Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (24)

Глава 23

ЙОРК, АНГЛИЯ, 12 август, 1926 г. — Прочутото Йоркско абатство тази сутрин бе разтърсено от мощна експлозия, която бе последвана от пожар в западното крило на сградата, където живеят монахините от ордена. Броят на сестрите и послушниците, загинали при трагичния инцидент, не се съобщава. Смята се, че взривът е бил предизвикан от авария в отоплителната система, която е била наскоро инсталирана от ордена.

Кенфийлд прочете съобщението в корабния вестник, един ден преди да пристигне в Ню Йорк.

Добре си пишат домашното, помисли си той. И макар цената да бе трагично висока, новината убедително доказваше поне две неща: че съобщенията в пресата бяха следени и че мадам Скарлати бе белязана.

Данъчният инспектор бръкна в джоба си и извади писмото на старицата до Джанет Скарлет. Вече го бе чел многократно и смяташе, че ще има ефект. Сега го прочете още веднъж.

Скъпо мое дете,

Давам си сметка, че не ме обичате особено много и приемам този факт като моя лична загуба. Имате пълно право да изпитвате настоящите си чувства към мен — Скарлати не се оказаха за вас хора, връзката с които да бъде приятна. Но, независимо от основата на причинените ви страдания, сега вие сте Скарлати и доведохте още един Скарлати на този свят. Може би вие ще се окажете човекът, който да ни направи по-добри, отколкото сме.

Не казвам всичко това лековерно или от сантименталност. Историята показва, че тези сред нас, от които очакваме най-малко, често вършат чудеса, поради тежката отговорност, поета от тях. Моля ви да имате предвид тази възможност.

Освен това ви моля да разгледате изключително сериозно това, което мистър Матю Кенфийлд ще ви каже. Той има моето пълно доверие. Това е така, тъй като той спаси живота ми, при което за малко не загуби своя. Неговите и нашите интереси са неразривно сплетени. Той ще ви каже каквото може и ще поиска много от вас.

Аз съм много, много стара, скъпа моя, и не ми остава много време. Месеците, или годините, които са ми отредени (ценни може би само за мен самата), може да се окажат съкратени по начин, различен от Божията воля. Естествено, поемам този риск щастлива, като глава на съсловието на Скарлати, и ако успея за времето, което ми остава, да предпазя фамилията от падането на един огромен позор върху нея, ще легна до мъжа си с благодарно сърце.

Чрез мистър Кенфийлд ще очаквам вашия отговор. Ако той е такъв, както подозирам, ще бъдем скоро заедно и вие ще сте ме ощастливили далеч повече, отколкото заслужавам. Ако не е, ще останете отново обичана и, повярвайте, разбирана от мен.

Елизабет Уикъм Скарлати

Кенфийлд постави писмото обратно в плика. Бе доста добро, помисли си той отново. Не разкриваше нищо, но подчертаваше, че пълното доверие към предстоящото обяснение е жизнено необходимо. Ако сега той си свършеше работата достатъчно добре, момичето щеше да пътува заедно с него към Англия. Ако не успееше да я убеди, щеше да се наложи да бъде намерен друг изход.

Импозантната резиденция на Ълстър Скарлет на Петдесет и четвърта улица се почистваше с пясъчна струя и боядисваше наново. От покрива бяха спуснати скелета и група работници старателно изпълняваха задачите си. Тежкото такси на бели и черни квадрати спря пред входа и Матю Кенфийлд изкачи стълбите към вратата. Позвъни. Вратата бе отворена от дебелата домашна прислужница.

— Добър ден, Хана. Не зная дали ме помниш, но името ми е Кенфийлд. Матю Кенфийлд за мисис Скарлет.

Хана изобщо не се помръдна, нито пък му предложи да влезе.

— Очаква ли ви мисис Скарлет?

— Официално не, но сигурен съм, че ще ме приеме.

Не бе имал и намерение да звъни предварително. За нея щеше да бъде твърде лесно да откаже.

