Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (47)

Глава 46

Самолетът, военнотранспортен В–29 на сухопътните войски, се сниши в късния следобед под облаците към лисабонското летище. Ефрейтор от военновъздушните сили се насочи към тях по пътеката.

— Моля, затегнете всички предпазни колани! Преустановете пушенето! Кацаме след четири минути — каза той монотонно, разбирайки, че пътниците му са важни, поради което и той трябваше да е важен, но учтив, когато имаше да им каже нещо.

Младежът, който седеше до Матю Кенфийлд, не бе казал почти нищо, откакто бяха излетели от Шанън. На няколко пъти майорът се бе опитал да обясни, че ползваните от тях коридори са извън обсега на Luftwaffe и нямаше никакъв повод за притеснение. Ендрю Скарлет бе само измърморил някакво одобрение и пак се бе задълбочил в списанията си.

 

 

Колата на лисабонското летище бе брониран линкълн с двама военнослужещи от OSS отпред. Прозорците бяха защитени от близък огън с леко оръжие, а автомобилът развиваше сто и двайсет мили в час. Трябваше да пропътуват трийсет и две мили нагоре по течението на река Техо до летище Аленгуер.

На Аленгуер мъжът и момчето се качиха на нисколетящ, особено конструиран флотски самолет TFB без опознавателни знаци, с който щяха да пътуват до Берн. Повече спирания нямаше да има. През цялото време на полета английски, американски и свободни френски изтребители щяха да прехващат самолета и да го защитават, докато достигне местоназначението си.

В Берн те бяха посрещнати от автомобил на швейцарското правителство с осем мотоциклета за ескорт — един отпред, един отзад и по три — от двете страни. Всички мотоциклетисти бяха въоръжени въпреки Женевската конвенция, която забраняваше подобна практика.

Отидоха до едно село на двайсетина мили на север към германската граница. Кройцлинген.

Спряха до една малка странноприемница, забравена от целия останал свят и мъжът и момчето излязоха от колата. Шофьорът ускори автомобила, който бързо се отдалечи заедно с мотоциклетния ескорт.

Матю Кенфийлд поведе момчето нагоре по стълбите към входа на странноприемницата.

В коридора се чуваха плачливите звуци на акордеон, идващи от очевидно слабо населената зала. Чакалнята с високите си тавани не изглеждаше особено гостоприемна, оставяйки впечатлението, че гостите тук не са добре дошли.

Матю Кенфийлд и Ендрю Скарлати се приближиха до тезгяха, който служеше и за маса.

— Моля, позвънете в стая номер шест и съобщете, че Ейприл Ред е тук.

Докато служителят осъществяваше връзката, момчето внезапно се разтрепери. Кенфийлд хвана ръката му и я стисна.

Изкачиха стълбите и застанаха пред вратата, белязана с номер шест.

— Нямам какво повече да ти кажа, Енди, освен че сме тук само заради един човек. Поне аз съм затова тук. Джанет. Майка ти. Постарай се да запомниш това.

Момчето пое дълбоко въздух.

— Ще се постарая, татко. Отвори вратата! Господи! Отвори я!

Стаята бе слабо осветена от малки лампи на малки масички. Украсена бе според швейцарското схващане за удобния престой на туриста — дебели килими и масивна мебел, меки столове и множество покривчици и каренца.

В далечния ъгъл седеше човек, наполовина останал в сянка. Пръсканата от лампата светлина се открояваше ясно върху гърдите му, но не осветяваше лицето му. Облечен бе в кафяви дрехи от вълнен плат, а сакото му бе комбинация от плътна тъкан и кожа.

Заговори с гърлен, остър глас.

— Кои сте вие?

— Кенфийлд и Ейприл Ред. Крьогер?

— Затворете вратата.

Матю Кенфийлд затвори вратата и направи няколко крачки пред Ендрю Скарлет. Щеше да прикрива момчето. Постави ръка в десния джоб на сакото си.

— Държа пистолет, насочен към главата ти, Крьогер. Не е оня пистолет, но джобът е същият, както последния път, когато се видяхме. Този път няма да оставям нищо на случайността. Ясно ли е?

— Ако предпочиташ, извади го от джоба си и го опри в главата ми… Почти нищо не мога да направя.

