Лоис Макмастър Бюджолд
Комар (18)

Глава 18

Поисканите от професор Вортис експерти трябваше да пристигнат на серифозкия космодрум почти по същото време, когато излиташе корабът на Екатерин, който щеше да я придвижи до ферибота за скоковата станция, така че Майлс успя да си издейства покана за едно иначе семейно изпращане. Екатерин не спомена пред вуйчо си за снощното посещение на Вение, нито Майлс има възможността да й каже: „Не приемай никакви предложения за женитба от непознати, докато си там“. Професорът я натовари със словесни съобщения до жена си и получи прегръдка за довиждане. Майлс стоя с ръце в джобовете и й кимна в израз на най-сърдечните си пожелания за приятно пътуване.

Онова, което Майлс мислено наричаше „Експреса с експертите“ — ранен търговски полет от Равноденствие — кацна малко по-късно. Доктор Рива, специалистката по петизмерно пространство, се оказа слаба и енергична мургава жена на около петдесет години, с умни черни очи и жизнерадостна усмивка. Набитият русоляв млад мъж, когато Рива водеше със себе си и когото първоначално Майлс взе за студент последна година, им бе представен като нейния колега математик доктор Юел.

Чакаше ги мощна въздушна кола на ИмпСи, която да ги закара директно в експерименталната станция. Когато пристигнаха, професорът ги поведе по стълбите към гнезденцето си, което за една нощ, изглежда, се бе сдобило с още повече комтабла, пакети хартия и маси, отрупани с машинни части. За неудобство на всички присъстващи, но не и за изненада на Майлс, майор Д’Емори помоли двамата комарци да положат клетва за вярност и служебна тайна, която бе надлежно и официално записана на видеоносител. Според Майлс клетвата за вярност беше излишна, тъй като нито един от двамата учени не би стигнал до настоящия си пост, без вече да я е положил… Чудеше се дали някой от двамата вече е забелязал, че няма друг начин да напуснат експерименталната станция, освен с транспорт на ИмпСи.

След това всичките петима седнаха и изслушаха лекцията на лорд ревизор Вортис, която беше нещо средно между военен брифинг и научен семинар с тенденцията залита към последното. Майлс не беше сигурен дали Д’Емори присъства като участник, или като наблюдател, но пък и самият той нямаше кой знае какво да прибави, освен да потвърди думите на Вортис относно аутопсиите. Отново се запита дали няма да е по-полезен другаде, например там, където се трудеха оперативните агенти. Тук със сигурност не можеше да бъде по-малко полезен, мрачно установи той, когато математическите разсъждения се застрелкаха над главата му. „Вижте, приятелчета, когато превърнете всичко това в хубави цветни изображенийца върху комтаблото, обадете ми се. Обичам книжките с приказки да са пълни с картинки.“ Може би самият той трябваше да се върне за година-две в училище и да опресни знанията си. Утеши се с разсъждението, че рядко се озовава в компания, която го кара да се чувства толкова глупав. Може пък да излезеше благотворно за душата му.

— Енергията, която се влива в този — мисля, че можем да го наречем „рог“ — в рога на неклиновия полеви генератор е импулсна, това е сигурно — каза Вортис на комарците. — Насочена, бърза и регулируема — дори ми се иска да използвам термина „подлежаща на фина настройка“.

— Това е изключително странно — каза доктор Рива. — Тръбите на скоковите кораби използват постоянен енергиен поток — всъщност една от основните задачи при конструирането им е да се избегнат нежелани флуктуации в енергийното захранване. Хайде да изпробваме няколко симулации на различните хипотези…

Майлс се събуди и се наведе по-близо, когато различните теории започнаха да приемат реална форма във вид на триизмерни векторни карти над видеоплочата. Професор Вортис въведе някои ограничителни параметри, подсказани от естеството на енергийното захранване. Специалистите наистина създадоха няколко хубави картинки, но като се изключеха чисто естетическите съображения, свързани с оцветяването им, Майлс не виждаше друг критерий, по който да ги оцени.

— Какво ще стане, ако някой застане пред насочените петизмерни пулсации на това нещо? — най-накрая попита той. — На различно разстояние, да кажем. Или прекара пред тях товарен кораб, пълен с руда?

— Нищо особено — каза Рива, вперила съсредоточен поглед в завихрените и прави линии. — Не мисля, че ще е добре за човек, на клетъчно ниво, да застане толкова близо до който и да било генератор с подобна мощност, но, в края на краищата, това са петизмерни полеви пулсации. Евентуалните триизмерни ефекти биха се дължали на някакво изместване на фокуса по края на полето и несъмнено биха приели енергийната форма на гравитационни вълни. Изкуствената гравитация е резултат от взаимодействието на петизмерни и триизмерни сили, както е при вашата гравитационна имплодираща пика.

Д’Емори се размърда неспокойно, но да очакваш един специалист по петизмерна физика да не разбира принципите на действие на имплодиращата пика бе упражнение също толкова безсмислено, колкото да се опитваш да запазиш времето в тайна от фермер. Единственото, на което можеха да се надяват военните, бе да удържат за известно време в тайна инженерните подробности.

— Възможно ли е, и аз не знам… това да е само половината от оръжието?

Рива вдигна рамене, но изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото изпълнена с пренебрежение, така че Майлс се надяваше въпросът му да не е бил от най-глупавите.

— Разполагате ли с данни, че въобще е било замислено като оръжие? — попита тя.

— Разполагаме с няколко много мъртви хора, които ни навеждат на тази мисъл — посочи Майлс.