— Не зная дали мадам е тук, сър.

— Тогава, просто ще почакам Тук на стълбите ли ще трябва да стане това?

Хана неохотно стори път на данъчния инспектор, който пристъпи в отвратително оцветения коридор. Кенфийлд бе отново поразен от наситеността на червеното по стените и черните драперии.

— Ще проверя, сър — каза прислужницата, като се заизкачва по стълбите.

След няколко минути от върха не високо стълбище се показа Джанет, следвана тромаво от Хана. Изглеждаше съвсем спокойна. Очите й бяха ясни, свежи, забравили паниката, с която той ги бе запомнил. Тя се чувстваше уверена и бе несъмнено една красива жена.

Кенфийлд се почувства внезапно обхванат от чувство за малоценност. Човекът пред него го задминаваше.

— Е, мистър Кенфийлд, каква изненада.

Той не можеше да разбере дали поздравът й целеше да е приятелски, или не. Отправен бе дружелюбно, но хладно и резервирано. Това момиче бе научило добре уроците на отдавнашното богатство.

— Надявам се, не неприятна, мисис Скарлати.

— Съвсем не.

Хана бе стигнала до края на стълбището и се отправяше към вратата на гостната. Кенфийлд побърза да заговори отново.

— По време на пътуването си срещнах един човек, чиято фирма произвежда дирижабли. Сметнах, че ще се заинтересувате — Кенфийлд наблюдаваше Хана с крайчеца на окото си, без да помръдва глава. Прислужницата се обърна рязко и погледна данъчния инспектор.

— Нима, мистър Кенфийлд? Какво общо имам аз с това? — момичето бе озадачено.

— Разбрах, че приятелите ви от Ойстър бей са решили твърдо да купят един за клуба си. Тук нося цялата информация. Покупна цена, аренда, характеристики, производство… Разрешете да ви покажа.

Данъчният инспектор хвана Джанет Саксън за лакътя и бързо я поведе към вратата на трапезарията. Хана едва забележимо се поколеба, но след погледа от страна на Кенфийлд се оттегли в гостната. След това счетоводителят затвори вратата.

— Какво правите? Нямам намерение да купувам дирижабъл.

Данъчният инспектор застана край вратата и вдигна пръст пред устата си в знак момичето да замълчи.

— Какво?

— Замълчи за момент. Моля те — каза той тихо.

Кенфийлд изчака около десет секунди и после с рязко движение отвори вратата.

Точно от другата страна на коридора, край вратата на гостната, стояха Хана и един мъж в бели работни дрехи, очевидно един от бояджиите. Разговаряха, държейки под око вратата на трапезарията. Попаднали под вперения поглед на Кенфийлд, те неловко се изтеглиха настрани.

Кенфийлд затвори вратата и се обърна към Джанет Саксън.

— Любопитно, нали?

— Какво правиш?

— Интересно, че прислугата ви е тъй любопитна.

— А, това ли — Джанет се обърна и взе цигара от кутията на малката масичка до нея. — Прислугата винаги си говори, а сега мисля, че им дадохте и повод.

Кенфийлд й запали цигарата.

— Включително и бояджиите?

— Приятелите на Хана са си нейна работа. Изобщо не ме интересуват. Самата Хана почти не ме интересува…

— Не ти ли се струва любопитно, че Хана почти се препъна, когато споменах за дирижабъла?

— Просто не те разбирам.

— Признавам, че избързвам с всичко това.

— Защо не позвъни?

— Ако бях позвънил, щеше ли да ме приемеш?

— Вероятно… — каза Джанет, след като помисли за момент. — Каквито и обвинения да имам по повод последната ти визита, не могат да бъдат основание да те обиждам.

— Не исках да рискувам.

— Много мило от твоя страна. Трогната съм. Но защо това странно държание?

Нямаше смисъл от повече бавене. Той извади плика от джоба си.

— Помолиха ме да ти предам това. Мога ли да седна, докато го прочетеш?

