Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Komarr, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2001)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Комар

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 25

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №81

ISBN: 954-585-176-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 12

Майлс веднага разбра, че събуждането му няма да е приятно. Тежките пристъпи обикновено му оставяха за спомен симптоми, подобни на тези след препиване, които го мъчеха през целия следващ ден, а в случая те щяха да се комбинират с мускулните спазми и псевдомигренозните болки от срещата му с лъча на зашеметителя. Изпъшка и се опита отново да изпадне в безсъзнание, но нечий нежен глас провали намерението му.

— Лорд Воркосиган?

Беше мекият глас на Екатерин Ворсоасон. Очите му се отвориха рязко — слава Богу, осветлението беше намалено. Намираше се в стаята на сина й и не помнеше как се е озовал тук. Обърна се и примигна срещу нея. Ако съдеше по последния път, когато си спомняше да я е видял — коленичила до него на пода в дневната, — значи се бе преоблякла. Сега носеше мека бежова блуза и по-тъмни панталони по комарската мода. Дългата й тъмна коса се спускаше на влажни, току-що измити кичури по раменете. Самият той още беше облечен в окървавената риза и смачканите панталони от вчерашния кошмар.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя — продължи тя, — но капитан Тумонен е тук.

— Ааа — успя да каже Майлс. Езикът му бе надебелял. Мадам Ворсоасон държеше поднос с голяма чаша черно кафе и шишенце с болкоуспокояващи таблетки. Две вече бяха извадени и сложени до чашата. Ангелски хор осигуряваше музикалния фон, макар и единствено във въображението му.

Тя не каза нищо повече преди той да пъхне несръчно таблетките в устата си и да ги преглътне. Подутите му ръце не бяха в най-добрата си форма, но все пак успя да сграбчи чашата като удавник, който се лови за сламка. Втората глътка отми гадния вкус в устата му, който спокойно можеше да се конкурира с още по-гадното усещане в стомаха му.

— Благодаря. — След третата глътка постави истински рекорд. — Колко е часът?

— Съмна се преди около час.

Значи бе спал кажи-речи четири часа. За четири часа може да се случи какво ли не. Без да пуска чашата, той свали крака от леглото и стъпи на пода. Ходенето бе рисковано начинание през първите няколко минути.

— Как ви се стори Тумонен?

— Не мога да преценя. Изглежда уморен. Каза, че са открили печата ви.

Това реши въпроса — първо Тумонен, после душът. Той глътна още малко от кафето, подаде чашата на Екатерин — на мадам Ворсоасон — и стана. Усмихна й се стеснително и направи няколко приклякания, колкото да е сигурен, че ще стигне до коридора, без да се строполи пред очите на хората от ИмпСи.

Нямаше ни най-малка представа какво да й каже. „Съжалявам, че убиха съпруга ви заради мен“ би било неточно в няколко отношения. До момента, в който го зашеметиха, Майлс можеше да направи половин дузина различни неща, които да променят крайния резултат от снощи. Ако Ворсоасон бе проверил собствената си проклета маска, както би трябвало да направи, най-вероятно тази сутрин щеше още да е сред живите. А колкото повече научаваше за този човек, толкова повече се убеждаваше, че смъртта му не е голяма загуба за неговата съпруга. Вдовица, по-точно. Най-накрая пробва със следното:

— Добре ли сте?

Тя вдигна рамене.

— Като се имат предвид обстоятелствата…

Малки бръчици се вдълбаха успоредно между очите й.

— Вие, такова… — Той махна към шишенцето с таблетките. — Взехте ли от тях?

— Няколко.

— Добре. — „Пострада безпричинно, а аз не знам как да поправя станалото.“ Но както и да го погледнеш, щеше да е необходимо много повече от няколко проклети таблетки. Той поклати глава, моментално съжали, че го е направил, и се повлече към Тумонен.

Капитанът чакаше на дивана в дневната и също отпиваше с благодарност от кафето на мадам Ворсоасон. Изглежда, се зачуди дали да не стане при появата на лорд ревизора, но в крайна сметка се отказа. Махна му подканящо и Майлс се настани срещу него от другата страна на масичката, после и двамата промърмориха по едно „Добро утро“. Мадам Ворсоасон донесе преполовената чаша на Майлс и я остави пред него, после, след предпазлив поглед към Тумонен, се присъедини към тях. Ако Тумонен искаше да ги остави сами, щеше да му се наложи да я помоли лично, реши Майлс. И след това да обоснове молбата си.

В случая обаче Тумонен само й кимна с благодарност и извади от джоба на туниката си едно найлоново пликче. То съдържаше ревизорския електронен печат със златен обков на Майлс. Тумонен му го подаде през масичката.

— Много добре, капитане — каза Майлс. — Предполагам, че не сте имали късмета да го откриете у човека, който го е откраднал?

— Не, и толкова по-жалко. Никога няма да се сетите къде го открихме.

Майлс примижа и вдигна найлоновото пликче към светлината. Тънък мътен пласт бе полепнал по вътрешността на пликчето.

— В канализационна тръба на половината път оттук до серифозката инсталация за преработка на отпадъци. Това като за начало.

Челюстта на Тумонен увисна.

— Откъде знаете?

— Имаше период, когато съдебното разследване на канализационни системи ми беше нещо като хоби. Не искам да прозвучи неблагодарно, но сети ли се някой да го измие?

— В интерес на истината, да.

— О, благодаря. — Майлс отвори пликчето и изхлузи тежкото малко устройство в шепата си. Не изглеждаше да е повредено.

