Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (28)

Глава 27

— Прекрасно е! — провикна се Джанет над оглушителната смесица от гласове и музика в Клариджис. — Хайде, Матю, недей да си толкова кисел!

— Не съм кисел. Просто не те чувам.

— Чуваш ме. И не ти харесва. Но остави ме да му се насладя.

— Добре. Добре! Искаш ли да танцуваш?

— Не. Ти мразиш танците. Искам само да гледам.

— За това не вземат пари. Гледай. Уискито е добро.

— Кое е добро?

— Уискито, казвам.

— Не, благодаря. Виждаш ли? Мога и да съм примерна. Вече ме водиш с две питиета, запомни.

— Ако така продължава, мога да те поведа и с шейсет.

— Какво, скъпи?

— Казах, че сигурно ще те водя с шейсет, докато се махнем оттук.

— О, стига, моля те. Забавлявай се!

Кенфийлд погледна още веднъж момичето пред себе си и пак почувства как прелива от радост. Нямаше друга дума освен радост. Тя представляваше наслада, която го изпълваше с удоволствие и топлина. Очите й излъчваха непосредствената отдаденост, която само влюбените могат да чувстват. И макар Кенфийлд да се стараеше по всякакъв начин да се отскубне, да се изолира, да погледне обективно на нещата, откриваше само, че не успява да го стори.

— Много те обичам — каза той.

Тя го чу през музиката, през смеха и шума от движението.

— Зная — погледна го тя и очите й носеха предчувствие за сълзи. — Ние се обичаме. Не е ли невероятно?

— Искаш ли да танцуваш сега?

Момичето едва забележимо отметна назад глава.

— О, Матю! Мой скъпи, сладък Матю! Не, мили. Не се налага да танцуваш.

— Ама аз мога.

Тя сключи ръце.

— Ще танцуваме сами, съвсем сами, по-късно.

Матю Кенфийлд взе решение тази жена да е негова до края на живота му.

Но бе професионалист и мислите му за миг се върнаха и към старицата в „Савой“.

 

 

В този миг Елизабет Уикъм Скарлати ставаше от леглото си и обличаше своя халат. Бе чела вестник „Манчестър Гардиън“. Прелиствайки тънките му страници, тя чу две остри метални прещраквания и приглушен шум откъм дневната. В началото не се стресна от шума — бе залостила вратата на коридора и предполагаше, че снаха й се мъчи с ключа, без да може да влезе заради резето. Все пак, бе два часът след полунощ и момичето трябваше да се е върнало досега. Тя извика.

— Момент, скъпа. Станала съм.

Бе оставила включена една настолна лампа и ресните на лампиона се разклатиха, когато тя мина край него, оставяйки поток от бледи сенки на стената.

Стигна до вратата и започна да отключва резето. Спомняйки си за данъчния инспектор, тя моментално спря.

— Това си ти, нали, скъпа?

Отговор нямаше.

Тя автоматично върна обратно ключалката.

— Джанет? Мистър Кенфийлд? Вие ли сте?

Тишина.

Страх бързо полази Елизабет. Бе чула звука, възрастта не бе увредила слуха й.

Може би бе взела за щракане непривичния шум от хартията на английските вестници. Подобна възможност не бе за изключване, но макар тя да се постара да й повярва, не успя.

Имаше ли някой друг в стаята?

При тази мисъл почувства болка в дъното на стомаха си. Когато се обърна, за да се върне обратно в спалнята, видя, че един от големите френски прозорци бе частично отворен. Не повече от три пръста, но достатъчно, за да може лекият бриз да заклати копринените пердета.

В объркването си тя се опита да си спомни дали го бе затворила по-рано. Смяташе, че го бе направила, но разсеяно, тъй като не бе взела на сериозно съветите на Кенфийлд. И защо бе необходимо? Те бяха на седем етажа над земята.

Разбира се, че не бе го затворила. Или, пък, притваряйки го, не бе превъртяла ключалката и той се бе разтворил. Нещо съвсем обичайно. Тя отиде до прозореца и то затвори.

И тогава го чу.

— Здравей, майко.

От сянката в далечния край на стаята се появи висок мъж, облечен в черно. Главата му бе избръсната и имаше силен загар.

