Робърт Лъдлъм
Наследството на Скарлати (23)

Глава 22

Вторият и третият ден от пътуването на „Калпурния“ бяха спокойни както откъм важни събития в първа класа, така и от синоптична гледна точка. Вестта за смъртта на един от пасажерите хвърли в ужас останалите на борда. Мисис Чарлз Бутройд пазеше леглото под постоянното наблюдение на корабния лекар и обслужващите я медицински сестри. При вестта за съпруга й тя бе изпаднала в истерия, което наложи употребата на големи дози успокоително.

На третия ден все пак, поукрепнали физически, повечето от пътешествениците възвърнаха оптимизма си.

Елизабет Уикъм Скарлати и младият й компаньон по маса неизменно се разделяха след всяко хранене. Всяка вечер към десет и половина обаче, Матю Кенфийлд влизаше в покоите й, за да заеме поста си в случай на повторение опита на Бутройд. Тези бдения бяха приемани с неохота и от двамата.

— Ако бях стотина години по-млада, биха могли да ви вземат за някой от онези отвратителни мъже, които предлагат услугите си на пътешественички на средна възраст.

— Ако бяхте отделили част от знаменитото си състояние, за да си купите собствен океански лайнер, можеше и да съм си в леглото нощем.

Тези разговори в късна доба обаче, имаха и един благоприятен резултат — плановете им започнаха да се оформят. Освен това отговорностите на Кенфийлд като служител на Елизабет Скарлати бяха дипломатично обсъждани.

— Естествено — каза Елизабет, — няма да очаквам от вас да вършите каквото и да е в противовес с правителствените интереси. Или със собствената ви съвест. Аз наистина вярвам в човешката съвест.

— Но, изглежда, бихте искали вие да решавате какво е в противовес и какво не е?

— В известна степен, да. Смятам, че имам нужната квалификация.

— И какво ще стане, ако не се съглася с вас?

— Всяко нещо с времето си.

— Прекрасно!

По същество Матю Кенфийлд щеше да продължи да праща отчетите си до Група номер 20 във Вашингтон, само че след тяхното одобрение от Елизабет Скарлати. Чрез данъчния инспектор те щяха да отправят към неговата служба някои свои искания, смятани за наложителни и от двамата. По всички въпроси на физическата защита старицата щеше да следва указанията на младия мъж безпрекословно.

Матю Кенфийлд щеше да получи десет заплати от по десет хиляди долара всяка, считано от първия им ден в Лондон. В неголеми американски банкноти.

— Разбирате ли, мистър Кенфийлд, че към това договорно отношение може да се погледне и от друг ъгъл?

— И какъв е той?

— Вашата служба в момента се облагодетелства от съвсем не незначителните ми дарби, без да плаща абсолютно нищо. Крайно удобно за данъкоплатеца.

— Това ще го включа в следващия си рапорт.

Основният проблем в договорните отношения все пак остана неразрешен. За да можеше данъчният инспектор да изпълнява задълженията си и към двамата свои работодатели, бе нужно да се намери обяснение на сближаването му със старицата. С течение на времето то щеше да стане очевидно, а опитите да се отдава на компаньонство или делови интереси биха били глупави. И в двата случая можеха да се предизвикат подозрения.

Воден донякъде от лични интереси, Матю Кенфийлд запита:

— Разбирате ли се със снаха си?

— Предполагам, имате предвид съпругата на Ълстър. Никой не може да понася жената на Ченсълър.

— Да.

— Допада ми. Но, ако я разглеждате като потенциална трета страна, длъжна съм да ви кажа, че тя ме презира. Причини за това има много и повечето са съвсем състоятелни. За да се сдобия с това, което исках, се наложи да се държа с нея много зле. Единственото ми оправдание, ако имах нужда от подобно — а аз нямам — е, че това, което исках, бе за нейно добро.

— Много трогателно, но смятате ли, че бихме могли да получим помощ от нейна страна? Срещали сме се няколко пъти.

