двамата беше във фазово несъответствие с хронологичната им възраст, осъзна Екатерин. В момента тя притежаваше образованието на дете и социалния статут на вдовица. Воркосиган… със сигурност беше млад за поста си. Но целият му посмъртен втори живот беше толкова стар, колкото можеше да бъде независимо от възрастта.

— Времето е излязло от релси — промърмори тя. Той вдигна рязко поглед и сякаш понечи да каже нещо.

Нечии гласове откъм вестибюла обаче му попречиха. Екатерин обърна глава към вратата.

— Тумонен? Толкова скоро?

— Искате ли да го отложим? — попита я Воркосиган.

Тя поклати глава.

— Не. Искам да се свърши веднъж завинаги. Искам да ида да прибера Ники.

— Разбирам. — Той допи чашата си, стана и двамата отидоха в дневната. Наистина беше капитан Тумонен: кимна на Воркосиган, а нея поздрави учтиво. Беше довел една медтехничка с униформа на бараярския военен медицински корпус. Представи им я. Тя остави медицинския комплект, който носеше, на кръглата масичка и го отвори. Ампули и хипоспрейове лъщяха в подплатените си с гел места. Други медикаменти за първа помощ намекваха за далеч по-зловещи вероятности.

— Готова ли сте, мадам Ворсоасон? — попита Тумонен и посочи дивана.

— Да. — Екатерин наблюдаваше с прикрит страх и известна ненавист медтехничката, която подаваше на Тумонен заредения хипоспрей за допълнителна проверка.

После остави настрана втори хипоспрей за в случай на нужда и отлепи малък пластир от найлоновата му лента.

— Бихте ли ми дали ръката си, мадам?

Екатерин вдигна ръка към нея. Жената притисна силно тестера за алергичност към кожата й, после го отлепи. Продължи да държи китката на Екатерин, засичайки времето. Пръстите й бяха сухи и студени.

Тумонен разстави двамата охранители да пазят коридора и балкона и нагласи на един триножник видеорекордер. После се обърна към Воркосиган и каза натъртено:

— Мога ли да ви напомня, лорд Воркосиган, че присъствието на повече от един разпитващ може да създаде ненужно объркване при разпит с фаст-пента?

Воркосиган махна с ръка в знак, че е разбрал намека му.

— Упражнението ми е познато. Действай, капитане.

Тумонен погледна медтехничката, която вдигна китката на Екатерин по-близо до очите си, после я пусна и каза:

— Няма проблеми.

— Продължете.

По указание на медтехничката Екатерин нави ръкава си. Хипоспреят изсъска върху кожата й като повей на хапещ студ.

— Бройте бавно от десет назад — нареди Тумонен.

— Десет — послушно започна Екатерин. — Девет… осем… седем…