— Моят лейтенант проследи сигнала му, или поне го триангулира, само половин час след като се обадихте — каза Тумонен. — После слезе начело на боен отряд в тунелите за поддръжка да го търсят. Ще ми се да бях там, когато най-после са разбрали какво става. Вие също бихте го оценили подобаващо, не е ли така?

Майлс се ухили въпреки главоболието си.

— Боя се, че снощи не бях в състояние да оценя каквото и да било.

— И така, спретнали една впечатляваща делегация, която отишла да събуди главната инженерка на купол „Серифоза“. Тя е комарка, разбира се. Представете си как ИмпСи отива да я търси посред нощ — мъжът й едва не получил инфаркт. Моят лейтенант най-накрая успял да го успокои и да обясни на жена му от какво се нуждаят… боя се, че на нея това й се сторило като повод за… за изблик на хаплива ирония. Все пак можем да сме благодарни, че лейтенантът не се е поддал на първия си импулс и не е дал заповед на хората си да отворят въпросната тръба със залп от плазмените си пушки…

Майлс едва не се задави с кафето.

— Горещо да му благодарим. — Хвърли бърз поглед към Екатерин Ворсоасон, която се бе облегнала на възглавничките и слушаше разговора им с блеснали очи и ръка, притисната към устните. Болкоуспокояващите, които беше изпил, най-после започваха да пробиват обсадата — вече не му изглеждаше толкова размазана.

— Обаче намират само печата — въздъхна Тумонен.

Майлс впери очи в кафето си и каза:

— Сценарият е ясен от пръв поглед. Би трябвало да нямате проблеми с разчитането на различните етапи и тяхната последователност. Фоскол и неизвестен брой съучастници пребъркват джобовете ми, завързват ни с администратора за парапета, летят до Серифоза, обаждат се на мадам Ворсоасон. Вероятно от някое комтабло недалеч оттук. Веднага щом тя излиза от апартамента, влизат в него с взлом, знаейки, че разполагат минимум с един час да ровичкат, преди да се вдигне тревога. Използват печата ми, за да отворят кутийката с инфодискове и да получат достъп до файловете с докладите ми. После пускат печата в тоалетната и си тръгват. Дори не са се изпотили.

— Жалко, че не са се изкушили да го задържат.

— Е, било им е ясно, че можем да го проследим. На това дължим и малката им шегичка. — Той се намръщи. — Но… защо са им трябвали инфодисковете?

— Може би са търсили нещо за Радовас. Какво точно имаше в кутийката, милорд?

— Копия от всички секретни технически доклади и аутопсии от инцидента със слънчевото огледало. Суда е инженер. Със сигурност е имал съвсем точна представа какво ще намери вътре.

— По-късно тази сутрин се очертава доста интересно представление в офиса на проекта за тераформиране — навъсено отбеляза Тумонен. — Докато се опитваме да разберем кои служители липсват, защото са избягали, и кои липсват, защото не съществуват. Трябва да отида там възможно по-бързо, за да присъствам на предварителните разпити. Май ще се наложи всичките да ги натъпчем с фаст-пента.

— Бих казал, че ще е голяма загуба на време и наркотик — каза Майлс. — Но винаги има шанс някой да знае повече, отколкото си мисли, че знае.

— Всъщност да. — Тумонен погледна към следящата разговора им жена. — Като говорим за това… мадам Ворсоасон, боя се, че ще трябва да помоля и за вашето съдействие относно разпита с фаст-пента. Това е стандартна оперативна процедура — в случай на неизяснена смърт от подобно естество най-близките родственици винаги се подлагат на разпит. Възможно е куполната полиция да поиска да присъства и техен човек, или най-малкото да изиска копие, в зависимост от това до какво решение стигнат началниците ми относно юрисдикцията на случая.

— Разбирам — каза мадам Ворсоасон.

— В смъртта на администратор Ворсоасон няма нищо неизяснено — неловко изтъкна Майлс. — Стоях точно до него. — Е, клечеше, технически погледнато.

— Тя не е заподозряна — каза Тумонен. — Само свидетел.

И един разпит с фаст-пента щеше да помогне това да си остане така, неохотно осъзна Майлс.

— Кога бихте искали да стане това, капитане? — тихо попита мадам Ворсоасон.

— Е… не веднага. След като приключим с тазсутрешните разследвания, ще знам по-добре какви въпроси да задавам. Просто си стойте вкъщи.

В погледа, който тя му отправи, се четеше неизреченият въпрос: „Под домашен арест ли съм?“

— По някое време ще трябва да ида да прибера сина си. Остана да нощува при едно приятелче. Все още не знае нищо за случилото се. Не искам да му го съобщя по комтаблото, нито да го научи от новините.

— За последното няма опасност — сухо каза Тумонен. — Поне засега. Макар че очаквам информационните служби да ни обсадят в най-скоро време. Все някой ще забележи, че най-скучният клон на комарската ИмпСи изведнъж е започнал да кипи от дейност.

— Или трябва да ида да го прибера, или да се обадя и да помоля Ники да остане още малко там.

— Кое бихте предпочели? — намеси се Майлс преди Тумонен да е успял да каже нещо.

— Аз… ако ще провеждате разпита тук, днес, по-скоро бих изчакала всичко да приключи и тогава да прибера Ники. Но ще трябва да дам някакво обяснение на майката на приятелчето му. Поне, че снощи Тиен е… загинал при злополука.

— Сложили ли сте бръмбари в комтаблата й? — попита Майлс Тумонен.