Джанет, сепната, пое плика и незабавно разпозна почерка на свекърва си. Отвори плика и прочете писмото.

Ако бе удивена, или шокирана, то скриваше всичко това добре.

Тя бавно седна на канапето и изгаси цигарата си. Наведе поглед към писмото, после го вдигна към Кенфийлд и пак се загледа в листа. Без да вдига очи, тихо запита:

— Кой си ти?

— Работя за правителството. Служител съм… на малък отдел във Вътрешното министерство.

— Правителството? Значи не си търговец?

— Не, не съм.

— Значи искаш да се срещнем и да говорим заради службата си ли?

— Да.

— Защо ми каза, че продаваш тенискортове?

— Понякога се налага да прикриваме службата си. Това е всичко.

— Разбирам…

— Предполагам би искала да знаеш какво има предвид свекърва ти в това писмо.

— Недей да предполагаш нищо — продължи тя студено. — Значи и първия път трябваше да се срещнеш с мен и да ми задаваш всички онези забавни въпроси заради работата си?

— Честно, да.

Момичето стана, направи нужните две крачки към счетоводителя и му зашлеви най-силната плесница, на която бе способна. Ударът бе остър и болезнен.

— Негодник такъв! Напусни тази къща! — каза тя, без да повдига тон. — Изчезвай, преди да съм повикала полицията!

— Боже мой, Джанет, ще спреш ли! — хвана я той за раменете, докато тя се опитваше да се отскубне. — Чуй ме! Казах ти, чуй ме или ще те ударя и аз!

В очите й блесна омраза и, както се стори на Кенфийлд, известна меланхолия. Той я хвана плътно, докато говореше.

— Да, бе ми възложено да се срещна с теб. Да се срещнем и да извлека всякаква информация.

Тя плю в лицето му. Той не си направи труда да се избърше.

— Получих нужната информация и я използвах, защото за това ми плащат! Колкото се отнася до службата ми, тя приключи в девет часа, когато ти ми поднесе двете питиета. Ако искат да те пипнат за нещо, то може да е най-много за незаконно притежание на алкохол!

— Не ти вярвам!

— Не давам и пукната пара дали ми вярваш, или не! Ако искаш да знаеш още нещо, ти си под наблюдение от седмици! Ти и останалите ти приятели… Може би ще ти е интересно да знаеш, че съм пропускал в докладите си по… неприличните аспекти на всекидневието ти!

Очите на момичето започнаха да се пълнят със сълзи.

— Гледам си работата по най-добрия възможен начин и съвсем не съм убеден, че точно ти можеш да викнеш „обезчестиха ме“! Може и да не си даваш сметка, но мъжът ти, или бившият ти мъж, или който и да е той, може да си е жив и здрав! Много невинни хора, които никога не бяха чували името му — жени като теб и млади момичета — изгоряха живи заради него! Други бяха убити, но те може и да са си го заслужавали.

— Какво говориш?

Той отпусна хватката си върху раменете й, но продължаваше да ги държи плътно.

— Зная само, че оставих свекърва ти преди месец в Англия. Пътуването дотам беше кошмарно! Някой се опита да я убие още през първата нощ в морето. И можеш да си сигурна, че щеше да изглежда като самоубийство! Щяха да кажат, че със сълзи на очи се е хвърлила през борда. Без никаква следа… Преди седмица излязохме със съобщението, че се е оттеглила в един манастир край Йорк, в Англия. Преди два дни отоплителната система там експлодирала, убивайки Бог знае колко души! Нещастен случай, разбира се!

— Не зная какво да кажа.

— Ще ме оставиш ли да довърша, или още искаш да си вървя?

Съпругата на Ълстър Скарлет изглеждаше тъжна в опита си да се усмихне.

— Май, ще е по-добре да останеш… и да довършиш.

Те седнаха на дивана и Кенфийлд заговори.

Говореше така, както никога по-рано през живота си.