Кенфийлд се приближи до фигурата.

Бе ужасяващо.

Човекът бе наполовина инвалид. Изглежда цялата лява половина на тялото му бе парализирана, включително и челюстта му. Бе сгънал ръце в скута си, а пръстите му бяха изпънати, като вдървени. Но очите му бяха будни.

Очите му.

Лицето му… Покрито само от бели петна присадена кожа под късо подстриганата бяла коса. Мъжът заговори.

— Това, което виждате, бе извадено от Севастопол. Операция Барбадоса.

— Какво имаш да ни кажеш, Крьогер?

— Най-напред, Ейприл Ред… Кажи му да се приближи.

— Ела насам, Енди. До мен.

— Енди! — мъжът в инвалидния стол се засмя с наполовина затворената си уста. — Не е ли мило! Енди! Ела насам, Енди!

Ендрю Скарлет се приближи до доведения си баща и застана до него, оглеждайки деформирания мъж пред себе си.

— Значи ти си синът на Ълстър Скарлет?

— Син съм на Матю Кенфийлд.

Кенфийлд остана на мястото си, наблюдавайки бащата и сина. Внезапно се почувства чужд. Имаше чувството, че предстоеше битка между гиганти — единият — стар и безсилен, другият — млад и мършав. А той не бе един от тях.

— Не си, млади момко. Ти си син на Ълстър Стюарт Скарлет, наследникът на Скарлати!

— Аз съм точно такъв, какъвто искам! С теб нямам нищо общо — младежът започна да диша тежко. Страхът го напускаше и на неговото място Кенфийлд виждаше как се настанява някаква тиха ярост, която постепенно обладаваше момчето.

— Спокойно, Енди. Спокойно.

— Защо беше нужно?… Заради него?… Погледни го. Той е почти мъртъв… Дори няма лице.

— Престанете! — пискливият глас на Скарлет напомни на Кенфийлд за онази далечна зала в Цюрих. — Млъкни, глупако!

— Защо? Заради теб ли?… Откъде накъде?… Не те познавам! И не искам!… Ти си тръгна отдавна! — момчето посочи към Кенфийлд. — Той зае твоето място. Сега слушам него. Ти си нищо за мен!

— Няма да говориш така с мен! Не се осмелявай!

Кенфийлд заговори остро.

— Доведох Ейприл Ред, Крьогер! Какво имаш да дадеш? Затова сме тук. Да привършваме!

— Той първо трябва да разбере! — безформената глава се заклати напред-назад. — Той трябва да бъде заставен да разбере!

— Ако това значеше толкова много за теб, защо го кри? Защо се превърна в Крьогер?

Клатенето на главата престана, пепелявите дръпнати очи бяха неподвижни. Кенфийлд си спомни, че Джанет бе говорила за този негов поглед.

— Защото Ълстър Стюарт Скарлет не бе достоен да представлява новия ред! Новия свят! Ълстър Скарлет изигра своята роля и щом веднъж мисията му приключи, той не бе повече необходим… Той бе пречка… Би бил посмешище. Трябваше да бъде премахнат…

— Може би имаше и още нещо?

— Какво?

— Елизабет. Тя би те спряла отново… Щеше да те спре и по-късно, така както го направи и в Цюрих.

При споменаването на името на Елизабет Хайнрих Крьогер с мъка вдигна ябълката на гърлото си и се изплю шумно. Картината бе грозна.

— Най-голямата кучка!… Но през двайсет и шеста направихме грешка… Нека бъдем честни, грешката я направих аз… Трябваше да я помоля да се присъедини към нас… Щеше да го направи, знаеш. Тя искаше същото, каквото и ние…

— Тук грешиш.

— Ха! Ти не я познаваше!

Бившият данъчен инспектор отвърна безизразно.

— Познавах я… Повярвай ми, тя презираше всичко, на което ти се бе посветил.

Нацистът се изсмя тихичко сам на себе си.

— Това е много любопитно… Някога аз й бях казал, че презирам всичко, на което тя се бе посветила.

— Значи и двамата сте били прави.

— Няма значение. Сега тя е в ада.

— Тя умря, смятайки те за мъртъв. Затова и почива в мир.