— Тя няма особено чувство за отговорност. Но това сигурно сте го разбрали.

— Да. Разбрах също, че тя подозира, че сте тръгнали към Европа заради сина си.

— Съзнавам това. Предполагам, че би било добре да я привлечем. Но едва ли ще успея да го сторя с телеграма, а определено не бих искала да разказвам за всичко това в писмо.

— Предлагам ви по-добър начин. Ще се върна до нея и ще й занеса писмено… обяснение от вас. Нещо, не прекалено конкретно, нито пък в твърде заговорнически стил. С останалото аз ще се справя.

— Трябва доста добре да я познавате.

— Не чак толкова. Просто смятам, че ако успея да я убедя, че… ако има някой на нейна страна, то това сме вие и аз, тя ще ни помогне.

— Поне, би могла да го стори. Би могла да ни покаже местата…

— Да разпознае хората…

— Но какво ще правя аз, докато вие сте в Америка? Не ще и дума, че ще съм мъртва, докато се върнете.

Кенфийлд бе помислил за това.

— Налага се, когато стигнем Англия, да се отдадете на молитва.

— Моля?

— За безсмъртната ви душа. И за тази на сина ви, разбира се.

— Не ви разбирам.

— В женски манастир. Цял свят знае за вашата мъка. Това е логично решение. Ще излезем с официално заявление пред пресата, че сте се оттеглили в неупоменат манастир в Северна Англия. После ще ви изпратим някъде на юг. От службата ми ще ни помогнат.

— Това е абсолютна нелепост!

— Ще извадите и траурните си дрехи!

 

 

Скърбящата, скрита под воала си мисис Бутройд, бе изведена с първата група пасажери. На митницата бе посрещната от мъж, който й помогна набързо да мине нужните процедури и с ускорена стъпка я заведе до ролс-ройса, който ги чакаше на улицата. Кенфийлд проследи двойката до колата.

Четирийсет и пет минути по-късно Кенфийлд се регистрира в хотела. От уличен телефон бе позвънил на лондонската си свръзка и се бяха разбрали да се срещнат веднага щом англичанинът пристигне дотам. След това данъчният инспектор прекара половин час, наслаждавайки се на стабилността на земния креват. Мисълта за незабавно връщане на борда на кораб го потискаше, но той знаеше, че друг избор няма. Джанет би представлявала най-разумното обяснение за това, че той придружава старицата, а бе и логично съпругата и майката на изчезналия Ълстър Скарлет да пътуват заедно. А Кенфийлд определено не бе недоволен от перспективата да продължи да поддържа връзка с Джанет Скарлет. Че бе твърде разглезена, нямаше съмнение. Но той бе започнал да се съмнява в преценката си, че бе просто една лека жена.

Вече бе на път да задреме, когато погледна часовника си и разбра, че е закъснял за срещата си. Вдигна телефона и с удоволствие чу свежия британски акцент, който му отговори отсреща.

— Мадам Скарлати е в апартамент номер пет. Инструкциите ни са да предизвестяваме за обажданията, сър.

— Моля ви, не е нужно. По-добре да отида направо при нея. Благодаря ви.

Кенфийлд трябваше високо и ясно да изговори името си, преди Елизабет да реши да отвори вратата. Старицата посочи на младия мъж един стол, докато сядаше на огромния викториански диван до прозореца.

— Е, какво ще правим сега?

— Говорих с лондонската ни връзка преди около час. Скоро трябва да е тук.

— Кой е той?

— Представи се като Джеймс Дерек.

— Не го ли познавате?

— Не. Обаждаме се на нужния номер и ни се дава човек. Споразумението е реципрочно.

— Но не твърде изгодно — гласеше декларацията.

— Плащаме си.

— И какво ще иска той да научи?

— Само това, което ние поискаме да му кажем. Няма да задава въпроси, освен ако не поискаме услуга или има нещо, злепоставящо британското правителство, или толкова скъпо, че да търси начин да го оправдае. Във втория случай би бил много по-загрижен.