— Това, уви, не изисква непременно оръжие. — Професор Вортис въздъхна. — Небрежността, глупостта, бързането и незнанието са също толкова мощни разрушителни сили като престъпното намерение. Макар че лично аз изпитвам особено отвращение към намерението. Изглежда толкова ненужно излишно, при всичките други оръжия. Направо е… анти-инженерско.

Доктор Рива се усмихна.

— Така — каза Вортис. — Онова, което аз искам да попитам, е какво ще стане, ако насочиш това устройство към възлен проход, или евентуално го активираш по време на скок през възлен проход? В този случай трябва да се имат предвид и ефектите, произтичащи от неклиновото поле, в което пътува.

— Хм… — каза Рива. Двамата с русолявия младеж приближиха глави и отново превключиха на неразбираем математически жаргон, като от време на време млъкваха, колкото да внесат някои промени в компютърната симулация. Първият цветен модел отхвърлиха единодушно, промърморвайки: „Не е това…“. Изредиха се още няколко. Най-накрая Рива се облегна назад и прокара ръце през късите си къдрици. — Някаква възможност да си занесем това вкъщи и да го оставим да отлежи в главите ни за през нощта?

— Ааа… — въздъхна лорд ревизор Вортис. — Боя се, че не се изразих съвсем ясно, когато снощи говорихме по комтаблото. Това тук е нещо като неотложен проблем. Имаме причини да смятаме, че времето може да се окаже от решаващо значение. Ще стоим тук, докато не разберем за какво става въпрос. Никаква информация няма да напуска сградата.

— Какво, и няма да вечеряме в Куполния връх на Серифоза? — възкликна Юел с явно разочарование.

— Тази вечер не — извини се Вортис. — Освен ако на някой не му дойде божествено вдъхновение. Настаняването и храната са за сметка на императора.

— Пак нещо в стила на бюджетните общежития на ИмпСи ли? — попита Рива. — Спални чували и готова храна?

Професорът се усмихна криво.

— Боя се, че е така.

— Би трябвало да се сетя, като се има предвид миналият път… Е, предполагам, че и това е един вид мотивация. Юел, мисля, че не можем да изстискаме повече от това комтабло, поне засега. Правим нещо не както трябва. Имам нужда да походя малко.

— Коридорът е на ваше разположение — сърдечно й предложи професор Вортис. — Носите ли си гуменките?

— Естествено. Виж, за това се сетих. — Тя протегна крака, показвайки удобните си гуменки с дебела подметка, стана и излезе в коридора. Закрачи бързо нагоре-надолу, като от време на време промърморваше нещо под нос.

— Рива твърди, че мисли по-добре, докато ходи — обясни професорът на Майлс. — Има си теория, че така мозъкът й се оросявал по-добре. Моята теория е малко по-различна — никой не може да издържи на темпото й и по този начин се спасява от разни навлеци, които й нарушават концентрацията.

„Най-после сродна душа.“

— Може ли да погледам?

— Да, но моля те, не й говори. Освен ако тя не те заговори, разбира се.

Вортис и Юел се върнаха към комтаблата си и отново започнаха да ги бъзикат. Професорът, изглежда, се опитваше да внесе подобрения в хипотетичния си модел на липсващата система за енергийно захранване на устройството. Майлс не беше сигурен какво точно прави Юел, но му приличаше на нещо като математическа видеоигра. Облегна се във въртящия се стол, впери поглед в прозореца и насочи вниманието си към въпроса: „Ако аз бях комарски конспиратор с ИмпСи по петите и устройство, голямо колкото два слона на главата, къде щях да го скрия?“ Не и в багажа си, със сигурност. Нахвърля няколко идеи върху един лист и задраска повечето от тях. Д’Емори наблюдаваше работата на професора и извикваше повторно някои от по-раншните симулации.

След около час Майлс осъзна, че звукът на леките бързи стъпки откъм коридора е замлъкнал. Стана, отиде до вратата и подаде глава. Доктор Рива бе приседнала на перваза на един прозорец в другия край на коридора и се взираше замислено в комарския пейзаж навън. Тук той се спускаше плавно към потока и гледката не беше толкова еднообразна, благодарение на обширната колония от земна зеленина. Майлс се поколеба, после тръгна към нея.

Тя вдигна поглед и му отправи една от бодрите си усмивки, която той на свой ред й върна. Приседна до нея на ниския перваз и проследи погледа й през запечатания прозорец, после обърна глава и се загледа в профила й.

— И така — най-накрая каза той. — Какво мислите?

Доктор Рива сви устни.

— Мисля… че не вярвам във вечния двигател.

— Ааа. — Е, ако беше лесно, или поне трудно в границите на разумното, професорът нямаше да извика подкрепления. — Хм.

Тя премести погледа си от пейзажа към него и след малко попита:

— Значи наистина сте синът на Касапина?

— Син съм на Арал Воркосиган — спокойно отговори той. — Да. — Нейната версия на вечния въпрос не звучеше нито като непреднамерената грубост на Тиен, нито като съзнателната провокация на Вение. Изглеждаше някак по-… по-научна. Каква беше целта на експеримента й?

— Личният живот на хората с власт не е такъв, какъвто очакваме. Понякога.

Той вирна брадичка.

— Хората хранят някои много странни илюзии за властта. А тя до голяма степен се равнява на умението да си намериш парад и да си пробиеш с лакти път към диригентското място. Точно както красноречието се равнява на умението да убеждаваш хората в неща, в които отчаяно им се иска да повярват. Демагогията, предполагам, е красноречие, паднало до най-лишените от морал енергийни нива. — Той се усмихна студено на ботуша си. — Да тикаш хората нагоре по стръмното е доста по-трудно. Може да ти се пръсне сърцето, докато го правиш. — Буквално, но не виждаше смисъл да обсъжда с нея медицинското досие на Касапина.