Погледът на Тумонен осъди мълчаливо това разкритие, но капитанът само се изкашля и каза:

— Да. Трябва да знаете, мадам Ворсоасон, че през следващите няколко дни Службата за сигурност ще прихваща всички разговори, водени от дома ви.

Тя го погледна в очите.

— Защо?

— Има възможност някой, било то от групата на Суда, или от друга заинтересована страна, за която още не знаем, да се опита да влезе във връзка, в случай че още не са научили за смъртта на съпруга ви.

Тя прие обяснението му с кимване, което не личеше да е израз на стопроцентова убеденост.

— Благодаря, че ме предупредихте.

— Като говорим за обаждания — добави Майлс, — моля те, свържи се с хората си да ми донесат един обезопасен видеокомуникатор. Трябва да се обадя тук-там.

— Тук ли ще останете, милорд? — попита Тумонен.

— За известно време. Докато вие не приключите с разпитите и докато ревизор Вортис не пристигне тук, което без съмнение ще направи. Това е и първият разговор, който ще проведа.

— Разбирам.

Майлс се огледа. Пристъпният му стимулатор, прибран в кутията си, и предпазителят за уста още лежаха, където ги беше захвърлил. Той посочи натам.

— И ще те помоля да занесеш това в лабораторията ви. Нека техниците го прегледат за следи от злонамерена намеса, а после ми го върни.

Тумонен вдигна вежди.

— Подозирате ли нещо такова, милорд?

— Просто ми хрумна. Но би било твърде неразумно да подценяваме както интелигентността, така й коварството на противника, нали?

— Спешно ли ви трябва?

— Не. — „Вече не.“

— Информацията, която Фоскол остави при администратор Ворсоасон — имахте ли вече възможност да я прегледате? — продължи Майлс. Успя да отбегне погледа на мадам Ворсоасон.

— Само я сканирахме набързо — каза Тумонен. За разлика от Майлс, той погледна към Екатерин, после отклони поглед, проваляйки старанието на Майлс да запази някаква деликатност. Устните й се свиха: съвсем малко. — Предадох я на финансовия аналитик от ИмпСи, когото изпратиха от щаба да поеме финансовата част от разследването.

— О, добре. Тъкмо щях да те питам дали от щаба са ти изпратили подкрепление.

— Да, всичко, което поискахте. Инженерният екип пристигна в експерименталната станция преди около час. Пакетът, оставен от Фоскол, изглежда, съдържа документация на всичките финансови транзакции, свързани с… с вноските, превеждани на администратора от групата на Суда. Стига да не са куп лъжи, ще ни бъдат от изключителна помощ в разнищването на схемата за присвояване. Което е повече от странно, като си помисли човек.

— Фоскол очевидно не хранеше топли чувства към Ворсоасон, но всичко, което уличава него, в същата степен уличава и комарците. Доста странно, наистина. — Ех, ако мозъкът му не се беше превърнал в пулсираща овесена каша, все щеше да издърпа някаква логическа нишка от това.

Влезе един техник от ИмпСи в черен работен комбинезон. Носеше черна кутия, подобна на — а защо не и същата всъщност — на онази, която Тумонен бе използвал в дома на мадам Радовас, и каза на капитана:

— Приключих с всички комтабла, сър.

— Благодаря, ефрейтор. Върнете се в офиса и разпратете копия до нашите файлове, до щаба в Равноденствие и до полковник Гибс.

Техникът кимна и излезе през, както забеляза Майлс, все още непоправената входна врата.

— И, да, прати, моля те, съобщение да дойде някой техник и да оправи вратата на мадам Ворсоасон — каза Майлс. — Навярно ще може да инсталира и някоя по-качествена заключваща система, щом така и така ще се занимава с това.

— Да, милорд. Ще оставя и охранител… докато сте тук, разбира се.

„Нещо като гувернантка“ — помисли си Майлс. Трябваше да осигури на мадам Ворсоасон нещо по-добро, поне доколкото зависеше от него. С чувството, че е натоварил бедния Тумонен с достатъчно задачи, Майлс ограничи по-нататъшните си молби само с тази да бъде уведомен незабавно, в случай че ИмпСи засече Суда или някой друг от групата му, и освободи капитана, давайки му възможност да се заеме с внезапно нарасналите му в геометрична прогресия задължения.

 

 

Докато се изкъпе и облече последния си свестен сив костюм, болкоуспокояващите бяха разгърнали напълно силите си и Майлс се почувства почти човек. Когато се появи в новата си премяна, мадам Ворсоасон го покани в кухнята. Войникът, назначен от Тумонен да охранява вратата, остана в дневната.

— Какво ще кажете за една закуска, лорд Воркосиган?

— Вие закусихте ли вече?

— Не. Не съм гладна.

Сигурно беше така, но изглеждаше точно толкова бледа и изтощена, колкото се чувстваше той.

— Ще хапна нещо, само ако и вие ми правите компания. Нещо леко — чистосърдечно призна той.

— Овесени ядки? — срамежливо предложи тя.

— О, да. С удоволствие. — Всъщност искаше да каже „Аз ще ги направя“ — забъркването на пакет готови за употреба овесени ядки не беше извън способностите му за оцеляване в трудни условия, които бяха част от обучението в ИмпСи — но не искаше да я изпуска от погледа си, затова продължи да си седи послушно на стола и да наблюдава какво прави в кухнята. Изглежда, се чувстваше неловко в едно помещение, което би трябвало да е сърцевината на малкото й царство. Къде би се чувствала на мястото си? „В някой много по-голям дом.“

Сервира и на двама им. Размениха си обичайните любезности. След като преглътна няколко хапки, тя изписа на лицето си неубедителна усмивка и попита:

— Вярно ли е, че фаст-пентата те прави… глупава?