Няколко секунди тя не можа да го познае. Светлината от единствената включена настолна лампа бе слаба, а фигурата бе в далечния край на стаята. Привиквайки към светлината и обекта на наблюдение, тя осъзна защо човекът изглеждаше непознат. Лицето бе променено. Лъскавата черна коса бе обръсната; носът бе променен, смален, с издадени настрани ноздри; ушите бяха по-различни, по-прилепнали към главата; дори очите, чиито клепачи по-рано леко ги бяха скривали по неаполитански, сега бяха широко отворени и сякаш изобщо нямаха клепачи. Около устата и челото имаше червеникави белези. Това не бе лице. Това бе маска на лице. Бе потресаващо. Чудовищно. И бе нейният син.

— Ълстър! Боже мой!

— Ако в този миг умреш от сърдечен удар, ще направиш за смях няколко високоплатени убийци.

Старицата се опита да мисли, постара се с всички сили да устои на паниката. Хвана с ръце облегалката на най-близкия стол, вените на набръчканите й ръце щяха да пробият кожата.

— Ако си дошъл, за да ме убиеш, едва ли бих могла да сторя нещо.

— За теб би било любопитно да узнаеш, че човекът, който нареди да бъдеш убита, сам ще е мъртъв съвсем скоро. Оказа се глупак.

Синът й отиде до френския прозорец и провери ключалката. Погледна предпазливо през стъклото и остана доволен. Майка му забеляза, че лекотата на походката му се бе запазила, но не и грацията и нехайната отпуснатост, придобили някога формата на леко аристократично прегърбване. В движенията му сега имаше някакъв напрегнат и твърд характер, подчертаван и от ръцете му, които бяха облечени в тесни като кожа черни ръкавици, с издължени и схванато превити пръсти.

Елизабет бавно започваше да намира думите си.

— Защо си дошъл тук?

— Заради нахалното ти любопитство. — Той бързо се придвижи до хотелския телефон на масичката с настолната лампа, докосвайки вилката, като че ли за да се убеди, че е притисната. После премина на метър от майка си и видът на лицето му, сега видян ясно, я накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, той почесваше дясната си вежда, която бе леко възпалена. Наблюдаваше измъчения й вид.

— Раните още не са съвсем зараснали. Понякога сърбят. Нима си по майчински загрижена?

— Какво си направил със себе си?

— Нов живот. Нов свят за мен. Свят, който няма нищо общо с твоя. Все още!

— Попитах те какво си направил.

— Знаеш какво съм направил, иначе нямаше да си тук в Лондон. Това, което трябва да разбереш сега, е, че Ълстър Скарлет вече не съществува.

— Ако искаш светът да повярва на това, защо си дошъл точно при мен?

— Защото ти с право предположи, че това не е така, и бъркането ти може да се окаже твърде досадно за мен.

Старицата се стегна като стомана, преди да заговори.

— Твърде възможно е тогава нарежданията за смъртта ми да не са били глупави.

— Много смело. Мисля си, все пак, дали си се замисляла за останалите?

— Кои останали?

Скарлет седна на канапето и проговори с хапещ италиански акцент.

— La Famiglia Scarlatti! Така е точната фраза, нали?… Единайсет души, по-точно. Двама родители, една баба, една пияна съпруга-курва, и седем деца. Краят на племето! Родът на Скарлати внезапно изчезва с едно кърваво убийство!

— Ти си луд! Ще те спра! Не поставяй дребната си кражба редом с това, което имам аз, момчето ми!

— Ти си една изветряла старица! За нас има нещо по-важно от парите. Важно е вече само за какво се използват те. Ти ме научи на това!

— До пари няма да можеш и да се докоснеш! Ще те открия, където и да си, и ще те унищожа!

Мъжът без никакво усилие скочи на крака от канапето.

— Губим си времето. Ти навлизаш в подробности. Това не е на ниво. Ще бъда пределно ясен. Обаждам се оттук веднъж и в Ню Йорк пристига заповед. В рамките на четирийсет и осем часа фамилията Скарлати е покосена! Изтребена! Погребението ще е скъпо. Фондацията ще осигури само най-доброто.