— Беше ми дадено да разбера, че самият вие сте били сдъвкан от политиката.

Не можеше да види белезите му през сивия костюм, нали?

— О. — Майлс сви рамене. — Увредите преди раждането ми бяха само прологът. Останалото е мое дело.

— Ако можехте да се върнете във времето и да промените нещата, бихте ли го направили?

— Да предотвратя нападението със солтоксин над бременната ми майка? Ако имах право да избера само едно събитие, което да променя… може би не.

— Защо, защото не бихте рискували ревизорския пост на трийсет години? — В тона й се долавяше съвсем лека насмешка, смекчена от кривата й усмивка. Какво, по дяволите, й бе казал за него Вортис? Въпреки това, изглежда, имаше съвсем ясна представа за властта на един Императорски глас.

— Докато стана на трийсет, неведнъж прескачах гроба. Никога не съм се стремил към ревизорския пост. Това назначение беше каприз на Грегор. Аз исках да бъда адмирал. — Замълча, после си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — За да стигна дотук, направих много сериозни грешки в живота си, но… сега не бих променил нищо. От страх, че може да се окажа по-малък.

Тя кривна глава и огледа преценяващо ниското му тяло. Беше го разбрала правилно.

— Тази дефиниция на удовлетворението не е по-лоша от другите, които съм чувала.

Той сви рамене.

— Или е знак за липса на смелост. — По дяволите, бе дошъл тук, за да разрови нейния мозък. — Та какво мислите за устройството?

Тя изкриви лице в гримаса и бавно потри ръце.

— Освен ако не приемем, че е било създадено, за да причинява главоболие на физиците, мисля че… е време за обедна почивка.

Майлс се ухили.

— Виж, обяд можем да осигурим.

Обядът, както и бяха очаквали, наистина се оказа стандартен военен порцион, макар и от най-високото качество. Насядаха около една от масите в дългата стая, разбутаха машинните части, за да направят място, и разкъсаха опаковките на самозатоплящите се подноси. Комарците изгледаха колебливо храната. Майлс обясни, че е можело да бъде и много по-зле, при което Рива тихичко се изкиска. Разговорът се насочи към неангажиращи теми като съпрузи, съпруги, деца, постове и пиперливи анекдоти за некадърността на бивши колеги. Д’Емори разказа няколко наистина смешни истории от аналите на ИмпСи. Майлс беше изкушен да го надмине със случки из житието на братовчед си Иван, но благородно се въздържа, макар да разказа как самият той бе потопил себе си и личното си превозно средство под няколко метра арктическа кал. Това доведе до темата за напредъка на комарското тераформиране и постепенно върна разговора към непосредствената им задача. Майлс забеляза, че Рива все повече се умълчава.

Продължи да мълчи и след като се върнаха към комтаблата си след обяда. Не поднови разходката си по коридора. Майлс я наблюдаваше тайно, а после и не толкова тайно. Рива извика наново няколко симулации, но без да прави по-нататъшни промени. Майлс знаеше дяволски добре, че човек не може да насилва вдъхновението си. Този вид търсене на отговори приличаше много повече на риболов, отколкото на лов — чакаш търпеливо, и до известна степен безпомощно, нещата да изплуват от дълбините на мозъка ти.

Спомни си за последния си риболов.

Замисли се за възрастта на Рива. Била е тийнейджърка по време на бараярското завладяване на Комар. На двайсетина по време на въстанието. Беше оцеляла, издържала, сътрудничила. Годините й под имперско управление са били добри, както в професионално, така и в семейно отношение — беше се женила само веднъж. С Вортис си бяха обменили информация за децата и тя бе споменала за предстоящата сватба на най-голямата си дъщеря. Определено не беше комарска терористка.

„Ако можеше да се върнеш във времето и да промениш нещата…“

Единственият момент във времето, когато можеш да промениш нещата, е хлъзгавото сега, което се изплъзва между пръстите ти със скоростта на мисълта. Чудеше се дали и тя мисли за това сега. Сега.

Сега корабът на професорката вероятно се готви за последния си скок. Сега фериботът на Екатерин вероятно се приближава към скоковата станция. Сега Суда и неговият екип от техници вероятно правят… какво? Къде? Сега той седи в една стая на Комар и наблюдава една умна жена, която е спряла да мисли.

Стана, приближи се до майор Д’Емори и го докосна по рамото.

— Майоре, може ли да поговорим за малко навън?

Изненадан, Д’Емори изключи комтаблото си — по молба на Вортис проверяваше нещо, свързано с достъпните енергийни трансформатори. Излязоха в коридора.

— Майоре, имате ли подръка комплект за разпит с фаст-пента?

Веждите на Д’Емори подскочиха.

— Мога да проверя, милорд.

— Направете го. Вземете един и ми го донесете, моля.

— Да, милорд.

Д’Емори тръгна да изпълни поръчението. Майлс се приближи до прозореца да убие времето. Д’Емори се върна чак след двайсет минути, но затова пък носеше познатата кутия. Майлс я взе.

— Благодаря. Сега искам да изведете доктор Юел на разходка. Дискретно. Ще ви съобщя кога може да се върнете.

— Милорд… ако става въпрос за разпит с фаст-пента, сигурен съм, че от ИмпСи биха искали да присъствам.

— Знам какво иска ИмпСи. Можете да бъдете сигурен, че ще им кажа каквото искат да знаят. След това. — Ха, сега му бе паднало да си го върне за всички жизненоважни брифинги, на които лейтенант Воркосиган не бе допускан… животът е хубаво нещо, понякога. Майлс се усмихна кисело. Д’Емори беше достатъчно интелигентен, за да не настоява повече.

— Да, милорд ревизор.