— Ха! Не можеш да си представиш какво бе изкушението през всичките тези години, особено когато влязохме в Париж!… Но аз чаках за Лондон… Щях да застана пред Уайтхол и да обявя пред света — вижте как Скарлати се самоунищожава!

— Нея я нямаше, когато завзехте Париж.

— Няма значение.

— Няма, предполагам. Ти се боеше от нея след смъртта й, тъй както и приживе.

— Не съм се боял от никого! От нищо! — Хайнрих Крьогер напрегна осакатеното си тяло.

— Тогава защо не изпълни заплахите си? Къщата на Скарлати още съществува.

— Тя никога ли не ти каза?

— Какво да ми каже?

— Тази кучка винаги се покриваше и от четирите фланга. Намери пак предателя, и сред нас. Единствения ми враг в Третия райх. Гьобелс. Тя никога не повярва, че съм бил убит в Цюрих. Гьобелс знаеше кой съм. След 1933 г. заплаши репутацията ми с лъжи. Лъжи по мой адрес. Но партията бе по-важна от отмъщението.

Кенфийлд погледна разбития мъж под него. Както винаги Елизабет Скарлати бе изпреварила всички. Далече напред.

— Един последен въпрос.

— Какъв?

— Защо Джанет?

Мъжът в стола вдигна с усилие дясната си ръка.

— Той… Заради него! — посочи той към Ендрю Скарлет.

— Защо?

— Аз вярвах! И още вярвам! Хайнрих Крьогер бе част от един нов свят! Един нов ред! Истинската аристокрация!… След време тя щеше да бъде негова!

— Но защо точно Джанет?

Изтощен, Хайнрих Крьогер отвърна на въпроса.

— Курва. Кому бе нужна? Яйцето е всичко, което търсим, за да продължим поколението…

Кенфийлд почувства как гневът му надига в него, но на неговата възраст и с неговата професия успя да го потисне. Но не се оказа достатъчно бърз, за да спре момчето до себе си.

Ендрю Скарлет се втурна към мекия инвалиден стол и звучно залепи длан върху сакатия Крьогер. Плесницата бе силна и точна.

— Ти мръснико! Гаден мръснико!

— Енди! Ела насам! — издърпа той момчето назад.

— Unehelich! — очите на Хайнрих Крьогер плуваха в орбитите си. — Заради теб! Заради това си тук! Трябва да разбереш!… Ще разбереш и ще положиш нашето ново начало! Мисли! Мисли за аристокрацията! За теб е… Заради теб — той бръкна с полуподвижната си ръка във вътрешния джоб на сакото си и извади от там парче хартия. — Те са твои. Вземи ги!

Кенфийлд взе парчето хартия и без да го поглежда, го подаде на Ендрю Скарлет.

— Това са само цифри. Просто много цифри.

Матю Кенфийлд знаеше какво означават тези цифри, но преди да успее да заговори, Крьогер обясни.

— Това са швейцарски сметки, сине… Единствен мой сине… В тях има милиони! Милиони! Но има и някои условия. Условия, които ще успееш да разбереш! Когато пораснеш ще се убедиш, че тези условия трябва да бъдат изпълнени! И ще ги спазиш!… Защото тази власт е достатъчна, за да промени света! Така, както ние искахме да го променим!

Младежът погледна към деформираната фигура на стола.

— Може би очакваш да ти благодаря?

— Някой ден ще го сториш.

Това бе достатъчно за Матю Кенфийлд.

— Стига! Ейприл Ред получи посланието си. Сега аз искам своето! Какво ще ми дадеш?

— Навън е. Помогни ми да стана и ще стигнем дотам.

— Никога! Какво има навън? Твоят екип с кожените палта?

— Няма никой. Никой освен мен.

Кенфийлд погледна остатъците от човека пред себе си и му повярва. Започна да помага на Хайнрих Крьогер да се изправи от стола.

— Почакай ме тук, Енди. Няма да се бавя.

Майор Матю Кенфийлд, в пълната си униформа, помогна на сакатия мъж в кафявите вълнени дрехи да слезе по стълбите до коридора. Там един слуга донесе патериците, които нацистът бе изхвърлил, когато се бе изкачил до стаята си по стълбите. Американският майор и нацистът излязоха през главния вход.