— Е, както при всеки друг наркотик, хората реагират различно. Провеждал съм много разпити с фаст-пента — това беше част от предишните ми задължения. Самият аз два пъти съм подлаган на същото.

Интересът й определено нарасна.

— О?

— Аз, хм… — Искаше му се да я успокои, но трябваше да е честен. „Никога не ме лъжете“, беше казала тя, с глас, вибриращ от напиращи чувства. — Реакцията ми не беше типична.

— Нямате ли онази алергия, която казват, че ИмпСи създавала у своите… е, не, разбира се, че не, в противен случай нямаше да сте тук.

Защитата на ИмпСи срещу наркотика на истината бе предизвикването по изкуствен начин на смъртоносна алергична реакция. Изискваше се личното съгласие на всеки, който се подлага на тази обработка, но тъй като тя водеше след себе си по-големи отговорности и следователно по-големи повишения, на Службата за сигурност никога не й бяха липсвали доброволци.

— Всъщност не. Илян никога не е искал от мен да се подложа на това. Всъщност може би баща ми е имал пръст в това. Във всеки случай, мен фаст-пентата не ме прави толкова откровен, колкото бъбрив. Не мога да спра да бърборя. Просто почвам да ръся глупости. Успях да проваля единствения, хм, враждебен разпит, на който съм подлаган, като непрекъснато рецитирах поезия. Беше необикновено изживяване. При нормалните хора степента на… ами, на грозота, зависи от това дали се съпротивляват, или се покоряват на наркотика. Ако чувстваш, че разпитващият е на твоя страна, разпитът не е нищо повече от начин да дадеш същите показания, които би дал и при нормални обстоятелства.

— Така ли? — Не изглеждаше много успокоена.

— Не казвам, че наркотикът не пробива защитните стени на съзнанието — а при нея тези стени бяха дяволски дебели, — но едно правилно проведено събеседване не би трябвало да… да е толкова неприятно. — Макар че ако снощните събития не я бяха отърсили от впечатляващия й самоконтрол… Той се поколеба, после добави: — Как се научихте да криете толкова добре емоциите си?

Лицето й се стегна.

— Смятате, че крия емоциите си?

— Да. Много е трудно да ви прецени човек.

— О, така ли? — Тя разбърка кафето си. — Не знам. Такава съм, откакто се помня. — Един насочен навътре поглед скова чертите й за няколко секунди. — Не… не, имаше време… предполагам, че беше още когато… имах, още ги имам, разбира се, трима по-големи братя.

Типичната структура на ворското семейство от тяхното поколение — твърде много момчета и едно момиче за цвят, добавено в последния момент. Нима никой от онези родители не бе притежавал: а) проницателност и б) способност да прави прости сметки? Нима никой от тях не бе искал да има внуци?

— С двамата по-големи нямах взимане-даване, но разликата ми с третия беше достатъчно малка, за да го намразя и в червата. Той откри, че може да се забавлява царски, като ме дразни, докато не изпаднех в истерия. За тази цел винаги можеше да разчита на конете — по онова време бях луда по тях. Не можех да се съпротивлявам: тогава още не знаех, че мога да му отвърна със същото, а не можех и да го ударя — той беше много по-едър от мен — говоря за времето, когато бях на десет, а той на четиринайсет — така че просто ме хващаше за краката и ме държеше с главата надолу. След известно време така добре ме обучи, че само да изцвилеше, почвах да пищя. — Тя се усмихна криво. — Беше голямо изпитание за родителите ми.

— Те не можеха ли да го спрат?

— Обикновено успяваше така да извърти нещата, че се измъкваше безнаказано. Дори на мен ми действаше — помня как се смеех и се опитвах да го ударя едновременно. А мисля, че по онова време майка ми вече е била болна, макар никой от нас да не го знаеше. Тя ми каза — още я виждам как седи, притиснала слепоочията си — че единственият начин да го накарам да престане е просто да не му обръщам внимание. Същото казваше, когато ме тормозеха в училище или когато бях разстроена, независимо от какво. Бъди каменна статуя, така ми казваше. Тогава вече няма да му е забавно и ще спре. И той наистина спря. Или поне престана да бъде четиринайсетгодишен хулиган и замина, да учи в университета. Сега сме приятели. Но аз така и не се отучих от навика да отговарям на всяка атака, като се превръщам в камък. Сега даже понякога се чудя колко ли от проблемите в брака ми са се дължали на… ами… — Тя се усмихна и примигна. — Мисля, че мама грешеше. Самата тя със сигурност игнорира болката си прекалено дълго. Но сега аз цялата съм от камък и вече е прекалено късно.

Майлс впи зъби в кокалчетата си, силно. Така. Значи в самото начало на пубертета тя бе разбрала, че никой няма да я защити, че самата тя не може да се защити и че единственият начин да оцелее е като се престори на мъртва. Страхотно. И ако в този момент имаше по-фатално погрешен ход за някой непохватен глупак от този да я вземе в прегръдките си и да се опита да я утеши, то въпросният ход убягваше и на най-развинтените му фантазии. Ако точно сега й бе необходимо да бъде камък, защото това бе единственият й известен начин да оцелее, то нека бъде мрамор, нека бъде гранит. „От каквото и да имате нужда, ще го имате, милейди Екатерин; каквото и да искате, ще го получите.“

Така че само каза:

— Аз обичам конете. — Зачуди се дали прозвуча толкова идиотски, колкото… прозвуча.