Майлс изчака Д’Емори да излезе заедно с доктор Юел, след това влезе в дългата стая и заключи вратата. Професор Вортис и доктор Рива го изгледаха озадачено.

— За какво е това? — попита доктор Рива, когато Майлс остави комплекта на масата и го отвори.

— Доктор Рива, моля и настоявам за малко по-откровен разговор от този, който вече проведохме. — Вдигна хипоспрея и нагласи дозатора според теглото й. Тест за алергичност? Не го смяташе за необходим, но тестът беше част от стандартната оперативна процедура — щом може да играе на сигурно, защо да рискува да сгреши? Отлепи една тестова лента от навитата ролка и се приближи до стола й. Тя беше твърде изненадана, за да му се противопостави, когато взе ръката й, обърна я и притисна лентичката към вътрешната страна на китката й, но после веднага я дръпна към себе си. Майлс я пусна.

— Майлс — развълнувано каза професор Вортис, — какво правиш? Не можеш да я подложиш на фаст-пента… доктор Рива е тук по моя покана!

Думите му не се различаваха много от типичното ворско предизвикателство, което в лошите стари времена обикновено завършвало с дуел. Майлс си пое дълбоко дъх.

— Милорд ревизор. Доктор Рива. Досега направих две сериозни грешки в това разследване. Ако бях избегнал която и да било от тях, вашият племенник щеше още да е жив, щяхме да сме задържали Суда преди да замине с цялото си оборудване и сега нямаше да седим на дъното на дълбока тактическа дупка и да си играем с детски пъзели. По същество и двете грешки бяха еднакви. Първия ден, когато разглеждахме постиженията на комарското тераформиране, не настоях Тиен да кацне тук с въздушната кола, макар че исках да разгледам мястото. А втората вечер не настоях да подложим мадам Радовас на разпит с фаст-пента, макар че ми се искаше да го направя. Вие сте специалистът по анализ на грешките, професоре. Смятате ли, че греша?

— Не… Но ти нямаше откъде да знаеш, Майлс!

— О, имаше, и още как. Точно там е работата. Но не направих необходимото, защото не исках хората да си помислят, че се възползвам безогледно от властта си на ревизор. И особено тук, на Комар, където всички ме следят под лупа — мен, сина на Касапина — и чакат какво ще направя. Освен това през цялата си предишна кариера се борих с официалните власти. А сега аз съм официалната власт. Естествено, че бях малко объркан.

Рива бе притиснала ръка към устата си — по вътрешната страна на китката й нямаше обрив, нито червена резка. Чудесно. Майлс се върна при масата и взе хипоспрея.

— Лорд Воркосиган, категорично отказвам да се подложа на това! — студено каза Рива, докато той се приближаваше към нея.

— Доктор Рива, не съм ви питал за мнението ви. — Лявата му ръка пазеше дясната като при бой с ножове. Хипоспреят се стрелна към шията й тъкмо когато тя се обръщаше и се надигаше от стола си. — Би било твърде жестока дилема. — Тя се отпусна в стола и го изгледа злобно. Гневно, но не отчаяно — самата тя бе разколебана, което му бе спестило неудобството да я гони из стаята. Въпреки възрастта и чувството й за лично достойнство, вероятно можеше да го надбяга, ако реши.

— Майлс — заплашително изрече професорът, — това може и да е твое право като ревизор, но дано имаш с какво да оправдаеш действията си.

— Не бих го нарекъл „право“. По-скоро задължение. — Взираше се в очите на Рива. Зениците й се свиха и тя се отпусна безжизнено в стола си. Не си направи труда да й задава стандартните подгряващи въпроси, докато чака наркотикът да подейства, само наблюдаваше устните й. Напрежението в тях бавно омекна, превръщайки се в стереотипната усмивка ала фаст-пента. Очите й останаха по-фокусирани, отколкото бе обичайно за подложените на разпит — Майлс можеше да се обзаложи, че е напълно по силите й да превърне разпита в едно дълго и заобиколно преживяване. Ако реши. Той пък щеше да направи всичко по силите си да открие най-прекия път. Най-прекият път през враждебен район е покрай трите му страни.

— Петизмерният проблем, заради който ви повика професор Вортис, беше наистина много интересен, нали? — отбеляза Майлс, обръщайки се към нея. — Да участвате в разрешаването му е нещо като привилегия.

— О, да — с готовност се съгласи тя. Усмихна се, свъси чело, ръцете й потрепнаха, после усмивката се настани по-уверено на лицето й.

— Може да доведе до награди и служебно повишение, след като всичко свърши.

— О, повече дори — увери го тя. — На принципно нова физика попадаш веднъж в живота и обикновено си или прекалено млад, или твърде стар.

— Странно, чувал съм военните от кариерата да се оплакват от същото. Но няма ли Суда да обере славата?

— Съмнявам се, че това е дело на Суда. На бас, че го е измислил математикът, Капел, или пък горкият доктор Радовас. Трябва да го нарекат на Радовас. Той умря заради него, предполагам поне.

— Не искам никой друг да умира заради него.

— О, да — искрено се съгласи тя.

— Та какво казахте че е то, доктор Рива? — Майлс направи всичко възможно гласът му да прозвучи като на объркан студент. — Не можах да разбера.

— Техника за колапс на възлени проходи. Трябва да има някакво по-подходящо име. Чудя се дали доктор Суда не го нарича някак за по-кратко.

Лорд ревизор Вортис, който ги бе наблюдавал с неодобрително присвити очи, се вцепени, очите му се разширяваха все повече, а устните му шаваха безмълвно.