— Включително и твоето дете?

— Той — най-напред. Всичките — мъртви. Без видима причина. Загадката на лунатиците Скарлати.

— Ти си луд — едва промърмори тя.

— Говори по-високо, майко! Или си мислиш за онези къдрокоси сополанковци, дето лудуват по бреговете на Нюпорт и се превиват от смях в малките си лодки. Би било трагично, нали? Само един! Само един измежду всичките да остане, ще е достатъчно за теб и племето Скарлати ще продължи да жъне слава! Да се обадя ли по телефона? На мен ми е напълно безразлично.

Старицата, която не се бе помръднала, отиде до един от фотьойлите.

— Какво толкова ценно искаш от мен, че животът на семейството да зависи от него?

— Не за теб. Ценно е само за мен. Можеше и да е по-зле, знаеш. Можех да поискам още сто милиона.

— А защо не го направиш? При това положение знаеш, че ще ти ги дам.

Мъжът се засмя.

— Разбира се, че ще ги платиш. Ще ги платиш така, че ефектът да е като срутване на Китайската стена. Не, благодаря. Нямам нужда. Не забравяй, за нас сумите не са от значение.

— Какво искаш? — седна тя във фотьойла, кръстосвайки ръце в скута си.

— Писмата до банките, най-напред. И без това няма да ти свършат работа, така че няма защо да се бориш със съвестта си?

Значи беше права! Концепцията бе вярна! Винаги търси прагматичното! Парите.

— Писма до банките?

— Писмата до банките, които Картрайт ти даде.

— Ти си го убил! Знаел си за нашия договор?

— Стига, майко. Да направят някакво магаре от Юга вицепрезидент на Уотърман тръст! Да го натоварят с реална отговорност? Следихме го в продължение на три дни. Договорът ти е при нас. Неговите екземпляри поне. Хайде, да не се лъжем излишно. Писмата, моля.

Старицата стана от креслото и отиде в спалнята си. Върна се и му подаде писмата. Той бързо отвори пликовете и ги извади. Разстла ги на канапето и ги преброи.

— Картрайт си спечели парите.

Той ги събра и спокойно седна на канапето.

— Не предполагах, че тези писма са толкова важни.

— Всъщност не са. С тях нищо не може да бъде постигнато. Всички сметки са закрити, а парите… разпръснати по други, да кажем.

— Защо тогава толкова държеше да ги получиш? — тя остана права.

— Ако бяха представени на банките, щяха да предизвикат множество догадки. Точно в момента не ни е нужен много шум.

Старицата се зарови в уверения поглед на сина си. Бе саможив, самодоволен, почти ведър.

— Кои сте „вие“? С какво си се захванал?

Отново уродливата усмивка на подвитата уста под широките ноздри.

— Ще разбереш, като му дойде времето. Не по името, но ще разбереш. Може дори да се гордееш, но никога няма да го признаеш — той погледна часовника си. — И така, на работа.

— Какво още?

— Какво стана на „Калпурния“? И не ме лъжи! — той впи поглед в старицата, без дори веднъж да мигне.

Елизабет стегна коремните си мускули, за да успее да скрие реакцията си. Разбра, че истината бе може би единственото, което й бе останало.

— Не те разбирам.

— Лъжеш!

— За кое? Получих радиограма от човек на име Бутиер относно смъртта на Картрайт.

— Стига! — той се наведе напред. — Нямаше да е нужно да бягаш от всички с онзи трик за Йоркското абатство, ако нещо не се бе случило. Искам да зная къде е той.

— Къде е кой? Картрайт?

— Предупреждавам те!

— Нямам представа за какво ми говориш!

— На кораба изчезна един човек! Казват, че паднал през борда.

— А, да. Спомням си… Какво общо има това с мен? — видът й бе олицетворение на невинността.

Никой от двамата не се помръдна.

— Не знаеш нищо за случая?

— Не съм казала такова нещо.

— Какво каза тогава?

— Имаше слухове. Надеждни източници.

— Какви слухове?

Старицата претегли няколко възможни отговора. Знаеше, че казаното от нея трябва да звучи автентично и да е без видими грешки откъм човек или поведение. От друга страна, каквото и да кажеше, трябваше да носи пикантните крайности и недостатъчната информация на клюките.