Тъмните й вежди се смръщиха в развеселено объркване, така че явно беше прав относно звученето.

— О, отдавна надраснах тази си страст.

„Надраснала си я, или си се отказала от нея?“

— Аз съм единствено дете, но имам братовчед — Иван, — който си беше типичен хулиган. И, разбира се, много по-едър от мен, макар да сме горе-долу на една възраст. Но когато бях дете, си имах телохранител — един от гвардейците на баща ми. Сержант Ботари. Беше опериран от чувство за хумор. Ако Иван се бе опитал да направи нещо подобно на това, което е правил брат ви, не биха го спасили никакви остроумни оправдания.

Тя се усмихна.

— Личен телохранител. Виж, това е наистина идилично детство.

— Беше, в много отношения. Не и в медицинско обаче. Там сержантът не можеше да ми помогне. Нито в училище. Имайте предвид, че по онова време не оценявах с какво разполагам. Половината си време прекарвах в чудене как да се измъкна от опеката му. Но успявах да го направя достатъчно често, за да зная, че мога да го направя.

— Сержант Ботари още ли е с вас? Един от онези свадливи храненици на старите ворски семейства?

— Сигурно още щеше да е с нас, ако беше жив. Но той… той попадна в район на военни действия по време на едно галактическо пътешествие, когато бях на седемнайсет, и го убиха.

— О. Съжалявам.

— Не беше точно по моя вина, но решенията, които взех, бяха ключови за веригата събития, довела до смъртта му. — Следеше каква ще е реакцията й на това му признание. Както обикновено, изражението й почти не се промени. — Но той ме научи как да оцелея и да продължа напред. Последният от многобройните му уроци. — „В момента преживяваш първата си среща с унищожението. Аз знам как се оцелява. Позволи ми да ти помогна.“

— Обичахте ли го?

— Той беше… труден човек, но да, обичах го.

— Разбирам.

Той й остави малко време, после въздъхна.

— Не знам как сте се сдобили с това качество, но действате доста хладнокръвно при екстремни ситуации.

— Така ли? — Изглеждаше изненадана.

— Снощи определено беше така.

Тя се усмихна, очевидно трогната от комплимента. По дяволите, не би трябвало да приема такова обикновено наблюдение, сякаш е върховна похвала. „Сигурно е гладувала до смърт, щом подобна огризка й се струва пир.“

Това беше кажи-речи най-свободният разговор, който си бе позволявала да води с него, но овесените ядки, които бяха побутвали по дъното на чиниите си през последния четвърт час, вече бяха свършили, кафето беше изстинало, а в този момент пристигна и техникът от ИмпСи с обезопасения видеокомуникатор, който Майлс беше поискал. Мадам Ворсоасон насочи техника към кабинета на покойния си съпруг, където можеше да инсталира машината. Съдебните следователи бяха дошли и си бяха отишли още докато Майлс спеше. След като остана няколко минути при техника, докато той инсталира устройството, Екатерин се върна към домакинската си работа, явно с намерението да изтрие всички следи от нахлуването им в нейната територия.

Майлс се стегна вътрешно, за да проведе следващия по трудност разговор за тази сутрин.

Отне му няколко минути, докато се свърже по видеокомуникатора с Вортис, който бе на борда на кораба-майка на екипа и работеше по вероятните причини за катастрофата. Майлс се настани толкова удобно, колкото позволяваха болезнено схванатите му мускули, и се подготви да изтърпи дразнещото неколкосекундно закъснение след всяка реплика. Вортис най-сетне се появи: беше облечен в стандартен корабен комбинезон — явно се бе готвил да навлече компресионен костюм. Впитата дреха не беше най-подходящото облекло за дундестата му фигура, но изглеждаше бодър и готов да посрещне деня. Горе поддържаха същото часово време като в Равноденствие, което означаваше, че са с няколко часа преди часовата зона на Серифоза.

— Добро утро, професоре — започна Майлс. — Надявам се нощта при вас горе да е била по-добра от тази, на която се радвахме ние тук. Ще започна с най-лошата новина. Племенникът ти Етиен Ворсоасон загина снощи вследствие на злополука с дихателната си маска в експерименталната станция на Отпадъчна топлина. В момента съм в апартамента на Екатерин. Засега тя се справя доста добре, като се имат предвид обстоятелствата. По-късно ще ти обясня подробностите.

Проблемът със закъснението между репликите беше в агонизиращо дългите паузи, през които нямаше какво друго да правиш освен да очакваш изтръпнал промяната в изражението и в живота на човека отсреща, предизвикани от думи, които вече си изрекъл и не можеш да върнеш. Вортис изглеждаше точно толкова смаян, колкото Майлс бе очаквал.

— Господи! Я дай по-подробно, Майлс.

Майлс си пое дълбоко дъх и се впусна в откровен и подробен разказ за събитията от вчерашния ден, от безполезните часове на обиколката, организирана му из офисите, до неочакваната повторна поява на Ворсоасон, който го бе замъкнал в експерименталната станция и по пътя му бе признал за участието си в схемата за присвояване на средства, до срещата им със Суда и мадам Радовас и до това как се бе свестил окован за парапета. Не се спря подробно на смъртта на Ворсоасон в детайли. После описа пристигането на Екатерин, разказа и за екипите на ИмпСи, повикани по спешност, но дошли твърде късно. Спомена за историята с ревизорския си печат. Смаяното изражение на Вортис ставаше все по-ужасено с всяка нова подробност.