Последния път, когато стомахът на Майлс се бе държал по този начин, беше при вражески обстрел в ниска орбита. „Техника за колапс на възлени проходи? Това означава ли каквото си мисля?“

— Техника за колапс на възлени проходи — повтори с равен глас той, в най-добрия си стил за разпити с фаст-пента. — Възлените проходи колабират, но не мисля, че хората са в състояние сами да предизвикат този феномен. Няма ли да е необходимо огромно количество енергия?

— Изглежда, са намерили начин да заобиколят това. Резонанс, петизмерен резонанс. Амплитудно усилване. Затваря прохода завинаги. Не мисля, че ще работи и в обратната посока обаче. Не може да е антиентропично.

Майлс погледна към Вортис. За него думите й явно имаха смисъл. Добре.

Доктор Рива размаха замечтано ръце.

— Високо, по-високо, още по-високо и бум! — Изкиска се. Типично фаст-пентно кискане, от онзи обезпокоителен вид, който означаваше, че на някакво друго ниво в разбъркания й от наркотика мозък жената въобще не се киска. Вероятно пищи. Точно като Майлс… — Само дето — добави тя — някъде има нещо много сбъркано.

„Не е лъжа.“ Майлс отиде до масата, взе хипоспрея с антидота и вдигна поглед към Вортис.

— Искаш ли да добавиш още нещо, докато е в това състояние? Или е време да се върнем към нормален режим?

По лицето на Вортис все още се четеше онова разсеяно, вглъбено изражение — изглежда, зъбчатите колелца в мозъка му се въртяха на бързи обороти, преосмисляйки всичко научено по време на разследването в светлината на тази нова, революционна идея. Вдигна очи и погледна глуповато хилещата се Рива.

— Мисля, че се нуждаем от всеки мозък наоколо. — Веждите му се смръщиха в израз, подобен на болка. — Разбираемо е защо се е поколебала да сподели теорията си с нас. Ако наистина е вярна…

Майлс се приближи до Рива с втория хипоспрей.

— Това е антидот на фаст-пентата. За по-малко от минута ще неутрализира наркотика в кръвообращението ви.

За негово учудване, тя вдигна рязко ръка да го задържи.

— Чакай. Разбрах. Почти го виждам, пред очите ми е… като холопроекция… енергиен пренос, поток… полеви резервоар… чакай.

Затвори очи и отпусна главата си назад. Стъпалата й затропаха леко и ритмично по пода. Усмивката й идваше и си отиваше, идваше и си отиваше. Най-накрая очите й се отвориха внезапно и тя впери напрегнат поглед във Вортис и каза:

— Ключовата дума е еластичен отскок. Запомни го. — После погледна Майлс и протегна вяло ръка. — Хайде, милорд. — Изкиска се отново.

Майлс впръска хипоспрея върху синята вена от вътрешната страна на лакътя й. Чу се кратко изсъскване. Поклони й се леко, отстъпи назад и зачака. Отпуснатите й крайници се напрегнаха, тя зарови лице в шепите си.

След минута вдигна отново очи и примигна.

— Какво казах току-що? — обърна се тя към Вортис.

— Еластичен отскок — повтори професорът, като я гледаше настойчиво. — Какво означава това?

За момент Рива не каза нищо, само се взираше в краката си.

— Означава… че напразно се компрометирах. — Устните й се свиха горчиво. — Устройството на Суда не работи. Или поне не става за колапс на възлени проходи. — Изправи гръб, отърси се и се протегна. Явно усещането за собственото й тяло бе започнало да се връща, докато антидотът препускаше из кръвообращението й. — Мислех, че от това нещо ще започна да повръщам.

— Реакциите са различни при всеки човек — обясни Майлс. В интерес на истината, точно такава реакция не беше виждал досега. — Онзи ден разпитвахме една жена, на която й се стори много отпускащо.

— Имаше изключително странен ефект върху вътрешното ми зрение. — Тя погледна с уважение хипоспрея. — Може някой ден да го използвам нарочно.

„Искам да съм там, когато го направите.“ Майлс бе връхлетян от внезапната вълнуваща представа как използва наркотика за усилване на собствените си прозрения — готов ум, само притоплете! — после разочаровано си спомни, че на него фаст-пентата не му действаше по този начин.

Рива го погледна.

— Ако въобще изляза от бараярските затвори. Арестувана ли съм?

Майлс засмука устната си.

— За какво?

— Нарушаването на клетвата за вярност и служебна тайна не се ли смята за държавна измяна?

— Не сте нарушили никаква клетва за служебна тайна. Засега. Колкото до другото… когато двама имперски ревизори твърдят, че не са видели нещо, то става във висша степен невидимо.

Вортис внезапно се усмихна.

— Мислех, че сте се клели да казвате истината, лорд ревизор.

— Само на Грегор. Какво ще кажем на останалата част от вселената подлежи на преоценка. Просто не тръбим наляво и надясно за тази подробност от правата и задълженията си.

— Това, уви, е вярно — въздъхна Вортис.

— Как ще обясните пред ИмпСи липсващите дози наркотик?

— Първо, аз съм имперски ревизор и не е необходимо да обяснявам нищо на никого. Най-малко на ИмпСи. Второ, използвали сме го експериментално, за да усилим научните си прозрения. Което е самата истина, така че се връщам на СТАРТ и си прибирам премията.

Устните й се извиха в искрена, макар и смутена усмивка.

— Разбирам. Струва ми се.

— Накратко, това въобще не се е случвало, вие не сте арестувана и ни чака работа. От чисто любопитство обаче, преди да съм повикал младшите ни колеги… бихте ли ми разяснили в резюме пътя на разсъжденията си? На нематематичкски език, моля.

— То по принцип си е нематематическо засега. Ако не мога да го подкрепя с някакви реални цифри… тогава просто ще трябва да го отпиша като интересна халюцинация.