— Че мъжът бил пиян и войнствено настроен. Имало бой в бара… Трябвало да го усмирят и да го отнесат в каютата му. Опитал се да се върне и паднал през перилата. Познаваше ли го?

Отговорът на Скарлет бе привидно незаинтересован.

— Не, той не бе един от нас.

Не бе доволен от наученото, но реши да смени темата. За първи път от няколко минути отдели поглед от Елизабет. За малко потъна в дълбок размисъл. Накрая заговори.

— И още нещо накрая. Ти тръгна, за да издириш изчезналия си син…

— Тръгнах за да намеря един крадец! — прекъсна го остро тя.

— Ако така повече ти харесва. Погледнато от друг ъгъл, аз само преместих напред календара.

— Не е вярно! Ти открадна от Скарлати. Това, което ти бе поверено, трябваше да се използва за благото на „Скарлати индъстрис“!

— Пак си губим времето.

— Искам да сме наясно по този въпрос.

— Ясното е, че ти тръгна, за да ме намериш и успя. Така ли е?

— Така е.

— Сега аз ти казвам да не споменаваш никому нищо, да не предприемаш нищо и да се върнеш в Ню Йорк. Там ще унищожиш всички писма и ще оттеглиш всякакви заповеди, свързани с мен.

— Искаш невъзможното!

— В такъв случай ще дам нарежданията си. Родът на Скарлати е мъртъв! Иди в църквата си и ги помоли да ти разкажат как са били окъпани в кръвта на агнеца!

Ълстър Скарлет скочи от викторианския диван и преди старицата да успее да проследи движенията му, той вече бе на телефона. Движенията му не издаваха и най-малкото колебание. Вдигна слушалката, без да поглежда към нея и зачака отговора на телефониста.

Старицата трудно стана от стола.

— Недей!

— Защо не? — обърна се той с лице към нея.

— Ще направя каквото искаш!

Той затвори телефона.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. — Той бе спечелил.

Ълстър Скарлет разтегли в усмивка обезобразената си уста.

— В такъв случай работата ни е свършена.

— Не съвсем. — Елизабет бе длъжна да направи този опит, макар да съзнаваше, че може да й струва живота.

— Нима?

— Бих искала да си поиграем на „ами ако“ за момент.

— За какво?

— Заради самата игра. Да кажем, че реша да се откажа от споразумението ни.

— Знаеш какви ще са последствията. Не би могла да се скриеш от нас за какъвто и да е период от време.

— Колкото се отнася до времето, то май работи в моя полза.

— Отървах се вече от акциите. Няма смисъл да се мисли за това.

— Предположих, че това вече е станало. В противен случай нямаше да дойдеш тук.

— Хубава игра. Продължавай.

— Убедена съм, че ако сам не си се досетил, някой друг трябва да ти е казал, че единственият интелигентен начин да се продадат тези книжа е срещу валута и под номиналната им стойност.

— Не се наложи някой да ми го казва.

— Сега е мой ред да задавам въпроси.

— Продължавай.

— Дали е трудно, как мислиш, да се проследят депозити от подобна величина, независимо дали са в злато, или каквото и да е друго? И още един въпрос. Къде по света се намират банките, готови и дори способни да приемат подобни влогове?

— И двамата знаем отговорите: шифровани, номерирани — невъзможно е.

— И в кой от големите банкови концерни на Швейцария се е настанил на работа „Неподкупният“?

Синът й спря за момент и смръщи голите си очи.

— Сега ти си лудата — тихо отговори той.

— Напротив. Ти мислиш на дребно, Ълстър. Използваш огромни суми, но мислиш на дребно… Нека в мраморните зали на Берн и Цюрих се пусне слухът, че сумата от един милион американски долара се предлага за поверителна информация…

— И какво би спечелила от това?

— Информация!… Имена! Хора!

— Ще ме накараш да се разсмея!

— Смехът ти ще спре без време!… Очевидно е, че имаш сподвижници, имаш нужда от тях. Заплахите ти правят това дваж по-ясно и аз съм сигурна, че им плащаш добре… Въпросът е — щом веднъж те научат за мен и аз за тях — ще могат ли да устоят на предложената от мен цена? Тук ти със сигурност не можеш да ме надминеш! Тук сумите не са без значение!