— Майлс, това е чудовищно. Ще дойда веднага щом мога. Горката Екатерин. Би ли останал с нея, докато дойда, моля те? — Той се поколеба. — Преди да разбера за това ново развитие, всъщност се канех да те помоля ти да дойдеш тук. Открихме някои много странни части от оборудване, които са претърпели някои твърде невероятни физически изменения. Помислих си, че може би си се сблъсквал с нещо подобно по време на галактическата си военна кариера. Тук-там сред отломките има няколко серийни номера, които могат да се проследят и евентуално да ни насочат по някаква следа. Явно засега ще трябва да ги оставя на комарските момчета.

— Странно оборудване, така ли? Суда и приятелчетата му също си тръгнаха с цял куп странно оборудване. Поне два пълни подемника. Кажи на комарските си момчета да изпратят въпросните серийни номера на полковник Гибс, когото ни изпратиха от ИмпСи. Той и без това ще има да проследява доста серийни номера сред покупките на проекта за тераформиране, които… може и да не са толкова фалшиви, колкото ми се струваше. Трябва да има и някаква друга връзка между онова, което е ставало тук долу и там горе, освен трупа на бедния Радовас. Виж… от ИмпСи искат да подложат Екатерин на разпит с фаст-пента заради участието на Тиен в цялата тази каша. Ако искаш, мога да го отложа до пристигането ти. Може би ще искаш поне да присъстваш на разпита, ако не друго.

Пауза. Челото на Вортис се набръчка разтревожено.

— Ами… Не. Иска ми се, но не бива. Племенницата ми — това би било класически случай на сблъсък на интереси. Майлс, мислиш ли, че… имаш ли нещо против ти да присъстваш, просто за да си сигурен, че няма да се увлекат?

— ИмпСи вече не бие с тояги, но да, точно това смятах да направя. Стига да нямаш нищо против.

Пауза.

— Би било голямо облекчение за мен. Благодаря ти.

— Няма за какво. Аз също бих искал да чуя твоята преценка за заключенията на инженерния екип от ИмпСи, когато приключат с огледа на експерименталната станция. За момента имам твърде малко доказателства и твърде много теории. Нямам търпение да обърна съотношението.

Професор Вортис се усмихна вяло — бе оценил по достойнство последната реплика.

— С всички ни е така, нали?

— Имам и друго предложение. Екатерин изглежда много самотна. Струва ми се, че няма никакви комарски приятелки, а и никакви роднини, разбира се… Дали няма да е добре, ако извикаш професорката?

Лицето на Вортис светна.

— Не само че ще е добре, а ще е чудесно. Да, разбира се, веднага ще говоря с нея. При семеен проблем като този асистентът й със сигурност ще се съгласи да проведе без нея годишните изпити. Сам трябваше да се сетя за това. Благодаря ти, Майлс.

— Всичко друго може да почака, докато не слезеш тук, освен ако от ИмпСи не направят някакъв пробив в тяхната част от разследването. Ще извикам Екатерин преди да прекъсна връзката. Знам, че иска да говори с теб, но… подозирам, че участието на Тиен във всичко това е много унизително за нея.

— Да. Разбирам. Няма проблем, Майлс.

Майлс помълча няколко секунди, после каза:

— Професоре. Относно Тиен. Разпитите с фаст-пента, изглежда, се поддават на контрол много по-добре, ако разпитващият има някаква представа какво да очаква. Не искам да… хм… би ли ми казал как изглеждаше бракът на Екатерин от гледна точка на семейството й?

Вортис замислено свъси вежди.

— Не искам да говоря лошо за мъртвите преди да е изгорен поне заупокойният им дар — най-накрая каза той.

— Не мисля, че в случая имаме избор.

— Хм — изсумтя мрачно Вортис. — Ами… по онова време всички го одобряваха. Бащата на Екатерин, Саша Ворвейн, се познаваше с покойния баща на Тиен — той беше починал наскоро. Минаха повече от десет години… колко бързо лети времето само! Така… Двамата бяха приятели — офицери в Окръжното правителство, семействата се познаваха… Тиен тъкмо се беше уволнил от военната си служба и бе използвал правата си на ветеран, за да получи работа в Окръжната държавна служба. Хубав, здрав… имахме всички основания да смятаме, че ще тръгне по стъпките на баща си. Макар че… беше прослужил пълни десет години, без да се издигне над лейтенантския чин, и това би трябвало да ни подскаже нещо. — Вортис сви устни.

Майлс усети как се изчервява.

— Може да е имало много причини… няма значение. Продължавай.

— Ворвейн беше започнал да се съвзема след преждевременната смърт на сестра ми. Беше срещнал една жена — нищо непристойно — беше по-възрастна от него. Вайъли Ворвейн е очарователна жена и той обмисляше повторна женитба. Предполагам, че е искал първо да види Екатерин подходящо осигурена — един вид да уреди с чест последния си дълг от миналото, ако искаш. Племенниците ми отдавна бяха поели по пътя си. Тиен го потърси, отчасти от уважение към приятеля на покойния си баща, отчасти за да получи препоръка за Окръжната служба, където кандидатстваше за работа… и двамата се сприятелиха, доколкото могат да се сприятелят хора с такава разлика във възрастта. Зет ми явно е говорил все хубави неща за Екатерин…

— За баща й „осигурена“ е било равнозначно на „задомена“, доколкото разбирам. А не, да кажем, с университетско образование и високоплатена работа?