— Изглеждахте доста убедена в думите си.

— Бях шокирана. Не толкова убедена, колкото зашеметена.

— С шемета на надеждата?

— Със… и аз не знам точно. — Тя поклати глава. — Все още може да се окаже, че греша, и няма да ми е за пръв път. Но предполагам сте запознат с примери за положителна обратна вълнова връзка при резонантни явления — при звуковите вълни например?

— Ехото, да.

— Или чистата нота, която чупи винени чаши. И при строителните конструкции — знаете ли защо войниците трябва да нарушат маршовата стъпка, докато преминават по мост? Така че резонансът от стъпките им да не събори конструкцията.

Майлс се ухили.

— Даже го видях веднъж. Картинката включваше дружина имперски скаути, церемония по внасяне на знамето, дървен мост и братовчед ми Иван. В резултат двайсет дяволски противни тийнейджъри цопнаха в реката. — И добави към професора: — Онази вечер не ми позволиха да марширувам с тях, защото ръстът ми щял да нарушава симетрията. Така че ги гледах от задните пейки. Беше фантастично. Бях на тринайсет години, но скъпият спомен ще огрява душата ми за цял живот.

— Разбра ли, че ще се случи, или ти дойде като гръм от ясно небе? — заинтригувано попита професорът.

— Разбрах, че ще се случи, макар и не много преди мостът да се срине, признавам си.

— Хм.

Рива вдигна вежди, облиза устни и започна:

— Възлените проходи резонират в петизмерното пространство. Съвсем леко и с много висока честота. Смятам, че устройството на Суда излъчва петизмерен енергиен импулс, прецизно настроен към естествената честота на възления проход. Енергийната мощност на импулса е слаба в сравнение с латентните енергии, присъщи за структурата на проходите, но ако той е правилно настроен, може да… не „може“, а със сигурност ще засили постепенно амплитудата на възления резонанс, докато той не прескочи фазовите си граници и не колабира. Или, по-скоро, групата на Суда си е мислела, че ще колабира. Според мен е станало нещо по-сложно.

— Еластичен отскок? — обнадеждено й подсказа Вортис.

— В известен смисъл. Това, което според мен се е случило, е следното — импулсът е увеличил резонантните енергии, докато фазовите граници са отскочили и енергията внезапно се е върнала в триизмерното пространство под формата на насочена гравитационна вълна.

— Мили Боже — възкликна тихо Майлс. — Искате да кажете, че Суда е намерил начин да превърне цял възлен проход в гигантска имплодираща пика?

— Мммм… може би — каза Рива. — Само не знам дали това е била целта им. Първата хипотеза ми звучеше по-смислено от политическа гледна точка — поне за мен, като комарка. Направо ме изкушаваше. Чудя се дали и те са били изкушени? Ако наистина е искал проходът да служи като един вид имплодираща пика, не виждам как е смятал да я насочи. Мисля, че гравитационният импулс се е върнал по първоначалния си вектор. Не знам дали Радовас се е самоубил, но имам неприятното усещане, че може сам да се е прострелял.

— Боже… — прошепна Вортис. — А товарният кораб…

— Ако експерименталната им площадка наистина се е намирала на станцията, обслужваща огледалото, намесата на товарния кораб е била просто лош късмет. Чиста случайност. Набутал се е право в гравитационния импулс и е бил разкъсан, после е бил запратен към слънчевото огледало и кашата е станала пълна. Ако пък устройството е било на товарния кораб… резултатът щеше да е същият.

— Включително и кашата — жално отбеляза Вортис.

— Но… но все още нещо не се връзва, при това никак. Предполагам, че сте изчислили повечето от енергийните вектори, свързани с катастрофата, нали?

— Не веднъж и не два пъти.

— Сигурен ли сте в цифрите, които ми дадохте?

— Да.

— И сте поставили граници на енергията, която устройството е можело да трансферира за различни периоди?

— Има някои доста точни и очевидни инженерни ограничения на потенциалния му енергиен максимум — потвърди Вортис. — Обаче не знаем колко време е можело да работи в този режим.

— Е — специалистката по петизмерна физика пое дълбоко дъх, — освен ако не е работило в продължение на седмици и Радовас и Трогир не са били видени на планетата много по-късно, мисля, че от възления проход е излязла много повече енергия, отколкото е влязла в него.

— Откъде?

— Вероятно от дълбочинната структура на прохода. Някак. Освен ако не приемете, че Суда е изобретил и вечния двигател, което противоречи на моята религия.

Вортис изглеждаше дяволски превъзбуден.

— Това е прекрасно! Майлс, извикай Юел. Извикай Д’Емори. Трябва да проверим онези цифри.

Когато Д’Емори и Юел се върнаха, учените изпаднаха в масов транс, така че никой не се сети да задава неудобни въпроси за фаст-пентата. Д’Емори със сигурност щеше да се сети по-късно. Майлс реши, че ще се държи твърдо и уклончиво. Рива явно не искаше да хаби време и умствена енергия в сръдни, когато можеше да се потопи в дълбините на физиката, но ако по-късно решеше да му иска обяснение, все щеше да я омилостиви някак. Засега Майлс се настани удобно, наострил уши и очи, с чувството, че разбира едно от всеки три изречения.

Така… дали Суда в момента си въобразяваше, че държи в ръцете си разрушител на възлени проходи… или гигантска имплодираща пика? Беше откраднал голяма част от техническите данни, събрани след инцидента с огледалото. Разполагаше с почти същите цифри, с които разполагаше и Вортис, и с почти същото време, за да ги обмисли. Като едновременно с това бе трябвало да ръководи сложната евакуация на дузина конспиратори и няколко тона оборудване, напомни си Майлс. Бил е доста зает. Разбира се, на него не му се е налагало да губи време да възстановява плановете на устройството си, разчитайки единствено на непълни спецификации.