— Къде отиваш, Крьогер?

— Не смяташ ли, че е време да ме наричаш с истинското ми име? Което е Скарлет. Или, ако повече ти харесва, Скарлати. — Нацистът се насочи надясно, извън пътеката, по тревата.

— Ти си Хайнрих Крьогер. За мен ти си само толкова.

— На теб ти е ясно, разбира се, че ти, и единствено ти, бе причината за провала ни в Цюрих. Тогава забави плана ни с близо две години… Никой не бе подозирал… Какво магаре! — засмя се Хайнрих Крьогер. — Но може би си те заслужавахме, нали и ние бяхме такива — засмя се той пак.

— Къде отиваме?

— Само на неколкостотин метра. Дръж си пистолета изваден, ако искаш. Няма никой.

— Какво ще ми дадеш? Можеш и да ми кажеш.

— Защо не? Скоро ще са в ръцете ти — Крьогер подскачаше по вече открилата се пред тях поляна. — И когато ги получиш, ще бъда свободен, запомни това.

— Сключили сме сделка. За какво става дума?

— Съюзниците ще са доволни. Айзенхауер вероятно ще ти даде медал!… Ще се върнеш с пълния план на берлинските укрития и военни обекти, известни само на елита от Германското върховно командване… Подземни бункери, ракетни установки, складове с боеприпаси, дори командния пост на Фюрера. Ти ще бъдеш герой, а аз няма да съществувам. Добре се справихме ние двамата с теб.

Матю Кенфийлд спря.

Картите с военните обекти на Берлин бяха придобити от съюзническото разузнаване още преди седмици.

Берлин знаеше това.

Берлин го бе признал.

Някой наистина бе вкаран в клопка, но това не бе той, не бе Матю Кенфийлд. Нацисткото върховно командване бе поставило между челюстите на смъртта един от собствените си членове.

— Кажи ми, Крьогер, какво ще стане, ако взема картите ти, това, което имаш в замяна на Ейприл Ред, и не те пусна оттук? Какво ще стане тогава?

— Много просто. Сам Дьониц прие показанията ми. Казах му всичко преди две седмици в Берлин. Казах му всичко. Ако не се върна в Берлин до два дни, той ще се притесни. Аз съм много ценен. Плановете ми са да докладвам и после… да изчезна. Ако не се покажа, тогава целият свят ще узнае за това!

Матю Кенфийлд виждаше най-странната от всички иронии. Но не бе нещо повече, отколкото бе очаквал. Той сам бе написал всичко в оригиналното досие, запечатано от години в архивите на Държавния департамент.

А сега друг човек, в Берлин, когото той не познаваше, освен по репутацията му, бе стигнал до същия извод.

Хайнрих Крьогер, Ълстър Стюарт Скарлет — не бе вече нужен.

Дьониц бе позволил на Крьогер — натоварен с фалшивия си подарък — да дойде в Берн. По неписаните правила на войната, Дьониц очакваше Крьогер да бъде убит. Дьониц знаеше, че нито една държава не можеше да си позволи да търпи този луд за свой. Независимо дали я очакваше поражение, или победа. И врагът трябваше да го екзекутира, така че да не остават съмнения. В тези дни на омраза Дьониц бе рядък враг. Той бе човек, в когото неговите противници имаха вяра. Подобно на Ромел, Дьониц бе изграден боец. Ожесточен в сраженията, но морален човек.

Матю Кенфийлд извади пистолета си и стреля два пъти.

Хайнрих Крьогер лежеше мъртъв на земята.

Ълстър Стюарт Скарлет — най-после — го нямаше.

Матю Кенфийлд тръгна обратно през поляната към малкия хан. Нощта бе ясна и луната във фаза три четвърти осветяваше силно шумата наоколо.

Замисли се върху факта как забележително просто се бе наредило всичко.

Но гребенът на вълната е прост. Измамно прост. Той не показва онези безбройни сили под повърхността й, които правят пяната да бъде такава, каквато е.

Всичко бе свършило.

Оставаше Ендрю.

Оставаше Джанет.

Над всичко оставаше Джанет.