— Това е само за момчетата. Зет ми е повече стар вор дори от вас, висшите вор, при това в много отношения. — Вортис въздъхна. — Но Тиен изпрати почтен Баба да уреди споразумението, на младите бе разрешено да се срещнат… Екатерин беше развълнувана. Поласкана. Жена ми беше малко притеснена, че Ворвейн не изчака още няколко години, но… младите хора имат странна представа за времето. Ако си на двайсет, значи си стар. Първото предложение е последният шанс. Всичките тези безсмислици. Екатерин не осъзнаваше колко е привлекателна, но според мен баща й се страхуваше, че може да се спре на неподходящ човек.

— На някой не-вор? — попита Майлс.

— Или по-лошо. Някой обикновен техник дори, кой знае? — Вортис си позволи едно малко иронично блясъче в очите. А, да. До ревизорския му апотеоз отпреди три години, който така бе разтърсил роднините му, професионалният път на самия Вортис не бе имал нищо общо с ворската традиция. Нито пък женитбата му. А и на двете бе положил началото по време, когато старите вор бяха били много повече вор, отколкото в момента. Майлс се сети за собствения си дядо и потръпна.

— По всичко личеше, че бракът им започва добре — продължи професорът. — Тя изглеждаше щастлива, после се роди и Ники… Правеше ми впечатление, че Тиен твърде често сменя работата си, но пък още беше нов в кариерата — случва се да направиш няколко фалстарта преди да си стъпиш здраво на краката. Позагубихме връзка с Екатерин, а когато пак се видяхме, тя беше… по-тиха някак. Тиен така и не се установи, винаги гонеше някакъв мираж, който само той виждаше. Мисля, че всичките тези премествания са били трудни за нея. — Намръщи се, сякаш се връщаше в миналото и търсеше пропуснати улики.

Майлс реши, че не е редно да му казва за дистрофията на Ворзон, без да е получил позволение от Екатерин. Нямаше право. Задоволи се само да отбележи:

— Може би сега Екатерин ще се почувства свободна да говори по-подробно за това.

Професорът примижа разтревожено.

— Какво искаш да кажеш?

„Какви ли отговори бих получил на всички тези въпроси, ако можех да ги задам на професорката?“ Майлс поклати глава и отиде да извика Екатерин.

„Екатерин.“ Изпробва наум вкуса на четирите срички. Докато говореше с вуйчо й, беше толкова лесно да мисли за нея на „ти“. Но тя още не му бе предложила да се обръща към нея на малко име. Покойният й съпруг я бе наричал Кат. Име на домашен любимец. Кратко. Сякаш не бе имал време да го произнася цялото или не бе смятал за нужно да си прави този труд. Вярно, че пълното й име — Екатерин Найл Ворвейн Ворсоасон — беше непрактично и връзваше езика. Но Екатерин се усещаше леко на зъбите и на върха на езика, а в същото време беше елегантно, гордо и напълно достойно за още една секунда от нечие време.

— Мадам Ворсоасон? — тихо подвикна той в коридора.

Тя излезе от работната си стая и Майлс й посочи към обезопасения видеокомуникатор. Лицето й беше сериозно, а стъпките — неохотни. Той тихо затвори вратата след нея и я остави да поговори насаме с вуйчо си. Уединението щеше да бъде нещо рядко и ценно в дните, които предстояха, това поне можеше да каже със сигурност.

 

 

Техникът, изпратен да оправи вратата, най-после пристигна, заедно с още един охранител. Майлс ги дръпна настрани и каза:

— Искам и двамата да стоите тук, докато се върна, разбрано? Мадам Ворсоасон не бива да остава без охрана. Хм… когато приключите с вратата, разберете дали няма още нещо за поправяне и се погрижете за него.

— Да, милорд.

Следван по петите от собствената си охрана, Майлс отиде в офисите на проекта за тераформиране. Постове на ИмпСи имаше навсякъде — на спирката за коли, във фоайето на сградата и в началото на коридора на всеки от етажите, заети от проекта. Майлс се сети за един стар ворски виц — за това как се разставят постове около конюшнята, след като конете са откраднати. На самите етажи хората от ИмпСи варираха от убийци със стоманен поглед до сериозни техници и чиновници, които сръчно снемаха съдържанието на комтаблата и преглеждаха файловете. Служителите на Проекта за тераформиране ги наблюдаваха със зле прикрит ужас.

Майлс откри полковник Гибс в кабинета на Ворсоасон. Полковникът седеше зад собственото си, донесено от Равноденствие комтабло, вече включено в тукашната система. За изненада на Майлс, лукавият Вение се въртеше на пръсти около финансовия аналитик от ИмпСи и когато Майлс влезе, му хвърли неприязнен поглед.

— Добро утро, Вение. Странно, но не очаквах да ви видя, и аз не знам защо — сърдечно го поздрави Майлс. Изпълваше го необяснимо задоволство от факта, че Вение не е от заговорниците на Суда. — Здравейте, полковник. Аз съм Воркосиган. Съжалявам, че ви довлякохме тук без предизвестие.

— На ваше разположение съм, милорд ревизор. — Гибс се изправи, Майлс му подаде ръка и той я пое в твърдо ръкостискане. Гибс беше радост за окото на Майлс — сух мъж на средна възраст с прошарена коса и излъчване на добросъвестност. И въпреки зелената имперска униформа изглеждаше като стопроцентов счетоводител. Макар да носеше новия си ранг от почти три месеца, почтителното отношение на по-възрастния мъж малко го притесни.

— Вярвам, че капитан Тумонен вече ви е уведомил за ситуацията и ви е дал информацията, която получихме снощи.