Но гравитационният лъч от експерименталния възлен проход близо до слънчевото огледало трябва да бе изненадал Радовас — него съвсем за кратко — и Суда. Инцидентът бе сложил край на изследванията им, бе им стоварил двама имперски ревизори на главата и ги бе принудил да бягат. Нямаше логика — никаква логика — да се приема унищожаването на огледалото като планиран саботаж и самоубийство. Ако някой бе искал да вдига бараярци във въздуха, наоколо имаше доста по-съблазнителни мишени. Като военните станции, охраняващи всеки възлен изход в местното космическо пространство на Комар. Ако приемеше варианта за имплодиращата пика, устройството нямаше да им бъде от кой знае каква полза като оръжие, докато не измислят начин да го насочват и към някой друг, освен към себе си. Макар че ако човек можеше тайно да го внесе на борда на някоя военна станция, да го активира и да изчезне преди да е гръмнало…

Беше ли разбрал вече Суда какво се е случило? Разполагаше с данните, да, но специалистът му по петизмерна физика беше мъртъв. Арози беше обикновен младши инженер, а в академичното досие на математика Капел нямаше данни за гениални постижения в областта на математиката. Вортис бе успял да привлече най-добрия експерт по петизмерна физика на планетата, да не споменаваме вундеркинда Юел, който, както забеляза Майлс, в момента спореше с Вортис по някакъв математически проблем и изглежда, побеждаваше. Ако разполагаше с данните и с достатъчно време, Радовас би могъл да направи същия принципен пробив като Рива, но Суда не беше Радовас, а и настоящото му положение на беглец едва ли благоприятстваше научни занимания. Освен ако не беше намерил заместник на Радовас… Майлс си отбеляза да накара хората от ИмпСи да проверят дали през последните седмици не е изчезнал още някой комарски експерт по петизмерна физика.

Бягството на Суда, реши Майлс, трябва да беше подчинено на една от три логически постановки. Или бяха зарязали всичко и бяха избягали, или се бяха оттеглили временно, бяха се скрили и сега бавно и търпеливо възстановяваха базата си с намерението да опитат някой друг ден. Или бяха преработили разписанието си и бяха решили да рискуват с по-ранен удар. Чудеше се дали са подложили на гласуване това наложено от обстоятелствата решение. В края на краищата те бяха комарци и очевидно доброволци. Конспиратори аматьори — не че това е законно занятие с регистрация в данъчното. Вариант Едно не му изглеждаше вероятен, като се имаше предвид какво беше видял досега. Вариант Две изглеждаше по-вероятен, но предоставяше на ИмпСи достатъчно време да си свърши работата. Което едва ли бе убягнало от вниманието и на комарците.

„Ако ще се притесняваш, притеснявай се за Вариант Три.“ А във Вариант Три имаше много за притеснение. Отчаяните и паникьосани хора са способни на какво ли не — достатъчно бе да си спомни някои моменти от собствената си кариера.

— Професор Вортис. Доктор Рива. — Наложи се да го повтори по-високо, преди да му обърнат внимание. — Значи насочвате устройството към някой възлен проход, активирате го и то започва да помпа енергията си в него. В един момент енергията достига критичната си точка и отскача обратно към вас. Какво ще стане, ако изключите устройството преди този момент?

— Не съм сигурна — каза Рива, — но е възможно да се е случило именно това. Енергийният ритник може да е бил задействан или от превишаване на фазовите граници, или от това, че Радовас е изключил импулсния източник. Не е ясно дали понижаването на фазовата граница е непостоянно, или обратното.

— Значи… след като веднъж е активирано, устройството може на практика да се превърне в свой собствен взривител? Като го изключиш, го задействаш?

— Не съм сигурна. Би било интересно да се направи подобен експеримент.

„От подходящо разстояние.“

— Е… ако го измислите, ми свирнете, става ли? Продължавайте.

След една-две секунди, в които или смилаха въпроса му, или чакаха дали няма да измисли още нещо, с което да ги прекъсне, разговорът около масата се върна към първоначалната мешавица от английски, математически и инженерски. Майлс се облегна назад. В главата му цареше истински миш-маш от емоции, но увереността определено не беше сред тях.

Ако Суда бе препрограмирал устройството с цел да използва проходите като енергиен източник, за да взриви охраняващите ги военни станции, като един вид изненадващ пролог към сериозни военни действия… единственият начин бе да ги взриви и шестте едновременно в координация с масово комарско въстание от мащаба на онова, което бе потушил баща му. Майлс не беше напълно доволен от досегашното представяне на ИмпСи в това разследване, но групата на Суда беше малка и с отлично прикритие. Признаците за клокочещо масово недоволство биха били твърде явни и дори от ИмпСи едва ли биха ги пропуснали. Освен това главните конспиратори бяха достатъчно възрастни, за да познават последиците от подобни кръвопролития. Всеки, преживял разгрома на Комарското въстание, имаше достатъчно основания да не се доверява на другарите си също толкова, колкото и на бараярците. На Суда определено не му трябваха още комарци в заговора. А и… нямаха шест устройства. Бяха разполагали с пет, четвъртото беше унищожено, а първите три приличаха на прототипи с по-малък мащаб.

Беше като да имаш пушка само с един куршум. Тогава трябва много грижливо да подбереш мишената си.

Може би Суда все още си мислеше, че разполага с унищожител на възлени проходи, пък макар и с някои недостатъци в конструкцията. В местното космическо пространство на Комар имаше шест активни прохода, но Майлс не се съмняваше кой от тях би избрал Суда.