Гротескната маска се изкриви още повече, докато обезобразената уста надаваше дебел провлачен смях.

— Години чаках, за да мога да ти кажа, че вашите теории за „гъвкавото“ управление вонят на мърша! Свърши се с долните ви машинации на „бутни и владей“! Дотук бяхте! Край! С вас е свършено! Няма ви!… Кои сте вие, за да манипулирате така всичко наоколо? С корумпираните си банкери! Гадните ви еврейчета! Вашата свърши! Наблюдавал съм ви! Вашият биологичен вид е мъртъв!… И не ми говори за моите сподвижници. Те не биха се приближили нито до теб, нито до парите ти!

Мъжът в черно бе побеснял.

— И ти вярваш на всичко това? — запита Елизабет, без да трепне. Просто задаваше въпрос.

— Докрай! — незаздравялата плът на Ълстър Скарлет бе почервеняла от притока на кръв. — Ние имаме още нещо! И не можеш да ни докоснеш! Никой от нас! Ние нямаме цена!

— Все пак ще се съгласиш — както в случая с банковите писма — че мога да се окажа досадна. Само че в далече по-голяма степен. Готов ли си да поемеш риска?

— Ти подписваш единайсет смъртни присъди! Едно масово погребение! Това ли искаш, майко?

— Отговорът и на двата ни въпроса изглежда е не. Това е вече по-разумна спогодба.

Мъжът в черно спря за миг и заговори тихо и точно.

— Ти не можеш да се равняваш с мен. Не си го въобразявай и за секунда!

— Какво се случи, Ълстър? Какво стана?… Защо?

— Нищо и всичко! Върша това, което никой от вас не е способен да направи! Това, което трябва да бъде направено! Но ти не можеше да го сториш!

— Бих ли… бихме ли… искали да го направим?

— Повече от всичко на света! Но не ви стиска! Слаби сте!

Телефонът иззвъня, пронизвайки въздуха.

— Не си прави труда да го вдигаш — каза Ълстър. — Ще звънне само веднъж. Просто сигнал, че моята съпруга — тази предана курва — и последният й креватен партньор са излезли от Клариджис.

— В такъв случай, предполагам, че тази среща е приключена.

За голямо свое облекчение тя видя, че той прие нейните думи. Бе също забелязала, че в подобно състояние той е опасен. Някакъв тик подръпваше кожата на лицето му над дясното око. Той изпъна пръсти бавно и съсредоточено.

— Запомни какво ти казах. Една твоя грешка и…

Тя го прекъсна, преди той да успее да довърши.

— А ти не забравяй коя съм аз, млади момко! Говориш с жената на Джовани Мериджи Скарлати! Няма нужда да се повтаряш. Разбрахме се. Върви и гледай мръсната си работа. Не ме интересуваш повече!

Мъжът в черно закрачи бързо към вратата.

— Мразя те, майко.

— Надявам се, че от тези, които не са ти така мили, да си получил поне толкова, колкото и от мен.

— Безкрайно повече, но това ти никога не би могла да разбереш.

Той отвори вратата, измъкна се навън и я затръшна силно след себе си.

Елизабет Скарлати застана до прозореца и дръпна пердетата. Подпря се на студеното стъкло. Центърът на Лондон бе потънал в дълбок сън и само няколко пръснати светлини се открояваха като точки върху бетонната му фасада.

Какво за Бога бе сторил той?

Нещо повече, кой му обръщаше внимание?

Това, което тя допускаше да е сковаващ страх, се превърна в ужас — защото той имаше оръжието. Оръжието на властта, влиянието — което тя и Джовани невинно бяха осигурили с труда си.

За тях наистина парите бяха без значение.

От старческите й очи се зарониха сълзи. Онази вътрешна чувствителност, която се крие някъде дълбоко у всички човешки същества, я бе сварила неподготвена. Не бе плакала повече от трийсет години.

Елизабет се отдръпна от прозореца и бавно започна да обикаля стаята. Предстояха й дълги размисли.