Гибс кимна. Вение се възползва от възможността да се извини и се изниза, без да изчака мълчаливото позволение на Гибс. Седнаха и Майлс продължи:

— Как се справяте дотук? — Хвърли поглед към купчините тънка хартия, които вече се бяха натрупали върху бюрото.

— Като за три часа работа, мога да кажа, че съм доволен от резултатите — усмихна се Гибс. — Успяхме да установим повечето от фиктивните служители на отдела. Очаквам проследяването на фалшивите им сметки да стане бързо. Докладът на вашата мадам Фоскол относно финансовите дела на покойния администратор Ворсоасон е много подробен. Проверката на достоверността му едва ли ще представлява проблем.

— Бъдете особено предпазлив с всяка информация, която може да е минала през нейните ръце — предупреди го Майлс.

— О, да. Тя е много добра. Подозирам, че за мен ще е удоволствие и един вид привилегия да работя с нея, ако разбирате какво искам да кажа, милорд. — Очите на Гибс просветнаха.

Колко бе хубаво да срещнеш човек, който си обича работата! Е, беше помолил щаба в Равноденствие да му изпратят най-добрия си специалист, нали?

— Не бързайте с преценката си за Фоскол. Имам към вас една молба, чието изпълнение обещава да бъде твърде досадно.

— И каква е тя?

— В допълнение към фиктивните служители, имам основание да смятам, че са направили и доста фиктивни покупки от името на отдела. Фалшиви фактури и така нататък.

— Да. Открих три подставени компании, които, изглежда, са били използвани за тази цел.

— Вече? Не си губите времето. Как попаднахте на тях?

— Наредих на компютъра да направи информационна съпоставка на всички фактури, платени от проекта за тераформиране, и списъка на всички действителни компании според данъчния регистър на Империята. Разбирате, че това обикновено не се прави при текущите ревизии. Мисля да внеса официално предложение и тази проверка да бъде включена в списъка на задължителните процедури. Три компании останаха под чертата. Моите хора ги проверяват на място. До края на деня би трябвало да разполагам с потвърждение. Смятам, че няма да е твърде оптимистично, ако кажа, че за една седмица ще сме проследили всяка липсваща марка.

— Най-неотложният ми проблем всъщност не засяга парите. — Гибс вдигна вежди при това изказване, но Майлс продължи: — Суда и неговите съконспиратори взеха със себе си голямо количество оборудване. Мина ми през ум, че ако разполагаме с достоверен списък на оборудването и консумативите, закупени от Отпадъчна топлина, и от него извадим наличния в момента инвентар, намиращ се в експерименталната им станция, остатъкът би трябвало да включва всичко, което са взели.

— Точна така. — Гибс го погледна одобрително.

— Това е доста трудоемко начинание — въздъхна Майлс — и, уви, далеч не толкова елегантно като съпоставката на информация.

— Нали за това са измислени редниците — промърмори Гибс.

Размениха си по една доволна усмивка и Майлс продължи:

— Това ще свърши работа само в случай, че общият списък е наистина прецизен. Искам да обърнете особено внимание на фалшиви фактури за действително извършени покупки, при които закупеното оборудване е нестандартно и неоправдано от гледна точка на специфичната дейност на отдела. Искам да знам дали Суда е закупил контрабандно разни… странни неща.

Гибс наклони заинтригувано глава. Очите му се присвиха замислено.

— Не би било проблем да използват подставените компании за пране на парите, необходими за тази цел.

— Ако откриете нещо такова, бийте тревога и незабавно уведомете или мен, или лорд ревизор Вортис. И особено ако откриете някакво съвпадение с оборудването, което екипът по вероятната причина на Вортис в момента прибира от местопроизшествието горе.

— А! Започвам да виждам връзката. Трябва да си призная, че се чудех на какво се дължи този силен интерес на имперските служби към едно обикновено присвояване. Макар че схемата, по която са работили, наистина е много хубава. — Сетне побърза да увери Майлс: — От професионална гледна точка.

— Разбира се. Моля, считайте списъка на оборудването за първостепенна задача, полковник.

— Непременно, милорд.

Майлс остави Гибс да се мръщи — при това доста заинтригувано, — вперил поглед в пороя от информация върху екрана на комтаблото, и отиде да търси Тумонен.

Умореният капитан от ИмпСи докладва, че до този момент не са се натъкнали на никакви изненади. Оперативните агенти още не били попаднали на следите на Суда. От щаба изпратили някакъв майор с екип, специализиран по разпитите, и хората му се били заели с наличните служители на отдела. Понастоящем инквизицията се помещавала в конферентната зала.

— Но ще минат дни преди да обработят всички — добави Тумонен.

— Все още ли държиш днес да разпиташ мадам Ворсоасон?

Тумонен потри лице.

— Да.

— Аз също ще присъствам.

Тумонен се поколеба, после каза:

— Това е ваше право, милорд.

Майлс се замисли дали да не отиде в конферентната зала и да погледа как разпитват служителите, но реши, че при настоящото си физическо неразположение едва ли ще помогне с нещо съществено. За момента всичко изглеждаше под контрол, с изключение на самия него. Действието на болкоуспокояващите, които бе изпил сутринта, изглежда, отслабваше и коридорът започваше да се мержелее по краищата. Ако искаше да бъде от полза някому през втората половина от деня, трябваше да даде малко почивка на изнуреното си тяло.

— В такъв случай по-късно ще се видим у мадам Ворсоасон — каза той на Тумонен.