Единственият скоков подстъп към Бараяр. „Така ще ни отреже с един удар, да.“ От комарска гледна точка такъв заговор си заслужаваше напълно петте години усилия и поетия риск — да се затвори единствената порта на Бараяр към галактическата възлена връзка. Безкръвна революция, която със сигурност би била по вкуса на тези техничари. Така биха върнали Комар към златните дни на величието му отпреди един век — а Бараяр към черните дни на една нова Изолация. Без значение дали всички, или някой въобще, както на Комар, така и на Бараяр, иска да се върне там. Дали конспираторите си въобразяваха, че ще им бъде позволено да живеят, след като истината излезеше на бял свят?

„Вероятно не.“ Но ако Рива беше права, процесът би бил необратим — веднъж колабирал, проходът не можеше да се отвори отново. Белята щеше да е факт и ничии сълзи и молитви нямаше да върнат времето назад. Един вид политическо убийство. Суда и приятелчетата му може и да си вярваха, че са ново и по-ефективно поколение Мъченици, което ще се задоволи с посмъртната почит на народа. Бяха му се сторили твърде практични за тази цел, но кой знае? Трудният избор можеше да хипнотизира и най-интелигентния човек.

Сега Майлс вече знаеше накъде са тръгнали комарците, а може вече и да бяха там. Гражданската или военната? Гражданската трансферна станция, която обслужваше възления проход към Бараяр.

„А ти току-що изпрати Екатерин там. Сега тя е там.“ Както и професорката, както и още няколко хиляди невинни хора, напомни си той. Отхвърли решително обземащата го паника. Първо трябваше да проследи докрай нишката на мисълта си. Възможно бе Суда да има някакво убежище там, подготвено преди месеци или години. Вероятно планираше да монтира устройството си, да го насочи към прохода, да изтегли енергия от… къде? Ако е от станцията, някой можеше да забележи. Ако бяха качили устройството на кораб (а то трябва да е било на някакъв кораб, за да стигне дотам), можеха да използват енергия от кораба. Но контролът на движението и бараярските военни едва ли щяха да оставят разни кораби да се мотаят в близост до прохода без съответен план на полета.

Кораб или станция? Не разполагаше с достатъчно информация, за да реши. Но ако Суда не бе преработил из основи устройството си, заговорът, започнал с безкръвното намерение да унищожат възления проход, можеше да се изроди в кървав хаос при разрушаването на трансферната станция. Майлс и преди бе виждал катастрофи в космическото пространство. Стигаха му за цял живот.

Можеше да си представи дузина различни сценарии, като изхождаше от информацията, която бяха събрали, но само този не му оставяше нито пространство, нито време за грешка. „Започвай.“ Посегна към обезопасеното комтабло и набра щаба на комарската ИмпСи в Равноденствие.

— Тук е лорд ревизор Воркосиган. Свържете ме с генерал Ратиенс, незабавно. Случаят е спешен.

Вортис вдигна очи и го погледна.

— Какво?

— Току-що стигнах до заключението, че ако ще има екшън, то той ще се разиграе на трансферната станция до скоковата точка за Бараяр.

— Но, Майлс… не вярвам Суда да е толкова глупав, че да опита отново, след като се провали така първия път!

— За мен Суда е неизвестна величина. Да си говорил с Екатерин или с жена си?

— Да, Екатерин се обади, докато ти беше излязъл да осигуриш, ъъ, онова нещо. Настанила се е в хотел и тъкмо тръгваше да посрещне вуйна си.

— Остави ли някакъв номер за връзка?

— Да, в комтаблото е…

Лицето на генерал Ратиенс се появи над видеоплочата.

— Милорд ревизор?

— Генерале. Разполагам с нова информация, според която бегълците или пътуват към Бараярската трансферна станция, или вече са пристигнали там. Искам да наредите масирана проверка и да прекарате през сито както станцията, така и всички пристигащи кораби, при това колкото се може по-скоро. За себе си искам куриерски транспорт дотам, веднага. Ще ви дам подробностите, щом тръгна. След като задвижите нещата, искам да изпратя лично теснолъчево съобщение на, хм… — направи една бърза справка, — на този номер.

Ратиенс вдигна вежди, но каза само:

— Да, милорд ревизор. С нетърпение очаквам да чуя подробностите.

— И с право. Благодаря.

Лицето на Ратиенс изчезна. След няколко секунди комтаблото му даде знак за начало на теснолъчевата емисия.

— Екатерин — заговори бързо и настойчиво Майлс, вперил взор във видеоизлъчвателя, сякаш можеше да ускори съобщението само със силата на волята си. — Вземи професорката и се качете на първия заминаващ кораб, който откриете — за комарска орбита, за някоя от другите станции, където и да е. По-късно ще уредим да ви приберат оттам и да пристигнете вкъщи живи и здрави. Сега просто се махнете от станцията, веднага.

Поколеба се преди да завърши. Не, не му беше нито мястото, нито времето да заяви: „Обичам те“, без значение какви опасности си мислеше, че я грозят. А и всички щяха да го чуят. — Бъди внимателна. Воркосиган, край.

Когато Майлс стана да върви, Вортис неуверено попита:

— Мислиш ли, че и аз трябва да дойда с теб?

— Не. Мисля че всички вие трябва да останете тук и да намерите отговора на въпроса какво ще стане, когато някой се опита да изключи тази адска машина. А когато го направите, ми изпратете инструкции по теснолъчевия сигнал.

Вортис кимна. Майлс отправи към цялата им групичка поздрав в стил „аналитик от ИмпСи“ — небрежно махване с ръка в областта на челото, — обърна се и тръгна към вратата.