— Звучи доста забавно.

— Парите са на данъкоплатеца, все пак — Кенфийлд погледна часовника си. — Помолих го да донесе и списък на манастирите в страната.

— Вие да не би сериозно да си мислите за това?

— Да. Освен ако той не предложи нещо по-добро. Няма да ме има около две седмици и половина. Написахте ли писмото до снаха си?

— Да — каза тя и му подаде плика.

От масичката край вратата в другия ъгъл на стаята звънна телефонът. Елизабет отиде бързо до него и вдигна слушалката.

— Дерек ли бе? — запита Кенфийлд, след като тя затвори.

— Да.

— Добре. Сега, моля ви, мадам Скарлати, оставете аз да говоря при тази среща. Но, ако ви запитам за нещо, знайте, че очаквам искрен отговор?

— О? Няма ли да имаме тайни сигнали?

— Не. Той не желае да научава нищо. Вярвайте ми. Всъщност положението е малко неудобно и за двама ни.

— Мога ли да му предложа питие, или чай, или не е позволено?

— Мисля, че нещо за пиене би било оценено високо.

— Ще позвъня на румсървиса и ще поискам едно заредено барче.

— Отлично.

Елизабет Скарлати вдигна телефона и поръча пълната селекция на хотела от вина и спиртни напитки. Кенфийлд се усмихна на навиците на богатите и запали една от тънките си пури.

Джеймс Дерек бе приятен мъж, малко над петдесетте, малко закръглен и с вид на преуспяващ търговец. Бе ужасно вежлив, но вътрешно хладен. Усмивката, която не слизаше от лицето му, се превръщаше в напрегната права линия, когато заговореше.

— Установихме собственика на ролса от кея. Принадлежи на маркиз Жак Луи Бертолд. Френски гражданин, постоянно пребиваващ. Имаме информация за него.

— Добре. А нещо по манастирите?

Британецът извади един лист от вътрешния джоб на сакото си.

— Бихме предложили няколко, в зависимост от желанието на мадам Скарлати да влиза в контакт с околния свят.

— Има ли място, където такъв контакт да е абсолютно невъзможен? И в двете посоки? — запита счетоводителят.

— Това ще трябва да е католически манастир, разбира се. Има два или три такива.

— Виж ти! — прекъсна ги натъртено внушителната стара дама.

— От ордена на Свети Бенедиктин и този на Кармелитките. И двата са на югозапад. Единият, този на Кармелитките, е близо до Кардиф.

— Всяко нещо трябва да има някакви граници, мистър Кенфийлд, и аз предлагам да ги установим сега. Няма да допусна да имам вземане-даване с такива хора!

— Кой е най-модният, най-търсеният манастир, мистър Дерек? — запита данъчният инспектор.

— Ами, дукесата на Глочестър всяка година се оттегля в Йоркското абатство. Част от Англиканската църква, разбира се.

— Отлично. Ще направим изявление до всички телеграфни агенции, че мадам Скарлати се е уединила там за месец.

— Това е далеч по-приемливо — каза старицата.

— Не съм свършил — обърна се Кенфийлд към развеселения лондончанин. — А вие ни запазете едно място при Кармелитките. Утре ще отведете мадам Скарлати дотам.

— Както кажете.

— Само минутка, господа! Не съм съгласна! Убедена съм, че мистър Дерек ще се съобрази с желанията ми.

— Ужасно съжалявам, мадам. Имам указания да получавам нарежданията си от мистър Кенфийлд.

— А ние имаме уговорка, мадам Скарлати, или може би искате да я развалим?

— Какво мога да говоря с тези хора? Просто не мога да търпя шаманските заклинания, които сипят от Рим!

— Това неудобство ще ви бъде спестено, мадам — каза мистър Дерек. — Там се дава обет за пълна тишина. Няма да чуете и дума.

— Отдайте се на размисъл — добави данъчният инспектор. — Отразява се добре на безсмъртната душа.